Робърт Галбрейт
Копринената буба (12)

12

Тя е жена с възхитителна самоувереност, с невероятно остри ум и език.

Бен Джонсън, „Епицена, или Мълчаливата жена“

Същата вечер Страйк вървеше по тъмния и студен „Странд“ към Флийт стрийт с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете. Движеше се толкова бързо, колкото му позволяваха умората и усилващата се болка в десния крак. Съжаляваше, че е изоставил мира и удобството на мечтаното легло; не беше сигурен, че от тазвечерната експедиция ще излезе нещо добро, и въпреки това почти против волята си бе поразен за пореден път в мразовитата мъгла на тази зимна вечер от старинната красота на вековния град, на който дължеше половината от детската си лоялност към географско място.

В ледената ноемврийска вечер всеки туристически щрих бе заличен: от фасадата от седемнайсети век на „Олд Бел Тавърн“ със светещи ромбовидни стъкла на прозорците лъхаше на древност и благородство; драконът, застанал като страж върху Темпъл Бар с неговия очертан силует, бе свиреп на фона на осеяното със звезди черно небе; в далечината мъгливият купол на „Сейнт Пол“ сияеше като изгряваща луна. Вече наближаваше крайната си цел и високо на тухлената стена пред себе си виждаше имена, които говореха за миналото на Флийт стрийт, белязано с печатарско мастило — „Пийпълс Френд“ и „Дънди Куриър“ — ала Кълпепър и неговото журналистическо съсловие отдавна бяха прогонени от традиционния си дом в Уопинг и Канари Уорф. Сега правосъдието доминираше в този район и към минаващия детектив се взираше Кралският съд, върховният храм в занаята на Страйк.

Във всеопрощаващо и необичайно сантиментално настроение, Страйк приближи до кръглата жълта лампа отвъд пътя, маркираща „Олд Чешайър Чийз“, и тръгна по тесния проход към входа, като се приведе, за да не удари главата си в ниския щурц.

Възтясното фоайе с дървена ламперия, по която бяха окачени стари маслени картини, водеше към миниатюрен преден салон. Страйк отново се приведе, за да избегне дървената табела „В бара се допускат само господа“, и мигом бе посрещнат от ентусиазирано махане от дребничко бледо момиче, доминиращата черта у което бяха големите кафяви очи. Сгушена в черно палто до огъня от дърва, тя крепеше празна чаша в малките си бели ръце.

— Нина?

— Сетих се, че си ти. Доминик те описа в най-големи подробности.

— Да ти взема ли нещо за пиене?

Тя поиска бяло вино. Страйк взе за себе си халба „Сам Смит“ и се провря да седне до нея на неудобната дървена пейка. Помещението бе изпълнено с типичния лондонски изговор. Сякаш разчела настройката му, Нина каза:

— Все още си е истински пъб. Единствено хора, които никога не идват тук, смятат, че е пълно с туристи. Дикенс е идвал тук, и Джонсън, и Йейтс… Обожавам го.

Тя сияеше срещу него и той й върна усмивка, която съумя да направи истински сърдечна след няколкото поети глътки бира.

— Колко далеч от тук е службата ти?

— На около десет минути пеша — отвърна тя. — В една от преките на „Странд“ сме. Сградата е нова и има градина на покрива. Ще е адски студ — добави тя, потрепери в предчувстване на очакващото ги и се загърна по-плътно в палтото си. — Но шефовете имаха оправдание да не наемат заведение. Настанаха тежки времена за издателския бизнес.

— Каза, че има някакви неприятности около „Bombyx Mori“ — премина Страйк на делова вълна, като протегна протезата си, доколкото му бе възможно, под масата.

— „Неприятности“ е суперслабо казано. Даниъл Чард е разярен. Не може да изобразиш Даниъл Чард като злодея в мръснишки роман. Не се прави. Не. Лоша идея. Той е странен човек. Казват, че бил засмукан в семейния бизнес, а в действителност искал да стане художник. Като Хитлер — добави тя и се изкиска.

Светлините над бара танцуваха в големите й очи. Страйк си каза, че прилича на възбудено мишле, застанало нащрек.

— Хитлер? — повтори той бегло развеселен.

— Беснее като Хитлер, когато е ядосан. Това го установихме през изминалата седмица. Преди това никой не бе чувал друго от Даниъл освен мънкане под нос. Вика и кряска на Джери; чувахме го през стените.

— Ти чела ли си книгата?

Тя се поколеба и по устните й заигра палава усмивка.

— Не и официално — отговори накрая.

— Но неофициално…

— Може и да съм й хвърлила някое око — призна.

— Под ключ ли я държат?

— Ами да, в сейфа на Джери е.

Лукава гримаса подканваше Страйк да се присъедини към добродушната й подигравка срещу невинния редактор.

— Бедата е, че той е съобщил комбинацията на всички, защото много забравя, та като ни попита, да му я припомняме. Джери е най-милият и най-почтен човек на света и едва ли би му хрумнало, че ще попрочетем от нея, след като не бива да го правим.

— Ти кога попрочете от нея?

— В понеделника, след като я беше получил. Вече бяха започнали да се носят слухове, тъй като Крисчън Фишър беше звънял поне на петдесет души през уикенда и им беше чел откъси от книгата по телефона. Чух също, че я сканирал и пращал части по имейл.

— Това ще да е било, преди да бъдат намесени адвокати.

— Да. Събраха ни и ни държаха някаква смехотворна реч какво щяло да се случи, ако сме се разприказвали за книгата. Беше пълна безсмислица да ни убеждават как репутацията на компанията щяла да пострада от осмиването на шефа й — съвсем скоро ще станем публично акционерно дружество, или така се говори поне — и в крайна сметка работните ни места щели да бъдат изложени на опасност. Не знам как юристът успя да запази сериозно изражение, докато го изричаше. Баща ми е дворцов адвокат — продължи тя весело — и твърди, че на Чард ще му е трудно да погне когото и да било от нас, при положение че толкова хора извън компанията знаят.

— Добър ръководител ли е Чард? — попита Страйк.

— Може да се каже, но е доста загадъчен и изпълнен с достойнство, тъй че… ами просто ти става смешно, като прочетеш какво е написал Куин за него.

— А то какво е?

— В романа Чард е наречен Фалос Импудикус и…

Страйк се задави с бирата си. Нина се разкикоти.

— Нарекъл го е „нагъл член“? — попита през смях Страйк, като бършеше уста с опакото на дланта си.

Нина се разрази в изненадващо мръснишки смях за момиче, което изглеждаше като примерна ученичка.

— Учил си латински? Аз се отказах, мразех го. Но все пак всички знаем какво е „фалос“, нали? Трябваше да издиря фразата в речника. Phallus impudicus е всъщност латинското название на вид дървесна гъба, наричана вонливка. Очевидно миришат гадно и… — Тя се разкиска отново. — … приличат на гниещи буци. Класическият стил на Оуен: мръсни имена за всичко и всички и изкарване на показ на кирливите ризи.

— И какви ги върши Фалос Импудикус?

— Ходи като Даниъл, говори като Даниъл, изглежда като Даниъл и се отдава на некрофилия с красив писател, когото е убил. Адски кърваво и отвратително е. Джери винаги е казвал, че за Оуен денят е пропилян, ако не е накарал читателите си да повърнат поне два пъти. Горкият Джери — добави тя тихо.

— Защо „горкият Джери“? — полюбопитства Страйк.

— И него го има в книгата.

— А той що за фалос е?

Нина се изкиска отново.

— Не мога да ти кажа, не съм чела частта за Джери. Разлистих само да открия Даниъл, защото всички разправяха колко е гадно и смешно. Джери отсъстваше от кабинета си само за половин час, така че нямах много време. Но всички знаем, че го има вътре, защото Даниъл привика Джери, срещна го с адвокатите и добави името му под всички глупави имейли, с които ни заплашваше, че небето ще се стовари отгоре ни, ако говорим за „Bombyx Mori“. Предполагам, че Даниъл е облекчен донякъде, задето Оуен е атакувал и Джери. Знае, че всички обичаме Джери, и сигурно разчита, че ще си държим устите затворени, за да го защитим. Един бог знае защо Куин е погнал Джери обаче — добави Нина и усмивката й помръкна леко. — Та Джери няма и един враг на света. Оуен е проклет негодник всъщност — отсъди тя след кратък размисъл и се втренчи в празната си чаша за вино.

— Искаш ли още едно питие? — попита я Страйк.

Върна се на бара. На отсрещната стена имаше препариран сив папагал в стъклена витринка. Беше единствената странна приумица в заведението, а той беше достатъчно толерантно настроен към това автентично кътче от стария Лондон, за да допусне уважително, че папагалът някога бе кряскал и бърборил между стените му, а не бе купен вече препариран като безвкусен аксесоар.

— Знаеш ли, че Куин е изчезнал? — попита Страйк, щом отново седна до Нина.

— Да, чух слуховете. Не съм изненадана след шумотевицата, която предизвика.

— Познаваш ли Куин?

— Не бих казала. Идва понякога в издателството и се опитва да флиртува, загърнат с глупавата си пелерина, перчи се, все гледа да шокира хората. Намирам го жалък и никак не харесвам книгите му. Джери ме убеди да прочета „Грехът на Хобарт“ и според мен беше ужасна.

— Знаеш ли дали някой се е чувал с Куин наскоро?

— Нямам такива сведения.

— И никой не се сеща защо е написал книга, която неизбежно е щяла да му докара съдебни искове?

— Всички предполагат, че е имал голям скандал с Даниъл. Накрая се скарва с всички; бил е с бог знае колко издателства през годините. Чух и такива приказки: Даниъл издавал романите на Оуен само защото така изглеждало, че Оуен му е простил, задето се е държал ужасно с Джо Норт. А че Оуен и Даниъл не се обичат много, това е общоизвестно.

Страйк си припомни красивия рус млад мъж, когото бе видял на снимката, висяща на стената на Елизабет Тасъл.

— И как по-точно Чард е бил ужасен с Норт?

— Подробностите са ми малко смътни — обясни Нина, — но знам, че е бил такъв. Оуен се беше заклел никога да не работи за Даниъл, но след като изреди почти всички други издателства, престори се, че е грешал за Даниъл, а Даниъл го прибра с убеждението, че подобрява имиджа си. Поне така говорят всички.

— А знаеш ли дали Куин е имал скандал с Джери Уолдгрейв?

— Не, и това е най-странното. Защо атакува Джери? Той е прекрасен! Макар че от онова, което съм чувала, човек не можел…

Страйк забеляза, че в този момент тя за пръв път обмисляше какво ще каже, преди да продължи малко по-отрезвено:

— Не можело точно да се определи накъде бие Оуен в онази част от романа, където е вкарал Джери, а както казах, аз не съм я чела. Но Оуен е описал куп хора — продължи Нина. — Чух, че и собствената му съпруга я имало там, а по отношение на Лиз Тасъл бил направо зъл. Вярно, че тя може да бъде кучка, но всички знаят, че остана редом с Оуен в добри и лоши времена. Лиз никога вече няма да може да пусне нещо за издаване в „Роупър — Чард“; всички са й бесни. Знам, че поканата й за довечера е оттеглена по нареждане на Даниъл. Ужасно унизително. След няколко седмици е предвидено парти за Лари Пинкълман, един от другите й автори, а за него не могат да оттеглят поканата й — Лари е такъв сладур, всички го обожават — ала кой знае как ще бъде посрещната, ако се появи.

— И така — отсече Нина, като отметна светлокестенявия си бретон и рязко промени темата. — Откъде се предполага, че се познаваме двамата с теб, след като се озовем на партито? Ти гадже ли си ми, или какво?

— На съдружниците позволяват ли им се гаджета?

— Да, но на никого не съм казала, че се срещам с теб, значи не може да е много отдавнашна връзка. Ще кажем, че сме се засекли на купон миналата седмица, става ли?

Страйк изпита почти поравно безпокойство и поласкана суета от ентусиазма, с който тя предлагаше мнима любовна връзка.

— Трябва да се изпикая, преди да тръгнем — заяви той и тежко се надигна от дървената пейка, докато тя пресушаваше третата си чаша.

Стълбите, водещи надолу към тоалетната на „Олд Чешайър Чийз“, бяха шеметно стръмни, а таваните толкова ниски, че той успя да чукне главата си, макар и приведен. Докато потъркваше слепоочието си и ругаеше под нос, хрумна му, че му е даден божествен знак, за да му напомни кое беше добра идея и кое не беше.