Робърт Галбрейт
Копринената буба (33)

33

Съдба злощастна е, когато жените да ухажват са принудени.

Томас Декър и Томас Мидълтън, „Честната блудница“

Страйк не чу повикването от Робин, защото не разбра, че телефонът му се е превключил на безшумен режим при падането си на земята петнайсет минути по-рано. Нито пък беше усетил как палецът му е натиснал номера на Робин, докато апаратът се изплъзваше от пръстите му.

Едва беше излязъл от сградата, когато се случи. Външната врата се бе затръшнала зад гърба му и той беше стоял на улицата само две секунди с телефон в ръка (в очакване на позвъняване от таксито, поръчано с неохота), когато високата фигура в черно палто се затича към него в тъмнината. Видя размазано петно бледа кожа под качулката и шал, протегнатата й ръка, неопитна, но решителна, стиснала здраво нож и насочила го право към него.

Напрегна се да я посрещне и едва не се подхлъзна отново, но подпря длан на вратата зад себе си и се задържа, а мобилният му телефон падна. Шокиран и разгневен срещу нея, която и да беше, заради вече пострадалото си при преследването й коляно, той извика. Тя замръзна за миг, после отново се стрелна към него.

Щом замахна с бастуна към ръката й, в която вече бе видял сгъваемия нож, коляното му отново се усука. Той нададе крясък от болка и тя отскочи назад, сякаш вече го бе пробола, без да разбере, а после за втори път изпадна в паника и хукна през снега, като остави вбесения и разочарован Страйк, неспособен да я подгони, без друг избор, освен да рови из снега за телефона си.

Проклет да бъде този крак!

Когато Робин му позвъни, той вече седеше изпотен от болка в едва пълзящо такси. Фактът, че малкото триъгълно острие в ръката на преследвачката му не го бе засегнало, беше малка, макар и слаба утеха. Коляното му, към което се бе почувствал длъжен да прикрепи протезата, преди да поеме към дома на Нина, отново го болеше ужасно, а той гореше от ярост, че не бе в състояние да настигне лудата, която го дебнеше. Никога не беше удрял жена, доколкото знаеше, не бе наранявал никоя, ала стрелналият се към него нож в тъмнината го бе лишил от всякакви скрупули. За смайване на таксиметровия шофьор, който наблюдаваше едрия си ядосан пътник в огледалото за обратно виждане, Страйк не преставаше да се върти на седалката с надеждата да я зърне да върви по оживените в съботната вечер тротоари — висока фигура със заоблени рамене и черно палто, криеща нож в джоба си.

Таксито мина под коледната украса на Оксфорд стрийт — големи и крехки сребристи пакети, превързани със златни панделки, а Страйк се бореше с разваленото си настроение и изпитваше крайно неудоволствие при мисълта за предстоящото си гостуване. Робин му звъня отново и отново, но той не усещаше вибрирането на телефона, заврян дълбоко в джоба на палтото, което бе сложено до него на седалката.

— Здравей — каза Нина с насилена усмивка, когато отвори вратата на апартамента си половин час след уговореното време.

— Прощавай, че закъснях — каза Страйк и прекрачи прага с куцукане. — Претърпях инцидент на излизане от къщи. Кракът ми.

Сети се, че не й е донесъл нищо, чак когато вече стърчеше облечен с палто в антрето й. Трябваше да вземе бутилка вино или шоколадови бонбони и усети, че тя го забеляза, докато го оглеждаше с големите си очи; тя самата имаше добри маниери и неочаквано той се почувства някак паднал в очите й.

— Освен това забравих виното, което ти купих — излъга. — Ама че съм и аз. Изритай ме.

Когато тя се засмя, макар и без да ще, Страйк усети телефона да вибрира в джоба му и автоматично го извади.

Робин. Нямаше представа защо й е притрябвал в събота.

— Извини ме — каза на Нина, — трябва да отговоря. Спешно е, асистентката ми звъни…

Усмивката й помръкна. Тя се обърна и излезе от антрето, като го остави там още с палто.

— Робин?

— Добре ли си? Какво стана?

— Ти как разбра?

— Получих гласова поща и останах с впечатление, че си нападнат!

— Боже, нима съм ти позвънил? Сигурно е станало като изпуснах телефона. Да, това е обяснението…

Пет минути по-късно, след като разказа на Робин какво се беше случило, окачи палтото си и обонянието му го поведе към дневната, където Нина беше сервирала масата за двама. Стаята беше изцяло осветена, явно бе разтребвала, сложила бе свежи цветя във вазите. Във въздуха се носеше силна миризма на прегорял чесън.

— Съжалявам — повтори той, когато тя се върна, понесла съд с ядене. — Понякога ми се ще да имах служба с работно време от девет до пет.

— Заповядай, сипи си вино — хладно изрече тя.

Ситуацията му беше до болка позната. Твърде често бе седял срещу жена, раздразнена от закъснението му, от отклоненото му внимание, от небрежността му. Тук поне недоволството не беше бурно. Ако бе закъснял за вечеря с Шарлот и бе приел обаждане от друга жена още с пристигането си, можеше да очаква плиснато в лицето си вино и летящи чинии. Тази мисъл го накара да изпита повече симпатия към Нина.

— Детективите са скапан вариант за срещи — подхвърли той, като седна.

— Не бих казала „скапан“ — отвърна тя смекчена. — Предполагам, че от такъв род работа човек не може да се абстрахира.

Наблюдаваше го с огромните си, оприличаващи я на мишка очи.

— Снощи сънувах кошмар, свързан с теб — съобщи му.

— Аха, влизаме в разговора с летящ старт — отбеляза той и тя се засмя.

— Не беше точно свързан с теб. Бяхме заедно и търсихме чревния тракт на Оуен Куин.

Тя отпи голяма глътка вино, докато го фиксираше.

— И намерихме ли го? — попита Страйк, като се опитваше да поддържа лековат тон.

— Да.

— Къде? Всяка следа ми е добре дошла на този етап.

— В най-долното чекмедже на бюрото на Джери Уолдгрейв — отвърна Нина и му се стори, че потисна потреперване. — Беше ужасно. Отворих го, а вътре кръв и вътрешности… и ти удари Джери. Тъкмо това ме събуди, беше толкова реално.

Тя пи още вино, но не докосваше храната си. Страйк, изял вече няколко солидни хапки (твърде много чесън, ала беше гладен), остана с усещането, че не проявява достатъчно съчувствие. Бързо преглътна и каза:

— Страшничко звучи.

— Явно е заради казаното по новините вчера — каза тя и не спираше да го наблюдава. — Никой не си даваше сметка, че е убит по този начин. Като в „Bombyx Mori“. Ти не ми каза — добави тя и през чесновите аромати до него се донесе бегъл намек за обвинение.

— Не можех — отговори Страйк. — Редно е полицията да оповестява такава информация.

— На първа страница на днешния „Дейли Експрес“. На Оуен това би му харесало. Да попадне в челно заглавие. Но ми се иска да не го бях чела — допълни и го стрелна крадешком.

Той беше срещал вече подобна реакция. Някои хора се отдръпваха вътрешно, щом осъзнаеха какво е виждал, правил или докосвал. Сякаш носеше мириса на смъртта по себе си. Винаги бе имало жени, привличани от войника, полицая: те изпитваха косвено вълнение, чувствена наслада от насилието, на което човекът насреща е станал свидетел или е извършил. Други жени това ги отблъскваше. Той подозираше за Нина, че е от първата категория, ала сега, когато реалността на жестокост, садизъм и гадост й бе натрапена, самата тя откриваше, че все пак може би принадлежи към лагера на вторите.

— Вчера никак не беше забавно в службата — оплака се. — Не и след като чухме това. Всички бяха… Просто, след като е убит по този начин, след като убиецът е копирал романа… Това ограничава кръга на заподозрените, нали? Никой вече не се смее по повод „Bombyx Mori“, казвам ти. Това е нещо като сюжетите на Майкъл Фанкорт от едно време, когато критиците го упрекваха, че е прекалено зловещ… А пък Джери напусна.

— Чух.

— Не знам защо — продължи тя нервно. — От цяла вечност е в „Роупър — Чард“. Изобщо не е на себе си. Все е сърдит, а иначе е такъв сладур. И отново пие. Много.

Тя все така не ядеше.

— Той близък ли беше с Куин? — попита Страйк.

— Май че е бил по-близък, отколкото сам си е давал сметка — бавно продума Нина. — Оуен вбесяваше всички… Но Джери е искрено разстроен, личи си.

— Не си представям на Куин да му се е нравело да го редактират.

— Според мен е бил доста мъчен понякога — каза Нина, — но сега Джери не дава и дума да се издума срещу Оуен. Обсебен е от теорията си за неговия нервен срив. Чу го на партито, смята, че Оуен е бил душевноболен и че не носи вина за „Bombyx Mori“. Все още беснее срещу Елизабет Тасъл, задето е пуснала книгата в обращение. Тя идва онзи ден да говори за друга своя авторка…

— Доркъс Пенгълий? — попита Страйк и Нина прихна смаяна.

— Не ми казвай, че четеш такава помия! Вълнуваща се гръд и корабокрушения?

— Просто името е останало в паметта ми — подсмихна се Страйк. — Продължавай за Уолдгрейв.

— Видя Лиз да идва и тръшна вратата на кабинета си, когато тя мина покрай него. Виждал си я, знаеш, че е стъклена, а той едва не я строши. Крайно ненужно и очевадно, всички се сконфузиха. А Лиз Тасъл изглеждаше като призрак — добави Нина. — Направо ужасно. Ако беше във форма, щеше да нахълта в кабинета на Джери и да му разкаже играта за тази грубост…

— Щеше ли?

— Ти луд ли си? Легенди се носят за избухливия гняв на Лиз Тасъл.

Нина погледна часовника си.

— Тази вечер по телевизията ще дават интервю с Майкъл Фанкорт, ще го запиша — каза тя и допълни чашите на двама им.

Все още не бе и опитала храната си.

— Не бих възразил да го гледам — увери я Страйк.

Тя му отправи странен преценяващ поглед и Страйк се досети, че се опитва да разбере доколко присъствието му се дължи на желание да изстиска от нея информация и доколко крои планове, свързани със стройното й по момчешки тяло.

Мобилният му телефон иззвъня отново. За секунда-две той претегляше оскърблението, което би й нанесъл, ако се обади, срещу възможността да извлече от разговора нещо по-полезно от мненията на Нина относно Джери Уолдгрейв.

— Извинявай — каза и извади телефона от джоба си.

Беше брат му Ал.

— Корм! — проби гласът му в шумната линия. — Страхотно е да те чуя, братле!

— Здравей — с тон, укротяващ ентусиазма му, изрече Страйк. — Как си?

— Отлично! В Ню Йорк съм, едва сега получих съобщението ти. Какво ти е нужно?

Знаеше, че Страйк би му се обадил само ако иска нещо, но за разлика от Нина Ал явно не се разстройваше от този факт.

— Чудех се дали ще искаш да вечеряме заедно в петък — каза Страйк, — но след като си в Ню Йорк…

— Връщам се в сряда, така че много бих се радвал. Искаш ли да направя резервация някъде?

— Да — отвърна Страйк. — Трябва да е в „Ривър Кафе“.

— Ще имам грижата — обеща Ал, без да пита защо. Може би допускаше, че Страйк си пада по добрата италианска кухня. — Ще ти пратя часа в есемес, става ли? Чакам с нетърпение!

Страйк затвори и понечи да се впусне в извинения, но Нина беше отишла в кухнята. Атмосферата без всякакво съмнение се бе вкиснала.