Робърт Галбрейт
Копринената буба (38)

38

Такова малко листче, а крие абсолютна гибел…

Джон Уебстър, „Белият дявол“

Госпожица Брокълхърст, евентуално кръшкащата секретарка, твърдеше, че още е на легло заради настинката си. На любовника й, клиентът на Страйк, това му се виждаше пресилено и детективът бе склонен да се съгласи с него. Седем часът на следващата сутрин завари Страйк разположен в сенчеста арка срещу апартамента на госпожица Брокълхърст в „Батърсий“. Беше с дебелото си палто, шал и ръкавици, прозяваше се широко и похапваше втория от трите яйчени мъфина, купени по път от „Макдоналдс“.

Беше разпространено предупреждение за лошо време в цяла Югоизточна Англия. Дебел сняг вече покриваше улицата, а ето че заваляха първите плахи снежинки от беззвездното небе, докато той чакаше и от време на време размърдваше пръстите на крака си, за да провери дали още ги чувства. Един по един обитателите тръгваха на работа, като се хлъзгаха и пързаляха, вървейки към станцията на метрото, или се качваха в колите си, чиито ауспуси гърмяха особено рязко в тишината. Три украсени елхи блестяха срещу Страйк през прозорци на дневни, макар декември да започваше едва на следващия ден — оранжеви, изумрудени и неоновосини лампички блещукаха натрапчиво, докато той, облегнат на стената, бе вперил поглед към прозорците на госпожица Брокълхърст и се обзалагаше сам със себе си дали тя изобщо ще излезе от къщи в това лошо време. Коляното още го измъчваше, ала снегът, така или иначе, бе забавил света до крачка, съвпадаща с неговата. Той никога не бе виждал госпожица Брокълхърст на по-ниски от десетсантиметрови токове. В тази условия щеше да е по-трудноподвижна и от него.

През последната седмица издирването на убиеца на Куин бе започнало да измества всичките му останали случаи, но беше важно да е в крак с тях, ако не искаше да изгуби бизнеса си. Любовникът на госпожица Брокълхърст беше богат човек, който можеше да захрани Страйк с още работа, ако останеше доволен от детективските му услуги. Бизнесменът имаше слабост към младолики блондинки, цяла поредица от които (както той охотно беше споделил пред Страйк още при първата им среща) бяха получили много пари и купища скъпи подаръци от него само за да го напуснат или да му изневерят. Тъй като той не проявяваше признаци да е станал по-добър познавач на човешката природа, Страйк очакваше още много доходни часове, прекарани в следене на наследничките на госпожица Брокълхърст. Помисли си, докато дъхът му правеше бели облачета в студения въздух, дали тъкмо изневерите не възбуждаха клиента му; бе познавал и други такива мъже. Най-ярък израз това пристрастие намираше у онези, които залитаха по проститутки.

В девет без десет завесите потрепнаха леко. По-пъргаво, отколкото можеше да се очаква от небрежно отпуснатата му стойка, Страйк вдигна фотоапарата си с обектив за нощно виждане, който бе крил отстрани.

Госпожица Брокълхърст за кратко се появи пред прозореца по гащички и сутиен, макар козметично увеличените й гърди да нямаха нужда от поддръжка. Зад нея в сумрака се появи шкембест, гол до кръста мъж, който обхвана в шепа едната й гърда и с това си спечели шеговито смъмряне. После и двамата се отдалечиха към спалнята.

Страйк свали фотоапарата и провери резултата от работата си. Най-инкриминиращият образ, който бе постигнал, беше мъжка ръка и длан, обхванали засмяната госпожица Брокълхърст, само че лицето на прегръщащия оставаше в сянка. Страйк подозираше, че той скоро ще излезе, за да иде на работа, затова пъхна фотоапарата в един вътрешен джоб, готов да подхване бавно и мъчително преследване, след което се зае с третия си мъфин.

И ето че в девет без пет външната врата на госпожица Брокълхърст се отвори и отвътре се появи любовникът; по нищо не напомняше шефа й освен по възрастта и вида на заможен човек. На диагонал през гърдите му беше преметната кожена чанта, достатъчно голяма да побере чиста риза и четка за зъби. Напоследък Страйк виждаше такава толкова често, че я бе кръстил „прелюбодейска чанта за пренощуване“. Двойката се наслади на френска целувка на прага, съкратена от силния студ и факта, че госпожица Брокълхърст имаше на себе си не повече от две унции тъкан. После тя се прибра вътре, а шкембелията се отправи към „Клапам Джънкшън“ и вече говореше по телефона си — без съмнение, обясняваше как ще закъснее заради снега. Страйк му даде двайсет метра преднина, след което напусна скривалището си, като се подпираше на бастуна, любезно прибран от Робин от Денмарк Плейс предишния следобед.

Беше лесно проследяване, тъй като шкембелията бе явно изцяло погълнат от телефонния си разговор. Слязоха по лекия наклон на Лавендър Хил, раздалечени на двайсет метра, а снегът се сипеше неумолимо. Шкембелията се подхлъзна на няколко пъти с ръчно изработените си обувки. Когато стигнаха до станцията на метрото, за Страйк беше лесно да го последва в същия вагон и като се преструваше, че чете съобщения, да го заснеме няколко пъти с мобилния си телефон.

Докато го правеше, пристигна съобщение от Робин.

Агентът на Майкъл Фанкорт току-що ми върна обаждането. МФ щял да се радва да се види с теб! В Германия е, но се връща на 6-и. Предлага „Граучо Клъб“ в удобен за теб час. (?) Рх

Страйк си каза, че желанието, което проявяваха челите „Bombyx Mori“, да говорят с него е твърде необичайно. Кога преди бе имал заподозрени, които с такова нетърпение да се заловят за шанса да седнат лице в лице с детектив? И какво се надяваше да спечели прочутият Майкъл Фанкорт от разговор с частния детектив, открил трупа на Оуен Куин?

Страйк слезе от влака зад шкембелията, като го следваше в тълпата по мокрите и хлъзгави плочки на станция „Уотърлу“ под тавана от кремави греди и стъкло, който му напомняше Тайбарн Хаус. Бяха отново навън на студа и шкембелията, все така в неведение, пак говореше по телефона си. Страйк го следваше по кишавите коварни тротоари, оградени от купчини почернял сняг помежду офис сгради от стъкло и бетон, сред финансисти, забързани като редица от мравки, докато най-после шкембелията сви към паркинга на един от най-големите административни комплекси и се отправи към кола, която очевидно беше неговата. Бе сметнал за по-разумно да остави беемвето си в службата, вместо да го паркира пред апартамента на госпожица Брокълхърст. Докато Страйк го наблюдаваше, прикрит зад удобен рейндж ровър, усети как телефонът в джоба му вибрира, но го игнорира, тъй като не желаеше да привлича внимание към себе си. Шкембелията имаше поименно паркомясто. След като взе някои неща от багажника, той се отправи към сградата, като даде възможност на Страйк да отиде до стената с директорските имена и да заснеме пълното име и длъжност на шкембелията за информация на клиента си.

След това Страйк се отправи към офиса си. Вече в метрото провери телефона си и видя, че пропуснатото обаждане беше от най-стария му приятел, осакатеният от акула Дейв Полуърт.

Полуърт открай време имаше навика да нарича Страйк „Диди“. Повечето хора приемаха, че това е заради размерите му (в началното училище и прогимназията Страйк беше най-едрото момче не само във випуска, а и в този преди неговия), но всъщност произлизаше от непрестанните му заминавания и връщания поради хаотичния начин на живот на майка му. И тогава дребничкият Дейв Полуърт беше казал на Страйк с писклив гласец, че е същински „дидикой“, което бе корнуолската дума за „циганин“.

Страйк му позвъни веднага щом слезе от метрото и двамата все още бъбреха двайсет минути по-късно, когато влезе в офиса си. Робин вдигна глава и понечи да заговори, но видя, че шефът й е на телефона, така че само се усмихна и се обърна отново към монитора си.

— Ще си ходиш ли у дома за Коледа? — попита Полуърт, когато Страйк влезе във вътрешния кабинет и затвори вратата.

— Може би — отвърна Страйк.

— Ще обърнем по няколко халби във „Виктъри“ — взе да го навива Полуърт. — Може пак да изчукаш Гуенифър Арскот, а?

— Никога не съм чукал Гуенифър Арскот — отвърна Страйк.

Това им бе отколешна шега.

— Ами пробвай се отново, Диди, току-виж не си ударил на камък този път. Време е някой да й отнеме девствеността. И като говорим за момичета, които никой от нас не е чукал…

Разговорът се сведе до шеговити подмятания за общи приятели, които и двамата имаха в Сейнт Моус. Страйк толкова се смя на духовитите забележки на Полуърт, че пренебрегна сигнала за чакащ разговор и не си направи труда да провери кой е.

— Нали не си се събрал отново с милейди Шантавел? — попита Дейв, като това беше прякорът, с който обикновено наричаше Шарлот.

— Не съм — отвърна Страйк. — Тя се омъжва след… четири дни — преброи наум той.

— Оглеждай хоризонта да не би да галопира към теб, Диди. Не бих се учудил да избяга пред самия олтар. Въздъхни с облекчение, ако ти се размине, приятелю.

— Да — отвърна Страйк, — прав си.

— Значи се договорихме? У дома за Коледа? Бира във „Виктъри“?

— Добре, защо не? — каза Страйк.

След още малко приказки Дейв се върна към работата си, а Страйк с усмивка на лице провери телефона си и видя, че е пропуснал обаждане от Лионора Куин.

Върна се в предния кабинет, като пътем избираше гласовата си поща.

— Гледах отново интервюто с Майкъл Фанкорт — подхвана възбудено Робин — и осъзнах какво…

Страйк вдигна ръка, за да я накара да замълчи, тъй като в ухото му прозвуча гласът на Лионора, обикновено съвсем равен, но този път развълнуван и дезориентиран: „Корморан, арестуваха ме, по дяволите. Не знам защо, никой нищо не ми казва. Отведоха ме в участъка. Чакали адвокат или нещо такова. Не знам какво да правя. Орландо е при Една, нямам… Е, това е, тук съм…“.

След няколко секунди тишина съобщението приключи.

— Мамка му! — изрече Страйк толкова високо, че Робин подскочи. — Мамка му мръсна!

— Какво се е случило?

— Арестували са Лионора… Защо звъни на мен, а не на Илса? По дяволите…

Той набра номера на Илса Хърбърт и зачака.

— Здравей, Корм…

— Арестували са Лионора Куин.

— Какво?! — извика Илса. — Защо? Нима за онзи глупав кървав парцал в шкафа?

— Може да има и друго.

(Кат разполага с доказателство…)

— Къде е тя, Корм?

— В полицейския участък. Сигурно този в „Килбърн“, най-близкият е.

— Боже мили. Но защо не ми се е обадила?

— Кой я знае? Спомена нещо, че щели да й доведат адвокат…

— Никой не се е свързал с мен… Господи боже, къде й е умът? Защо не им е дала моето име? Тръгвам още сега, Корм, ще прехвърля сегашната си работа на друг. Дължат ми услуга…

Той чу шумове, далечни гласове, забързаните стъпки на Илса.

— Обади ми се, когато разбереш какво става.

— Може да не е скоро.

— Все едно, обади се.

Тя затвори. Страйк се обърна с лице към Робин, която изглеждаше поразена.

— О, не — промълви тя.

— Ще се обадя на Анстис — отсече Страйк и отново занатиска бутоните на телефона си.

Ала старият му приятел не беше в настроение да оказва услуги.

— Предупредих те да очакваш това, Боб. Тя го е извършила, приятел.

— Какво имате срещу нея? — настоя да узнае Страйк.

— Не мога да ти кажа, Боб, съжалявам.

— От Катрин Кент ли го получихте?

— Не мога да ти кажа, приятел.

Като едва изтърпя формалните любезности на Анстис, Страйк затвори.

— Тъпак! — процеди. — Проклет тъпак!

Лионора сега беше на място, където той нямаше достъп до нея. Страйк се безпокоеше как ще се възприемат от разпитващите я недружелюбните й маниери и враждебността й към полицията. Почти можеше да я чуе как се оплаква, че Орландо е сама, как настоява да й кажат кога ще може да се върне при дъщеря си, възмутена, че полицаите са нарушили рутината на мизерното й съществуване. Опасяваше се от липсата й на инстинкт за самосъхранение, искаше му се Илса да се озове там възможно най-бързо, преди Лионора да е изрекла най-невинно инкриминиращи я коментари относно безотговорното поведение на съпруга й и неговите приятелки, преди да е заявила отново невероятното си и подозрително твърдение, че не знае нищо за творбите на мъжа си, докато не се превърнат в истински книги с корици, преди да се опита да обясни защо временно е била забравила, че притежават втора къща, където трупът на мъжа й се бе разлагал със седмици.

Пет часът следобед дойде и отмина без новини от Илса. Като погледна към притъмняващото небе и снега, Страйк настоя Робин да се прибира у дома си.

— Но ще ми позвъниш, като научиш, нали? — помоли го тя, докато обличаше палтото си и увиваше дебел шал около шията си.

— Да, разбира се — обеща Страйк.

Ала Илса му се обади чак в шест и половина.

— По-зле нямаше накъде — бяха първите й думи. Звучеше уморена и стресирана. — Имат доказателство, че с общата на семейство Куин кредитна карта е направена покупка на защитен комбинезон, гумени ботуши, ръкавици и въжета. Купени са онлайн и са платени с тяхната „Виза“. А, да, и бурка.

— Шегуваш се с мен.

— Ама не. Знам, че я мислиш за невинна…

— Да, така мисля — прекъсна я Страйк с тон, даващ ясно да се разбере, че не бива да си прави труда да го убеждава в противното.

— Добре — уморено отвърна Илса. — Нека е, както казваш, но знай от мен едно: тя никак не си помага. Невероятно агресивна е, настоява, че трябва самият Куин да е направил тези покупки. Бурка, за бога… Въжетата, купени с картата, са идентични с онези, с които е бил овързан трупът. Попитаха я защо са му били на Куин бурка и защитен комбинезон срещу силни химикали и тя отговори само: „Че аз откъде да знам, по дяволите?“. На всяко второ изречение питаше кога ще може да се прибере у дома при дъщеря си. Просто не проумява какво й се случва. Вещите са били купени преди шест месеца и изпратени в къщата на Талгарт Роуд. Просто няма как да изглежда по-преднамерено, освен ако не се намери план, написан с нейния почерк. Отрича да е знаела как Куин е смятал да завърши романа си, но твоят човек Анстис…

— Значи той лично присъстваше?

— Да, водеше разпита. Все я питаше дали наистина очаква от тях да повярват, че Куин никога не е споделял какво пише. Накрая тя отвърна: „Не обръщам особено внимание“. „Значи той все пак говори за сюжетите си?“ И така продължаваше в същия дух в опит да я измори, така че най-сетне тя заяви: „Ами спомена нещо, че копринената буба се сварявала“. На Анстис това му стигаше да се убеди, че през цялото време е лъгала и е била наясно за сюжета. Освен това открили наскоро копана почва в задния двор.

— Слагам бас, че ще открият там мъртъв котарак на име Господин Пуп — изръмжа Страйк.

— Това няма да спре Анстис — предсказа Илса. — Той е напълно убеден, че тя го е извършила, Корм. Имат право да я задържат до единайсет часа преди обед утре и съм сигурна, че ще й предявят обвинение.

— Нямат достатъчно улики — яростно възрази Страйк. — Къде им са ДНК доказателствата? Къде са им свидетелите?

— Там е проблемът, Корм, че такива не съществуват, а тази сметка от кредитна карта е силно уличаваща. Виж, на твоя страна съм — изрече търпеливо тя. — Искаш ли откровеното ми мнение? Анстис нанася удар в празното пространство и се надява да му се получи. Според мен е под напрежение от целия този медиен интерес. А и честно казано, изнервен е от твоето участие в случая и държи да поеме инициативата.

Страйк изстена.

— Откъде са изкопали сметка за „Виза“ отпреди шест месеца? Чак досега са ровили из нещата, иззети от кабинета му ли?

— Не — отвърна Илса. — Била е на гърба на една от рисунките на дъщеря му. Явно дъщерята я е дала на негова приятелка преди месеци, а тя е отишла в полицията рано тази сутрин с твърдението, че чак сега погледнала гърба на рисунката и си дала сметка какво е описано там. Какво каза току-що?

— Нищо — въздъхна Страйк.

— Счу ми се като „Ташкент“.

— Близо си. Ще те оставя да си вършиш работата, Илса. Благодаря ти за всичко.

Страйк седя няколко минути мълчалив и разстроен.

— Щуротии — промълви тихо в притъмнелия си офис.

Сещаше се как е станало всичко. В своята параноя и истерия, убедена, че Страйк е бил нает от Лионора Куин, за да лепне убийството на друг, Пипа Миджли бе изтичала от офиса му право при Катрин Кент. Признала бе пред нея как я е издала, че е чела романа, и е настояла да използва уликата си срещу Лионора. Така че Катрин Кент бе дръпнала рисунката, направена от дъщерята на любовника й (Страйк си я представяше притисната под магнит на вратата на хладилника), и бе побързала да иде в полицейския участък.

— Щуротии — повтори малко по-силно и набра номера на Робин.