Робърт Галбрейт
Копринената буба (32)

32

Възправи се, добър мой ангеле, чиято свята музика ме пази от зъл дух, вкопчил се в мен…

Томас Декър, „Благородният испански войник“

Макар и с вериги за сняг на гумите, старият семеен ленд ровър, шофиран от майката на Робин, трудно измина разстоянието между гарата в Йорк и Масъм. Чистачките образуваха бързо заличавани пролуки във форма на ветрило към пътищата, познати на Робин от детинство, сега преобразени от най-лошата зима, която тя бе виждала от години. Снегът валеше неумолимо и пътуването, което би трябвало да им отнеме час, трая близо три часа. На моменти Робин си бе помисляла, че все още има опасност да изпусне погребението. Поне можеше да говори с Матю по мобилния си телефон и да му обясни, че е наблизо. Той й каза, че неколцина други още били на километри далеч, а леля му от Кеймбридж вероятно въобще нямало да успее да пристигне.

Вече у дома, Робин успя да се изплъзне от лигавите ласки за посрещане на стария им лабрадор, втурна се нагоре към стаята си, облече черната рокля и палтото, без да си прави труда да ги глади, наложи й се да обуе втори чорапогащник, защото от бързане пусна бримка на първия, после забърза надолу към антрето, където вече я чакаха родителите и братята й.

Под валящия на парцали сняг, скрити под черни чадъри, тръгнаха по лекия склон, който Робин бе изкачвала всеки ден като ученичка в началното училище и прогимназията, и през широкия площад, сърцето на мъничкия й роден град, а зад тях останаха гигантските комини на местната пивоварна. Съботният пазар бе отменен. Дълбоки бразди бяха оставени в снега от достатъчно смелите да прекосят площада в тази сутрин, като следите от обувки се събираха близо до църквата, пред която Робин видя множество от опечалени в траурно облекло. Покривите на бледозлатистите джорджиански къщи около площада бяха затрупани от заледени преспи, а снегът все така не спираше да вали. Издигащо се бяло море постепенно поглъщаше големите надгробни плочи в гробището.

Робин взе да зъзне, докато семейството си проправяше път към вратите на „Сейнт Мери дъ Върджин“ покрай останките от кръст с обла стойка от девети век, който имаше странен езически вид, и тогава най-сетне видя Матю, застанал под арката на входа с баща си и сестра си, блед и толкова красив в черния си костюм, че сърцето й замря. Докато Робин се опитваше да улови погледа му над опашката от хора, млада жена протегна ръце към него и го прегърна. Робин разпозна Сара Шадлок, стара приятелка на Матю от университета. Прегръдката й бе може би една идея по-сладострастна, отколкото бе уместно при дадените обстоятелства, но Робин, гузна, задето само десет секунди я бяха делили от изпускането на влака до тук и задето не бе виждала Матю цяла седмица, реши, че няма право да изпитва неприятно чувство.

— Робин — промълви той развълнувано, като я видя, пропусна да се ръкува с трима души пред него и разпери ръце към нея.

Докато се прегръщаха, тя усети в очите й да напират сълзи. Това беше истинският живот в крайна сметка, Матю и домът й…

— Иди и седни отпред — поръча й той и тя се подчини, остави семейството си в задната част на църквата, за да седне на първата пейка до зетя на Матю, който държеше на коляно малката си дъщеричка и поздрави Робин с навъсено кимване.

Беше красива стара църква, Робин я познаваше добре от службите за Коледа, Великден и Празника на жътвата, на които бе присъствала през целия си живот със съучениците и семейството си. Очите й бавно обходиха интериора. Високо на купола над олтара имаше картина от сър Джошуа Рейнолдс (или най-малкото от школата на Джошуа Рейнолдс) и тя съсредоточи поглед върху нея в опит да успокои душата си. Мъгляв мистичен образ на момче ангел съзерцаваше далечно видение на кръст, от който струяха златни лъчи… Кой я бе рисувал в действителност, зачуди се тя, Рейнолдс или някой от помощниците му? Сега пък се почувства виновна, задето се отдаваше на неутолимото си любопитство, вместо да тъжи за госпожа Кънлиф…

Мислила си бе, че ще се омъжи в тази църква след няколко седмици. Венчалната й рокля висеше готова в гардероба в свободната стая, ала ето че вместо това ковчегът на госпожа Кънлиф се задаваше по пътеката, блестящо черен, със сребърни дръжки, а пък Оуен Куин още беше в моргата… още нямаше полиран ковчег за неговото изкормено тяло, разложено и обгорено…

Не мисли за това, нареди си строго, когато Матю седна до нея и топлината от прилепения му крак премина в нея.

Последните двайсет и четири часа бяха толкова пълни с премеждия, та на Робин й бе трудно да повярва, че си е у дома. Със Страйк можеха да са в болница, толкова близо бяха до челен удар с преобърнатия камион… шофьорът покрит с кръв… госпожа Кънлиф вероятно бе с непокътнато лице в ковчега си с копринена подплата… Не мисли за това…

Сякаш очите й бяха лишени от способността да се фокусират върху нещо неутрално и успокояващо. Явно гледките на вързани и изкормени трупове така действаха на човек, променяха начина, по който виждаше света.

Тя закъсня малко да коленичи за молитвата и усети възглавничката, избродирана с кръстат бод, грапава под измръзналите си колене. Горката госпожа Кънлиф… само дето майката на Матю никога не я бе харесвала особено. Бъди добра, замоли Робин сама себе си, та макар и да беше истина. На госпожа Кънлиф не й се нравеше, че Матю се обвърза с една и съща приятелка за толкова дълго време. Беше споменавала, така че Робин да я чуе, как за младите мъже било добре да се налудуват и да си походят… Робин знаеше, че начинът, по който бе напуснала университета, я бе опетнил в очите на госпожа Кънлиф.

Статуята на сър Мармадюк Уайвил, само на няколко метра разстояние, бе обърната с лице към Робин. Докато тя стоеше права за химна, той сякаш се взираше в нея с облеклото си от епохата на крал Джеймс I, в естествен ръст, хоризонтално на мраморната си полица, подпрял ръка на лакът с лице към паството. Съпругата му бе полегнала по същия начин на полицата под неговата. Бяха странно реални в своите непочтителни пози с възглавнички под лактите, та да е удобно на мраморните им кости, а над тях, в пазвите на свода бяха алегоричните фигури на живота и смъртта. Докато смъртта ни раздели… и мислите й отново се зареяха: тя и Матю, свързани заедно завинаги, докато бяха живи… Не, не свързани… прилича на овързани… Какво ти става? Усещаше се изтощена. Във влака бе прекалено горещо и много друсаше. Беше се будила на всеки час, уплашена да не заседнат в снега.

Матю хвана ръката й и стисна пръстите й.

Погребението мина бързо, колкото позволяваше приличието, а снегът валеше на парцали над тях. Нямаше бавене около гроба; Робин не беше единствената, която трепереше видимо.

Всички отидоха в голямата тухлена къща на семейство Кънлиф и закръжиха вътре сред приятната топлина. Господин Кънлиф, малко по-шумен, отколкото предполагаше поводът, не спираше да пълни чаши и да поздравява хора, като че това беше парти.

— Липсваше ми — каза Матю. — Беше ужасно без теб.

— И ти ми липсваше — отвърна Робин. — Ще ми се да бях дошла по-рано.

Пак лъжеш.

— Леля Сю ще пренощува тук — каза Матю. — Реших, че може да дойда у вас, добре ще ми се отрази да се откъсна малко. Тази седмица ми дойде в повече…

— Чудесно — отговори Робин и стисна ръката му, благодарна, че няма да й се наложи да остава у семейство Кънлиф.

Сестрата на Матю й бе трудно поносима, а господин Кънлиф беше командаджия.

Все можеше да изтърпиш за една вечер — смъмри се. Почувства го като незаслужено избавление.

И тъй, двамата се върнаха в дома на семейство Елакот, който бе наблизо до площада. Матю харесваше семейството й; бе доволен да смени костюма си с джинси, да помага на майка й в сервирането на масата за вечеря. Госпожа Елакот, пищна жена с червеникаворусата коса на Робин, прибрана в раздърпан кок, беше мила и внимателна с него; тя беше човек с много интереси и увлечения и в момента караше курс по английска литература с дистанционно обучение.

— Как върви учението, Линда? — попита я Матю, докато вадеше от фурната тежкия гювеч.

— В момента разглеждаме „Херцогинята на Малфи“ от Уебстър. „И вече лудост ме е хванала от всичко туй.“

— Трудно е значи? — попита Матю.

— Това е цитат, гълъбче. О… — Тя пусна лъжиците за сервиране върху масата и те изтракаха. — Тъкмо ме подсети… Сигурно съм го изпуснала…

Госпожа Елакот прекоси кухнята и грабна вестника с програмите на радиото и телевизията, винаги присъстващ в дома им.

— Не, от девет е. Има интервю с Майкъл Фанкорт, което искам да гледам.

— Майкъл Фанкорт ли? — извърна се към нея Робин. — Защо?

— Той е силно повлиян от тези трагедии с главен мотив отмъщение — поясни майка й. — Надявам се да обясни какво им харесва.

— Видя ли това? — каза Джонатан, най-малкият брат на Робин, току-що върнал се от ъгловия магазин, където майка му го бе пратила за още мляко. — На първа страница е, Роб. Онзи писател, дето са му изтръгнали червата…

— Джон! — остро го сгълча госпожа Елакот.

Робин знаеше, че майка й не се скара на брат й поради някакво съмнение, че на Матю ще му стане криво, задето се споменава работата й, а от нежелание да се обсъжда нечия смърт веднага след погребението.

— Какво? — учуди се Джонатан, в неведение, че нарушава приличието, и тикна „Дейли Експрес“ под носа на Робин.

Куин вече бе попаднал на първа страница, след като медиите бяха узнали за стореното с него.

ПИСАТЕЛ НА УЖАСИТЕ СЪТВОРЯВА СОБСТВЕНОТО СИ УБИЙСТВО

Писател на ужасите? — помисли си Робин. — Едва ли би могъл да се нарече такъв… но пък се е получило добро заглавие.

— Как мислиш, твоят шеф дали ще го разкрие? — попита я Джонатан, докато разгръщаше вестника. — Ще натрие ли отново носа на полицията?

Тя зачете материала през рамото на Джонатан, но улови погледа на Матю и бързо се дръпна.

Разнесе се звън от чантата на Робин, захвърлена на продънено кресло в ъгъла на кухнята, докато вечеряха задушено с печени картофи. Тя го игнорира. Едва когато се бяха нахранили вече и Матю чинно помагаше на майка й да разчисти масата, Робин отиде до чантата си, за да си провери съобщенията. За своя голяма изненада видя пропуснато обаждане от Страйк. Хвърли крадешком поглед към Матю, но той беше зает да зарежда съдомиялната машина и тя набра гласова поща за прослушване, докато останалите си бъбреха.

Имате едно ново съобщение. Получено днес в деветнайсет часа и двайсет минути.

Пукот от отворена линия, но никой не говореше.

После глухо тупване. Вик в далечината, нададен от Страйк: „Без такива, дявол да те вземе…“. Крясък от болка.

Тишина. Още пукот от непрекъсната линия. Неопределими шумове на хрущене и тътрене. Тежко дишане, стържещ звук и линията прекъсна.

Робин стоеше ужасена с телефон, притиснат към ухото й.

— Какво се е случило? — попита баща й с ниско смъкнати на носа очила, когато спря пред шкафа с ножове и вилици в ръка.

— Мисля… мисля, че с шефа ми… е станал инцидент.

Тя набра номера на Страйк с треперещи пръсти. Веднага се включи гласова поща. Матю стоеше посред кухнята и я гледаше с неприкрито раздразнение.