Робърт Галбрейт
Копринената буба (42)

42

Матео: Странна играчка.

Джулиано: Да, става за дразнене на маймуна.

Бен Джонсън, „Всеки със своето настроение“

Робин пристигна на работа в понеделник сутрин неотпочинала и уморена като след битка, но горда със себе си.

С Матю бяха прекарали повечето от уикенда да обсъждат работата й. В известно отношение (странно да си го помисли след девет години заедно) това бе най-задълбоченият и сериозен разговор, който някога бяха водили. Защо толкова дълго не му беше признала тайния си интерес към детективската работа, родил се дълго преди да срещне Корморан Страйк? Матю бе изглеждал стъписан, когато накрая изповяда пред него, че още от юношеска възраст си е мечтала да работи по криминални разследвания.

— Това е последното, което бих предположил… — промърмори Матю и Робин разбираше, че той негласно прави връзка с причината тя да напусне университета.

— Просто никога не знаех как да ти го кажа — сподели тя. — Мислех, че ще ми се присмееш. Така че не Корморан ме убеди да остана и няма нищо общо със самия него като… като личност. — Беше на косъм да каже „като мъж“, но се спря навреме. — Причината беше у мен. Това искам да върша. Обичам тази работа. Сега той казва, че ще ме обучи, Мат, а аз винаги това съм желала.

Разговорът беше продължил и в неделята, а смутеният и объркан Матю се поклащаше като заоблен речен камък.

— Ще има ли много работа през уикенда? — попита той, изпълнен с подозрения.

— Не знам. Когато е нужно. Мат, обичам тази работа, не разбираш ли? Не искам да се преструвам повече. Просто искам да я върша и ще се радвам да получа подкрепата ти.

Накрая той я прегърна и се съгласи. Тя се постара да не се чувства благодарна, че майка му беше починала, което го правеше — нямаше как да не си го помисли — по-податлив на убеждение, отколкото би бил иначе.

Робин нямаше търпение да съобщи на Страйк за това зряло развитие в личните й отношения, но когато пристигна в офиса, него го нямаше. На бюрото й до елхичката беше оставена бележка с характерния му трудно четлив почерк:

Нямам мляко, излизам да закуся навън, после ще пазарувам в „Хамлис“, искам да изпреваря тълпите.

P. S. Знам кой е убил Куин.

Робин ахна. Грабна телефона и започна да звъни на Страйк, но я посрещна зает сигнал.

Магазинът за детски играчки „Хамлис“ отваряше чак в десет, а Робин не би могла да търпи дотогава. Отново и отново натискаше бутона за повторно избиране, докато отваряше и сортираше пощата, ала Страйк още говореше. Отвори имейлите със слушалка, притисната към ухото си; мина половин час, после цял, а номерът на Страйк все така даваше заето. Тя започваше да се дразни, заподозряла, че това е умишлен трик да бъде държана в напрежение.

В десет и половина лек звън от компютъра извести пристигането на имейл от непознат подател, наречен [email protected], който беше изпратил единствено приложение, кръстено FYI.

Робин натисна на него автоматично, все още заслушана в заетия сигнал. Голяма черно-бяла снимка изпълни монитора.

Фонът бе суров — облачно небе и фасадата на стара каменна сграда. Всички на снимката бяха не на фокус с изключение на младоженката, която се бе извърнала и гледаше право в обектива. Носеше дълга, семпла и съвсем по стройното й тяло бяла рокля и стигащ до земята воал, прикрепен с тънка диамантена лента. Черната й коса бе развяна от вятъра също като тюла. Бе хваната за ръка от размазана фигура в костюм. Мъжът до нея се смееше, ала нейното изражение не беше като на никоя булка, която Робин беше виждала. Изглеждаше съсипана, ограбена, тревожна. Очите й бяха вперени в Робин, сякаш само тя й бе приятелка на света, сякаш Робин единствена би я разбрала.

Робин свали от ухото си ръката с телефона и загледа снимката. Беше виждала вече това изключително красиво лице. Веднъж бяха говорили по телефона, Робин си спомняше привлекателно дрезгавия й глас. Това беше Шарлот, бившата годеница на Страйк, жената, която бе зърнала да бяга от същата тази сграда.

Беше толкова красива. Робин усети някакво странно смирение пред невероятната й външност, пред дълбоката й тъга. Шестнайсетгодишна връзка с прекъсвания със Страйк — Страйк с неговата ситно къдрава коса, с боксьорския му профил, с осакатения му крак… Не че тези неща бяха от значение, каза си Робин, докато гледаше ослепително красивата и тъжна младоженка…

Вратата се отвори. Внезапно Страйк се озова до нея с два пазарски плика с играчки в ръцете, а Робин, която не го бе чула да се качва по стълбите, подскочи, сякаш я бе заварил да бърка в кутията за дребни разходи.

— Добро утро — каза той.

Тя посегна бързо към мишката на компютъра и се опита да скрие снимката, преди той да я е видял, ала суетнята й привлече погледа му към екрана. Робин замръзна засрамена.

— Изпрати я преди минути, не знаех какво е, като я отворих. Аз… съжалявам.

Страйк се взира в снимката няколко секунди, после се извърна и остави пликовете с играчки на земята до бюрото й.

— Просто я изтрий — каза той.

Не звучеше тъжен или ядосан, но тонът му бе твърд.

Робин се поколеба, после изтри файла и изпразни кошчето.

— Благодаря — каза той, като се изправи и маниерът му подсказваше, че сватбената снимка на Шарлот няма да се обсъжда. — Имам на телефона си около трийсет пропуснати обаждания от теб.

— А ти какво очакваше? — възбудено се обърна Робин към него. — В бележката си пишеш…

— Трябваше да приема обаждане от леля ми — обясни Страйк. — Час и десет минути разговор, посветен на болежките на всички, живеещи в Сейнт Моус, и то само защото й казах, че ще си ида у дома за Коледа.

Той се засмя при вида на едва скриваното й раздразнение.

— Добре, но ще трябва да е набързо. Сега се сетих, че можем да свършим нещо сутринта преди срещата ми с Фанкорт.

Още с палто, той седна на канапето и в продължение на десет минути изложи в подробности теорията си пред нея.

Когато свърши, настана дълго мълчание. В съзнанието на Робин изникна мъглявият мистичен образ на момчето ангел в местната църква, докато тя гледаше Страйк напълно стъписана.

— С коя част точно имаш проблеми? — попита я меко Страйк.

— Ъ-ъ… — заекна Робин.

— Вече се съгласихме, че изчезването на Куин може да не е било спонтанно, нали? — попита я Страйк. — Ако добавим матрака в къщата на Талгарт Роуд — удобство в къща, която не е ползвана двайсет и пет години — факта, че седмица преди изчезването си Куин е споделил със стареца от книжарницата как му е нужно четиво за заминаването, и твърдението на келнерката от „Ривър Кафе“, че Куин не е бил истински ядосан, когато е крещял на Тасъл, а се е наслаждавал на сцената, според мен можем да градим хипотеза за инсценирано изчезване.

— Добре — каза тя. Тази част от теорията на Страйк й изглеждаше най-малко фантазьорска. Не знаеше откъде да започне и как да му каже колко недостоверно й изглеждаше всичко останало, но подтикът да търси пробиви я накара да попита: — Ала не би ли споделил с Лионора какво е замислил все пак?

— Не, разбира се. Тя не може да се преструва, ако ще и животът й да зависи от това. Той е искал тя да се притеснява, за да е убедителна, когато разправя на всички, че е изчезнал. Може би е щяла да се обърне към полицията, да вдигне шум в издателството, да сложи началото на паника.

— Но това никога не е действало преди — възрази Робин. — Той постоянно е забягвал и никой не го е било грижа. Надали е очаквал да получи кой знае каква реклама просто като избяга и се скрие в тази стара къща.

— Само че този път е оставил зад себе си книга, за която е вярвал, че ще е предмет на разгорещено обсъждане сред лондонските литературни среди. Привлякъл е максимално внимание към нея, като е устроил публичен скандал на агентката си в препълнен ресторант и е отправил закана сам да се заеме с издаването й. Отива си у дома, разиграва шумно изнасяне от къщи пред Лионора и се промъква в дома на Талгарт Роуд. По-късно вечерта пуска своя съучастник без никакви съмнения, убеден, че са заедно в заговора.

След дълга пауза Робин изрече храбро (защото не беше свикнала да оспорва изводите на Страйк, а и до този момент те винаги бяха безпогрешни):

— Но ти нямаш ни най-малкото доказателство, че е имало съучастник, а да не говорим за… Искам да кажа… това е, чисто и просто… мнение.

Той започна да изтъква моменти, които вече бе изредил, но тя вдигна ръка и го спря.

— Чух те още първия път, но… ти правиш заключения от това, което са казали разни хора. Нямаш никакво… материално доказателство.

— Имам, разбира се — възрази Страйк. — „Bombyx Mori“.

— Това не е…

— Това е едничкото и най-съществено доказателство, с което разполагаме.

— Ти си този, който все ми казва „средства и възможност“ — отбеляза Робин. — Ти си този, който твърди, че мотивът не е…

— Не съм споменал и дума за мотив — напомни й Страйк. — Всъщност дори не съм сигурен какъв е мотивът, макар и да имам някои идеи. А ако искаш още материални доказателства, можеш да дойдеш и да ми помогнеш да ги получим сега.

Тя го изгледа, изпълнена с подозрение. През всичкото време, докато беше работила за него, никога не беше искал от нея да събира материални улики.

— Искам да дойдеш и да ми помогнеш да поговорим с Орландо Куин — каза той, като се надигна от канапето. — Не искам да го правя сам, тя е… доста мъчна е. Не харесва косата ми. Тя е в „Ладброук Гроув“, у съседката, така че по-добре да тръгваме веднага.

— За дъщерята с трудности в заучаването ли говориш? — попита озадачена Робин.

— Да — отвърна Страйк. — Тя има една плюшена маймуна, виси на врата й. Тъкмо ги видях струпани на купчина в „Хамлис“ — всъщност са торби за вещи. Наричат този артикул „Нахалната маймуна“.

Робин се бе втренчила в него, сякаш уплашена за здравия му разум.

— Когато се запознах с нея, маймуната беше увесена на шията й и момичето постоянно вадеше разни неща изневиделица — рисунки, цветни моливи и картичка, която бе грабнала от кухненската маса. Дадох си сметка, че ги е измъквала от торбата. Тя задига разни неща от хората — продължи Страйк. — Постоянно е влизала в кабинета на баща си, докато е бил жив. Давал й е листове, на които да рисува.

— И се надяваш да разнася в торбата с маймуната улика срещу убиеца на баща си?

— Не, но смятам, че има голяма възможност да е взела нещо от „Bombyx Mori“ при набезите си в кабинета или пък той да й е дал листове от по-ранен вариант, върху които да рисува. Търся листове хартия с бележки по тях, отхвърлени абзаци, каквото и да е. Слушай, знам, че е доста хипотетичен шанс — каза Страйк, правилно разчел изражението й, — но не можем да влезем в кабинета на Куин, от полицията вече са претърсили там и нищо не са открили, а се обзалагам, че тетрадките и бележките, които Куин е взел със себе си, са били унищожени. Нахалната маймуна е последното място, където се сещам да търся, и — той погледна часовника си — нямаме много време, ако ще ходим до „Ладброук Гроув“ и ще се връщаме тук преди срещата ми с Фанкорт. Което ми припомня…

Той излезе от офиса. Робин го чу да се качва по стълбите и реши, че отива в апартамента си, но после шумовете на площадката й подсказаха, че той рови из кашоните си с вещи. Когато се върна, държеше кутия с латексови ръкавици, очевидно задигната от Отдела за специални разследвания, когато го бе напуснал завинаги, и прозрачни пластмасови пликчета за веществени доказателства с размера на санитарните торбички в самолетите.

— Има още една важна улика, която бих искал да получа — каза той, като извади чифт ръкавици и ги подаде на неразбиращата Робин. — Мисля, че можеш да се опиташ да я вземеш, докато съм с Фанкорт следобед.

Обясни й накратко какво се иска от нея и защо.

Страйк не беше особено изненадан от смаяното мълчание, последвало инструкциите му.

— Ти се шегуваш — промълви Робин.

— Никак.

Тя вдигна несъзнателно ръка към устата си.

— Няма да е опасно — увери я Страйк.

— Не това ме тревожи. Корморан… това е ужасяващо. Ти… наистина ли си сериозен?

— Ако беше видяла Лионора Куин в „Холоуей“ миналата седмица, нямаше да ми задаваш този въпрос — заяви мрачно Страйк. — Ще трябва да бъдем адски хитри, за да я измъкнем от там.

Хитри?, рече си Робин, все още стъписана, докато стоеше с ръкавиците в ръка. Предложенията му за дейностите им през деня изглеждаха странни, налудничави, а колкото до последното — отвратителни.

— Виж какво — внезапно стана много сериозен той. — Не знам какво друго да ти кажа, освен че го чувствам. Мога да го подуша, Робин. Някой умопобъркан и крайно опасен, но способен да се спотайва зад всичко това. Отвел е идиота Куин точно където е искал, като е заложил на нарцисизма му, при това аз не съм единственият, който мисли така.

Страйк метна към Робин палтото й и тя го облече, а той тикна торбичките за улики във вътрешния си джоб.

— Постоянно чувам как някой друг е намесен. Чард твърди, че е Уолдгрейв, Уолдгрейв е убеден, че е Тасъл, Пипа Миджли е твърде глупава, за да си обясни онова, което е под носа й, а Крисчън Фишър… той има по-добра перспектива, тъй като не присъства в романа — заключи Страйк. — Напипал е истината, без да го осъзнава.

Робин, с усилие догонваща мисловните процеси на Страйк и скептична по отношение на моментите, които не успяваше да разбере, го последва надолу по металното стълбище, а после и на студа навън.

— Това убийство — каза Страйк, като запали цигара, докато вървяха заедно по Денмарк стрийт — е било планирано месеци, ако не и години. Дело на гений, като се замислиш, но е прекалено изпипано и това ще го провали. Не можеш да замисляш убийство като роман. В реалния живот винаги се случват непредвидени неща.

Страйк виждаше, че не успява да убеди Робин, но това не го тревожеше. И преди беше работил със скептични подчинени. Заедно слязоха в станцията на метрото и се качиха на влака, движещ се по Централната линия.

— Какво купи за племенниците си? — попита Робин след дълго мълчание.

— Камуфлажни дрехи и оръжия играчки — отвърна Страйк, чийто избор бе изцяло мотивиран от желанието да нервира зет си. — А на Тимъти Анстис взех голям барабан. Семейството ще му се наслади в пет сутринта на Коледа.

Въпреки своята напрегнатост Робин прихна в смях.

Тихата улица с къщи, от която Оуен Куин беше си тръгнал преди месец, също както цял Лондон, беше покрита със сняг — девствено бял по покривите и мръсно сивкав по земята. Щастливият инюит се усмихваше от табелата на пъба като властващо над зимната улица божество, когато минаха под него.

Този път пред дома на Куин стоеше друг полицай, а до бордюра беше паркиран бял ван с отворени врати.

— Копаят за черва в градината — прошушна Страйк на Робин, когато приближиха и забелязаха мръсните лопати, струпани във вана. — Не ги е огряло на сметището, но и под цветните лехи на Лионора няма да открият каквото търсят.

— Така твърдиш ти — подхвърли полугласно Робин, мъничко респектирана от наблюдаващия ги полицай, който беше доста хубав мъж.

— Това ще ми помогнеш ти да докажа днес следобед — измърмори под носа си Страйк. — Добро утро — подвикна той на бдителния полицай, който не отговори.

Страйк изглеждаше въодушевен от налудничавата си теория, но Робин си помисли, че ако по една рядка случайност беше прав, убийството криеше гротескни елементи, надхвърлящи дори изкормения труп…

Отправиха се към предната алея на къщата до тази на семейство Куин, която беше на метри от внимателно наблюдаващия ги полицай. Страйк натисна звънеца и не след дълго вратата отвори ниска, тревожна жена малко над шейсетте, по пеньоар и подплатени с кожа пантофи.

— Вие ли сте Една? — попита я Страйк.

— Да — отвърна плахо тя и вдигна очи към него.

Когато Страйк представи себе си и Робин, разтревоженото изражение на Една бе заместено с трогателно облекчение.

— О, това сте вие, знам всичко за вас. Помагате на Лионора. Ще я измъкнете от там, нали?

Робин болезнено усещаше как хубавият полицай слуша всичко това само на крачки разстояние.

— Влезте, заповядайте — възкликна ентусиазирано Една и отстъпи да ги пропусне вътре.

— Госпожо… простете, не знам фамилията ви — подхвана Страйк, като избърса краката си на изтривалката (къщата й беше топла, чиста и далеч по-уютна от тази на Куин, макар разпределението да бе идентично).

— Наричайте ме Една — засия тя срещу него.

— Една, благодаря… Знаете ли, трябваше да ми поискате документ, преди да ме пуснете в дома си.

— О, но Лионора ми е разправяла за вас… — смути се Една.

Въпреки това Страйк настоя да й покаже шофьорското си свидетелство, преди да я последва по коридора към кухнята в синьо и бяло, много по-ведра от тази на Лионора.

— Тя е горе — каза Една, когато Страйк обясни, че са дошли да видят Орландо. — Днес не й е добър ден. Искате ли кафе?

Докато вадеше чаши, не спираше да говори с маниера на стресираните и самотни хора.

— Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против да го приютя, бедното агънце, но… — Тя отправи унил поглед помежду Страйк и Робин и взе, че си го каза: — Но докога? Те нямат никакви роднини. Вчера идва социална работничка да я провери. Каза, че ако не мога да се грижа за нея, трябва да иде в някакъв си дом. Отвърнах й, че не могат да сторят това с Орландо, че те с майка й никога не са се делили… Не, може да остане при мен, но…

Една погледна към тавана.

— Точно сега е много неспокойна и нервна. Иска майка й да си дойде у дома, а аз какво мога да й кажа? Няма как да споделя с нея истината, нали така? А пък те оттатък разкопаха цялата градина, взеха, че изровиха Господин Пуп…

— Мъртвият котарак — промърмори полугласно Страйк на Робин, а в това време иззад очилата на Една бликнаха сълзи и се затъркаляха по кръглите й бузи.

— Бедното агънце… — промълви отново тя.

Когато поднесе кафето на Робин и Страйк, Една се качи горе да доведе Орландо. Отне й десет минути да убеди момичето да слезе долу, но Страйк бе доволен да види, че тя стискаше в ръце Нахалната маймуна, когато се появи, днес облечена в замърсен анцуг и с намусено изражение.

— Той е кръстен на великан — обяви тя на кухнята като цяло, когато видя Страйк.

— Точно така — кимна Страйк. — Запомнила си, браво.

Орландо седна на стола, който Една издърпа за нея, като стискаше здраво орангутана.

— Аз съм Робин — усмихна й се младата жена.

— Като птичката^[1] — мигом отбеляза Орландо. — И Додо е птичка.

— Така й казват майка й и татко й — поясни Една.

— И двете сме птички — усмихна се Робин.

Орландо се втренчи в нея, после излезе от кухнята, без да каже дума.

Една въздъхна дълбоко.

— Разстройва се от всичко. Човек никога не знае какво…

Но в този момент Орландо се върна с пастели и скицник със спирала, за които Страйк бе сигурен, че Една й е купила, та да я зарадва. Орландо седна до кухненската маса и отправи към Робин мила и открита усмивка, която безмерно натъжи Робин.

— Ще ти нарисувам червеношийка — съобщи момичето.

— Много бих се радвала — отвърна Робин.

Орландо се зае за работа с издадено между зъбите връхче на езика. Робин не казваше нищо, само наблюдаваше напредъка на рисунката. Усетил, че Робин вече бе създала с Орландо по-добра връзка, отколкото той би успял, Страйк изяде шоколадовата бисквита, предложена от Една, и побъбри с нея за снега.

Накрая Орландо завърши рисунката си, откъсна я от скицника и я бутна към Робин.

— Много е хубава — усмихна й се Робин. — Ще ми се да можех да нарисувам додо, но въобще не умея. — Страйк знаеше, че това е лъжа. Робин рисуваше много хубаво, беше виждал драскулките й. — Но все пак трябва да ти дам нещо.

Тя зарови из чантата си, наблюдавана развълнувано от Орландо и накрая измъкна от нея кръгло огледалце със стилизирана розова птица на гърба.

— Ето, виж — каза Робин. — Това е фламинго, също птица. Можеш да го задържиш, за теб е.

Орландо пое подаръка си с разтворени устни, втренчена в него.

— Благодари на дамата — подсказа й Една.

— Благодаря — избъбри Орландо и пъхна огледалцето в торбата с маймуната.

— Това чанта ли е? — с жив интерес попита Робин.

— Маймуната ми — отвърна Орландо и стисна по-здраво орангутана. — Моят татко ми го даде. Татко ми умря.

— Съжалявам да го чуя — тихо каза Робин, като й се щеше в ума й да не бе изскочил образът на трупа на Куин, кух като торбата маймуна.

Страйк погледна крадешком часовника си. Часът на срещата с Фанкорт наближаваше. Робин отпи от кафето си и попита:

— Разни неща ли държиш в маймуната си?

— Харесва ми косата ти — заяви Орландо. — Толкова е лъскава и жълта.

— Благодаря ти — отвърна Робин. — А имаш ли други рисунки там вътре?

Орландо кимна.

— Може ли една бисквита? — помоли тя Една.

— Ще ми покажеш ли другите си рисунки? — попита Робин, докато Орландо дъвчеше.

След като поразсъждава за кратко, момичето отвори орангутана си.

Отвътре излязоха сноп смачкани рисунки, направени върху листове с различна големина и цветове. Нито Страйк, нито Робин понечиха да ги обърнат откъм опаката страна отначало, само изказаха похвали, когато Орландо ги разпростря по масата. Робин заразпитва за ярката риба и танцуващите ангели, които Орландо беше нарисувала с пастели. Възхитена от хвалбите им, Орландо бръкна по-дълбоко в торбата, за да извади работните си материали. И ето че се появи използвана сива касета от пишеща машина с тънка лента, носеща обърнатите наопаки думи, които бяха напечатани с нея. Страйк устоя на импулса да я грабне веднага, когато тя бе затрупана под метална кутия с цветни моливи и друга с ментови бонбони, но не я изпускаше от очи, докато Орландо показваше рисунка на пеперуда, под която от обратната страна прозираха небрежно надраскани редове.

Насърчавана от Робин, Орландо взе да вади още вещи: лист със стикери, пощенска картичка с изглед от Мендип Хилс, кръгъл магнит за хладилник с надпис „Внимавай! Можеш да се озовеш в романа ми!“. Накрая им показа три изображения върху хартия с по-добро качество: две илюстрации за книга и модел за корица.

— Татко ми ги даде от неговата работа — съобщи Орландо. — Данулчар ме пипаше, когато ги исках — заяви тя и посочи ярката картинка, която Страйк разпозна: „Кенгуруто Кайла, което обичаше да скача“. Орландо бе добавила на Кайла шапка и ръчна чанта с флуоресцентни маркери.

Доволна да види Орландо така разговорлива, Една направи още кафе. Притеснени от напредващото време, но предпазливи да не предизвикат избухване и прибиране на всички съкровища, Робин и Страйк бъбреха с момичето, докато вземаха в ръце и разглеждаха ред по ред листовете от масата. Когато решеше, че нещо може да представлява интерес, Робин го плъзваше леко към Страйк.

На гърба на рисунката с пеперудата имаше списък с имена:

Сам Бревил. Еди Бойн? Едуард Баскинвил? Стивън Брук?

Пощенската картичка от Мендип Хилс беше изпратена през юли и на нея бе написано кратко послание:

Времето е чудесно, хотелът е разочароващ. Надявам се книгата да върви добре! Вхх

Друго написано на ръка нямаше. Няколко от рисунките на Орландо бяха познати на Страйк от предишното му посещение. Една бе нарисувана на гърба на детско меню от ресторант, а друга — на гърба на сметка за газ за домакинството на Куин.

— Е, ние да тръгваме — каза Страйк, като допи кафето си и демонстрира доста прилично показно съжаление.

Наглед разсеяно продължаваше да държи проекта за корица на романа „Върху опасните скали“ на Доркъс Пенгълий. Раздърпана жена лежеше възнак върху каменист пясъчен бряг сред високи канари, а над нея падаше сянката на мъж. Орландо беше нарисувала черна риба в сините морски води. Под листа Страйк къташе използваната машинописна касета.

— Не искам да си отиваш — обърна се Орландо към Робин, внезапно напрегната и готова да ревне.

— Прекарахме си чудесно, нали? — каза й Робин. — Сигурна съм, че пак ще се видим. Имаш от мен огледалцето с фламингото, а аз от теб — картинката с червеношийката…

Ала Орландо вече виеше и тропаше с крака. Тя не искаше ново сбогуване. Под прикритието на ескалиращата олелия Страйк сръчно уви машинописната касета в илюстрацията на „Върху опасните скали“ и я пъхна в джоба си, чиста от негови отпечатъци.

Пет минути по-късно вече бяха на улицата и Робин беше доста разстроена, тъй като Орландо рева и се вкопчи в нея, докато вървяха по коридора. Една трябваше със сила да я удържи да не ги последва.

— Горкото момиче — промълви тихо Робин, та любопитният полицай да не ги чуе. — О, господи, това беше ужасно.

— Затова пък полезно — отбеляза Страйк.

— Взе ли машинописната лента?

— Да — отговори Страйк, озърна се през рамо да се увери, че полицаят вече не се вижда, и извади касетата, увита в проекта за корица на Доркъс, след което я пусна в пликче за улики. — И дори още нещо.

— Сериозно? — учудена попита Робин.

— Възможна следа — обясни Страйк. — Може и нищо да не е.

Той погледна часовника си и ускори крачка, като трепна от болката в протестиращото си коляно.

— Налага се да се забързам, иначе ще закъснея за Фанкорт.

Когато двайсет минути по-късно вече седяха във влака на метрото, отнасящ ги към центъра на Лондон, Страйк попита:

— Нали си наясно какво трябва да свършиш следобед?

— Напълно наясно — отвърна Робин, но с нотка на резервираност.

— Знам, че не е приятна задача…

— Не това ме притеснява.

— И както казах, не би трябвало да е опасно — добави той, готов да се изправи, тъй като приближаваха Тотнъм Корт Роуд, — но…

Нещо го накара да размисли и между гъстите му вежди се появи лека бръчка.

— Косата ти — каза той.

— Какво й е? — попита Робин и притеснено вдигна ръка към нея.

— Много е запомняща се — обясни Страйк. — Нямаш ли шапка?

— Аз… мога да си купя — отвърна Робин, кой знае защо притеснена.

— Вземи от парите за дребни разходи — поръча Страйк. — Повечко предпазливост няма да навреди.