Кол Бюканън
И се възправи сянка (48)

Приятели с кораби

Беше звук, който не приличаше на никой друг — ревът на горящите двигателни тръби на небесен кораб. Той изпълваше въздуха, заглушаваше всички други звуци, така че след известно време, когато ушите привикнеха с него, той се превръщаше в своеобразна тишина.

Аш се притисна към парапета, докато небесният кораб започваше да кръжи бавно над земята на манастира. Той отпусна хватката си, когато погледна надолу към малката горичка от дървета мали с техните покрити от сняг медни листа и рязко очертания черен правоъгълник на развалините, които лежаха в средата им като отпечатък на разгневено божество.

В оредяващите покрайнини на горичката се издигаше лагер от брезентови палатки, от чиито метални комини излизаше дим.

— Каза, че всички са загинали — отбеляза Миър. — Спомняш ли си?

Аш можеше само да ги зяпа, изпълнен с удивление.

Той чу потрепването на бастун по палубата и Коя дойде, за да се присъедини към тях.

— Духът ми се повдигна, като видях, че има оцелели — бодро отбеляза той и след това се обърна към капитана на кораба, който стоеше на квартердека заедно с кормчията си.

Двамата обсъждаха къде трябва да се приземят.

Той почука силно с бастуна по дъските, за да бъде чут сред шума на горящите дюзи.

— Побързай, Ронсон. Свали ни долу!

 

 

Аш скочи на земята още преди корабът да е кацнал в снега и миг преди момчетата да скочат, за да привържат съда с колове и въжета, докато вятърът развяваше дрехите и косите им.

Около него високопланинската долина лежеше застлана с бял килим. Една сврака изграчи отнякъде, сякаш се кикотеше на мръсен виц. Аш остана неподвижен за момент, вперил поглед в очертанията на далечните издуващи се палатки. Той поглади с палеца си прибрания в ножницата меч.

Направи няколко колебливи стъпки и след това се отправи с широки крачки към тях. Кръвта му вече бушуваше.

Когато наближи най-близката палатка, чийто покрив беше хлътнал от навалелия сняг, внезапно чу високите гласове на хора, които спореха. Аш я заобиколи, за да стигне до входа. В същия момент Барача излезе навън, намръщил покритото си с татуировки лице.

Едрият алхази замръзна от изненада. По лицето му премина любопитна смесица от чувства — изненада, гняв, объркване и най-накрая облекчение.

— Ти, дърто копеле! — възкликна той, сграбчи го за раменете и го разтърси, преди Аш да е успял да отвърне.

Зад Барача видя Сересе и Алеас, които седяха на грубите нарове в палатката с карти за игра в ръцете и зяпнали уста.

— Аш! — възкликнаха и двамата и се втурнаха да го поздравят.

Тялото му се изпълни с топлина, докато се прегръщаха. Най-сетне успя да се освободи от тях, чувствайки се неловко, задето така открито е показал чувствата си. Кимна към чукана, останал от лявата ръка на Барача, който сега беше обвит с кожа:

— Значи зарасна добре, а?

— Аха, достатъчно добре. Но ме сърби, дявол да го вземе.

Да — помисли си Аш и си спомни за Ошьо и липсващия му крак, който той все чешеше, защото в спомените му беше все още от плът и кръв.

Внезапно всички започнаха да говорят един през друг. Аш махна с ръка, за да прекъсне въпросите им.

— Кажете ми — подхвана той, неспособен да се сдържа повече. — Онази урна, която ви дадох, пазите ли я още?

— Разбира се — избоботи Барача. — Дадох я на Алеас да я съхранява.

Алеас отиде и извади урната с праха изпод леглото си. Облекчението, което Аш изпита, беше толкова огромно, че за миг цялото му тяло се разтрепери.

— Ела — каза му Барача. — Трябва да те заведем при останалите!

 

 

— Значи си научил какво е станало? — попита го Барача през рамо, докато вървеше отпред.

— От нашия агент в Кхос.

— Изгубихме половината си хора по време на нападението. Когато Ошьо осъзнал, че ситуацията е безнадеждна, той наредил на всички, които могат, да слязат долу в наблюдателницата. Манианците си тръгнали, без дори да разберат, че те са били там.

Аш спря и ботушите му затънаха дълбоко в снега. Дори сега усещаше фини частици пепел в ноздрите си.

— Как е загинал Ошьо?

Барача замълча за момент, преди да се обърне към него.

— Намерихме го при портите, заобиколен от останалите. Там е била последната им позиция, така че другите да могат да стигнат до долу.

— А Кош?

— Отслабнал е още повече. И пие повече от всякога.

— Значи е жив?

— Ела да видиш.

Това беше повече, отколкото Аш можеше да се надява — още една задушна палатка и Кош, който седеше върху леглото и разговаряше с група ученици.

Старият му другар широко отвори уста и след това се втурна към него с блеснали очи.

— Ти си жив — прошепна той на хоншу, след това протегна ръка да опипа Аш, сякаш за да се убеди в съществуването му.

— Радвам се да те видя, стари приятелю — каза Аш, когато се прегърнаха. — Адски се радвам да видя всички ви.

 

 

В най-голямата палатка на лагера, където се бяха събрали останалите рьошуни, цареше шумно вълнение. Дори Виждащият слезе от колибата си, за да се присъедини към тях, и сърдечно поздрави Аш.

Оцелелите бяха общо двайсет и четирима — много от тях бяха ученици или най-младите рьошуни в ордена. По-възрастните бяха бранили вратите, за да им спечелят малко време. Измежду оцелелите Аш видя Стреч от Зелените острови и хитрия Хул, както и двамата братя Неварес, които седяха заедно както винаги.

Разпалиха по-силно огъня в централното огнище, докато вятърът отвън виеше. Намериха алкохол и достатъчно храна, за да празнуват. Изглежда, че запасите им бяха доста прилични. Барача обясни, че са качили припаси от пристанището Чийм, докато чакали завръщането на рьошуните, които все още не са се били прибрали от мисиите си, за да могат да решат какво ще правят по-нататък. Мненията по този въпрос все още бяха противоречиви. По-младите оцелели искаха да обявят кръвно отмъщение срещу Империята на Ман, независимо че правилникът на рьошуните забраняваше подобно нещо. Други като Барача смятаха, че могат да възстановят ордена другаде и да продължат, стига да открият безопасно място за тази цел.

Аш се зачуди колко ли още се колебаят.

Когато накрая пристигнаха Миър и Коя, Аш бързо се изправи, за да ги представи. Миър се усмихна, а Коя, приведен над бастуна си, кимна за поздрав.

— Това са приятели — обясни Аш на всички. — Дойдоха, за да ни направят предложение.

Рьошуните в палатката се размърдаха неспокойно.

— И какво е това предложение? — попита Алеас.

Коя тъкмо отваряше уста, за да отговори, когато Аш поклати глава.

— Не тук.

И той излезе навън, знаейки, че всички ще го последват.

 

 

Аш спря пред развалините. През главата му преминаваха стотици мисли. Дълго време той просто гледаше останките, които бяха надгробната могила на неговия дом и приятелите му.

Чу, че рьошуните се събират зад него.

— Кажи им — извика Аш през рамо.

Той не слушаше, докато Коя им говореше. Вместо това се наведе и започна да изучава частиците пепел, които танцуваха и се носеха във въздуха. Затвори очи за момент и когато ги отвори отново, заби изпънатите си пръсти в купчината пепел и останки и бавно ги извади.

Прокара пръсти по главата и лицето си, чак до основата на тила. Едва тогава се обърна с лице към насъбралите се рьошуни.

— Къде е базата ви? — обърна се Барача към Коя. — Откъде работите?

— Най-вече от Свободните пристанища.

— Тогава значи сте мерсианци?

— Повечето от нас, макар и далеч не всички.

— Я ни обяснете отново — какво точно правите?

Коя наклони глава и погледна към Миър.

— Борим се срещу… — започна монахът, след това разпери ръце, внезапно почувствал се неловко, и ги плесна една в друга. — Предполагам, че може да се каже, че създаваме съсредоточия от сила.

— А манианците? — разпалено попита Алеас. — С тях борите ли се?

— Разбира се.

Тогава заговори Кош:

— Значи, искате да дойдем да работим за вас?

Миър си пое въздух през носа и известно време гледа небето над главите им.

— Не — отвърна той. — Искаме да ви попитаме дали вече сте готови да изберете страна.

— Разбрали сте ни погрешно — обади се старият Виждащ с тихия си глас. — Рьошуните не взимат страна.

— Тогава може би е време да се превърнете в нещо друго — отвърна Коя. — Нещо ново. В крайна сметка всички неща се променят, не е ли така?

Аш наблюдаваше внимателно рьошуните. Вятърът развяваше косите и робите им. Клоните на дърветата около тях се поклащаха и от тях се сипеше сняг. Мъжете усетиха, че той чака своя ред да заговори, и един по един се обърнаха и насочиха вниманието си към него.

— Сато беше построен от изгнаници, които бягаха след поражението — обърна се към всички той. — Сега отново сме изгнаници.

Той пристъпи напред, така че да застане в средата на групата. Срещна погледа на Виждащия.

— Отново ли ще бягаме и ще се крием? — попита той насъбралите се рьошуни. — Или ще почетем онези, които загубихме тук, като се борим за нещо, за което си заслужава? Дори да трябва да изберем страна, докато го правим, дори това да означава, че повече няма да сме рьошуни? Тогава ето какво ще ви кажа. Точно това бих искал да направим.

Вятърът задуха с нова сила и по отъпкания сняг в краката им се посипа фина пепел. Той видя как главите им се обърнаха към развалините на Сато и в този момент разбра какво ще бъде решението им.

Аш се отдалечи, защото знаеше, че останалото са просто думи.

 

 

Тази вечер в голямата палатка рьошуните седяха около огъня, докато брезентовите стени около тях плющяха на вятъра, и празнуваха срещата на стари приятели. Разговаряха шумно помежду си, а Аш и Кош седяха заедно и наблюдаваха пламъците.

Кош извади бутилка от огъня на Чийм, с което предизвика гърлен стон на изненада от страна на Аш.

— Купих я с надеждата, че ще се върнеш — каза той на хоншу. — Да пийнем с наслада за доброто старо време.

Очите му все още блестяха и той продължаваше да го потупва от време на време по ръката. Кош изглеждаше различен човек от последния път, когато Аш беше говорил с него. Виждаше го по отпуснатата кожа, по бръчките, които бяха станали още по-дълбоки от преди, долавяше го в не толкова целеустремения поглед и тихия му глас. Нещо в Кош се беше пречупило едва доловимо.

От множеството тела, притиснати едно до друго, и цепениците, които пламтяха в огъня, в палатката стана горещо. Това накара Аш да се отпусне, сякаш се намираше в парна баня.

— Кажи ми — рече Кош. — Матриарха. Ти ли…

Аш поклати глава.

— Добре. Тогава няма повече да говорим за това. Значи мислиш, че трябва да се доверим на тези мерсианци?

— Те са добри хора. И предложението им е смислено. Можем да им помогнем там, в Свободните пристанища.

— Мислех, че сме приключили с изгубените каузи — сухо отбеляза Кош и погледна към Коя и смеещия се монах, забравил за момент за напитката си.

Дай му време — каза си Аш, познавайки добре стария си приятел.

— Трябва да чуеш историите на монаха — рече той, докато също наблюдаваше Миър. — Пътувал е до далечни места.

— По-далеч от нас? Едва ли.

— Каза ми, че е ходил до Небесните острови и се е върнал.

— Чак дотам? — неохотно поклати глава Кош и добави: — Старият Виждащ също има какво да ти разкаже. Спомняш ли си Че, нашия загадъчно изчезнал ученик? Казва, че той е дошъл при него в нощта на нападението. Че е спасил живота му, като го е скрил.

Аш го погледна изненадано.

— Странно — отвърна той.

Отпи голяма глътка, която сякаш изгори стомаха му. Зачуди се какво ли прави в момента младият дипломат и дали изобщо е жив.

С изненада установи, че му желае доброто. Най-сетне почувства съзнанието си пречистено и сърцето си отворено.

Огледа насъбралите се рьошуни и си припомни онези, които липсваха — хората, които бяха изгубили, с които беше споделил половината си живот тук, в студените планини на Чийм.

— Мислех, че всички сте загинали — призна той.

— Е, бяхме по-големи късметлии, отколкото заслужавахме. Между другото, съжалявам. Натъжих се, когато научих за твоята загуба. Момчето заслужаваше нещо по-добро от това.

Аш отпи нова голяма глътка.

— Това все още не е краят — каза той и се наведе по-близо, така че Кош да го чуе сред шума от празненството. — Може и да има начин, приятелю.

— Начин?

— Да върнем Нико обратно.

Кош го погледна внимателно за признаци дали не си е загубил ума. Примигна, без да знае как да приеме думите му.

— Не разбирам какво ми казваш.

— Миър знае начин. Ако се съгласим да се присъединим към тях, ще ми го покаже.

— И ти наистина вярваш, че нещо такова е възможно?

— Не, не тук. Но на Небесните острови…

— Начин да се съживяват мъртвите? Моля те…

Аш разбираше как са прозвучали думите му на стария му приятел. Той се усмихна смутено.

— Ти пак ще ни напуснеш — изненадано осъзна Кош. — След всичките ти приказки как трябва да помогнем на Свободните пристанища ти отново ще ни напуснеш.

— Само за кратко. Но сега ще ми е по-лесно, като знам, че поне има къде да се завърна.

Кош му сипа още една чаша, премисляйки думите му. Поклати бързо глава, сякаш за да прогони мислите от главата си, след това вдигна халбата си и чукна чашата в ръката на Аш. Част от огъня на Чийм изплиска по ръцете им.

— Със сърце — вдигна тост той.

Двамата се облегнаха назад, доволни да споделят мълчаливата си компания.

Миър разказваше историите си край огъня до Коя и Виждащия.

Мъжете вече бяха пияни. Барача седеше до дъщеря си и разговаряше непринудено с нея. Алеас се смееше на нещо с широко отворена уста и хвърляше съзаклятнически погледи на ученика Флорес.

Аш се облегна удобно назад, вперил поглед в пламъците.

За момент му се стори, че в мислите си чува смеха на един друг млад мъж или поне спомена за него.

Наклони глава на една страна, с надежда да го чуе отново.