Кол Бюканън
И се възправи сянка (18)

Частна инициатива

Госпожа Чиър очевидно беше жена, която умееше да се оправя във всякакви ситуации. За един-единствен ден, сред цялата бъркотия и страстите, които кипяха на плацдарма, тя успя да се сдобие с фургон и муле, цял товар продоволствия и достатъчно удобства, за да направи малък лагер за себе си и своите момичета на дюните откъм морето.

До вечерта от двете страни на фургона бяха вдигнати тенти, а пясъкът под тях беше застлан с плетени рогозки. Имаше столове, а над димящия огън висяха чайник и котле, в които се топлеха вода и варено месо. Госпожа Чиър дори беше осигурила за всички тях три палатки и бе накарала Аш да ги опъне недалеч от фургона, макар и достатъчно далеч, за да разполагат с някакво уединение.

Момичетата най-сетне се поотпуснаха и започнаха да се гласят пред очите на мъжете, заобикалящи лагера, като не спираха да се карат помежду си, когато госпожа Чиър не ги чуваше. Някои от тях непринудено флиртуваха с Аш и го задяваха за цвета на кожата му и за стегнатото му старо тяло. Той се кикотеше доволно и отвръщаше в същия тон.

Аш беше подочул, че самото място се нарича Уитъл — широк залив, близо до по-големия Залив на перлите, разположен на източното крайбрежие на Кхос. Местността беше красива, с хълмове на запад, с високи планински върхове на север и юг и със скалистия, покрит с чайки, остров сред водите на по-големия залив. Пейзажът много напомняше на Аш за Северен Хоншу, макар че вонята на армията, разгърната на плажа, донякъде разваляше това усещане, както и тълпите хора (включително госпожа Чиър и момичетата й), следващи войските на нашествениците по целия път до Кхос с надежда за печалба.

Корабите на флотата бяха закотвени в прозрачните дълбоки води, точно отвъд крайбрежните плитчини в залива. Съдовете се люлееха близо един до друг и дори от тук изглеждаха доста пострадали от бурята, с липсващи или хлътнали части от рангоута сред платната, а някои бяха наклонени на една страна. Работата не стихваше с падането на здрача. Явно предстоеше да се разтоварят още много неща, преди армията да потегли на сутринта.

Аш си почиваше, доколкото можеше. Днес кашлицата му се беше влошила. От време на време крайниците му започваха да треперят, сякаш му е студено отвътре, макар за негово щастие сега поне дрехите му бяха сухи, а и се беше увил плътно в импрегнираното си наметало и отказваше да се отдалечава за дълго от топлината на огъня.

На моменти госпожа Чиър му хвърляше някой от своите многозначителни погледи. Той се изправяше с пъшкане и се отправяше на обиколка из лагера, като демонстративно носеше прибрания си в ножницата меч и гледаше намръщено войниците и цивилните, които лагеруваха навсякъде около малкия им оазис с мирис на парфюм, женски чорапи и момичешки смях.

Когато слънцето най-сетне залезе, госпожа Чиър даде знак на момичетата да се залавят за работа, като рязко плесна с ръце и умело започна да ги окуражава. Те далеч не бяха единствените проститутки на брега, но въпреки това съвсем скоро към техния малък лагер се проточи дълга опашка от войници, които чакаха пияни и развълнувани, че са на този чужд бряг, далеч от дома: Аш поддържаше реда в лагера, докато момичетата водеха клиентите си в палатките, където не се бавеха дълго.

Умът му беше далеч от работата. На юг, където земята се издигаше към развалините на изгореното село, се виждаха оградата и палатките на лагера на матриарха и знамето й, развято високо над тях. То сякаш го призоваваше всеки път, когато насочеше вниманието си другаде.

Тази вечер мъжете не създаваха много неприятности. Беше късно, когато молбите на момичетата за почивка станаха толкова настойчиви, че госпожа Чиър най-сетне им обърна внимание и обяви края на работата за тази нощ. Неколцина пияни войници все още очакваха реда си, но оплакванията им бързо секнаха под ядосания поглед на госпожа Чиър и при вида на суровия и мълчалив чуждоземец до нея.

Вместо да се приготвят за сън, момичетата се заеха да си направят малко празненство.

Аш се чувстваше уморен след дългия ден. Той се извини и неохотно се откъсна от топлината на огъня, намери си място на върха на близка дюна, където можеше да е сам, но да наблюдава останалите, и се уви в наметалото си. Сложи меча до себе си и започна да изучава светлините на далечния лагер на матриарха, както и осветената от луната земя около него. Оглеждаше се за движение сред множеството огньове, които от мястото му изглеждаха като слаби проблясъци. Искаше му се да разполага с далекоглед, както и очите му да са по-млади.

Отново се закашля, изплю храчка и си избърса устата. От север прииждаха големи натежали облаци. Може би отново щеше да вали. Облаците щяха да затъмнят нарастващите луни и земята под тях щеше да потъне в мрак.

Каза си, че нощта ще е подходяща за действие.

— Нещо интересно ли видя там, горе?

Той усети парфюма й с дъх на мускус още преди тя да седне на пясъка и да оправи роклята на краката си, които сплескаха грубата морска трева отдолу. Аш погледна към госпожа Чиър, когато тя пъхна в ръцете му манерка с рулика.

Кимна й с благодарност и отпи голяма глътка, за да се сгрее.

— Полека. Последната е.

— Благодаря ти. — Той й върна манерката, като се усмихна за кратко. — От доста време не съм пийвал нещо свястно.

Зад тях от малката, осветена от огъня, падина между дюните се разнасяха женски писъци и смях. Бризът си играеше с върховете на косата на госпожа Чиър. Тя уви по-плътно шала около главата си.

— Кажи ми отново с какво се занимаваше предишният ти работодател.

Аш почука с нокът манерката в ръката й.

— Алкохол?

— Той вложи малко състояние, за да го докара тук. Но не ми даваше да се докосвам до него.

Аш си каза, че лъжата не е добра. Не беше сигурен дали тя му е повярвала. Чиър извърна поглед. В очите й танцуваха пламъците на лагерните огньове. Бризът носеше звуците на песни и смях. И на други места сред дюните хората бяха в добро настроение и празнуваха.

На фона на всичко това се чуваше ритмичният плясък на вълните.

— Далеч сме от дома — каза му тя с тъга.

Аш бавно кимна.

Тя отново се обърна към него.

— Предполагам, че някои са по-далеч от дома си от останалите. Липсва ли ти… Хоншу?

— Да. Понякога.

— Разбира се, че ти липсва — каза тя по-скоро на себе си. — Разбира се, че ти липсва.

Той видя, че облачната маса вече се приближава до луните. Скоро щеше да стане достатъчно тъмно, за да се промъкне.

— Знаеш ли, имаш най-тъжните очи, които някога съм виждала. А аз съм виждала много тъжни очи.

Аш смръщи чело. Изпита желание да стане и да избяга от тази жена и любопитните й въпроси. Но тогава тя се размърда и се притисна към него, за да се стопли. Той откри, че усещането му харесва дотолкова, че да остане на мястото си.

Госпожа Чиър изучаваше изражението му в очакване да каже нещо. Той обаче нямаше какво да й каже.

— Е, усещам, че леглото ме зове. Време е и момичетата да си починат. — Тя се надигна и изтупа пясъка от роклята си. — Ти не си ли уморен? — попита го и той усети топлината и неизреченото предложение в думите й.

Очите му се плъзнаха по извивките на тялото й под роклята. Много му се искаше да можеше да приеме.

— Мисля да остана буден още известно време и да пазя лагера.

Тя скри разочарованието си, като сведе поглед към пясъка.

— Заради белега е, нали?

— Разбира се, че не — отвърна той. — Наистина, просто съм уморен.

Жената кимна, без да му повярва.

— Лека нощ тогава — каза тя, обърна се и бавно се заспуска надолу по склона на дюната.

Той изчака цял час, за да се увери, че момичетата и госпожа Чиър спят дълбоко. Някои огньове все още горяха сред дюните и малки групи хора разговаряха край тях, докато нагоре в дима се издигаха искри. На плажа други работеха през цялата нощ и продължаваха да стоварват припаси на брега.

Беше рисковано да остави жените без защита. Но щеше да се наложи да поеме този риск.

Аш свали тежкото си наметало, взе меча си и се измъкна незабелязано в нощта.