Кол Бюканън
И се възправи сянка (23)

Тихата долина

Че стана рано тази сутрин и се пъхна в палатката си, където намаза обривите по ръцете си с малко от мехлема на майка си. Не беше спал добре — твърде много неща занимаваха мислите му — и вратът му беше схванат, когато надникна през отвореното платнище на палатката, жадувайки да види оскъдната светлина на зората и покритата със снежно одеяло долина.

Нямаше причина да бърза. В това време на армията и придружаващите я лагери щеше да е нужна цяла вечност, за да се приготвят за поход. Пронизващият вятър навън блъскаше платнените палатки на лагера.

Във въздуха се носеха листа и боклуци. Зеловете бяха нервни и се бутаха близо един до друг в загражденията, където бяха затворени, опитвайки се да си намерят място в топлия център на малките си стада. Няколко души крачеха през снега към нужниците, като придържаха шапките или качулките на главите си.

През вдигнатото платнище видя Суон и Гуан да минават покрай палатката. Гуан му хвърли безизразен и хладен поглед. Суон обаче надникна вътре и му се усмихна за миг.

Че остави бурканчето с мехлема върху леглото си и свали ръкавите си. Известно време остана да седи така, потънал в мисли.

Провери ножа в канията около глезена си, след което се изправи и излезе навън. Забеляза близнаците да влизат в едно от загражденията за животни. Палатката им не беше далече от неговата. Когато стигна до нея, той влезе вътре.

Огледа подредената вътрешност, след това се отправи към раниците, подпрени до двете легла. В първата откри здраво завързани с канап цивилни дрехи, екземпляр от Писанието на лъжите, осеяно с бележки, и дневник с рисунки и наблюдения на Кхос. Той се отдръпна, когато на дъното на раницата откри малък дървен комплект за отровители, същия като неговия.

Че хвърли поглед назад, за да се увери, че все още е сам. Започна бързо да тършува в другата раница. Ръцете му измъкнаха малка платнена торба с шишенце. Извади го и го поднесе на дневната светлина. В него имаше гъста златиста течност. Измъкна запушалката и предпазливо го помириса.

Сетне стисна шишенцето в юмрука си и бързо излезе навън.

Когато отиде при тях, те все още бяха зад оградата, при животните, и разтриваха гърбовете на зеловете си със стиски трева. Гуан промърмори нещо на сестра си, като видя, че Че приближава. Тя се усмихна доволно и след това отново стана сериозна.

— Знам какви сте — заяви Че и подхвърли шишенцето на Гуан.

Мъжът погледна надолу към предмета в ръката си и след това към сестра си.

Тя се засмя, сграбчи гривата на зела си и се метна на гърба му. Миг по-късно и Гуан стори същото.

— Ела да пояздиш с нас — предложи тя на Че и преди той да успее да отговори, Суон заби пети в хълбоците на животното си и се втурна напред, прескочи оградата с един скок, а брат й я последва.

Че изръмжа гърлено. Той сграбчи гривата на най-близкия зел и се метна върху него, след което го пришпори напред и прескочи оградата. Последва близнаците, които препускаха през оградата и лагера на жреците воини около нея. Изпод копитата им летяха буци сняг подобно на птици, разбягващи се след преминаването им.

Земята извън лагера беше добра за езда, макар вятърът да беше доста силен и по бузите на Че започнаха да се стичат сълзи. Полузаслепен и с ниско наведена глава, той пришпори животното и последва двойката, която навлезе в малка горичка. Качулката му падна и оголи главата му. Той се наведе още по-ниско и се запровира между чепатите стволове на дърветата. Чувстваше как листата и клонките драскат лицето му. Пред него близнаците прескочиха един поток и се отправиха по брега му. Че зави наляво, за да пресече пътя им. Накара и своя зел да прескочи водата и запрепуска с всички сили след тях.

Бедрата му вече горяха, когато се изравни със Суон.

Тя замахна към него с отчупен клон и отново се засмя, когато той вдигна ръка, за да се предпази.

И тогава от лявата му страна се появи Гуан, който се насочи към него с клон в ръка, готов да замахне към главата му. Че се наведе и чу как клонът изсвистя над наболата коса на скалпа му.

Той дръпна силно гривата на зела, докато той не се вдигна на задните си крака и не спря. Животното направи още няколко стъпки и след това се успокои. От ноздрите му излизаше пара. Че седеше неподвижно на седлото, докато близнаците бавно направиха кръг, за да се върнат до мястото, където беше спрял той. Двамата се движеха по отделни окръжности, за да останат от двете му страни.

Че просто местеше поглед между двамата и чакаше.

Най-сетне се приближиха и спряха до него. В настъпилото неловко мълчание зеловете наведоха муцуните си към земята и започнаха да скубят дългата трева, която се подаваше над снега.

— Сок от девствен лес — кимна той на Гуан. — За да потиснете рефлексите на пулсиращата жлеза.

Думите му само ги развеселиха.

— Хайде стига — отвърна Суон от името на брат си. — Да не мислеше, че си единственият дипломат в цялата тази кампания?

— Така ми казаха — кисело й отвърна той. — Матриархът знае ли за това?

— Разбира се, че знае — провлечено каза Гуан.

— И какви са заповедите ви?

Отвърна му мълчание. Вятърът свиреше в ушите му.

— Тук сме за подкрепление, нищо повече — обясни Гуан и сестра му го стрелна с мрачен поглед.

Че се наведе напред върху зела и погледна първо единия, после другия. Опита се да диша спокойно, за да прочисти съзнанието си.

Не ме питат за моите заповеди.

— Знаете каква е задачата ми — изрече той мислите си на глас.

Гуан отвори уста да заговори, но Суон срита зела си и той сбута този на брат й.

— Звучиш така, сякаш работата ти те измъчва, Че — каза Суон. — Мяташ ли се неспокойно, докато спиш нощем?

Той започна да изучава жената и видя, че на това ветровито място иначе красивите черти на лицето й бяха изчезнали, заменени от презрителна гримаса.

— Следваме своите заповеди — подчерта тя. — Ще е добре за теб, ако и ти сториш същото.

— Какво? Да не би да се съмнявате, че ще направя онова, което се иска от мен?

— Не звучиш много уверен в себе си. Ти какво мислиш, Гуан?

Братът, който дъвчеше нещо, отвърна:

— Може би му липсва вяра. Може би вече не влага сърце в работата си.

— Вече съм доказал своята преданост — разпалено се възпротиви Че и съжали за думите си в мига, в който ги изрече.

— О, моля те — каза Суон. — Сякаш отделът някога е разчитал на предаността. И ти би трябвало да знаеш като всеки какво се случва, когато някой дипломат се отклони от мисията си. Майка ти е Чувстваща, нали? Е, най-лесно е да се направи така, че една курва да изчезне.

Че примигна. Това беше единственият външен признак за внезапния гняв, който го беше изпълнил и искаше да си пробие път навън. Кипящият в него гняв го съживи и го накара да се съсредоточи.

Той се наведе към нея с очи, превърнали се в тънки цепнатини.

— Ако дойдете за мен, вие ще сте първите, които ще нарежа на парчета — заяви той.

След това обърна зела си и го подкара в лек тръс, нетърпелив да се махне далеч от тях.

Тази сутрин слънцето се издигна над побелялата и празна равнина, в която хората изпълзяваха изпод заслоните си, превърнати в снежни хълмчета, подобно на армия от мъртъвци, надигаща се от замръзналата земя.

Аш виждаше парата от дъха си, преди тя да бъде отнесена от вятъра. Той се сви под студения режещ вятър и си каза, че е твърде рано за сняг.

Болката в главата му най-сетне беше станала тъпа и пулсираща, но той все още усещаше махмурлука от предишната вечер. Бавно започна да обикаля из лагера и откри, че обичайните ежедневни звуци се смесват с викове на скръб. Оказа се, че през изминалата нощ има смъртни случаи — предимно сред по-възрастни хора, съпровождащи армията, или такива, които вече са били болни. Близките им с мъка се опитваха да изкопаят гробове във втвърдената земя.

Аш си купи сухар с пастет за закуска и чаша горещ чий от столова, държана от съпружеска двойка. Провизиите им бяха натрупани в задната част на фургона. От него беше опънат навес, под който те готвеха. През нощта реката беше замръзнала частично и хората около него мърмореха, недоволни от внезапната промяна във времето. Тревожеха се, че не е просто застудяване, а че може би зимата ще настъпи по-рано.

Беше необходимо дори повече от обичайното време, за да се подготви армията за поход.

Първи тръгнаха отрядите за ръкопашен бой и леката кавалерия, които потеглиха още преди останалата част от армията да се е събрала. Пехотните роти една по една хващаха пътя, който минаваше през долината на Канелената река, и след тях оставаше отъпкан до киша сняг. Светият матриарх и нейните жреци воини ги последваха, защитавани от отряди лека кавалерия. Докато обозът най-сетне пое, колоната се беше проточила на огромно разстояние под тъмните облаци, вещаещи още сняг. В рамките на един час цената на дрехите се повиши тройно.

Като следваха пътя, те най-сетне стигнаха до Тихата долина, където завиха на запад към Туме и мочурищата на Рийч. Долината се простираше на пет лака в най-широката си част. Хълмовете и планините на юг от нея едва се виждаха отвъд равнината от обработваема земя и изоставените ферми, а Канелената река се разширяваше и криволичеше в средата й. Беше точно толкова тиха, колкото подсказваше и името й, като се изключи движението на въздуха, който преминаваше през нея и придаваше на мястото атмосфера на самотност, сякаш бе наистина огромно.

В късния следобед се получи стълпотворение, когато онези отзад настигнаха тези отпред. Авангардът беше спрял по някаква причина. Скоро до задните редици достигнаха слухове, че отпред е била забелязана кхосианската войска.

Първа експедиционна армия се подготви за битка.

Беше дадено разрешение на група ранчероси да се отделят от строя. Те препуснаха напред в галоп, за да проверят какво става. Придържаха с ръце широкополите си шапки, надавайки бойни викове, докато шибаха зеловете си да препускат по-бързо. Останалата част от обоза се нареди в широк кръг, в чийто периметър бяха разположени фургоните. Хората се въоръжиха кой както може. За половин час цената на оръжията скочи петкратно. Усещаше се напрежение.

Ранчеросите се върнаха скоро и спряха сред тълпата от хора, които очакваха новини. Наистина отпред имаше армия, но големината й едва ли беше повод за безпокойство.

Развълнуваните викове на хората, следващи армията, ставаха все по-оглушителни.

— Кога ще нападне нашата армия? — поинтересува се мъж.

— Утре сутринта — отвърна един от ранчеросите. — Ще си починат и ще се приготвят тази нощ и ще нападнат на зазоряване.

— Ами ако те ни нападнат първи? — разнесе се спокойният глас на Аш от задните редици на тълпата.

Думите му предизвикаха смях, защото всички помислиха, че се шегува.

Настроението стана по-бодро, след като положението беше обсъдено. По-голямата част от хората заговориха за печалба. Бойното поле след битка можеше да даде богат урожай. Всички се настаниха с жадни очи край огньовете и зачакаха.