Кол Бюканън
И се възправи сянка (10)

В компанията на плъхове

Корабът се движеше бързо по югоизточния си курс с опънати от вятъра платна, носът му пореше надигащите се и спускащи се вълни. Че стоеше до перилата, солените пръски покриваха корпуса и съдът скърцаше под краката му, носейки се през Сърцето на света.

За останалите изглеждаше, че той просто е излязъл да подиша морски въздух в поредния ден от пътуването им на изток. За Че това беше своеобразна медитация, при която съзнанието му се съсредоточаваше в дишането и усещанията на тялото му. Тя му доставяше такова удоволствие, че ъгълчетата на устата му се извиха в несъзнателна усмивка.

Не се осмеляваше да направи повече от това. Не и тук, в присъствието на толкова много негови събратя. Да коленичи сега на главната палуба в обичайната позиция за даоистки монах (или рьошун) — неподвижен, с изправен гръб и без да мисли за нищо — би било открито предизвикателство към всички останали. Щяха да плъзнат слухове и някой от монбарите щеше да му каже нещо — заплахи, скрити зад умело зададени двусмислени въпроси.

Краката му се олюляваха под лекото поклащане на кораба. Че виждаше как рулевата рубка се издига пред него в средната част на кораба, а над нея плющяха множество сигнални флагове. Зад него, в частта с кърмата на кораба, квартердекът се издигаше с височината на триетажна сграда. Там бяха великолепните каюти на Светия матриарх и на двамата й генерали. В момента Сашийн беше на най-горната палуба и се наслаждаваше на морския въздух, точно както Че, макар да седеше в дълбок плетен стол, увита в наметка от тежка кожа срещу пронизващия вятър и заобиколена от прозрачни панели, които да я защитават. Между панелите бяха още върховният генерал Спарус и младият Романо, които седяха от двете й страни и разговаряха, обслужвани от роби. Матриархът не гледаше към тях, докато говореха. Тя наблюдаваше небесния кораб, който минаваше над главите им — една от бойните им птици, пазещи флотата на нашествието. Корабите на самата флота бяха пръснати пред и зад тях, докъдето стигаше погледът.

Че по-скоро усети, отколкото чу, някой да се приближава зад него.

— Не му мисли толкова — разнесе се тих мъжки глас. — Така или иначе винаги е по-лошо, отколкото можеш да си представиш.

За момент Че почувства раздразнение и обърна глава, за да види, че зад него стои Гуан — младият мъж от сектата на Мортарус, който се беше качил на борда заедно със сестра си като част от антуража, съпровождащ Сашийн по време на пътуването. Жрецът изглеждаше миниатюрен на фона на мачтите и платната на кораба, закриващи половината небе.

— Кое? — сухо попита Че.

— Нашествието. Никога не си бил на война, нали?

Че само поклати глава.

— Последния път, когато нахлухме в Свободните пристанища, бях там заедно със сестра си. Гледката не беше красива.

— Бил си в Корос? Не изглеждаш достатъчно възрастен.

— Не. И двамата не бяхме. Баща ни беше командващ на Петдесет и пета лека дивизия. Отведе ни там, защото това беше неговата представа за обучение. И ние наистина се обучавахме. Научихме какво може да стори с черепа му върхът на копие.

Че мислено отбеляза, че той говори за баща си. Беше рядкост жрец да говори за баща си и дори да знае кой е той.

Видя, че Гуан очаква от него да зададе още въпроси, затова не каза нищо. Искаше само да бъде оставен на мира.

Гуан пръв наруши мълчанието.

— Не знаеш за какво говоря, нали?

— Нямам и най-малката представа.

— Значи, не си единствен. Останалите на кораба, изглежда, също нямат представа какво им предстои. Хората, които възнамеряваме да нападнем, не са просто някакви северни племена. Или пък армия от лагоски бунтовници. Това са кхосианците, които разполагат с най-добрите чартаса от всички Свободни пристанища. Удържали са на повече нашествия, отколкото почти всички южни народи, взети заедно.

Че не беше в настроение за още ужасни истории. Мъжът просто искаше да се перчи, да покаже, че стои малко по-високо от него.

— Разбирам. Значи са хора, от които трябва да се страхуваме.

Гуан изгледа втренчено Че, който се беше загледал в морето.

— Чудя се дали напоследък си чукал нещо, а, Че? Виждаш ми се нещо напрегнат. — И Гуан внезапно се усмихна, сякаш беше съвсем нормално да казва такива неща. — Или може би си намазал достатъчно от самия матриарх?

Че се намръщи.

— Или си глупак, или си луд, Гуан. Струва ми се, че заради обучението си в Мортарус боготвориш смъртта твърде много.

Гуан безгрижно сви рамене.

„Значи е глупак“ — реши Че.

— Виждам, че не го отричаш.

Че обърна гръб на мъжа, отказвайки да бъде въвлечен в по-нататъшен разговор с него. Отново се зачуди дали Гуан и сестра му не са всъщност регулатори под прикритие и дали Гуан просто не се преструва на лекомислен глупак. Всъщност младият дипломат се изненадваше от настойчивото желание на този мъж да се сприятели с него и се питаше дали не му е поставена задачата да се сближи с Че по време на дългото пътуване до Кхос.

Гуан въздъхна, сякаш за да се отърси от съзнанието, че плановете му са пропаднали.

— Яде ли вече?

— Не съм гладен.

— Тогава до по-късно. Може да пийнем по нещо или да изиграем още някоя игра на карти. Доколкото си спомням, твой ред е да загубиш.

— Може би — отвърна Че.

Изчака да чуе, че мъжът се отдалечава, и след това постепенно се, отпусна отново.

Често се получаваше така с равните на него. Дори няколко минути обикновен разговор изглеждаха като разправия за някаква дреболия. И как би могло да бъде иначе? Те бяха научени да ценят най-много три неща — собствената си значимост, свободата да следват всяко свое желание и ненаситната нужда да се побеждават един друг. Винаги щяха да търсят начин да го надминат, да го манипулират. След известно време това ставаше уморително, особено когато единственото, което той искаше, бе малко искрено общуване. Това го караше да се държи враждебно като тях самите.

Цената за това, разбира се, беше отчуждението от истинско му аз. Чувстваше се изгубен, когато прекарваше твърде дълго време с тези хора, отслабен от постоянната вътрешна борба със собствените си убеждения.

Гуан грешеше за едно нещо — мъжете и жените на борда едва ли бяха в неведение за онова, което ги очакваше. Усещаше го навсякъде около себе си — напрежението във въздуха, тишината.

Погледът на Че отново се понесе нагоре към матриарха — тя все още слушаше разговора между двамата си генерали. Беше опасно да взима Романо на тази експедиция. Младият генерал беше основният претендент за трона на Сашийн. Че подозираше, че именно затова тя беше предпочела да търпи присъствието му по време на кампанията си — боеше се какви неприятности може да предизвика той по време на отсъствието й от столицата. Но тук също трябваше да се страхува от него, защото го придружаваше неговата част от войските за нашествието — личната му армия от шестнайсет хиляди мъже. Ако се стигнеше дотам, верността им към онези, които им плащат — Романо и неговото семейство — щеше да надделее дори над лоялността им към самия Свети матриарх.

Подобна динамика на нещата можеше само да породи напрежение по време на дълго пътуване като това. Сашийн и Романо изпитваха взаимно презрение, въпреки че разговаряха помежду си с привидна учтивост. Че се чудеше колко ли време ще мине, преди да се хванат за гърлата и той самият да бъде въвлечен в това.

Опита се да се съсредоточи върху дишането си и така да прогони всички тези глупости от главата си, за да се върне към предишното си състояние на умиротворение. Не се получаваше. Спокойствието му беше нарушено.

Че си проби път между моряците и морските пехотинци на палубата и се отправи към предния люк. По пътя се размина с взвод жреци воини, които тренираха голи под слънцето — сериозни млади мъже и жени, горе-долу на неговата възраст, и шепа по-възрастни ветерани сред тях. Редуваха се да водят тренировъчни боеве помежду си или раздвижваха мускули в очакване на реда си.

— Гледай къде ходиш! — ядосано му извика един от тях, когато отстъпи назад и се блъсна в Че.

За миг на младия дипломат му се прииска да сграбчи ръката на мъжа и да я строши.

— Яж лайна — озъби се той в отговор, без да забавя крачка.

Преди да се спусне по стълбите, Че забеляза, че Сашийн го гледа отгоре. Тя вдигна наздравица с чаша вино. Той й кимна с глава и бързо се спусна надолу.

Тъмнината задушаваше Аш, денем и нощем той лежеше тук, долу, в трюма на тромавия поклащащ се транспортен кораб, на чийто борд се беше качил, нелегално, когато флотата напусна пристанището на Ку’ос. Мракът и спареният въздух, който беше толкова зловонен, че едва успяваше да го вдишва, неспирният шум от чакъления баласт, който се местеше, скърцането и трополенето по корпуса, шумоленето на плъховете в мрака — всичко това нарушаваше душевното му равновесие.

Аш беше открил място над плискащата вода, където да лежи — дървена издатина от няколко стъпки, близо до задната част на най-широката част на кораба. Беше се свил там с меча си. Тук, долу, живееше като плъх и макар да не виждаше изгрева и залеза на слънцето, по тропота на крака над главата си разбираше, че се е съмнало — от смяната на вахтените, и че е нощ — по шумните смехове и песни.

Посред нощ се прокрадваше като плашлив мършояд да намери вода и някакви остатъци храна, за да се подкрепи. Пълзеше тихо в тъмнината на кораба, докато по-голямата част от екипажа спеше. След като се завърнеше от рискованата си обиколка, сядаше върху тесния ръб, за да се нахрани, а остатъците даваше на малката колония плъхове, които живееха заедно с него и с които тихо разговаряше в мрака. Скоро те престанаха да се опитват да го хапят, докато спи. Някои дори започнаха да се катерят по тялото му, за да се сгушат там на топло.

Обичайните му главоболия секнаха заради липсата, на каквато и да е слънчева светлина, което беше добре, защото скъпоценните му листа дулче почти бяха свършили. Въпреки това той постоянно трепереше от влагата и знаеше, че тя се промъква в гърдите му. Дишането му стана плитко и пресекливо. Страхуваше се да не развие пневмония.

Аш си помисли, че може да умре тук, долу, в тази черна дупка, и си представи как тялото му се носи насам-натам в смрадливата трюмна вода и плъховете го изгризват, докато останат само костите му, които да лежат върху баласта. От време на време се опитваше да си изсуши дрехите — кожените си гамаши, подплатени с памук, и туниката без ръкави — като ги изстискваше и ги простираше върху извивката на корпуса, но както и ботушите му, те отказваха да изсъхнат. Една нощ той пое риск и извади късмет, като открадна тежко импрегнирано наметало от един от спящите членове на екипажа горе. Уви голото си тяло в него с надеждата, че това ще свърши работа.

На моменти Аш се питаше накъде ли се е насочила флотата. Спомняше си, че видя карта в Залата на бурите, когато двамата с Алеас най-сетне бяха успели да проникнат в нея. На нея имаше нещо, свързано с движенията на флотилиите. Аш обаче не я беше разгледал внимателно и сега, колкото и да се опитваше, не можеше да си припомни никакви подробности.

Най-вече просто се чудеше кога ли флотата ще стигне до суша. Не беше сигурен колко още може да издържи тук, долу, в трюма, което се беше превърнало в същинско мъчение за него.

Аш беше на шейсет и две години и отдавна беше прехвърлил средната продължителност на живота на рьошун, участващ в мисии. Годините със сигурност бяха взели своето — напоследък усещаше тялото си по-слабо и напрегнато. Ставите го боляха от артрита, а мускулите му бяха започнали да изтръпват, когато се движеше твърде бързо или ги натовареше прекалено. Беше му нужно повече време, за да се излекува — дори сега малката рана от нож в крака му все още забираше и той всеки ден трябваше да изстисква гнойта от нея и да я почиства с морска вода.

Донякъде нямаше против да прекара още време в тази черна дупка, в която се беше промъкнал. Дълбоко в себе си чувстваше, че го заслужава, и с радост би страдал, така изолиран, цяла вечност, ако това можеше да върне Нико обратно. Усещаше под импрегнираното наметало върху гърдите си студено и безжизнено малко глинено шишенце с праха на момчето.