Кол Бюканън
И се възправи сянка (4)

Без криле

Леле! — каза си Коя, когато порив на вятъра блъсна фигурата, висяща между двата небесни кораба, и залюля мъжа като махалото на часовник.

— Спрете! — изкрещя уплашено вахтеният на палубата и вдигна ръка към мъжете от екипажа, които дърпаха второто въже.

Те тутакси престанаха да го теглят и замръзнаха на място, наблюдавайки люлеещата се фигура с неувереността на хора, които никога преди не са опитвали нещо подобно и са наясно, че е възможно само защото някой им е разказвал за това.

Там, в бездната от празен въздух между двата съда, люлеейки се на въжето, опънато между тях, фигурата върху дървения стол отвори уста и извика саркастично: Не бързайте, господа!

Коя се усмихна въпреки загрижеността си за мъжа.

— Вдигни го, Седай, побързай — енергично подвикна той на вахтения и макар Коя да изглеждаше млад за напредналата си възраст, дори прегърбен над бастуна си, мъжете с готовност се заеха да изпълнят нарежданията му с почитанието на послушни синове към баща и отново задърпаха въжето.

Точно тогава далечната фигура се завъртя на стола си от нов, по-силен порив на вятъра. Коя чу как вятърът блъсна копринената обвивка над главата му и видя как двата небесни кораба започнаха да се отместват един спрямо друг. Страничните им тръби за маневриране се запалиха след бързите заповеди на капитаните им.

Въпреки това небесните кораби леко се раздалечиха. Въжето, закачено към далечната палуба на кхосианския съд, се мърдаше насам-натам, после се изопна и така мъжът се залюля още по-опасно под него. Коя рязко си пое дъх, наведе се напред, подпрян на бастуна си, и ръката му стисна здраво абаносовата дръжка.

Ако загубеха този мъж сега, това спокойно можеше да означава и загубата на цялата война.

— По-бързо! — подкани ги той, без да сваля поглед от товара им.

Фигурата беше вече изминала доста повече от половината път и най-сетне приближаваше до кораба. Мъжът изглеждаше по-спокоен от Коя, който просто наблюдаваше от палубата. Краката му се люлееха над бездната, дълбока няколко хиляди стъпки и стигаща чак до развълнуваното море долу. Той обърна глава, за да погледне скалистата брегова линия на Минос и залива, в който градът Ал-Минос лежеше като проблясваща перла. С приближаването му Коя различи дългата му коса, която се вееше около зачервеното му от вятъра лице, ръцете му, обсипани с множество обикновени пръстени, и тежкото палто от меча кожа, обвиващо едрата му фигура.

Внезапно Коя усети как пулсът му се учестява от самото очакване на появата на лорд-протектора.

— Полека, момчета — проехтя гласът на генерал Крийд, докато те го издърпваха грубо на палубата.

И ето че той внезапно се озова сред тях, като се извисяваше над всички останали и се преструваше на равнодушен, но Коя видя в очите му единствено развеселеност.

Мъжете от екипажа освободиха генерала от обезопасяващия ремък, докато Крийд демонстративно ги тупаше по раменете. Той пристъпи напред и разтърси ръката на Коя.

Коя усети мириса на олио за коса и на онова ужасно козе сирене с подправки, което кхосианците толкова обичаха.

— Надявах се, че се шегуваш, когато ми предложи да се прехвърля в движение — отбеляза старият генерал. — Не можехме ли да се срещнем на земята?

Преди да отговори, Коя улови погледа на Марш — неговия личен телохранител. Марш се намръщи на членовете на екипажа, които продължаваха да се бутат, за да видят по-добре живата легенда на Бар-Кхос, и безцеремонно ги изблъска при останалите моряци, събрали се в отсрещния край на палубата.

— Твърде опасно е — призна Коя, когато те най-сетне бяха далеч от ушите на всички, а Марш беше застанал наблизо и наблюдаваше всички на палубата през затъмнените си рефракторни очила. Виждаше се как очите му примигват зад стъклата.

— Има ли други убити?

— Миналата нощ в Ал-Минос делегатката на Лигата от Салина, която е била на посещение, е имала нещастието да бъде удушена в съня си. Така убийствата за последните две седмици стават осем. Което означава, че в града са се развихрили група дипломати.

Лорд-протекторът кимна безизразно, без да издава мислите си.

Заедно те наблюдаваха как въжето за прехвърлянето беше навито обратно на кхосианския небесен кораб, докарал го чак дотук от Бар-Кхос. Съдът запали тръбите си, за да започне да патрулира около миносианския кораб, който сега охраняваше. Коя мълчаливо изучаваше профила на мъжа, опитвайки се да прецени състоянието му в момента. Крийд беше остарял видимо, откакто се бяха виждали за последно преди повече от година и половина. Сивите кичури около слепоочията му бяха се умножили, превръщайки се в сребристи ивици. Бръчките около очите му сега бяха станали по-дълбоки. От докладите, които чуваше, Коя знаеше, че всичко това се дължи на скръбта.

— Как я караш? — попита той лорд-протектора. — Надявам се пътуването ти да е минало гладко?

— Достатъчно гладко. Единственото, за което съжалявам, е, че срещата ни трябва да бъде толкова кратка.

— Да — съгласи се Коя. — Кхосианският съвет сигурно се вълнува къде ли си изчезнал за толкова дълго време далеч от Щита.

При тези думи и двамата се усмихнаха, защото знаеха, че това е истина.

Когато очите им се срещнаха, между тях остана неизказаният въпрос защо Крийд изобщо е тук.

— Все пак е добре, че можем да се срещнем дори за толкова кратко. В каютата на капитана е сервирана храна за нас. Ако искаш, можем да се оттеглим на по-уютно място и да се скрием за малко от този вятър.

В отговор Крийд му хвърли поглед, с който сякаш казваше, че не е свикнал да мисли за личното си удобство. Той погледна към Марш и множеството членове на екипажа (включително и капитана), които все още ги наблюдаваха.

— Твърде стар съм, за да се крия от страх, че ще ме убият, ако това имаш предвид — каза той. — Нека се насладим на свежия въздух, докато разговаряме, и после може да хапнем. — Той направи пауза и погледна Коя, който стоеше приведен, увит плътно в наметалото си, за да се предпази от студа. — Освен ако, разбира се, за теб е по-добре… да влезем вътре.

— Щом на теб ти е добре тук, и за мен няма проблем, благодаря — отривисто отвърна Коя и учтиво кимна с глава.

Движението, както и всяко друго движение, му причини болка. Дори на тази сравнително млада възраст костите на Коя страдаха от старчески артрит.

— Моля те, поне ми позволи да те почерпя с чий, докато разговаряме.

Крийд на драго сърце прие предложението. Няколко минути по-късно момчето, което помагаше в камбуза на кораба, стоеше пред Марш с две кожени чаши чий, от които се надигаше пара. Младежът беше застанал с отворена уста, наблюдаваше с любопитство впечатляващата фигура на лорд-протектора и следеше как Марш проверява чия, топвайки гоюм в чашата. От голямата колкото юмрук торбичка се отдели един-единствен филиз, който се потопи в горещата течност. Цветът й остана все така неутрално сивкаво-кафяв. Останал доволен, Марш позволи чашите да бъдат предадени в ръцете, които ги очакваха.

— Как е красивата ти съпруга? — попита Крийд сред надигащата се пара.

— Добре е. Изпраща ти своята благословия.

Колко великодушно от негова страна — помисли си Коя — да пита как е моята жена, докато все още скърби за своята.

— Така и не ми каза как успя да я хванеш. Предполагам, че си я изнудвал, а?

— Не беше нужно. Тя е луда по мен. И аз по нея.

— Любов значи. Боговете да са ви на помощ.

При това сухо остроумие на Крийд Коя примигна развеселено.

— Трябва да дойдеш да постоиш при нас, когато обстоятелствата го позволят. Ще ти хареса. Решел се грижи къщата винаги да е пълна с живот и с чужди деца.

За момент Коя се притесни, че е прекалил. Но Крийд сърдечно отвърна:

— Да. Това би ми харесало.

Отпиха от чия си, докато стояха край парапета и гледаха надолу към разкриващата се панорама от земя и море. Бреговата линия на Минос бавно се плъзгаше под тях, докато корабът дрейфуваше под вятъра.

Град Ал-Минос блестеше под следобедната слънчева светлина — най-голямото Свободно пристанище сред всички Мерсиански острови. Около него се простираха ръкавите на залива, белите плажове, потъмнели от тълпи хора и облаци летящи червени хвърчила. Тази седмица пристанищният град се радваше на феста и дори присъствието на Първа флота в пристанището му не беше успяло да помрачи празничното настроение на населението. Съпругата на Коя беше някъде там, долу, из оживените улици, заедно с родителите, сестрите му и много палави деца. Или може би вече наблюдаваха състезанията с коне на плажа Утико и залагаха с джобните си читове, докато лакомо лапат рохки яйца от празничните запаси за общо ползване.

Усети прилив на съжаление, че днес не е с тях. Коя очакваше с голямо нетърпение да прекара деня със семейството си и поне за кратко да забрави за всичко друго.

— Денят на Зезике — внезапно обяви Крийд, сякаш едва сега беше забелязал хвърчилата и стълпотворението по плажовете. — Знаеш ли, съвсем бях забравил за това.

— Ти си кхосианец. Можеше да се очаква — сви рамене Коя.

— Нали ти е известно, че и ние почитаме този човек. Просто не го правим толкова ревностно, колкото го правите вие, фанатиците, тук, на запад. — Той говореше безгрижно, но в изражението му имаше нещо неизказано, докато наблюдаваше далечните празненства, може би някакъв вид копнеж.

Коя можеше само да предполага как се чувства този мъж, както и останалите хора от Бар-Кхос, докато живеят със свити сърца зад непрестанно атакуваните стени, изправени денонощно пред заплахата да бъдат избити.

— Просто си мърморя, Марсалас. Знам, че доста ти се насъбра.

Генералът се изправи и прочисти гърлото си. Когато срещна погледа на Коя, двамата бяха като две самотни планини, извисяващи се една срещу друга.

— И на теб сигурно не ти е лесно. Вероятно твоят народ очаква твърде много от теб — живия наследник на самия велик философ.

— Тази тежест едва ли може да се сравнява с други.

На Коя му се искаше да смени темата, защото не се чувстваше удобно, когато се обсъжда произходът му, свързан с прочутия духовен баща на демокрасите. Той наблюдаваше множеството бойни кораби в пристанището и си спомни — макар че едва ли се нуждаеше от припомняне — че манианските флотилии сега плават към тях.

— Тази година се навършват сто и десет години от революцията — отбеляза Коя. — Сто и десет години, откакто свалихме Върховния крал и благородниците, които си въобразяваха, че могат да заемат мястото му. Въпреки това, когато съм сам и не се чувствам толкова уверен, колкото би следвало, понякога се чудя дали нашата мечта за демокрасите ще оцелее още дълго.

— Свободните пристанища все още не са победени.

— Хайде стига. Този миг не е далеч, Марсалас. На края на силите си сме. Манианците са стегнали в хватката си търговските ни пътища към останалия свят. Занзахар остана единствената ни връзка и затова ни експлоатира за набавянето на всички необходими ресурси. Бар-Кхос едва удържа фронта на изток, а флотите — в морето. И с общата си съпротива с всеки изминал ден се превръщаме във все по-голяма заплаха за властта на империята. Заради нас всяка сутрин светът се събужда със съзнанието, че има и други начини на живот, освен този на Ман. Ето защо империята ни мрази толкова ожесточено. Затова тя няма да спре, докато не ни разгроми или самата тя не бъде унищожена — а Ман не изглежда като противник, който лесно ще бъде победен.

— И преди се е случвало — народите са устоявали на велики империи и властта им е била отхвърляна. Може да се случи отново.

— Да, разбира се. Но дори да се случи… чудя се дали въпреки това идеалите на демокрасите ще оцелеят. Или победата ще ни излезе твърде скъпо? Дали дотогава няма да сме започнали да харесваме войната и да настояваме за отмъщение?

— След Годините на меча отново заживяхме в мир. Можем да го направим пак.

— Направихме го, защото победата сама по себе си беше нашето отмъщение. И дори тогава едва успяхме да създадем демокрасите. Такива времена на промени са винаги несигурни, Марсалас.

Крийд го слушаше безизразно.

— Нашите разговори ми липсваха — внезапно заяви той и Коя само можеше да се съгласи с него. Той отпи от чия и усети, че лекото движение на кораба му действа успокоително.

— Какви новини си чул? — попита го Крийд. — Има ли някакво раздвижване в Ку’ос?

Коя въздъхна и усети топлината на въздуха, излизащ от дробовете му.

— Агентите ни все още не са успели да научат времето и мястото на нахлуването. Изглежда, че в момента това е най-добре пазената тайна на империята. Знаем само онова, което нашите хора са успели да видят със собствените си очи. Флотата от транспортни кораби за нашествието все още е закотвена в пристанището на Ку’ос. Бойните кораби, които вече са напуснали пристанището, са били забелязани отново от нашите далечни въздушни разузнавачи. Вече няма никакво съмнение. Отправили са се към западните Свободни пристанища. Тази сутрин имаше нов доклад, че е била забелязана втора флота, приближаваща се от североизток.

— Хъмм.

— Да. Такава беше и моята реакция.

Генералът подпря чашата си върху парапета, като продължаваше да я държи в ръка.

— Имаме нужда от подкрепленията на Лигата сега, Коя. Мога да позная кога се опитват да ни заблудят. Ако флотата за нашествието дебаркира в Кхос, ще имаме нужда от пълни гарнизони по бреговите ни фортове. Понастоящем съпротивата, която те могат да окажат, е нищожна.

— Вашият делегат в Лигата все още твърди друго — нали си наясно с това? Той ни уверява, че в момента разполагате с достатъчно хора.

— Уф. Какво очакваш от Часкари? Той е мичине. Знаеш колко се страхуват те от промяна в статуквото. Нали виждаш как са вързали ръцете ми и ни принуждават да се крием зад Щита с надеждата, че Четвърта имперска армия просто ще изчезне. Всички онези доброволци, които Лигата ни е изпратила през годините, с нищо не променят това. Войниците живеят сред нашите хора. Всички виждат, че те нямат началници и не скланят глава пред чуждия авторитет. Те напомнят на всеки в Кхос, че е член на Лигата и като демокрас е равен на другите. Напомнят им, че Мичине са там само защото те са го поискали, че са водачи, на които е поверена отговорността да водят, а не да управляват. Не би трябвало да си изненадан, че кхосианският съвет отхвърля молбите ми за още доброволци. Затова те моля за лична услуга — въпреки това да ги изпратиш.

— Но, Марсалас, какво още да сторя? Ръцете ми са вързани от конституцията и ти го знаеш.

— Въпреки това ги изпрати. Нека се безпокоим за последствията, след като бурята се разрази.

— Генерале, повярвай ми — много бих искал да изпратя всеки доброволец, когото мога, и да го направя веднага. Всички бихме искали да го сторим. Кхос е нашият щит и всеки гражданин на Лигата знае това. Но Лигата не може да се намесва в отделните демокраси, особено по молбата на един-единствен човек — дори този човек да е самият лорд-протектор на Кхос. Можем да изпратим подкрепления само ако те са поискани от вашия делегат. От теб зависи да промениш решението на съвета ви по този въпрос.

— Проклет да съм, опитах се да го сторя!

— Значи трябва да опитваш по-упорито.

Крийд погледна ядосано чашата в ръката си.

— Ами твоите хора? Те и преди са се месили в кхосианските дела. Могат да го направят отново.

— Това се е случвало преди мен, Марсалас — намръщи се Коя. — И тук не бива да говорим за тези неща. Съжалявам. Точно в момента Лигата или който и да било друг не могат да сторят нищо повече за теб. Трябва да изчакаме и да видим какво ще се случи.

Това сложи край на обсъждането, Крийд шумно издиша през ноздрите си и погледна втренчено събеседника си с цялата сила на волята си. Коя издържа погледа му, без да трепне, макар вътрешно да усещаше тялото си напрегнато и пулсиращо. Генерал Крийд беше като стрела в полет — опиташ ли се да я спреш, ще усетиш удара.

Лорд-протекторът промърмори нещо и юмрукът му се вкопчи в парапета. Коя можеше само да изпитва съчувствие към мъжа, макар да усещаше, че досега все още не са се докоснали до истинската причина Крийд да е тук.

— Можеше да си пишем по този въпрос — рискува той. — Едва ли е било нужно да идваш за това лично.

— Не.

Двамата замълчаха, а вятърът продължаваше да ги блъска.

Нека първо гневът му се уталожи — реши Коя.

Небесният кораб завиваше по посока на вятъра и светът се въртеше заедно с него, така че Минос се измести наляво и поразителното кобалтовосиньо на морето изпълни очите им. Коя зърна верига острови далеч на изток, които изглеждаха като едва забележими скалисти хълмчета, простиращи се на югоизток, по посока на Салина, чак до най-източната точка на далечния Кхос, на повече от шестстотин лака от мястото, където се намираха сега — архипелага на Свободните пристанища и демокрасите, народите без владетели.

Ако човек намереше време да пътува до Мерсианските острови, освен на поддържащите равенството партисипос на Корос и Салина можеше да попадне и на острови, които избираха съветите си с лотария и бяха убедени, че частната собственост изобщо не е необходима, или пък се придържаха към древната традиция на административните матриархати. Имаха проста фамилна индустрия и строго контролирани търговски тарифи или пък бяха общодостъпни енклави като този на Коракса — крайни индивидуалисти, които живееха като свободни племена в разпокъсани общности. Дори далечният и могъщ Кхос беше представляван в Лигата, където последните остатъци от мерсианската благородническа класа мичине някак бяха успели да се задържат на власт след бурните години на революцията от предишния век, макар и с цената на много отстъпки пред народа и след безкрайните столетия на обсади и нашествия, направили кхосианците зависими от онези, които плащат и поддържат голямата част от укрепленията им.

Различните демокраси на Свободните пристанища бяха плод на мечтата на един политически затворник, умрял преди векове — философ, чиято кръв дори в този миг течеше във вените на Коя. Те си приличаха само по това, че споделяха общите идеали на конституцията на Лигата поне принципно, макар и невинаги на практика, и че бяха част от този уникален експеримент, при който управлението беше в ръцете на народа. Онова, което бяха създали, не можеше да се нарече утопия. На света няма нищо съвършено. Но съвършени или не, те се бореха за свободен и справедлив начин на живот, без робство и експлоатация на други хора, и на повечето острови бяха успели да създадат някакво доближаващо се до идеала и работещо решение.

И сега, с тези предположения за нашествие, в ума му денем и нощем отекваше дразнещо несвързана поредица от страхове и колебливи надежди. Дори миналата нощ Коя беше сънувал сън, от който се събуди треперещ и изпотен, обхванат от паника.

В съня си си беше представил имперската столица Ку’ос като чудовищно трептящо създание в самото сърце на Ман. Пипалата му се протягаха навън към света на хората под формата на само подхранваща се вяра, достигаща дълбоко в умовете им, докато спяха, и още по-дълбоко, докато бяха будни. Хиляди шепоти повтаряха, че животът не е нищо повече от ожесточена надпревара, че човек може да бъде оценен само въз основа на сравнението на статута и материалните блага, които е спечелил или получил, че хората винаги трябва да се тормозят взаимно и че за да бъдат свободни, трябва първо да поробят останалите. Шепотите в съня му не спираха, докато накрая на онези, които слушаха, не им оставаше нищо друго, освен да им повярват и да ги следват. Същото сториха и техните съседи, както и съседите на техните съседи и желанията на чудовището затрептяха във всички тях и грозната им сила изпълни душите им, превръщайки думите в реалност. През цялото време чудовището се хранеше с тях и светът полудя, стана безплодна пустиня.

През целия си живот Коя беше ненавиждал тиранията на Ман и се бе страхувал от нея. И сега това надвиснало нашествие, тези маниански флоти, насочили се право към народите на Лигата, с желанието да завладяват, му носеха кошмари в най-студените часове на нощта.

— Има още един въпрос, който трябва да обсъдя с теб — заяви Крийд, отърсвайки се от замислеността си. — Нещо, за което мога да разговарям с теб само лично.

— Така ли?

— Ако съм прав и манианците нахлуят в Кхос, вместо в Минос, тогава при военно положение цялата власт ще е в моите ръце. Искам хората ти от Избраните да знаят, че ще използвам тази власт само по предназначение, в защита на Кхос и нищо повече.

— Наистина, Марсалас, не му е тук мястото.

— Тогава къде другаде? Няма време. Искам Избраните да знаят, че не възнамерявам да ставам диктатор.

Коя поклати глава.

— Не бих си и помислил нещо такова. Въпреки това… — Той се поколеба и остана така с отворена уста.

Марш беше привлякъл вниманието му. Нещо в позата на мъжа се бе променило — сякаш внезапно беше застанал нащрек. Коя може би нямаше да го забележи, ако не беше прекарал по-голямата част от живота си с този човек.

— Сигурен съм, че думите ти ще бъдат приети добре — продължи той, докато Крийд проследяваше погледа му.

Сега и двамата гледаха към Марш и ръцете му, които се пресягаха към нещо на кръста му под дългото палто.

— От наша страна няма от какво да се страхуваш, повярвай ми. Достатъчно мъдър си, за да не позволиш тази власт да те унищожи напълно… Освен това знаеш твърде добре какви ще са последствията, ако това някога се случи…

Коя примигна изненадано, когато Марш вдигна пистолет в ръката си и го насочи към екипажа.

Пукотът на изстрела отекна през цялото му тяло. Шокиран, той впери поглед в телохранителя си, който беше застанал като участник в дуел. Десният му крак беше изнесен напред, другата му ръка все още беше под палтото му, а от дулото на вдигнатото оръжие се разпръскваше облаче дим. Коя проследи посоката на изстрела и видя как един мъж се строполи по гръб на палубата, докато останалите около него крещяха изненадано или се хвърляха да търсят укритие. Той осъзна, че жертвата е монах — един от двамата, които се бяха качили на борда, за да благословят височайшата им среща.

Наблизо отекна друг изстрел, който беше толкова оглушителен, че за малко не спря сърцето му. До него Крийд крещеше нещо, докато покрай тях се разлетяха отломки.

На мястото им край парапета се надигна облак черен дим. Коя имаше време само колкото да забележи как вторият монах скача към тях, стиснал в ръка нещо кръгло и черно. Марш извади от палтото си друг пистолет и стреля с него, преди димът да ги погълне изцяло. В следващия миг Коя се просна на палубата, усещайки голяма тежест върху гърдите си, и вътрешностите му се разтресоха от още един взрив.

Когато димът се разсея, Марш все още стоеше там, но сега в ръцете му имаше само нож. Той се обърна и проследи с поглед монаха, който в този момент скачаше през парапета, за да намери смъртта си.

Коя зяпна, когато мъжът изчезна от другата страна.

— Добре ли си? — попита Крийд и го потупа по рамото, преди да му помогне да се изправи на крака.

Коя успя да възвърне гласа си.

— Мисля, че съм добре — отвърна той, наведе се непохватно за бастуна си и след като се подпря на него, вдигна поглед към генерала и попита: — А ти? Май главата ти кърви, ето там.

Крийд опипа главата си на мястото, където едно плитко порязване започваше да добива морав цвят. Генералът се намръщи и се обърна, за да погледне през парапета. Коя също беше любопитен.

На голямо разстояние под тях един бял балдахин се спускаше надолу към повърхността на морето. Докато вятърът го носеше към брега, видяха, че под него виси мъж. Яркооранжевият цвят на робата му не можеше да бъде сбъркан.

Очевидно впечатлен, Крийд поклати глава.

— Тези дипломати стават все по-луди с всяка година.