Кол Бюканън
И се възправи сянка (15)

Засада

Събранието на генералния щаб беше приключило едва преди половин час (защото Крийд отброяваше минутите със скъпия си воден часовник, докато отпиваше от чашата хладко мляко), когато за втори път тази сутрин вратите се отвориха със замах и в стаята нахлуха Мичине, изпълнени със справедлив гняв. Веригите им от злато с диаманти подрънкваха върху шумолящите им копринени дрехи.

Чонас и Синезе бяха начело на тълпата и боядисаните им бледи лица контрастираха с пламъка в очите им. Когато видя генерал Крийд да седи зад бюрото си с чаша мляко в ръка, Синезе загуби всякакво подобие на самообладание.

— Не можеш да направиш това! — изкрещя през бюрото министърът на отбраната и разтърси бастуна си, сякаш искаше да го удари с него.

Крийд остави чашата си върху бюрото и махна на стражите при вратата да се отдалечат.

— Мога и го направих — отвърна той с равен глас и издържа разярения поглед на мъжа, без да мигне.

Чонас, първият министър, се приближи зад Синезе и го потупа по рамото. Синезе за момент го погледна ядосано, сетне свали бастуна си и отстъпи, като дишаше тежко.

— Генерале — подзе Чонас, след като се настани на един от столовете пред бюрото на Крийд, а Синезе примигна изненадано, защото не беше редно Мичине да седи в присъствието на обикновен човек, дори този човек да е лорд-протекторът на Кхос.

Това не остана незабелязано и за Крийд. Той кимна на сдържания възрастен мъж, който седеше пред него, когото познаваше от над двайсет години и когото уважаваше въпреки всички различия, които имаха помежду си.

— Както така любезно обясни току-що министър Синезе, вие не можете да продължите с този ваш план. Решихме да отменим незабавно заповедите ви.

— С какво право?

— С правото на съвета! — сопна се Синезе и отново пристъпи крачка напред. — Или си забравил къде ти е мястото, човече?!

Думите зашлевиха Крийд като плесница и кръвта нахлу в лицето му. Останалите Мичине се държаха надменно и продължаваха да гледат Крийд с хладна ярост. Внезапно той усети, че насъбралите се тук хора са способни на насилие.

Аха — кисело си каза той. — Значи най-сетне свалиха маските.

Крийд седна отново и небрежно отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. В него лежеше зареден пистолет.

— В случай че не сте забелязали — обърна се той към всички тях, докато прозорците потрепериха отново от звука на оръдията на Щита, — нападнати сме от имперската армия на Ман. Докато седим тук и се караме помежду си, чуждите войски са вече на кхосианска земя. Според правилата на Съгласието като лорд-протектор на Кхос сега поемам върховното командване на отбраната на този остров. — Той хвърли суров поглед на Синезе. — И позицията ми е по-висока дори от вашата, министър. Така е записано във военния закон.

— Разбирам — подигравателно отвърна министърът на отбраната. — Значи, сега искате да се правите на крал, това ли е играта ви?

Крийд скръцна със зъби, за да сдържи гнева си.

— Мисля, че забравяте къде ви е мястото, министър.

— Какво искате да кажете?

— Моля ви — намеси се Чонас и вдигна ръка, за да ги успокои.

Крийд продължи да гледа гневно Синезе.

— В момента не се намирате в залите на съвета — каза той на мъжа. — Намирате се в кабинета ми и ви съветвам да се държите вежливо или ще накарам охраната да ви изведе от тази сграда.

Събралите се Мичине избухнаха във възмутени протести.

— Господа! — извика Чонас, като се опита да надвика внезапните гневни викове. — Моля ви! Нека спазваме някакъв ред тук. Марсалас, двамата с теб се познаваме от много години. Дълбоко те уважавам, макар никога, преди да не съм ти го казвал. Цял Кхос те уважава. Всеки ден хората благодарят на съдбата за това, че в мрачни времена като днешните ни е дарила с такъв способен генерал. Говоря с теб като с приятел, а не само като твой първи министър, затова, моля те, послушай ме, когато ти казвам това. Не можеш да се сражаваш с тях на открито. Численото им превъзходство е повече от шест пъти по-голямо, без да споменаваме за предимството им по отношение на оръдията. Ще те превърнат в пушечно месо.

— Винаги смяташ в числа, стари приятелю — въздъхна Крийд. — Това е проблемът на всички вас. Мислите, че става дума само за ресурси и как те да бъдат използвани по-ефективно. Но забравяте кои сме и какво имаме.

— Според теб само чартасата може да ни спаси — прекъсна го Чонас. — Това искаше да кажеш, нали? Знаменитата кхосианска чартаса, която толкова уважават и от която толкова се страхуват множеството наши врагове. „Гигантският убиец“ — както я наричат патианците. „Погромът“ — така й казваха имперските войници при Корос. — Чонас тъжно поклати глава. — Не, Марсалас. Ти си този, който греши. Аз може да съм стар уморен политик и нашият боен дух може и да не е силен, но числата не могат просто да бъдат заличени с един славолюбив и предизвикателен жест. Да, чартасата ще изглежда страховито на бойното поле и всички в нея ще умрат, а ние завинаги ще загубим Кхос.

— Какъв друг избор имаме? — сопна се Крийд. — Да ги оставим да изнасилват и поробват във всеки град на Кхос, докато ние се крием зад крепостните стени? Това ли искате да направим?

— Не, Марсалас. Ако имахме каквато и да е друга алтернатива, не бих искал да правим това. Но такава е ужасната ситуация, пред която сме изправени. Дори в момента имперската Четвърта армия се струпва от патианската страна на Щита за масирана атака на стените. Чуй оръдията им! Чуй ги! Чувал ли си такъв тътен от първите години на обсадата насам? Те ще нападнат стените с всичко, с което разполагат в момента, и този път няма да спрат, докато ти и половината наши хора сте на бойното поле и сте се захванали с безразсъдна и самоубийствена авантюра.

— Генерал Тансерине — един от най-добрите тактици във всички Свободни пристанища, ще остане тук, при вас, за да ръководи отбраната. И той ще разполага с достатъчно хора, за да издържи до завръщането ни.

— А ако не се върнете?

— Тогава трябва да издържите, докато не пристигнат още доброволци от Лигата.

— А как ще го сторим без резервите, които взимаш с теб? Не. Трябва да останем тук и да отбраняваме Бар-Кхос. Ще заделим каквото успеем, за да укрепим и удържим Туме. Ще се окопаем и ще чакаме помощ.

— Ако се окопаем, може всички да сме мъртви преди пристигането на подкрепленията — стисна челюсти Крийд. — Ако се бием с тях, поне ще спечелим малко време. В името на милостивите богове, човече! Самият матриарх е тук — не осъзнавате ли каква възможност е това за нас?

Чонас кимна, сякаш вече не го слушаше. Като по даден знак един мъж излезе от групата Мичине и се приближи до бюрото. Беше облечен в неудобните безцветни дрехи на служител.

— Генерал Крийд — подхвана той, — мога ли да насоча вниманието ви към член четирийсет и трети от Съгласието: По всяко време защитата на Щита трябва да бъде от първостепенно значение, когато се разпределят запасите за офанзивни или дефанзивни операции.

— Кой е този мъж?

— Адвокат — обясни Чонас. — Решихме, че той ще може да изясни различията ни, в случай че друго не помага.

— Адвокат?

— Това, което този мъж казва, е следното: може да ти откажем черен барут за оръдията, ако решиш да ги вземеш на бойното поле. Така е записано във военния закон.

Крийд онемя за момент.

— Ще ни оставите да се изправим срещу тях без оръдия?

— По-скоро се надяваме, че без оръдия ти изобщо няма да отидеш там.

Първият министър погледна Крийд изпод рунтавите си вежди. Сетне се наведе по-близо и заговори с тих глас:

— Познавам те, Марсалас. Омръзнало ти е да седиш на стола си зад Щита и да не вършиш нищо през цялото това време. Искаш да ги удариш подобаващо заради онова, което ни сториха, заради животите, които отнеха, заради собствения си баща, който загина, докато се сражаваше с тях по чужди земи. Смяташ това за своя последен шанс да се срещнеш с тях на арената на военните действия и да ги победиш. Това е просто една велика глупост. Умолявам те да го проумееш сега.

Генерал Крийд се облегна в стола си, обезоръжен от дълбоката истина в думите на първия министър.

Той не беше човек, склонен да се разяжда от вътрешни съмнения, но за момент се замисли над възможността наистина да греши във всичко това и Чонас да е прав в твърдението си, че Крийд ги води към тяхната гибел. Откакто преди няколко часа беше чул за нашествието и докато всички около него бяха на прага да загубят ума и дума, генералът беше почувствал не друго, а вълнение от това внезапно развитие във войната и възникналата възможност да се сражава.

Мичине го гледаха гневно, докато той ги оглеждаше един по един.

Изведнъж проумя, че причината за тази внезапна враждебност към него не е просто страхът им. Той беше първият лорд-протектор от четирийсет години насам, който получаваше цялата власт на своя пост според условията на Съгласието — това споразумение отпреди един век, изковано между владетелите Мичине и техния военен командващ. Сега балансът се беше нарушил без предупреждение. Тъй като на кхосианска земя имаше нашественици, Крийд можеше да стори с армията каквото реши, независимо от това какво казват Мичине. Както се и очакваше, тези хора, които бяха родени благородници, не се отнасяха благосклонно към подобно развитие на събитията и внезапното им общо спускане надолу по йерархическата стълбица. И ето че сега бяха тук, бяха дошли, за да избият тези мисли от главата му, преди още да е успял да упражни както трябва новата си власт.

Помисли си за всички онези пъти, когато те го бяха възпирали или ограничавали да не се изправи лице в лице срещу врага, загрижени по-скоро за запазването на статуквото, отколкото за разкъсването на обсадата. Той погледна към Чонас. На лицето на Мичине, под надвисналите му вежди, беше изписано нетърпение.

Да, първият министър може би беше добър човек. Но в крайна сметка той все пак беше един от тях.

Крийд бавно се изправи на крака. Изглеждаше по-едър от мъжете пред него, не на ръст, а по-скоро като маса и способност да действа.

— Няма да стоя, без да правя нищо, докато доблестни мъже биват съсичани. Заповедите ми остават в сила. Тръгваме на сутринта.

Той вдигна ръка, за да ги накара да замълчат и за миг изпита удоволствие, когато всички затвориха уста едновременно.

— Голанс! — извика той.

Старият му прислужник мина покрай групата на Мичине, придружен от мъж, облечен също в дрехите на служител. Той имаше остро интелигентно лице, носеше очила и беше стиснал под мишницата си кожена чанта.

— Министри, това е моят адвокат Чарсън Фей. Ако имате някакви правни въпроси относно моите заповеди, то моля, обърнете се към него. Той ще подготви документацията, така че всички ние ще можем да се съберем за обсъждане в съда след завръщането ми. — Генералът затвори чекмеджето с пистолета и заобиколи бюрото. — Сега, моля да ме извините. Имам да подготвям цяла армия за поход. Желая ви приятен ден.

Крийд излезе от стаята, а недоволният шепот на Мичине звучеше като музика в ушите му.

 

 

— Вярно ли е? — изкрещя някой на Бан, когато той излезе през вратите на министерството и се озова сред тълпата, струпана отвън.

Зад тях, откъм Стадиона на оръжията, свиреха рогове за свикване на войската — бяха като слаби стенания между трусовете, предизвиквани от далечните оръдия. Сякаш всички кучета в града се бяха разлаяли.

— Нападнаха ли ни, Бан? — разнесе се отново гласът, докато той си пробиваше път през гъмжилото.

Той видя, че е Куулас, военният чатеро.

Мина покрай него, без да отговори нищо, но Куулас го настигна, докато се отправяше надолу по пътеката, спускаща се от Планината на истината. Военният чатеро се потеше въпреки хладния бриз, идващ от морето — беше твърде тежък за изкачването дотук. Голямото му шкембе се тресеше под ризата, докато се мъчеше да е в крак с Бан. Въпреки това Куулас имаше достатъчно енергия, за да се смее невярващо и да отмята къдриците черна коса, които залепваха върху лицето му, все едно вали.

— Значи е истина!

Бан го погледна намръщено, но отново не каза нищо. Куулас си изкарваше прехраната, като пишеше новини за войната за копирните ателиета в града и за глашатаите от кулите за оплакване по пазарите. Адютантът знаеше, че след час новината ще се разпространи като горски пожар.

Предположи, че това едва ли има особено значение, когато двамата слязоха от хълма и се озоваха на Булеварда на лъжите. Роговете призоваваха хората на оръжие и това го чуваше всеки. Настроението по улиците вече граничеше с паника. Гражданите крещяха един на друг, докато бързаха да се приберат у дома или да отидат в местните си кръчми. Майките прибираха децата си от улиците. Навсякъде се виждаха червени гвардейци, които бързаха към Стадиона на оръжията, и пенсионираните ветерани моларите, които също се бяха отправили към стадиона, понесли прашните си щитове и дълги чарти, увити в насмолено платно.

— Хайде. Вече всички знаят, че сме загазили — приятелски му каза Куулас. — Искам само малко подробности, за да не стават жертви на развинтеното си въображение. Срещу какво сме изправени? Просто набег ли е, или широкомащабно нашествие?

Бан вдигна ръка, за да спре минаваща рикша. Мъжът, който я теглеше, го подмина, макар да не возеше пътници. Бан изруга под нос, докато се оглеждаше за друга, и накрая успя да спре една.

— Булевард „Олсън“ — бързо каза той на мъжа, но преди да се качи, направи грешката да погледне още веднъж към Куулас.

— В името на топките на Глупака! — възкликна Куулас, когато видя погледа на Бан. — Толкова ли е зле?

Гласът му прозвуча ужасено и за момент Бан си спомни, че Куулас не е просто чатеро, който търси поредната история, а е преди всичко кхосианец, роден и отгледан в този град, с приятели и семейство, за които да се безпокои.

Бан се отпусна в бронята си.

— Момент — каза той на мъжа, който теглеше рикшата, и се приближи до Куулас. — Става дума за нашествие — за момента това е всичко, което знаем.

— Колко са? Коя армия?

— Докладите сочат, че е Шеста армия от Лагос със спомагателни войски от Ку’ос.

Куулас изпъна гръб.

— Колко са? — настоя той.

Бан се обърна, готвейки се да се отдалечи, но спря.

— Единственото, което мога да кажа, е, че мобилизираме всички мъже. Опразнихме затворите и лагерите за ветерани. Дори Очите.

— Какво? Тези убийци и откачалки?

— Да, всеки, който може да държи щит.

— А съветът какво мисли за това? Току-що видях делегация да влиза в министерството.

— Има ли значение? Бяхме нападнати. Нещата вече не зависят от тях.

Куулас печално разтри лицето си.

— Аха. И съм сигурен, че Крийд им го е показал съвсем ясно. Ако някой им има зъб, то със сигурност това е той.

Бан се намръщи и реши да се махне, преди чатерото да го попита още нещо. Качи се в рикшата и кимна на Куулас, докато минаваше покрай него.

Предложи на водача пет медни монети отгоре, за да се движи по-бързо, след което седна и се опита да се успокои, докато рикшата криволичеше сред суматохата и уличното движение.

В далечния северен край на града, на един малък булевард, опасан от позлатени от есента черешови дървета, Бан слезе, поблагодари на водача и влезе в къщата, която беше дом на семейството му вече седем години. Вътре беше хладно и тихо. От малкото им светилище, посветено на Мири, Великата последователка, която беше донесла Дао и ученията на Големия глупак в Мидерес, се носеше мирис на тамян.

Синът му Джуно днес беше на училище. Чу, че горе малката му дъщеря се разплака.

Бан намери Марлий в задния двор да прекопава земята в малката им зеленчукова градина, сякаш не чуваше далечните рогове. Въпреки това движенията й бяха резки и някак отчаяни.

— Здравей — поздрави той жена си и плъзна ръце около кръста й.

Марлий се изправи пред него. Тялото й беше напрегнато.

— Не я ли чуваш? — попита той.

— Разбира се, че я чувам. Отново й никнат зъбки.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не, имаме още от мазилото на майка ти. Но не смея да й давам повече. — Марлий се обърна и вдигна поглед към него, усмивката й беше колеблива. — Какво става, Бан? Какви са тези сигнали за тревога?

Той чу как от устните му се отдели въздишка.

— Няма много време. В момента трябва да съм на стадиона и да помагам за подготовката.

— Подготовката?

Той стисна ръката й — не намираше сили да отговори.

— О, Бан — каза тя и в очите й проблесна влага. — Дебаркирали са тук?

Той кимна сковано.

Ариале заплака още по-силно във вътрешността на къщата. И двамата не намираха подходящи думи. Марлий сведе поглед към краката си, пое си дълбоко дъх и след това отново вдигна очи.

— Ще ида да я успокоя — бързо каза тя. — После може да ми разкажеш колко зле е положението.

Той протегна ръка, за да я спре.

— Аз ще отида — каза той с тъжна усмивка и влезе да успокои дъщеря си.