Кол Бюканън
И се възправи сянка (27)

Възвишението

Появиха се от горната част на хребета — взвод на имперската пехота с допрени щитове и извадени къси мечове. От перата, стърчащи от шлемовете, стана ясно, че са редовни гхазни.

— Не отстъпвайте! — извика Халахан на двете редици Сиви куртки, които стояха в най-тясната част на хребета.

Онези най-отпред прикриваха мъжете отзад със събрани оттук-оттам щитове. Не се съмняваше, че ще удържат позиции. Просто искаше да им напомни, че той е тук и не са сами.

Това беше първата организирана контраатака, откакто Сивите куртки бяха превзели възвишението над имперския лагер. По склоновете с разкривени жълти борове лежаха телата на вражеските войници, сгърчени на местата, където бяха паднали след първите несъгласувани опити да си върнат хълма. След това имперските сили се задоволяваха да стрелят по позицията с пушки и стрели, а от време на време хвърляха по някоя граната. Хората на Халахан лежаха в тънка отбранителна линия около най-западната точка на хребета. Стреляха надолу към неприятеля, като използваха за прикритие трупове и подпрени щитове.

В самия център на хребета други Сиви куртки бяха превзели имперските мортири, разположени там. Мъжете хващаха снарядите внимателно като новородени и махаха непромокаемите им обвивки. Всеки снаряд приличаше на огромен патрон за пушка, но имаше къс фитил, подаващ се от отворения му картонен връх. След като войниците намокряха бързо фитила от манерките си с вода и пускаха снаряда в късата мортира, всички се хвърляха зад укритието на издигнатите плетени прегради. Миг по-късно, когато запалителният щифт пробиеше заряда в дъното на тръбата, черният барут се запалваше от внезапното излагане на влажен въздух и снарядът — който не беше нищо повече от голяма граната — се изстрелваше със силен гръм толкова бързо, че не можеше да се проследи.

Халахан ги наблюдаваше известно време, след което извърна поглед. Имаше по-неотложни въпроси за решаване — на първо място неприятелската атака на възвишението.

— Стреляйте! — изкрещя главен сержант Джей на Сивите куртки, разположени по протежението на най-тясното място на хребета, и те дадоха залп, който удари предната редица на настъпващата пехота. Половината редовни войници гхазни изпопадаха. Останалите прескачаха телата им, препъвайки се.

Празните места бързо бяха заети. Имперските офицери крещяха на войниците заповеди да не развалят строя и да продължават. Последва нов залп и още мъже се строполиха окървавени. Въпреки това приближаваха.

Когато им оставаха десет крачки, настъпващите пехотинци нададоха рев и атакуваха. Хората и щитовете от двете редици се сблъскаха. Халахан следеше случващото се през облаците дим, които се носеха от лулата му.

Шокът от такъв сблъсък можеше да се окаже достатъчен, за да зашемети някои мъже и те да останат вцепенени на местата си, подмокряйки панталоните си или нещо по-лошо. Понякога, ако бяха новобранци, те дори захвърляха оръжията си и блъскаха противниците с голи ръце, крещяха им да спрат и ги умоляваха да проявят здрав разум и да не продължават повече.

Двама от по-неопитните членове на Сивите куртки бързо направиха точно това — замръзнаха, неспособни да помръднат, или просто се пречупиха. След това станаха трима, а после и четирима.

Халахан не беше особено загрижен, докато наблюдаваше как медикосите се втурват да им помогнат. В началото винаги ставаше така. Що се касае до падналите мъже — онези, които нямаше да оживеят и щяха да оставят след себе си скърбящи близки — Халахан нямаше време за чувства.

Оставяше ги за по-късно. Оставяше ги за бутилката.

Пети мъж падна — от отрязаната му ръка шуртеше кръв. Линията се огъна навътре.

— Главен сержант Джей, половината мъже от първи взвод да подкрепят втори!

Сержант Джей затича покрай приведените Сиви куртки по южния край на хребета, като потупваше по рамото всеки втори мъж. Те веднага ставаха, изваждаха мечовете си и след като грабваха щитовете, които намереха, втурваха се да се включат в битката. Линията почти се разкъса, но с пристигането на подкрепленията се стабилизира и бавно възвърна формата си.

Халахан се отправи към края на възвишението и към Сивите куртки там, които, залегнали, стреляха надолу. Куршумите свистяха през нощния въздух или се забиваха в земята с глух удар. Халахан не им обръщаше внимание — беше твърде горд или твърде упорит, за да постъпва другояче.

В небето се стрелна осветителна ракета. Тя изсвири като фойерверк, докато се издигаше над димната си следа и осветяваше хаотичната сцена долу в оттенъците на зеленото. Освети и бойната птица далеч на изток от лагера. Преследваше я друг небесен кораб, който стреляше с оръдието на носа си по обвивката й.

Хребетът минаваше от изток на запад по края на имперския лагер и оттук се разкриваше гледка към цялото бойно поле. Виждаше се, че нещата долу не отиват на добре. Кхосианският строй се простираше дълъг и тънък — голяма тъмна маса от проблясващи карета, заобиколени от стотици факли и хиляди врагове. На някои места той се беше огънал навътре или всеки момент щеше да се разкъса. Далече вдясно се виждаше как предната част на строя е спряла и не помръдва. При тази скорост армията нямаше да оцелее дори още половин час.

Халахан се съмняваше, че ще може да удържи хребета и за още петнайсет минути.

Той присви очи, преценявайки разстоянието между възвишението и кхосианския строй. Повика капрала на взвода, който обслужваше мортирите.

— Курц — каза Калахан, когато слабият и висок мъж застана до него, — предните вражески редици ето там, обърнати срещу нашата чартаса. — Той посочи към мястото, където се сблъскваха кхосианците и манианците. — Могат ли изстрелите на мортирите да стигнат дотам?

Мъжът огледа разстоянието, след това вдигна нос, за да провери откъде духа бризът. Курц беше артилерийски сержант от патианската армия и добре познаваше работата си.

— Да, полковник, така мисля. Но трябва да сме много внимателни.

— Дай заповед тогава. Целете се в редиците точно пред нашата чартаса.

Заповедта беше дадена. Курц сам произведе първия изстрел, като настрои ъгъла и си отбеляза данните. Той напои фитилите и пъхна снаряда в тръбата, след което приклекна, а хората му се отдръпнаха зад най-близката преграда.

Снарядът полетя. Курц погледна надолу към равнината и зачака. Дълги мигове след това сред тъмната маса на предоре избухнаха ярки пламъци недалеч от предните редици на кхосианците. Изстрелът беше забележителен. Той се обърна с лице към Халахан.

— Повече от това не мога да направя.

Халахан задъвка мундщука на лулата си.

— Непрекъснат огън! — излая той.

 

 

Лагерът на матриарха беше почти пуст, когато Аш най-сетне стигна до него. Той последва група хора, облечени в бели раса, които вървяха пред имперския флаг към бойното поле. Най-отпред се вееше знамето с гарван на Сашийн.

Аш спря, когато наближи ярко осветения медицински пункт в основния лагер. Към него се движеше непрекъснат поток от носилки, а върху снега зад главната палатка бяха наредени трупове. Никъде не се виждаше стража.

Аш самоуверено се приближи до тялото на един жрец воин и свали от него бялото наметало и маската. Хвърли поглед към хирурга, който работеше в ярко осветената палатка. Мъжът режеше с трион крайник на пациент, изпаднал в делириум.

Аш продължи, следвайки матриарха, докато тя се насочваше към мястото на битката.

 

 

Вече понасяха тежки загуби. Самият Бан беше ранен от стрела, която премина през плътта на долната част от ръката му. Помисли си, че вероятно е засегнала сухожилията, защото вече не можеше да стисне лявата си ръка докрай в юмрук. Болката беше пареща, но той се стараеше да не изостава от генерал Крийд и просто я понасяше мълчаливо, скърцайки със зъби, докато един медико набързо обработваше раната му.

Не всичко беше загубено, тъй като отново бяха започнали да се движат. Изглежда, че от възвишението Сивите куртки на Халахан обстрелваха със снаряди от мортири имперските редици точно пред тяхната формация и ги бяха разредили дотолкова, че да позволят на чартасата да подхване настъпление. При това развитие на нещата настроението на Крийд се беше подобрило, сякаш бе получил отговор на молитвите, които е отправил към небето. Генералът погледна чартасата, която се сражаваше пред него, и подкани войниците да вървят напред.

— Не си мърдай ръката! — извика медикото на Бан, докато почистваше раната му с манерка спирт.

Въпреки болката той погледна надолу към младата жена, облечена в черните кожени дрехи на Специалните, и за пръв път й обърна повече внимание. Видя, че е още момиче, при това красиво момиче със стройно и някак крехко тяло. Езикът й се подаваше от крайчеца на устата й, докато работеше. Разчорлената й медноруса коса беше полепнала сплескана върху главата й.

За момент не я позна. Не и тук. Не и на това място.

— Кърл? — изненадано изграчи той. — Това ти ли си, момиче?

Очите й срещнаха неговите за миг, преди да се върнат към задачата, с която се занимаваше.

— Чудех се дали ще ме познаеш — задъхано каза тя.

— Какво правиш тук, в името на Глупака?

— Превързвам ти ръката, за да не ти изтече кръвта и да умреш.

— Добре ли си?

Тя прекъсна работата си, за да вдигне поглед към лицето му.

— Не — поклати глава и извади превръзка от чантата си. — А ти?

Той видя, че е побеляла от страх, а очите й бяха разтревожени, сякаш беше станала свидетелка на неща, които се надяваше никога повече да не вижда.

Припомни си, че тя е от Лагос и че е оцеляла въпреки всички посегателства на манианците срещу нейния народ. В този момент Бан си каза съвсем искрено: Тези маниански копелета! Ако има някаква справедливост на този свят, ще спечелим тази битка, ще смажем армията им и ще обесим Светия матриарх.

На пътя им се изпречи тяло, очевидно беше мъртво. И двамата го прекрачиха и продължиха напред. Кърл притисна тампон върху раната му.

— Задръж го за момент — нареди му тя и отново взе да рови в чантата си, откъдето накрая извади бинт и започна да го увива около ръката му. — Сега можеш да го пуснеш.

Бан се пресегна за манерката си с вода. Извади тапата със зъби и бързо отпи от студената вода. Тук беше загубил представа за времето. Колко ли дълго се сражаваха?

— Искаш ли да пийнеш? — попита той Кърл.

Тя отвори уста и му позволи да изсипе малко вода в нея. След като завърза възела на превръзката му, тя взе тапата от ръката му, запуши манерката и преметна ремъка й през рамо.

— Аз се нуждая от нея повече от теб — обясни му тя. — За ранените.

Бан не успя да й отговори, защото Крийд беше забелязал нещо отпред и сега крачеше натам, за да надникне през навирените копия на предната чартаса.

Бан проследи погледа му и не повярва на очите си. Знамето на матриарха се вееше точно пред тях. Сашийн се беше присъединила към битката.

Милостиви Дао, може би все пак ще успеем да стигнем до нея.

Снарядите от мортирите продължаваха да се сипят пред тях и да всяват объркване в редиците на врага, така че за момент Бан усети прилив на надежда.

Само дано Халахан успее да удържи онова възвишение.

 

 

— Полковник Халахан!

— Виждам, главен сержант.

Манианците се опитваха да атакуват от другата страна на хребета — от южната, отдалечена от битката страна. Халахан го очакваше от известно време. Десетина Сиви куртки бяха разположени там, приклекнали зад ниска стена от снега и пръстта, които бяха успели да изгребат от земята. Насочиха пушките си и стреляха по вражеските войници, които драпаха нагоре по склона към тях.

Отвърна им градушка от изстрели. Войник от Сивите куртки се строполи назад. Защитниците успяха да изстрелят още един залп, след което извадиха късите си мечове, за да посрещнат атаката.

Останалата част от хребета беше силно оспорвана — по всички флангове бе оказван силен натиск.

На източния фланг, намиращ се на най-тясното място от хребета, оцелелите Сиви куртки бяха застанали в две редици и сечаха и мушкаха сякаш безкрайните тълпи от редовни войници гхазни. Бяха изтощени и се принуждаваха да отстъпват крачка по крачка.

От северната страна повечето Сиви куртки водеха ръкопашен бой с настъпващите по склона пехотинци. Зад тях, в средата на хребета, войниците зад мортирите поддържаха възможно най-бързото темпо на стрелба, въпреки че запасите им от снаряди намаляваха.

Внимавай!

Един манианец напредваше от южната страна, откъдето беше започнала последната атака. Полковник Халахан го уцели в гърдите с изстрел от пистолета си. Той презареди оръжието, докато наблюдаваше огъващите се редици в търсене на слаби места, където напрежението е по-голямо, на пробиви и струпвания на вражески сили. Приличаше на занаятчия, който оглежда материалите си.

Редиците бяха твърде изтънели. Още двама имперски войници си проправиха път от юг. Полковникът стреля с пистолета, извади ново оръжие с другата си ръка, зареди го и стреля и с него. Всеки момент врагът щеше да пробие, хората в теснината щяха да отстъпят и с всички тях щеше да е свършено.

— Главен сержант Джей! Петима мъже от мортирите да отидат в теснината като подкрепление! Още петима да се отправят към южната страна!

Това беше единственото, което можеше да стори — ако вземеше още хора от разчетите на мортирите, ефектът на оръдията върху манианските редици щеше да бъде минимален.

Халахан пренесе тежестта си върху здравия крак и отново запали лулата си. Зачуди се дали това не е последният път, когато се наслаждава на простото удоволствие да пуши. Надяваше се да не е, защото точно в този момент вкусът в устата му беше горчив.

Странно как настроението ти може да предизвика нещо такова.

Халахан изсумтя. Изглежда, неговата орис бе така и да не успее да победи манианците.

Сержант Джей крещеше нещо от северната страна на хребета. Халахан се обърна и видя как имперските войници пробиват по протежението на цялата линия. Главният сержант сипеше удари наляво и надясно със закривения си наталезийски тулвар, крещейки през рамо. Халахан се прицели и стреля. Куршумът накара имперския войник до сержанта да се завърти. Полковникът инстинктивно се обърна, извади друг пистолет, запъна ударника, насочи го над рамото си и се прицели във войник, който тичаше към него с вдигнат меч. Халахан дръпна спусъка.

Оръжието изщрака, но нищо не се случи.

Халахан беше твърде стар, за да покаже изненада. Той избегна рязко замахване с меча и заби дулото на пистолета си в гърлото на мъжа. Очите му го видяха как пада, но мислите му вече се бяха насочили към линията на юг.

Тя също се огъваше.

— Дръжте се! — изрева той иззад лулата си и потисна желанието да се втурне на помощ на хората си. Изпразни поредния си пистолет във войник, който атакуваше останалите разчети на мортирите в центъра. Захвърли пистолета настрани и извади последното си оръжие.

Май сме дотук — мрачно си каза той. — Поне веднъж пренесохме битката при тези копелдаци.

— Полковник!

Главен сержант Джей стоеше на северния фланг и дишаше тежко от изтощение. Всички Сиви куртки се задъхваха, от телата им се надигаше пара, а от мечовете им капеше кръв, докато гледаха надолу по склона. Някак си бяха успели да отбият атаката.

Халахан заряза отчаяната ръкопашна схватка отзад и се присъедини към тях.

Между дърветата по склона облечени в черно фигури с мъка се изкачваха и съсичаха по пътя си оставащите имперски войници. Всички те бяха от Специалните.

За момент Халахан беше наистина изненадан.

Бяха протегнати ръце за помощ на новопристигналите. От нощния мрак изплуваха мръсни мрачни лица с уплашени очи. Може би бяха общо около четирийсет. Мнозина бяха ранени.

— Радвам се, че успяхте — каза Халахан и изтегли една жена горе.

— Радваме се, че сме тук — отвърна тя, останала без дъх.

— Има ли офицери?

— Мъртви са.

В това нямаше нищо учудващо, защото офицерите на Специалните винаги бяха най-отпред. Халахан огледа новодошлите.

— Побързайте. Нека онези от вас, които могат да се сражават, да се пръснат в помощ на нашите редици. Трябва да удържим това възвишение колкото се може по-дълго.

Всички заеха отбранителни позиции. Мигове по-късно линиите се стабилизираха и последвалите атаки бяха отблъснати, само в теснината натискът продължаваше. Поне сега успяваха да задържат позициите си.

От всички страни на хребета натрупаха телата край импровизираните стени, за да заздравят защитата си.

— Добра работа, главен сержант.

— Благодаря ви — отвърна старият ковач, докато попиваше порязване на челото си.

— Изтегли онези, които се нуждаят от няколко минути почивка. Погрижи се за ранените и раздай малко вода.

Сержантът кимна и хвърли поглед на Специалните, които се бяха разпръснали сред тях. Той се наведе към Халахан и тихо каза:

— Нали знаете, че ако ни нападнат отново, тези хора няма да стигнат?

— Знам го. Но нека това си остане между нас, става ли?

 

 

Сега, когато Кърл се намираше в относителната безопасност на основните кхосиански сили и имаше време да се огледа, да се замисли и да изпита чувства, тя откри, че започва да я обзема ужас.

Причината за това вече не беше дори лудостта на насилието или опасността за живота й. Не, беше заради близостта с войниците на Ман, които бяха от другата страна на чартасата, а някои даже вилнееха сред редиците й. Това бяха същите хора, които бяха избили нейните близки и бяха изпепелили родината й.

Кърл се срамуваше от страха, който те събуждаха у нея — беше напълно ирационален, първичен като страха от тъмното. Силата, която те все още имаха над нея, беше зловеща.

Побърза да довърши превръзката на Бан и я прехвърли през рамото му. Тя виждаше, че мъжът също е уплашен.

— Благодаря ти — каза й той и огледа превръзката.

— Когато можеш, отиди да се погрижат за нея — посъветва го тя.

Известно време се гледаха един друг и помежду им премина нещо неизказано. Бан отвори уста да заговори, но после погледът му се насочи встрани и тя видя какво гледа — взвод от имперски войници пред техните редици, един хвърли граната към тях. Някой изкрещя предупредително. Бан се спусна към Кърл. Ръцете му я обгърнаха и в същия миг гърмежът я оглуши, след което я удари вълна от студен въздух, последвана от горещ взрив.

Тя лежеше по гръб, останала без дъх, а Бан я притискаше.

— Добре съм — увери го тя. — Всичко е наред.

Но очите му бяха затворени. Тя не усещаше дишането му.

Блъсна го и го обърна по гръб. Лявата му буза беше разкъсана, а от ухото му течеше кръв. Близо до тях лежеше друг мъж. Очите му гледаха невиждащо нощното небе.

— Бан! — изкрещя тя и провери пулса му.

Трудно го напипа, но все пак сърцето му туптеше, макар и слабо.

Започна да търси чантата си, когато самият генерал Крийд дотича до тях, следван от телохранителите си, които се опитваха да не изостават.

— Жив ли е?

— Едва-едва! — изкрещя тя в отговор.

Генералът хвърли поглед към мястото, където го викаше един офицер. Вниманието му се насочи отново към проснатия на земята Бан.

— Погрижи се за този мъж!

Тя кимна. Крийд хвърли един последен поглед на Бан, след което закрачи към офицера.

— Грижи се за него!

 

 

— Матриарх — каза капитанът на почетната гвардия на Сашийн, — трябва да се изтеглим на по-сигурна позиция. Тук сте изложена на опасност.

Капитанът беше прав. Сашийн се намираше навътре в редиците на имперските войски — позиция, която беше избрала по основателна причина.

— Капитане, когато спечелим тази битка, не искам да казват, че съм гледала някъде отзад. Вие сте моите телохранители. Защитавайте ме.

Че слушаше разговора с интерес. Намираха се на открито пространство между множеството формации, които все още предстоеше да бъдат използвани в битката, и онези отпред, които вече се сражаваха.

Кхосианците се придвижваха все по-близо.

Преди малко матриархът беше извикала архгенерал Спарус при себе си. Сега той се приближи към нея, следван от кортежа си от офицери.

— Не можете ли да ги спрете, генерале? — попита Сашийн, която беше възседнала зела си и наблюдаваше сцената отпред. — Мислех, че вече почти сте ги довършили.

Спарус вдигна към нея очи, кървясали като на човек, който отдавна е трябвало да си легне.

— Да, почти са довършени, матриарх. Но имат разчети с мортири на възвишението на юг. — Той й ги показа. — Стрелят надолу към предните им линии. Това позволява на врага да настъпва.

— Тогава превземете отново възвишението и да приключваме.

— Опитваме се, матриарх. — Спарус умело прикри раздразнението си. — Скоро отново ще бъде наше.

Сашийн махна с ръка, за да го освободи, и генералът рязко кимна с глава.

Че им обърна гръб. Зад него пехотата със свежи сили стоеше нетърпеливо и чакаше своя ред да се присъедини към битката. Те също даваха вид, че бързат да приключат с всичко това. Насред тази замръзнала долина им беше студено да стоят с броните. Мнозина вероятно бяха махмурлии или поне бяха все още уморени след ранното грубо събуждане.

Като рьошун и след това като дипломат Че беше обучен да забелязва първо важните подробности. Сега нещо привлече вниманието му и той присви очи между редиците от мъже към самотен жрец воин, който се придвижваше към матриарха.

На Че му беше нужен само един миг, за да осъзнае какво не е наред в тази картина. Мъжът носеше кожени гамаши под робата.

Ръката на Че се спусна върху дръжката на меча.

 

 

Аш беше близо.

Виждаше матриарха, възседнала своя бял зел, със златна маска на лицето, заобиколена от мъже в бели роби и телохранители на зелове, а знамето й се вееше над главите им. Присви очи.

Вървеше по края на карето от чакащи да се впуснат в битката войници. Захвърлено лагерно оборудване и стъпкани палатки лежаха пръснати по земята, отъпкана до мръсна лапавица. Той мина през разпиляната пепел и все още тлеещи въглени, останали от огън. Спусна ръката си близо до дръжката на меча, когато се приближи до външния пръстен от жреци воини, които се бяха събрали около матриарха.

Зад Сашийн, от едната страна на мъжете в белите роби, млад жрец воин стоеше и го наблюдаваше.

Аш спря.

Мъжът извади меча си и тръгна към него да го посрещне.

 

 

Докато кхосианците настъпваха все по-близо до матриарха, имперската лека пехота на Осемдесет и първа предаса — не толкова калени спомагателни войски, които наскоро бяха върнати от гарнизонна служба в северната пустош и сега бяха трезвени, уморени и разположени в средата на битката — решиха, че загубата на повече от половината от тях (включително по-голямата част от офицерите) от огъня на мортирите и гранатите е твърде много за една нощ и предпочетоха да се оттеглят на по-безопасно място.

Всъщност те се пречупиха, когато най-едрият и свирепият сред тях — Кунсе от северните племена, който беше тук за пари и за нищо друго — захвърли щита и меча си и си проправи път назад през оредяващите редици, като крещеше, че му е омръзнало и че е време някой друг да заеме мястото му в тази касапница. Само миг по-късно и останалите последваха примера му.

За нула време те се втурнаха към редиците зад тях и към мястото, където беше матриархът. Други от предните линии се присъединиха към тях, отстъпвайки пред снарядите от мортирите, които се сипеха върху им от възвишението.

Докато се опитваше да върви напред, Че беше блъснат в гръб от тази внезапна вълна от хора.

Той падна, претърколи се в кишата, стиснал здраво меча си. Когато се изправи отново на крака, видя, че хората прииждат покрай позицията на Сашийн. Нейните жреци воини и телохранители върху зелове се мъчеха да ги избутат встрани или обратно към мястото на битката. Размахваха мечове, понякога сечаха с тях — мъртъвците бяха за предпочитане пред уплашената тълпа.

Че погледна назад. Сред навалицата от тела вече не виждаше лъжливия жрец воин.

Какво правя? — запита се той.

Имаше по-неотложни проблеми за решаване. Кхосианците бързо приближаваха към матриарха, която седеше шокирана върху неспокойния си бял зел с красиво боядисана в черно опашка.

Че блъсна встрани от пътя си един бягащ войник. Извади пистолета и го зареди с отровен куршум.

Зачака да види какво ще предприеме Сашийн.

 

 

Бан се съвзе, като дишаше тежко, и установи, че някакъв брадат войник го влачи по земята.

Една жена се суетеше над него.

— Марлий? — дрезгаво я повика той.

Това обаче не беше неговата съпруга, а Кърл, която се бе надвесила над него с шишенце с ароматни соли. Изглеждаше изненадана, че е дошъл на себе си — дори устните й нервно потрепнаха.

— Не мърдай — предупреди го тя. — Може би имаш сътресение.

Той вдигна поглед към насиненото и окървавено лице на войника. Мъжът му кимна и продължи да го влачи.

Нямаше спомен как се е озовал тук. Само преди малко Кърл превързваше ранената му ръка… после мракът го беше погълнал.

— Какво се случи? — рязко попита той.

— Добре си — увери го тя. — Всичко ще бъде наред.

— Уцелиха ли ме?

— Наблизо имаше взрив. Късметлия си, че си още цял.

Той погледна тялото си и видя, че всичко си е на мястото.

Около тях битката беше в разгара си. Целият строй продължаваше да настъпва напред.

— Помогни ми да се изправя — каза той и немощно протегна ръка.

Кърл се намръщи, но хвана ръката му и двамата с войника го задърпаха, докато не се изправи на крака. Чувстваше се слаб, гадеше му се.

— Значи сме още тук — заключи той.

— Аха — отвърна войникът с дрезгав глас. — Опасявам се, че е така.