Кол Бюканън
И се възправи сянка (41)

Самотен край

Спаси го водата. Тя не само омекоти падането му, но и му помогна да избяга.

Въодушевен от успеха на дръзкия си скок от покрива на склада, Аш заплува под повърхността, докато дробовете му не започнаха да горят от липсата на въздух. Когато изплува, имперските войници стреляха напосоки по него, но той не им обърна внимание и се гмурна отново, като ритна силно с крака.

Плува, докато не излезе от пристанището, и продължи покрай брега от езерна трева, докато накрая вече нито виждаше, нито чуваше преследвачите си. Стана по-тъмно, когато облаците над него започнаха да се сгъстяват още повече. Известно време остана да се носи по гръб, изчаквайки гаденето от изтощението да отслабне.

Над езерото продължаваха да се издигат и да падат осветителни ракети. Щеше да е рисковано да се мъчи да стигне до далечния бряг — без съмнение там имаше снайперисти, наблюдаващи повърхността на водата за кхосианци, които се опитват да се измъкнат.

Какво те е грижа? — запита се той. — В твоето състояние по-вероятно е първо да се удавиш.

Аш продължи да се носи по водата и да диша спокойно, докато не се почувства готов. Погледна назад към островния град. После погледна към далечния бряг.

Старият чуждоземец заплува към него.

Вече валеше и едрите капки падаха по повърхността на водата навсякъде около него. Шумът им му пречеше да чува каквото и да било друго. Там, където капките се сблъскваха с водата, тя сякаш пламваше.

Аш се изплю и дръзна да погледне напред. С последните замахвания на ръцете беше стигнал до устието на Чилос и течението се опитваше да го вкара в него. Виждаше огньовете от двете страни на устието на реката и фенерите, окачени по бреговете й, които осветяваха водата. Войници стояха приведени до изправените си пушки и наблюдаваха течението покрай тях.

Той ритна с крака и продължи да плува. Отдавна беше минал пределите на издръжливостта си. Успяваше да продължи само благодарение на усилието на волята си.

Брегът беше равен, без дървета. Аш присви очи и през падащия дъжд видя проблясък на пламъци зад осветения отвътре брезент на палатка. На равното бяха струпани още палатки. В мрака напред-назад бавно се движеха ездачи, увити в наметалата си, които наблюдаваха водата.

Крайниците му вече започваха да се схващат болезнено. Гърдите му така пареха, че едва успяваше да диша. Аш знаеше, че ще се удави, ако остане още във водата. Обърна се към брега и заплува кучешката. Тялото му беше вцепенено и почти безполезно. Звукът от дъждовните капки заглушаваше шумовете, които той издаваше. Почувства кал под ръцете си и отчаяно задраска по нея. Заля го моментно облекчение. Изпълзя на четири крака от водата към тинестия бряг и остана да лежи там дълго, опитвайки се да си поеме дъх.

Когато най-сетне се изправи на колене, огледа брега отляво и отдясно. Пред него имаше отвесен насип от пръст, тук-там с трева отгоре. Калният бряг се издигаше и склонът му беше прорязан от дълбоки канали, в които течеше вода.

Чу как нещо издрънча в мрака и легна по корем в калта, сподавяйки внезапния пристъп на кашлица.

На насипа стоеше войник, който гледаше към водата. Аш се притисна в калта и зачака, докато мъжът не се обърна и не изчезна в мрака, след като бе повикал някого, който не се виждаше.

Аш започна бързо да пълзи нагоре по един от каналите в насипа. Погледна в него и не видя нищо друго, освен тъмнина. Усети как от студената вода по ръцете му премина тръпка.

Започна да се плъзга по улея. В устата, ноздрите и очите му влизаше кал. Тя го покри и запълни всички отвори на тялото му, докато той не стана част от нея, подобно на създание от пръст, което все още живее и се бори, защото просто не знае какво друго да прави.

Тя умираше и вонята на отровеното й тяло беше толкова силна, че очите му се насълзяваха от нея.

Въпреки че на лицето му имаше маска, тя изпълваше устата на Спарус със слюнка и предизвикваше у него желание да се изплюе. Той погледна надолу към фигурата на Сашийн, която дишаше тежко, към подутото й лице и посинелите й устни. Погледна и към главата на Лушън, която стоеше безмълвно върху масата, в устата й вече нямаше кралско мляко.

— Матриарх — тихо каза той.

Сашийн се размърда и очите й трепнаха и се отвориха. От полуотворените й устни се отрони стон. Той я изчака да съсредоточи погледа си върху него.

— Имаме неприятности — заяви той без предисловия.

— Романо — с въздишка отвърна Сашийн.

— Той направи своя ход. Хората му са предложили повишение на по-нисшите офицери от армията, ако подкрепят претенциите му да стане патриарх.

— Все още не съм мъртва. — В очите й пламна внезапен гняв.

Анслан също не беше мъртъв — припомни си мислено тя, — когато прерязах гърлото му в неговата спалня.

Тя направи знак с ръка на Спарус да се приближи. Гневът я остави без дъх и тя прошепна:

— Предложи ли нещо и на теб, Спарус?

Върховният генерал се поколеба, изненадан от прямотата й. Реши, че вероятно не й остава много време да говори със заобикалки.

— Да — призна той с наведена глава. — Поиска подкрепата ми.

Сашийн хвърли поглед на главата на Лушън. Очите му бяха затворени, но Спарус имаше усещането, че мъжът чува всяка тяхна дума.

— Той вижда в това своя шанс — добави генералът. — Вие все още не сте посочили наследник.

— Не ме е грижа… кой ще заеме мястото ми. Искам само това да не е Романо, нито някой друг от неговия клан.

— Свети матриарх — опита да възрази Спарус, като нарочно се обърна към нея с титлата й, — ако оспорим претенциите му, това ще разедини експедиционните войски. Ще се забавим тук, в Туме, сражавайки се помежду си. За да спечелим кампанията, трябва да решим това сега.

— Самозабравяш се, Спарус. Тук е заложено много повече от нахлуването в Кхос. Чуй ме, убий Романо, ако можеш, но не отстъпвай пред него.

— Той вече щеше да е мъртъв, ако това беше възможно. Но нашите дипломати все още ги няма.

— Спарус! — изсъска тя и ръката й се вкопчи в китката му.

Усети през ръкавицата парещата топлина на докосването й.

— Няма да му даваш армията! Това е заповед! Винаги си бил предан на семейството ми. Нима не сме приятели? Нима не бях аз тази, която те издигна до поста на архгенерал? Сега направи това последно нещо за мен.

Гражданска война — с внезапен ужас си помисли Спарус. Бяха минали петнайсет години от последния истински вътрешен конфликт в Ман. В него беше загубил баща си и брат си. И двамата бяха умрели в ръцете му.

А сега тя искаше да ги въвлече в нова гражданска война.

Въпреки това думите на Сашийн докоснаха някаква струна в него. Тя наистина го беше направила архгенерал и семейството й беше подпомагало кариерата му дълго преди това. А единственото, което бяха поискали от него в замяна, бе лоялност. За действащ генерал това беше най-важното нещо, което можеше да обещае.

Спарус тържествено се поклони.

— Както желаете — прошепна той и тя пусна ръката му и се облегна на възглавниците, сякаш е свършила онова, което трябваше да направи.

Сашийн знаеше, че краят наближава. Очите й вече не функционираха както трябва. Виждаше само размазаното движение на светлината от фенера и сенките, освен ако направеше съзнателно усилие да фокусира погледа си. Дробовете й се бореха за всяка малка глътка въздух, която успяваше да си поеме. Усещаше миризмата на разложението на собствената си плът, която гниеше на костите. Помисли си, че това няма да продължава дълго.

— Сине мой — чу се стържещ глас и тя осъзна, че това е собственият й глас.

Сашийн вече виждаше младия Киркус. Той й се сърдеше, че придворните трябва да бръснат главата му всяка сутрин.

Тогава мога аз да го правя — каза му тя и целуна лъщящата му глава.

Той трепна и се престори на засегнат.

— Сине мой — повтори тя.

Дишането й спря за момент. Сашийн лежеше така парализирана и започна да се унася. Но дробовете й отново поеха глътка въздух. За един кратък миг очите й се проясниха и тя видя около себе си спалнята в Потопения палат и разбра, че е сама.

Всички ме изоставиха в слабостта ми — каза си. — Вече кроят планове как да запазят местата си, когато дойде новата власт.

Сега беше останала само главата на Лушън. Той я наблюдаваше мълчаливо с прехласнат поглед.

Сашийн се опита да заговори. Закашля се и подобно на Лушън трябваше да се насили, за да излязат думите от устата й.

— Значи ще умрем заедно.

Стаята притъмняваше. За миг мислите й се объркаха.

— Почини си добре, Лушън — прошепна тя. — Липсваше ми.

Лушън не каза нищо. Очите му внезапно проблеснаха под топлата светлина на кристалните фенери.