Кол Бюканън
И се възправи сянка (40)

Среща

Кърл стоеше на покрива на склада, докато мъжете се катереха бързо по въжените стълби на очакващия ги небесен кораб. Съдът беше пострадал доста — корпусът му беше обгорен от пожар, а такелажът му висеше на парцали. Друг кораб с палуба, претъпкана с войници, вече бавно се издигаше във въздуха, като правеше голям завой на юг.

Това беше вторият курс на корабите, откакто тя беше дошла тук. По краищата на покрива бяха застанали Сиви куртки и стрелци с лъкове, които стреляха към имперските сили, придвижващи се към тяхната позиция. Още вражески сили се събираха покрай кея. Беше ясно, че това ще е последният курс, преди сградата да бъде превзета.

— Кого чакаш? — попита един преминаващ доброволец, който имаше толкова измъчен вид, че можеше спокойно да е и на двайсет, и на четирийсет години.

— Един приятел! — изкрещя тя, за да надвика шума от стрелбата.

— Момиче, вече трябва да тръгваме, нямаме време да чакаме — заяви той и я задърпа към кораба.

— Пусни ме! — изкрещя тя в лицето му и се отскубна от ръцете му.

Той се стресна за момент, но после се отказа и се затича към кораба.

Кърл огледа небето — все още нямаше и помен от вражеските небесни кораби.

Приближи се до ръба, за да погледне надолу към околните улици, кея и настъпващите имперски войски.

Към склада все още прииждаха кхосиански войници — мнозина тичаха с всички сили, а други взводове отстъпваха, сражавайки се.

Къде си, идиот такъв?

Кърл не знаеше какво да мисли за този мъж, когото току-що беше срещнала, но който въпреки това беше докоснал чувствителни струни в душата й. Определено да прави любов с него в дългите часове, които бяха прекарали заедно, беше запомнящо се преживяване — свободно и игриво, дори тогава, когато не беше извънмерно страстно. Като се изключи това обаче, кой всъщност беше той?

Тя усещаше, че мъжът е загадка, при това опасна.

Кърл напълно осъзнаваше, че в живота си вече два пъти се е влюбвала в такива мъже. Започваше да подозира, че тази нейна особеност не е никак полезна за нея самата, защото в крайна сметка се беше оказало, че и двамата са егоистични копелета.

Въпреки това сега се водеше война и тя откри, че онова, което войниците казват, е истина. Войната създаваше чудновати обстоятелства. Човек чувстваше необходимост да живее безразсъдно и пълноценно, защото много добре съзнаваше, че може никога да не види следващия изгрев.

Сякаш в подкрепа на това сърцето й внезапно подскочи, когато зърна лицето на Че в края на покрива. Една жена от Доброволците му помагаше да върви.

— Че! — изкрещя тя и се затича да го посрещне.

Беше плувнал в кръв и едва успяваше да се задържи в съзнание.

— Че?

Той повдигна глава и се опита да фокусира погледа си върху нея.

Помогни ми да се махна от тук — казваше изражението му.

Кърл го прегърна през рамо със свободната си ръка и помогна на доброволката да го завлекат до кораба.

Един от малките скудове отлетя от покрива. Друг задейства тръбите си и започна да маневрира, за да заеме празното място. Войниците отстъпиха, за да освободят пространство.

— Има ли някаква следа от чуждоземеца? — дрезгаво попита той.

Кърл поклати глава.

— Където и да се намира, по-добре да побърза, ако иска да се махне от този остров.

Откъм младия мъж прозвуча свистене, наподобяващо смях.

— Това дърто копеле ли? Той ще намери изход от тук. Най-вероятно вече си е тръгнал.

 

 

Аш пришпори бойния зел право към вратата на къщата, като шибаше силно задницата му с прибрания в ножницата меч.

Наведе се ниско на седлото и разби вратата. Копитата на зела изтракаха по дъските на пода в коридора. Зад себе си чуваше виковете на преследвачите, докато животното премина през отворената врата в задната част.

Зелът изпръхтя и прекоси двора с три големи скока. Аш го срита здраво, той прескочи оградата и се приземи от другата й страна. Животното се препъна веднъж, но бързо възстанови равновесието си и мина покрай пуст площад, докато във въздуха зад тях свистяха стрели на арбалет.

Аш хвърли поглед назад. Видя през оградата да прескачат мъже, а от преките около нея да се появяват ездачи.

Изстрелите приближаваха. Той не беше далеч от тях.

Хълбоците на животното лъщяха от пяна и при дишането от гърлото му се разнасяше стържещ звук. На Аш му беше приятно да язди отново. От вятъра очите му се пълнеха със сълзи, а кръвта му кипеше и му припомняше младостта.

— Хайде! — окуражи той зела, който прелетя покрай купчина разхвърляни кошници и пое по улица от другата страна на площада.

Копитата му трополяха по дъските. Аш вече виждаше пустото пристанище в края на улицата и дългите му кейове с дървени колове, на които бяха окачени запалени фенери.

Изтрещя оръдие и грохотът му отекна по протежението на цялата улица. Когато излязоха от нея, налетяха право на взвод имперски пехотинци. Зелът премина през тях, без да забавя ход. Аш забеляза един склад от дясната страна на брега, над чийто широк покрив беше надвиснал небесен кораб, озарен от проблясъците на оръдейните изстрели.

По покрива към кораба с всички сили тичаха мъже и се катереха по въжените стълби, спуснати от корпуса му. Съдът му се стори познат. Той присви очи и различи дървената фигура на носа му. Беше летящ сокол.

Не мога да повярвам.

Той дръпна юздите и се насочи към сградата, пришпорвайки животното. Зелът препусна лудо. Той хвърли поглед към скуда отляво, който кръжеше над пристанището, открил картечен огън. Във водата наблизо се издигнаха стълбове, които се изсипаха на крайбрежната улица, докато Аш минаваше по нея. Той се изтръска от водата и започна да търси начин да се качи на покрива. От едната му страна забеляза стълба, по която все още се катереха няколко мъже. Зачуди се дали Че и момичето са успели.

Внезапно зелът нададе крясък и се строполи тежко напред.

Аш падна от седлото и се претърколи върху твърдите дъски, като продължаваше да държи меча си. Скочи на крака и погледна към животното, което беше полегнало странично. От раната в хълбока му бликаше кръв. Видя, че имперските войници препускат към него.

Обърна се и побягна за живота си.

 

 

Небесният кораб потегляше с огромния си товар от спасени мъже. Задвижващите тръби по протежението на корпуса му бълваха пламъци все по-оглушително. Под него покривът на склада всеки момент щеше да бъде превзет. Някои кхосианци не бяха успели да се качат на кораба. Те даваха последен отпор на врага, опрели гръб едни в други.

Няколко души все още висяха на въжените стълби на издигащия се кораб. Един падна сред групата от имперски войници, които, обезумели от ярост, се впуснаха да го секат и мушкат. Хората на борда крещяха и протягаха ръце към другарите си, които висяха отчаяно на въжетата и краката им ритаха във въздуха.

Че седеше с гръб, опрян в парапета на десния борд, докато един медико се грижеше за крака му. Кърл беше клекнала до него и сякаш не обръщаше внимание на стрелите и куршумите, които трополяха по корпуса. Момичето го беше прегърнало. Той се чувстваше добре от допира й — беше топъл и жив. Не искаше да гледа надолу.

— Погледни! — внезапно изкрещя Кърл, сочейки към покрива на склада.

Той обърна глава, за да види какво сочи тя.

Беше Аш, който се закова на място, когато видя, че носът на кораба започва да се отдалечава.

— Тренч! — изрева възрастният мъж.

Че с мъка се изправи на крака. Отблъсна медикото, когато мъжът изруга и се опита да го задържи.

— Не можем просто да го оставим — извика като обезумял Че.

Сетне се огледа в търсене на някого, на когото би могъл да се разкрещи и когото да накара да обърне кораба. Но почти не виждаше отвъд тълпата от мъже около себе си и със свито сърце осъзна, че е безполезно да вика.

В безсилието си се обърна назад, за да наблюдава.

Вече бяха достатъчно високо и в полезрението му се побираше целият покрив. Улиците около него гъмжаха от жреци воини и войници, а самият покрив приличаше на остров, залят от тях.

В средата черната кожа на чуждоземеца силно се открояваше на фона на белите им роби.

Че видя сребристото острие на стареца да проблясва в мрака — рьошунът се движеше в празното пространство, оставено от онези, които беше съсякъл.

— Милостива Майко! — промълви Кърл и стисна дървения медальон, провесен на врата й.

Че едва я чу сред грохота на тръбите. Корабът зави рязко към далечния бряг и самотната фигура на Аш започна да се смалява, превръщайки се в точка, която се изгуби сред имперските войници.

 

 

Инстинктите на Аш поеха контрол над тялото му. Известно време вниманието му беше толкова съсредоточено в онова, което вършеше, че никаква част от съзнанието му не осъзнаваше, че той самият е част от тази касапница. Не изпитваше страх, нито угризения, нито дори злоба, докато се движеше свободно, без да прави разлика между ума си, тялото си и меча си, които се бяха превърнали в едно цяло и следваха свой собствен път, докато той избягваше удари, хвърляше се напред и убиваше, придвижвайки се постепенно към края на покрива.

Около него противниците му падаха и от тях пръскаше кръв — губеха краката и ръцете си. Падаха обезглавените им тела. Падаха, притиснали длани към коремите си, за да придържат изкормените си вътрешности. Падаха мълчаливо, сякаш са заспали. Падаха с крясъци.

Не спираха да падат.

— Назад! — изръмжа Аш и се завъртя в края на покрива.

Краката му се движеха несигурно по ръба.

— Назад! — гневно извика той и размаха меча си, от който капеше кръв.

Те го чуха, поне дотолкова, че да се поколебаят и да се заковат на място. Аш с мъка си пое въздух, докато към останалите войници се присъединиха стрелци с арбалети и неколцина с пистолети. Той избърса кръвта от лицето си и изплю онази в устата си. Целият беше подгизнал от кръв.

Мъжете наоколо дишаха тежко и гледаха обагрения в пурпурно призрак пред себе си с нещо, наподобяващо страхопочитание.

Един войник бързо си проби път напред. От татуировките на лицето му ставаше ясно, че е офицер.

— Кой си ти? — попита мъжът.

В гласа му прозвуча искрено любопитство.

Аш огледа парцаливата тълпа около себе си и арбалетите и пистолетите, насочени към тялото му. Повечето мъже изглеждаха уплашени. Уплашени и уморени.

— Хвърли оръжието си! — заповяда офицерът. — Направи го веднага или ще умреш!

Аш се замисли за момент, сетне се изправи от бойната стойка, която беше заел, и отпусна меча си. Някъде в нощното небе крякаха гъски. Той вдигна поглед, но не можа да ги види заради облаците. Усети бриза по лицето си, сякаш беше дъхът на Майката на света. Изражението му се смекчи.

— Знайте — каза той и вдигна поглед към офицера, докато прибираше меча си в ножницата, — че по-скоро сам бих отнел живота си.

И под насочените право към гърдите му пистолети и арбалети той направи единственото нещо, което му беше останало.

Аш скочи.