Кол Бюканън
И се възправи сянка (5)

Къщата на улица „Темпо“

Лежаха, облети в пот, дробовете им се мъчеха да си поемат въздух, а собствените им викове още отекваха в ушите им. И двамата бяха прострени като мъченици върху мокрото легло и телата им блестяха на дневната светлина, процеждаща се през парцаливите мухлясали дантелени завеси, провесени пред отворения прозорец.

Бан примигна, за да прочисти очите си. Във въздуха над него, сякаш забавлявайки се, танцуваха прашинките, вдигнати от трескавите движения в леглото през последния час.

— Твърде шумни сме — прошепна тя до него, но без особена загриженост в гласа, въпреки че в този момент през тънките дъски на пода се разнесе детски вик, а иззад още по-тънката стена зад главите им се чуваха шепнещи гласове.

Бан можеше само да лежи с отворена уста и да чака галопиращото му сърце най-сетне да спре да препуска. Беше му ужасно горещо и той изрита тънкото одеяло, увило се около глезените му. Избърса лицето си, по което беше набола брада, и осъзна, че е забравил да се избръсне тази сутрин.

Стаята беше с размера на шкаф с триъгълен таван от наклонени греди, които бяха твърде ниски, за да може човек да стои изправен под тях. Миришеше на влага, секс и ароматния дим на тамян, горящ под отворения прозорец. В Бар-Кхос този вид стаи бяха наричани „кокошарници“ и бяха запазена марка на проститутките и уличните мошеници или на онези, които се крият от закона.

Бан погледна към момичето, когато то се претърколи до него и сложи ръка върху корема му. Бялата й кожа беше гладка като хартия. Лицето й и малките й гърди се бяха зачервили и докато лежеше, той се наслаждаваше на усещането от допира им до тялото му, докато веселият й глас звънтеше в ушите му.

— Или по-скоро ти беше твърде шумен — каза му тя с лагоския си акцент и плъзна лакираните нокти на ръката си по косматия му корем.

— И ти самата не беше много тиха — тихо отбеляза той и усети как скротумът му се стяга, когато ноктите й се плъзнаха по-надолу.

Виж ти — вече реагираше отново! Не можеше да се насити на това момиче. Бан разсеяно се зачуди дали през изминалите дни и седмици не го е обладал дух — някой от онези духове на налудничавите желания, които завладяват живота ти и го пришпорват стремглаво към трагичен завършек със своята ненаситност.

Стига да вярвах в тези неща — каза си Бан с обичайната си рационалност.

Той знаеше, че тази слабост си е само негова. Помисли си за съпругата си Марлий и изпита обичайното присвиване на стомаха от чувството за вина. То предизвикваше гадене, което щеше да продължи през целия ден. Въздъхна тежко.

Момичето до него вече познаваше този звук и отдръпна ръката си, за да го остави на мира. Сгуши глава в ямката на рамото му и впери сините си очи в ниските наклонени греди на тавана над главите им. Той наблюдаваше острите й коси с цвят на мед, които боцкаха кожата му.

— Едва те познах, когато влязох — каза й той.

Тя го погледна с онези очи, които той все още намираше хипнотизиращи.

— Косата ти — обясни той и кимна към гребена от стърчаща твърда коса, който преминаваше през средата на скалпа й и с който приличаше на някоя от онези птици в джунглата, които се перчат, за да се чифтосат. Можеше да усети миризмата на восъка, който я покриваше и я правеше така твърда. — Така си като един от онези пътуващи тучони.

— Не ти ли харесва? Мека ми я направи. Тя самата е наполовина тучони или поне така твърди.

— Доста ми харесва. Със сигурност е… екзотично.

Въпреки това Бан не можеше да спре да мисли за онзи първи път, когато я беше видял да стои на един ъгъл заедно с другите улични момичета от Квартала на бръснарите сред ръмящия дъжд, накъдрил късата й коса.

— Просто си мислех, че предишната ти прическа повече подхождаше на името ти.

— Все още имам къдрици — измърка тя и нави една от тях около пръста си, пърхайки с мигли.

— Стига вече — примоли й се той.

— Какво?

Известно време той не каза нищо.

— Нека просто да полежим тук — двама души заедно в една стая. Ще ти платя за времето.

Тя се усмихна и това беше първата й искрена усмивка към него.

— Това го мога.

Момичето отново легна върху ръката му. Тя присви устни и духна една блестяща прашинка, за да я махне от лицето си. Очите й я проследиха и Бан откри, че също следва движението й сред облака въртящи се прашинки, изпълващи стаята. Прашинката се понесе над купчината сгънати дрехи, пъхнати между леглото и стената. Накрая изчезна сред листата на джуба в саксията от дялано дърво, където едно-единствено цвете беше разцъфнало със закъснение. Това беше присъщо на лагосците — да слагат цветята в саксии и да ги внасят в къщите си. Тази мода се разпространяваше в града, откакто беше започнал непрекъснатият приток на бежанци от Лагос. Дори Марлий беше започнала да го прави.

Отвън един гарван прелетя край прозореца, пляскайки с криле и надавайки грозните си крясъци.

Бан дълго време просто гледаше през дантелените завеси към незабележителната гледка от строящи се жилищни сгради от другата страна на дворовете и общинските зеленчукови градини зад тях. Под лазурното небе стърчаха кранове и скелета. През тънката стена зад тях отново се разнесе глас — беше Мека, която се пазареше за цената си с клиент. Откъм пода продължаваха да се чуват все по-силните гласове на децата. Тези петнайсет деца бяха нещо като племе, командвано от майка им Роза — собственичката на сградата, която се оказа, че е майка само на две от тях. Тя беше вдовица на средна възраст с добро сърце и не можеше да се сдържи да не помогне на всяко гладно улично хлапе, което срещнеше. Самите деца сякаш почти не забелязваха мъжете, качващи се по всяко време по скърцащите стълби в задната част на къщата. По време на скорошните посещения на Бан те само му бяха хвърлили няколко погледа, след което престанаха да му обръщат внимание. Бяха твърде заети да пищят в калта на задния двор и да се карат за червеи, крещейки с възторг, когато скъсваха някой на две.

Това беше достатъчно, за да подсети Бан за собствените му син и дъщеря, макар да се опиташе да прогони тези мисли бързо, преди да са успели да се загнездят в съзнанието му.

— Тихо е — отбеляза момичето.

Тя имаше предвид мълчанието на оръдията при Щита, половин лак на юг.

Бан кимна. Манианските оръдия мълчаха вече повече от седмица. Говореше се, че в цялата империя е бил обявен траур заради смъртта на сина на матриарха. Отбранителните оръдия на Бар-Кхос бяха последвали примера, макар и само за да пестят черния барут.

Гласът му беше тъжен, когато заговори:

— Преди десет години беше така — преди обсадата и войната. Чуваха се просто звуците от ежедневието на града. — Бан въздъхна отново. — Чудя се дали някога отново ще е така.

— Звучиш загрижено — каза тя и присви очи, наблюдавайки изражението му. — Да не си чул нещо?

За момент Бан усети напрежение в гърдите си, мускулите около сърцето му се стегнаха. В мислите си той видя далечния проблясък на пожари като градове, които горят.

— Не — излъга я той. — Не че дори да бях чул, щях да мога да ти кажа. — Бан стисна рамото й и се опита да уталожи напрежението в гърдите си, като дишаше дълбоко. — Просто много неща са ми на главата, това е всичко.

Тя не го попита нищо повече, само сложи глава върху биещото му сърце.

— Не трябва да се измъчваш толкова — прошепна му тя.

— Защо казваш това?

— Защото се тревожиш като някоя старица. Твърде много мислиш. — Тя надигна глава и потупа два пъти лявото му слепоочие.

Той се насили да се усмихне.

— И майка ми е същата. Все се тревожи за нещо.

Тя кимна разбиращо.

Бан я огледа цялата, както лежеше изтегната върху него — леката червенина от вдишването на дрос, ухапването върху шията й с точната големина на неговата челюст. Отново се беше държал грубо с нея.

Кога за последен път съм хапал така похотливо Марлий? — зачуди се той. Осъзна, че не се е случвало от раждането на сина им. Преди войната, когато и двамата бяха млади и безгрижни.

Бан прокара пръст по гладката кожа на рамото й.

Така или иначе ще се чувствам виновен — каза си той.

Без предупреждение се претърколи върху нея. За момент в очите й се появи изненада, която обаче изчезна, заменена от нещо непонятно, когато той се наведе и я целуна по шията.

Той започва да губи контрол — помисли си Кърл, когато Бан си тръгна и тропотът на ботушите му заглъхна по външните стълби. Кърл беше виждала това да се случва с други войници, побъркали се по време на обсадата — мъже на прага да се пречупят и да обърнат наопаки живота на хората около тях в трескаво търсене на някакъв изход. Беше забелязала, че те винаги са най-грубите, но в действителност Бан не се държеше толкова лошо с нея. По-скоро беше пламенно страстен, сякаш просто имаше нужда да забрави за сегашния си живот по време на тези кратки часове с нея. Приличаше повече на самоубиец, отколкото на човек, който ще изпадне в застрашаваща околните лудост.

Въпреки това не й харесваше страхът в гласа му, когато говореше за замлъкването на оръдията. Сякаш беше обречен, сякаш всички те бяха обречени. Не искаше да чува такива неща. Нека той споделя тревогите си с жена си, чието име продължава да крещи, когато се разгорещяха.

Кърл се изправи и пъхна заплащането си в кесията с монети, скрита в саксията на джубата. Вътре имаше шепа сребърни монети и малко повече медни. Не беше много за цялата работа, която беше свършила. С все по-оскъдните доставки на храна в града, което водеше до все по-високи цени, Роза беше принудена да иска все повече пари за ядене и на Кърл от седмица на седмица й беше все по-трудно да спестява дори и тази малка сума.

Тя изля една кана с вода в глинения умивалник. Застана гола върху памучна кърпа, която разпъна върху малка част от пода пред закачалката, и се изми с калъп сапун, ухаещ на ябълки. Димът от тамяна се виеше около тялото й и прогонваше миризмите, останали в стаята. Въпреки това тягостната атмосфера си оставаше. Усещането за злочестината и потиснатостта на мъжа продължаваше да се таи в тишината. Кърл си затананика мелодия от детството и отново превърна стаята в нещо свое.

Кожата й настръхна, когато през отворения прозорец нахлу хладен бриз. Тя бързо се подсуши и намаза с малко лимонов сок краката си там, където продължаваха да я хапят бълхите. Провери косата си в парчето счупено огледало, подпряно до умивалника, след това облече памучната роба, която носеше, когато не работеше. Като продължаваше да си тананика, тя отново провеси дървения амулет около врата си и се заслуша във виковете на Роза, която гонеше децата от кухнята.

Роза даваше под наем всички горни стаи на къщата си, за да храни и облича бандата си вироглави палавници. Това създаваше странна комбинация между детския им свят на игри, шумните изблици, разнасящи се от тесните стаи на работещите жени по време на безсрамните им сеанси, призрачния живот на закоравелите пристрастени към дроса и тихата лудост на градските отшелници и мизерстващите художници, живеещи край тях. Но някак си това работеше, може би просто защото всички те нямаха друг избор, освен да направят така, че да работи. Роза държеше наемите възможно най-ниски и се грижеше всеки от тях да се чувства част от едно голямо семейство. Противно на всички очаквания, в къщата имаше то плота и някакво усещане, че всички те принадлежат на това място.

Кърл вече трепереше, но не от студ. Тя внимателно взе малката си дървена кутия от пода и седна, облегната на възглавниците. Вътре беше нейният скъпоценен запас от дрос — сивият прах беше опакован в сгънат графов лист. Изсипа една линия върху опаката страна на ръката си, върна опаковката в кутията и я остави върху леглото. Постави в ноздрата си парчето тръстика, което използваше за такива случаи, запуши другата си ноздра и вдиша дълбоко, с което засмука наведнъж всичкия прах върху ръката си.

Тя разтри носа си, подсмръкна и се отпусна с въздишка назад върху възглавниците, докато гърлото й вече започваше да се сковава. Пръстите на ръцете и краката й изтръпнаха и изтръпването се разпростря по тялото й, следвано от топлина и удоволствие. Усещането пропълзя по крайниците, торса и главата й, докато накрая с лекота достигна до съзнанието й.