Кол Бюканън
И се възправи сянка (3)

Че

Семейното огнище, приятелите, роднините… всичко това не е нищо повече от колективно отричане от страна на слабите на ключовата истина за нашето съществуване — че всеки от нас е воден от импулсите на личния си интерес и нищо повече.

Ето защо слабите мразят да бъдат обвинявани в егоизъм. Затова те предлагат милостиня и се държат доброжелателно тогава, когато им изнася. Затова с голямо убеждение говорят за духа на справедливото общество.

Въпреки това, ако вземете тези хора, потискате ги, оставите ги да гладуват и ги лишите от представите им за солидарност, докато се покаже истинската им същност, и след това изберете един от тях, кажете му, че може да се спаси, като убие някого, и му дадете нож, тогава само гледайте как ще го вземе от ръката ви и ще стори каквото му кажете.

Дипломатът Че вдигна ръка към устата си, за да потисне прозявка на отегчение, и за момент думите на Книгата на лъжите преминаваха през ушите му, без да означават нищо. Най-близката жена от жреците воини до него го гледаше през отворите на маската си. Той отвърна на погледа й хладно и без да мига, докато тя не извърна очи.

Че лениво огледа голямата зала без прозорци, изпълнена с дим и светлина от газовите лампи, и после вдигна очи нагоре към сводестия таван, който се извисяваше на стотици стъпки над тях. Той създаваше усещането, че човек се намира на дъното на кладенец. Сетне вниманието му се насочи към морето от бръснати глави, които се бяха събрали тук в навечерието на Аугере ел Ман — стотиците официари на Каукус, заслушани внимателно в свещените думи на Нихилис, първия Свети патриарх на Ман.

Че не можеше да каже дали все още вярва в тези учения и дали изобщо думата „вярвам“ представлява нещо за него, защото какво в крайна сметка значеше тя, освен това, че виждаш света такъв, какъвто искаш да го виждаш в зависимост от личните си преживявания, вкусове и възгледи. Вярата рядко доближаваше човек по-близо до истината, освен ако беше замесена някоя случайност или пророчество, което се е изпълнило. По-вероятно беше да го запрати в дебрите на самоизмамите или тесногръдия фанатизъм.

Вместо това Че обичаше да си припомня за първия ред от забранената сатира на Чунаски „Морските цигани“ — Вярванията са като задниците, защото всеки има свое.

Той скръсти ръце и премести тежестта върху краката си, за да се облегне на хладната мозайка на стената. Денят беше дълъг и краят му още не се виждаше. Единственото, което му се искаше, бе той да свърши, за да може да се прибере у дома, в апартамента си, и да се отпусне в спокойствието на собствената си компания.

Че потърси единственото лице, което трябваше да наблюдава тази вечер. Събранието на жреците изпълваше петте групи клиновидно разположени седалки — по една за всеки от градовете на Ланстрада, родината на манианците. Ку’ос беше в самия център, а от външните страни бяха онези за Маркеш и Гхазни. Мъжът, към когото гледаше, Дийджит, седеше в крилото за града от централната област — Скул, на няколко реда зад единствения стол, разположен във върха на клина. Там, срещу централния подиум отпред, потънал в тишина, седеше Ду Чулане — Върховният жрец на Скул. За момент Че не виждаше мъжа, но след това жрецът наклони глава, за да прошепне нещо в ухото на съседа си, и дипломатът успя да го зърне. Очите на младия жрец бяха сведени и притворени, сякаш той беше потънал в дрямка или в дълбок размисъл.

Че въздъхна и се отпусна още повече на стената. Тук не биеше много на очи, докато наблюдаваше от края на залата, където по-незначителните жреци стояха между разположените тук-там стражи, а други влизаха и излизаха през вратите в дъното на помещението. Всяка година каукусите се събираха на това място по време на седмицата на Аугере. Събранията винаги се провеждаха през нощта в знак на почит към старите обичаи на Ман, когато той не е бил нищо повече от таен градски култ, заговорничещ за свалянето на Ки’оцианската династия. Тези срещи неизменно продължаваха до малко преди изгрев-слънце.

Разнесе се засилващ се грохот от тропота на стотици крака, когато проповедта наближи края си. Официарите се възползваха от възможността да напуснат местата си, за да похапнат. Други бързаха да се върнат. Дийджит остана седнал, докато новият оратор зае подиума — мъж, който се представи като данъчен официари от Сканск. Дийджит се изправи на стола си, сякаш внезапно заинтересуван от речта му.

Новият оратор подхвана разпален доклад за слабата реколта в Гхазни. Годините на интензивно земеделие и прекаленото напояване на полята в източната област в крайна сметка бяха довели до катастрофално ниска производителност. Ораторът настояваше, че за да бъдат поддържани приходите, трябва да вдигнат данъците за новата година и да отрежат обществените разходи, когато това е възможно. Думите му предизвикаха нов хор от тропащи крака.

Че осъзна, че отново разсеяно чеше врата си, точно под дясното ухо. Мястото сякаш имаше свой по-бърз пулс. Беше пулсиращата жлеза, имплантирана под кожата му, която отговаряше на същата жлеза у някой друг негов събрат дипломат, който се намираше някъде в същото помещение. Вече на няколко пъти беше разучавал лицата на разните жреци и се чудеше кой ли от тях е той и дали наистина има още един такъв като него. Но нямаше как да разбере това, освен ако се приближеше до всеки човек в залата. Затова спря да се чеше и се опита, доколкото можеше, да не обръща внимание на туптенето, макар погледът му да продължаваше да блуждае из помещението.

Вместо това Че обърна поглед навътре и остави мислите си да се носят, за да минава по-бързо времето.

Помисли си за елегантния си нов апартамент в южната част на Храмовия квартал, който му беше подарен при завръщането му в Чийм, като награда от отдела за наскоро проявената от него преданост. Помисли си и за двете жени, Пърл и Шейл, които беше ухажвал през последните няколко месеца, за да получи секс и удоволствието да се наслади на ненатрапчивата им компания. Като котка, играеща си с кълбо прежда, той се зачуди на коя от двете да се обади за следващата вечер, посветена на забавления.

Някакво движение привлече вниманието му. Беше Дийджит, който най-сетне бе станал от стола си. Че наблюдаваше, без да върти главата си, как младият жрец бавно се отправи към вратите в задната част на залата.

Той се оттласна от стената и тръгна след него.

 

 

В блъсканицата на главния коридор туптенето на пулсиращата жлеза на Че се забави почти недоловимо. Той забеляза Дийджит пред себе си. Жрецът си вземаше чаша вино от една от банкетните маси, разположени от двете страни на залата. Край масите стояха прислужници, които обясняваха какви са по-екзотичните храни, подредени там. Дийджит опита малка лъжичка с месо от омар, след което хапна желиран костен мозък от снежен мамут. Кимна оценяващо с глава.

Че спря за миг и се скри в една ниша, в която имаше статуя на Нихилис в естествен размер. Забележително мрачното лице на Първия патриарх, което сега беше по-известно, отколкото когато е бил жив, се извисяваше над него. Че извади шишенце от джоба на робата си. Свали капачката, сложи пръсти върху отвора и го наклони надолу. Внимателно затвори шишенцето отново, след което прокара навлажнения пръст по устните си.

За секунда до ноздрите му достигна едва доловима остра миризма, след което тя изчезна. Все още с чаша в ръка, Дийджит се отправи към една от стаите отстрани на главния коридор. Докато минаваше покрай едната маса, Че също грабна чаша вино и го последва вътре.

Около горната половина на стаята минаваше вътрешен балкон за наблюдение. Че спря до парапета на място, откъдето можеше да вижда Дийджит с крайчеца на окото си, след което погледна надолу към провеждащото се по-малко съвещание. Присъстваха няколко дузини жреци. Повечето бяха забележително млади. Лицата им излъчваха плам, докато слушаха мъжа, който говореше пред високата карта мозайка на империята. Изглежда, че жрецът обсъждаше двустранния подход на управление.

Дийджит отпи от виното си и се заслуша в думите му. На балкона стояха неколцина други жреци, които наблюдаваха или тихо разговаряха помежду си. Че остана на мястото си. Внимаваше да не се докосва до виното си, както и да не облизва устните си.

Сякаш по свое желание очите му започнаха да изучават подробностите на картата — той обичаше такива произведения на изкуството.

Отбеляза преобладаващо белия й цвят, който представляваше народите под властта на Ман — свидетелство, че империята се е разпростряла върху по-голямата част от познатия свят като нашествие на ледници. След това започна да изучава по-топлото розово на онези, които все още й устояваха — изолираната и самотна Лига на Свободните пристанища в южната част на Мидерес; Занзахар и Халифата на алхази на изток, единствените доставчици на черен барут от загадъчните земи на Небесните острови; както и петънцата на малките кралства в планините Арадерес и Високия Паш.

Знаеше, че скоро ще рискува живота си в някоя от тези оцветени в розово като човешка кожа страни, където щеше да участва в нашествието и да помага да бъдат разгромени хората, които империята бе заклеймила като свои най-опасни врагове. Макар Че да подозираше, че причината беше най-вече в богатството им от зърно и минерали, както, разбира се, в незачитането им на култа на Ман. Въпреки това така щеше да има шанс да напусне ограниченото пространство на Ку’ос с целия му фанатизъм, параноя и игри за власт, които бяха кръвта, течаща във вените на имперската столица, както и свързаните с тях дребни и незначителни убийства, превърнали се до голяма степен в негов живот.

Че погледна към прозореца в отсрещния край на вътрешния балкон, който гледаше на север към спящата метрополия на Ку’ос. Няколко небесни кораба се носеха над него. Задвижващите ги тръби оставяха следи от огън и дим по звездното небе. Под тях като огромна ръка от проблясващи светлини, очертана от изкуствено създадената брегова линия на фона на тъмния покров на морето, лежеше островният град.

Че проследи контурите на голямата колкото остров ръка, докато вниманието му не се спря върху Първото пристанище — водното пространство между „палеца“ и „показалеца“ на острова, където в мрака проблясваха нощните фенери на флотата, която щеше да го отведе във войната веднага щом заповедта бъде дадена.

— Както ни учи Нихилис — казваше говорещият под него — и както сме правили, усъвършенствайки се през годините на нашето разрастване, едната ни ръка управлява със сила, а другата — със съгласие. Хората трябва да бъдат съпричастни чрез своето подчинение на Ман. Трябва да проумеят, че това е най-добрият и най-истинският начин, по който да живеят. Ето защо, когато орденът завладял Ку’ос по време на Най-дългата нощ, той се отървал от момичето кралица и старите политически партии на благородниците, но въпреки това запазил демократичното събрание. И затова гражданите на централната част на Средната империя гласуват за Върховен жрец на своя град и за по-незначителните администратори на различните райони. Този акт ние наричаме „ръката на съучастието“, ръката, която позволява на хората да имат малко участие в управлението на собствения си живот или поне им създава усещането за това. Това е тайната на нашия успех, макар че едва ли може да се нарече „тайна“. Благодарение на това управляваме толкова успешно.

Устните на Че се изкривиха при тези думи. Той знаеше, че е нужно нещо повече от двустранно управление, за да може Ман да задържи познатия свят в хватката си. В края на краищата той беше дипломат и част от третата, скритата ръка. Такива бяха и елашите — онези шпиони, изнудвани и заговорници, занимаващи се с преврати и контрапреврати. Такива бяха и регулаторите — тайната полиция, онези, които наблюдаваха масите за признаци на несъгласие и организираност и които твърдяха, че всичко, противоречащо на учението на Ман, е престъпление.

Той забеляза, че Дийджит се усмихва, докато слуша. За миг Че изпита смътно усещане, че е свързан с този мъж. Може би той също беше част от третата ръка. За пръв път се зачуди какво ли е сторил Дийджит, за да заслужи такава съдба, тъй като началникът на Че не му беше казал нищо друго, освен онова, което трябваше да стори.

Но тогава Дийджит се обърна, пристъпи към вратата и мигът настъпи.

Че направи крачка напред и жрецът докосна ръката му. Че внезапно сграбчи мъжа за китката и го завъртя, така че двамата застанаха един срещу друг. По безцеремонното лице на жреца премина сянка на изненада.

Без каквото и да е предупреждение Че допря устните си до тези на Дийджит в някакво подобие на груба целувка.

Жрецът отскочи назад и гневно ахна. Погледна ядосано Че. Дипломатът все още държеше китката му и усети тръпката, която премина по тялото му.

— Не бива толкова лесно да предаваш доверието на приятелите си — тихо му каза Че, както му бяха наредили, след което отпусна хватката си.

Сърцето му биеше учестено. Дийджит избърса устни с опакото на ръката си и излезе от стаята, след като хвърли един-единствен поглед на Че.

Дипломатът изчака няколко мига, докато хората около него нервно избягваха погледа му. Обърна им гръб, взе друго шишенце от джоба си и изсипа част от черната течност в свитата си шепа. Изчисти устните си с нея, след това я разтърка и върху ръцете си. Изжабурка остатъка в устата си и го изплю на пода.

В коридора отвън Дийджит не се виждаше никъде.

В този момент той напълно изхвърли жреца от мислите си, сякаш младият мъж беше вече мъртъв.

 

 

Дум, дум, дум.

Жената жрец воин отпусна облечената си в ръкавица ръка пред масивната желязна врата на Залата на бурите и отстъпи назад, оставяйки Че сам пред нея, докато тя се отваряше.

Срещу младия дипломат стоеше възрастен жрец, когото той не познаваше. Че беше чул, че предишният служител на портала е бил екзекутиран, защото по погрешка е пуснал рьошуните в Залата на бурите по време на скорошното им нахлуване в кулата. Говореше се, че съдбата му била решена след дълго пълзене над Крокодила, последвано от бавно смачкване от Желязната планина.

След моментно колебание Че пристъпи през прага.

Залата на бурите почти не се беше променила от последния път, когато го бяха призовали тук преди — колко станаха — един-два месеца. Не можеше да си спомни. Откри, че линейността на времето в спомените му е странно объркана след завръщането му от последната дипломатическа мисия срещу рьошуните, сякаш той вече не искаше да си спомня ежедневния си живот. Тази нощ залата беше празна, макар всички лампи да светеха с ярки трептящи пламъци, оцветени в зеленикаво от зелените стъкла.

— Светият матриарх ще се срещне с теб след малко — обяви възрастният жрец, след което се поклони и се оттегли в една стая до входа.

Че скръсти ръце, пъхна ги в ръкавите на робата си и зачака.

Пулсиращата жлеза вече беше забавила ритъма си до този на сърцето му.

През прозорците, заобикалящи кръглото пространство, той забеляза Светия матриарх Сашийн, която стоеше отвън на балкона сред малка група жреци. Беше висока жена, облечена в нетипично обикновена бяла роба и загледана към тъмното небе на Ку’ос отвъд парапета, докато разговаряха помежду си с гласове, приглушени до шепот от дебелото стъкло.

Въглените пропукваха в каменната камина в средата на стаята. Димът беше засмукван от железния комин, който изчезваше в пода на спалните над него. До камината имаше още една карта на империята. Всъщност беше същата, която стоеше там и по времето на предишното му посещение — лист хартия с черно мастило, закачен върху дървен триножник. Върху него грубо с молив все още бяха отбелязани линии, обозначаващи движенията на флотите за предстоящото нашествие в мерсианските Свободни пристанища. Срещу този уютен кът в полукръг бяха подредени кожени кресла. На други места в стаята имаше още столове и дълги пейки, покрити с животински кожи, както и ниски маси с купи с плодове, горящ тамян или течни наркотици.

Стигнали са дотук — внезапно си помисли Че. — Дотук са стигнали рьошуните, когато са направили поредния си опит. Чак дотук, до Киркус, нейния син.

Струваше му се направо невероятно как рьошуните — единият от които според всички свидетели е бил чуждоземец — са преминали през същата тази стая в търсене на своята жертва, а след себе си са оставили пътека от мъртви и ранени, започваща още от най-долния етаж на Храма на шепотите. Съмняваше се, че дори и Шебек би стигнал дотук. Шебек беше неговият стар учител рьошун, който беше по-опитен от всички, с изключение на един.

Аш — каза си той с интуитивна убеденост. — Трябва да е бил Аш.

Но след това Че се замисли. Дали това изобщо беше възможно? Аш би трябвало да е вече шейсетгодишен, ако изобщо беше още жив. Дали би могъл да постигне нещо такова на тази възраст?

Който и да е бил, Че не можеше да не му се възхити. Винаги го бяха привличали дръзките и рисковани начинания и той усети как на лицето му се плъзна потайна усмивка. Никога не би си помислил, че точно армия от плъхове и трима рьошуни, твърдо решени да извършат своето отмъщение, ще успеят да проникнат в Храма на шепотите.

Неочаквано в гърдите му забълбука дълбок смях, който той успя да потисне едва след като прехапа бузата си отвътре, докато усещането не отмине. Че прочисти гърлото си и възвърна спокойствието си.

Картата върху триножника привлече вниманието му.

Това също беше рисковано начинание — ни повече, ни по-малко нападение на Кхос откъм морето.

Че отново хвърли поглед през прозорците към групата жреци, след това неусетно се приближи до картата, за да я разгледа по-отблизо.

Откакто я беше видял миналия път, по нея бяха добавени още неща, макар че основните подробности си оставаха същите. Две стрелки минаваха на югоизток през морето Мидерес към планините, преминаващи по дължината на островите на Свободните пристанища — две диверсионни флоти, които бяха отплавали миналата седмица, за да нападнат флотите на Свободните пристанища с надеждата да подмамят ескадрите, защитаващи Кхос, далеч от него. До тях с тънък молив бяха надраскани големината на флотите, времето за пътуване и други бележки. Имаше въпросителни знаци в изобилие.

Трета стрелка тръгваше от столицата Ку’ос, бележейки морски курс до далечния източен остров Лагос, а край нея бяха записани още числа и въпросителни. След това от Лагос започваше четвърта стрелка, която стигаше до Кхос — Първа експедиционна армия и нахлуването в самия Кхос. Потънал в изучаването на тези подробности, Че внезапно се стресна, осъзнавайки, че не е сам в стаята.

Той хвърли поглед към креслото, което беше толкова дълбоко, че не беше забелязал човека, който седеше в него — Кира, майката на Светия матриарх на Ман. Дъртата вещица сякаш спеше, сбръчканите й ръце бяха скръстени върху белия плат на робата й. Че изпусна въздуха в гърдите си и погледна по-отблизо. Тънките ивици на очите й проблясваха под клепачите.

Дали го наблюдаваше? Беше ли видяла приглушения му смях?

Че почувства как косъмчетата на ръцете му настръхнаха. Той се стресна от това, че не я е усетил, както и от обстоятелството, че тя потайно го е наблюдавала.

Кира дул Дюбоа, една от участниците в Най-дългата нощ преди петдесет години. Говореше се, че е била любовница на самия Нихилис, както и че дори е била замесена в смъртта му шест години след възкачването му като първия Свети патриарх. Усещането беше все едно те следи сребърна змия.

Той бавно отстъпи от картата с надеждата, че едновременно с това е излязъл от полезрението й. Прокашля се и отново зае мястото си в средата на помещението, като избягваше да поглежда към старицата.

Накрая стъклените врати на балкона се плъзнаха встрани и жреците започнаха да влизат един по един в стаята. Неколцина го погледнаха крадешком на тръгване. Той разпозна единия от тях като жрец от търговската секта, Фрелазе. Зад тях вървеше самият Бушрали. Че предполагаше, че той е мъртъв, след като не беше успял да намери рьошуните, които се криеха в града. Но това не беше станало. След доста политическо маневриране, за да спаси кожата си, той все още беше тук, жив и здрав и дори продължаваше да е начело на регулаторите. Тогава навярно слуховете, че той притежава досиета, с които изнудва всички Върховни жреци на Ку’ос, бяха верни.

Въпреки това Че видя, че мъжът не е успял да се спаси съвсем от наказанието. Той имаше Ку’ос огърлица — железен нашийник, обхващащ плътно шията му, към който беше закачена верига, завършваща с малко гюле, което той носеше в ръката си, докато минаваше покрай него. От мъжа се очакваше да не сваля тази огърлица до края на живота си.

Отвън останаха само Сашийн и един-единствен телохранител. Жената сякаш беше потънала в мислите си. Че усети върху бузата си течението от отворената врата, въпреки това шумът на града от другата страна беше едва доловим. През последните седмици на насилствено наложен траур той беше необичайно тих. Когато Сашийн се обърна и влезе в Залата на бурите, тя беше стиснала основата на носа си между палеца и показалеца, сякаш я мъчеше главоболие. Телохранителят й остана отвън и започна бавно да патрулира по балкона. Тя се приближи до една полица с бокали, от които се надигаше пара, и се наведе да вдъхне от единия от тях. Устата й се отвори, тя се изправи и лицето й поруменя.

Очите на Сашийн проблеснаха за миг, когато видя дипломата, който я чакаше. Тя мина покрай него и се отправи към огъня, протегнала ръце напред, за да се стопли.

— Направи ли го? — попита го тя, обърната с гръб към него.

— Да, матриарх.

— Тогава седни и се стопли.

Не му беше студено, но въпреки това направи онова, което му наредиха, като избра една застлана с кожа пейка пред огъня. Седна изправен, със скръстени ръце. Дишаше дълбоко, борейки се с желанието да се почеше по врата. Миг по-късно Светият матриарх се извърна от въглените и седна до него, толкова близо, че коленете им се докосваха. Можеше да усети мириса на греяно вино в дъха й и осъзна, че тя е пияна.

Кожата на пейката изскърца, когато тя кръстоса дългите си крака един върху друг. Цепката на робата й се разтвори точно колкото да разкрие нежната кадифена кожа на бедрото й. В сравнение с обичайното й облекло, роклята беше доста обикновена, но бе с по-малък размер и памучният плат беше опънат върху извивките на тялото й. Ноктите на босите й крака, които се подаваха отдолу, бяха лакирани в яркочервено.

— Бушрали ми каза, че те няма да ми отмъстят за това, че съм убила техния ученик.

— Рьошуните ли? — осмели се да попита Че.

Тя раздразнено присви очи. Не ми се прави, че не разбираш.

— Малко вероятно е — поклати глава Че. — Ученикът не е носил Клеймо. Те отмъщават само от името на онези, които носят Клеймо.

Тя се замисли върху думите му и хвърли поглед към спящата си майка, преди да заговори отново. Тогава той забеляза червените следи отстрани на врата й, които продължаваха надолу под яката на робата й. Приличаха на следите от изгаряне, оставащи след пречистване.

— Но за тях това ще бъде нещо лично — предположи тя, — публично унижение. Убийство на един от младите им членове.

Тя се сети да мисли за това чак сега, след като екзекуцията е извършена — каза си Че.

— Не, те не мислят по този начин. Имат нещо като свои правила. За тях отмъщението е своеобразна естествена справедливост или поне един вид проста причинно-следствена връзка. Те обаче мразят отмъстителността. Да отмъщават по лични причини, би означавало да сторят нещо, което би противоречало на всички техни вярвания, за които се сещам.

— Разбирам — отвърна тя с безгрижен тон, може би развеселена от идеята за съществуването на такива принципи. — Бушрали ми каза горе-долу същото. Исках да го чуя и от теб — човек, който е живял сред тях и е бил един от тях.

Че не можа да се сдържи и извърна поглед за момент, макар да знаеше, че това би издало внезапното неудобство, което изпитваше. Почти подскочи, когато усети ръката й да го гали по крака. Че срещна тъмношоколадовите очи на матриарха и този път видя в тях нещо различно — нежност.

Сашийн се усмихна.

— Гуанаро! — извика тя към другия край на стаята. — Стана ли вече време за закуска?

Възрастният жрец, който се грижеше за желанията й, се появи от страничната стая до вратата. Той кимна и влезе обратно вътре. Че го чу да издава резки заповеди, последвани от тракане по дъски за рязане и тропането от отварянето и затварянето на вратички на шкафове.

— Може би малко пясъчни скариди в масло! — извика тя след него.

Сашийн се облегна назад, загледана в огъня на камината пред тях. Ръката й неспокойно гладеше облицованата в кожа облегалка на пейката.

— Още не съм ти благодарила — разнесе се тихият й глас.

— Матриарх?

— Направи ни голяма услуга, като ни отведе до дома на рьошуните. Доказа на мен и на ордена своята лоялност. Ето защо пожелах ти да си моят личен дипломат в този… — тя махна с ръка към картата — наш план. Разбираш ли това?

Че кимна с глава и видя, че тя се обърна да го погледне.

— Отивам на война в едно от най-рискованите начинания, които някога сме опитвали. След като напусна това светилище, ще съм също толкова уязвима, колкото и всеки друг. Не само за враговете си, но и за своите хора — например генерал Романо. Стига да му се удаде и най-малката възможност, той би ми извадил очите. И така — тя се усмихна отново със скована мимолетна усмивка, сякаш се готвеше да признае нещо, — ще имам нужда от хора, на които мога да поверя живота си, за които ще съм сигурна, че ще следват заповедите ми, и които без скрупули ще си свършат работата.

— Разбирам — отвърна Че.

Отговорът му сякаш не я задоволи напълно. Сашийн се обърна, за да си вземе пръчка хазии от масата до пейката.

— Вече дадох общата заповед. Вдругиден сутринта отплаваме с флотата за Лагос, за да се присъединим там към Шеста армия.

Че почувства как гърдите му се изпълват с лекия трепет на очакването. За момент я погледна със студените очи на убиец и чу отново в съзнанието си дрезгавия глас на единия от началниците си, който му казваше какво трябва да стори, ако матриархът покаже слабост или ако възникне опасност да бъде пленена по време на кампанията.

— Тогава ще пропуснете Аугере — отбеляза той.

— Да — потвърди Сашийн и се заоглежда за кибрит. — Ще пропусна всички онези часове на досадно парадиране пред робите.

Че се надигна с плавно движение и се отправи към огъня, усещайки с гърба си очите й, които го следяха. Запали един от папурите, които стояха в глинена делва върху камината, и поднесе горящия му край на Сашийн, която го наблюдаваше развеселено и с интерес.

Тя хвана ръката му, за да задържи неподвижен върха на папура. Сетне вдигна подчертаните си с черна линия очи и срещна неговите. Устните й нежно се свиха около края на пръчката хазии. Той усети трептене в бедрата и слабините си.

Спри, глупако! Знаеш каква е тя. Използва женския си чар върху онези, на които й се налага да разчита.

Той седна отново сред облака дим от хазии, а Сашийн се обърна към вратата на страничната стая, вероятно привлечена от миризмата на пържено масло.

— Гладен ли си? — поинтересува се тя. — Не те попитах.

Мисълта да се храни с нея тук, в тази зала на върха на света, го изпълни с внезапно смущение.

— Не, благодаря. Вече съм ял.

Сашийн задържа погледа си върху него, изучавайки го. Погледна към голия си крак и след това отново към лицето му. Ръката й върху облегалката на пейката спря да се движи. Тя леко потупа кожата няколко пъти.

— Сигурна съм, че си чул, че най-сетне приключихме с Лушън. Елашите го отвлякоха от двора на принц Сънийд в Та’иф.

— Да, чух за това.

Тя се изправи и робата й тихо изшумоля, когато прекоси килима и се отправи към друга маса, по-близо до огъня. Върху нея стоеше самотен голям стъклен буркан, напълнен почти догоре с бяла течност. Когато тя внимателно разви капака, разнесе се звук от стържене на стъкло върху стъкло. Сашийн нави десния си ръкав до лакътя, наведе се напред и помириса течността вътре.

— Кралско мляко — каза тя, без да сваля очи от буркана.

Че примигна. Той никога преди не беше виждал млякото, само беше чувал за съществуването му — това бяха екскретите на кралица Крий от земята на Великата тишина, прочути със способността си да вдъхват жизненост.

Само този буркан струваше колкото цялото богатство на малко кралство. Дори от тук той усещаше мириса на течността през сладкото ухание на пърженото масло и пясъчните скариди. Миризмата беше неприятна, подобна на жлъчка. Сашийн внимателно потопи ръката си в бялата течност вътре. Тя хвана нещо и започна да го дърпа — шепа сплъстена коса.

Скалп — помисли си Че. Но след него се появи и останалото — чело, две затворени очи, нос, уста, изкривена в гримаса, брадичка, от която се стичаха капки, грубо оформена шия. Тя вдигна странното нещо над буркана, докато бялата течност се стичаше подобна на живак по отсечената глава и нейната ръка.

Когато млякото се стече надолу, Че видя, че главата принадлежи на мъж на средна възраст. Тъмната му коса сивееше на слепоочията. Имаше широка пълна уста, дълъг нос, изпъкнали скули и вежди. Когато и последната капка се стече от главата, Сашийн я вдигна над масата и постави неравно отсечения й врат върху тъмната тикова повърхност. Лицето трепна от болка или изненада. Че застина неподвижно на мястото, където седеше, и втренчи широко отворените си очи върху нещото пред себе си. Матриархът се отдръпна от главата, когато очите й трепнаха и се отвориха, след което примигнаха, за да виждат по-добре. Бяха измъчени и налети с кръв. Докато млякото още се стичаше от ъгълчетата на устата, те видяха Сашийн и в тях се появи гняв.

— Здравей, Лушън — каза тя на нещото.

Главата затвори устата си, сякаш за да преглътне поетия въздух.

— Сашийн — изграка мъжът със странен влажен глас, сякаш почти се оригваше.

Очите на Че се стрелнаха към матриарха и после се върнаха на главата. Това действително беше Лушън. Някогашният знаменит любовник и генерал на Сашийн, един от първите лагоски благородници, присъединили се към редиците на Ман, когато островът падна под ударите на империята, но впоследствие той я предаде, като оглави бунта на Лагос за възвръщане на независимостта му. Че беше видял с очите си разсеченото му на четири части тяло да виси на Площада на свободата, охранявано от войници, които пропъждаха гладните гарвани. Той беше решил, че мъжът е мъртъв. Изглежда обаче, Сашийн имаше други планове за бившия си любовник.

Светият матриарх обърна гръб на главата. Тя се усмихна на Че и в очите й внезапно проблесна дяволитост.

Сашийн вдигна дясната си ръка към устата си и облиза пръстите си един по един. Още докато го правеше, Че забеляза, че кожата й поруменя от нахлулата кръв, очите й се разшириха още повече. Накрая тя лакомо облиза устните си.

— В целия свят няма нищо, подобно на това — задъхано каза тя и направи една крачка към Че, жадна за нещо.

Младият дипломат отново потисна нелепото си желание да се разсмее. То само нарасна, когато тя се наведе към него, и се превърна в остра болка в гърдите, след като тя сложи ръка върху бузата му и силно притисна устните си към неговите. Езикът й се стрелна, за да ги раздели. Че си помисли, че беше толкова лесно да я убие, точно тук и сега, ако устата му беше още намазана с отрова.

Вкусът на кралското мляко не приличаше на нищо друго, което някога беше опитвал. Не беше сладък, нито кисел, нито пък горчив или солен. Езикът му започна да щипе и след това да изтръпва, докато Сашийн продължаваше да го целува.

— Курва — разнесе се странният оригващ се глас на Лушън зад нея.

И тогава вълната заля Че като огнен дъх, бликнал по вените на тялото му. Тя мигновено изтръгна умората от него. Кръвта му сякаш закипя, пулсирайки в него, и той беше завладян от усещане за безтегловност, което го изпълни със светлина, въздух и първите истински проблясъци на похот.

Сашийн се отдръпна със стон и погледна многозначително към слабините му. Тя се завъртя с доволна усмивка.

Той широко отвори уста, почти загубил усещането за самия себе си, и се отпусна назад на пейката, сякаш падаше.

Два пулса — разсеяно си помисли той. — Усещам два пулса в шията си.

— А, закуската — обяви матриархът, когато старият жрец влезе с поднос с храна.

Че се опита да помръдне, но после размисли. Прилепи се към пейката така, сякаш всеки момент може да излети от нея, докато зад гърба му Сашийн издаваше звуци, подготвяйки се да се храни.

— Какво е това? — сопна се тя. — Толкова са малки, че едва ги виждам.

— Пясъчните скариди винаги са малки по това време на годината, матриарх. Още са твърде млади.

— Какво? Не можете ли да ги поохраните малко? И какво е това? Навсякъде има мръсни петна. Предполагам, че и кухненският персонал е твърде млад по това време на годината, за да поддържа среброто чисто.

— Приемете извиненията ми, матриарх. Все още обучавам новите попълнения да се държат по правилния начин. Уверявам ви, че това няма да се повтори повече. Ако желаете, мога да ги накарам да приготвят нещо друго.

— И да чакам още по-дълго? Не. Можеш да си вървиш.

Че погледна към мрачното лице на Лушън, което го гледаше гневно с обезумелите си очи. Младият дипломат облегна глава назад и извърна очи надясно, където старицата Кира все още седеше, без да помръдва.

Сега изпод клепачите й ясно се виждаше как очите й проблясват — този неин птичи поглед, който беше вторачен в Че, сякаш можеше да прозре до дъното на душата му.

Че затвори очи и се отпусна.