Кол Бюканън
И се възправи сянка (12)

Старата родина

Корабът отново се клатеше от лошото време.

Водата в трюма заливаше краката на Аш, стичайки се от едната до другата страна, а плъховете търчаха по тялото му, докато корпусът опасно скърцаше и пукаше.

Възрастният рьошун лежеше в мрака, далеч от това време и място. В съзнанието му изникваха думи, които сякаш изричаше на глас.

Разговаряше с мъртвия си ученик.

Не разбирам — настояваше Нико. — Веднъж ти ми каза, че рьошуните не вярват в личното отмъщение. Че това противоречи на техните принципи.

Да, Нико. Така ти казах.

И въпреки това си тук.

Да, тук съм.

Значи не си вече рьошун?

Той не отговори. Точно в този миг не искаше да мисли за това.

Нали знаеш, че не можеш да ме върнеш обратно — продължи Нико. — Дори и да я убиеш, мен пак няма да ме има.

— Знам това, момче — отвърна Аш на глас към кънтящата тъмнина и плъховете се разбягаха от него.

Известно време Нико мълчеше. От силното клатене на кораба Аш се олюляваше и бе принуден да се държи здраво с ръце и крака, за да запази равновесие.

Кажи ми, учителю Аш — разнесе се отново гласът на Нико. — С какво се занимаваше, преди да станеш рьошун?

Какво съм правил?

Да.

Бях войник. Революционер.

Никога ли не ти се е искало да тръгнеш по друг път? Да станеш фермер може би? Или вечно пиян собственик на селска кръчма?

Разбира се — отвърна Аш.

Кое от двете?

Уморен съм, Нико. Задаваш твърде много въпроси.

Само защото знам толкова малко за теб.

Корабът внезапно се наклони силно и Аш се залепи за корпуса, макар че почти не го забеляза. Изплю солената вода, избърса лице и втренчи ядосан поглед в мрака.

Преди да стана войник, известно време отглеждах ловджийски кучета. Живеех в къщичката си заедно с жена си и сина си. Опитвах се да бъда добър съпруг и добър баща — това е всичко.

А беше ли такъв?

Аш изсумтя.

Едва ли. Бях по-добър войник, отколкото някога съм бил съпруг и баща. Биваше ме да убивам и да помагам в избиването на хора.

Твърде суров си към себе си. Знам, че си нещо много повече от убиец. Имаш добро сърце.

— Не ме познаваш, момче — сопна се Аш. — Не можеш да ми говориш такива неща, нито сега, нито когато и да е.

Ледената вода отново плисна по главата му, стресна го и го върна в настоящето. Той размаха неконтролируемо ръце за момент и изду бузи, опитвайки се да си поеме дъх. Хвана се за ръба на издатината, върху която лежеше, и чу как плъховете зацвърчаха ужасено. Минаха няколко мига, в които той остана да лежи задъхан.

Зачуди се дали Нико все още е с него.

— Момче — повика го той с дрезгав глас.

В тъмнината се чуваше звукът от ръчните помпи, които изпомпваха вода от трюма към палубите отгоре. Беше му трудно да надвика шума им.

— Нико! — изкрещя той.

Тук съм, тук съм.

— Кажи ми нещо. Каквото и да е. Искам да отвлечеш вниманието ми от тези неща.

Какво би искал да знаеш?

— Каквото и да е. Кажи ми какъв искаше да бъдеш, преди да станеш мой ученик.

Аз ли? Предполагам, че войник, като баща си. Макар че известно време мечтаех да стана актьор. Да пътувам по островите и да изкарвам прехраната си с представления.

Аш седна и се опита да се хване по-здраво за накланящия се корпус.

— Не знаех това — призна той.

Не. Никога не си ме питал.

Водата в трюма вече се разбиваше наоколо на вълни. Плъховете зацвърчаха още по-силно.

— Тогава трябваше да си тръгнеш в Ку’ос, Нико — извика Аш, изтръсквайки водата от лицето си. — Онази вечер, когато се върна и ми сподели за своите съмнения — трябваше да ме оставиш и да си тръгнеш!

Знам — отвърна Нико. — Но не го направих.

— Защо?

Последва замислено мълчание и след това сред шума се чу ясен глас:

Защото ти се нуждаеше от мен.

Беше се разразила буря, и то силна. Корпусът се тресеше от жестоките удари на разбиващата се в него вода, скърцаше и стенеше, когато носът му се издигаше над гребените на вълните, за да се стовари разтърсен в дълбоките бразди между тях. Смъдящата морска вода се изливаше в трюма през цепнатините между дъските над главата му. Ботушите и дрехите му бяха напълно мокри. Беше препасал наметалото си около кръста заедно с меча си.

От шумотевицата на бурята го боляха ушите. Той чуваше и как над него мъжете тичат и крещят панически.

Опита се да се прилепи към едната страна на корпуса, но безуспешно. Скоро започна да се търкаля заедно с плъховете във водата в трюма, която вече стигаше до корема му.

Аш осъзна колко безнадеждно е положението, когато чу плъховете да трополят нагоре по стените, за да избягат от трюма. Може би трябваше да последва примера им, но не беше плъх и нямаше как да се измъкне незабелязано. Вместо това, когато успяваше, той се прилепваше към стените, а когато не успяваше, се люлееше заедно с водата и повръщаше от силното клатене и солената вода, която неизбежно поглъщаше. Като в кошмар усещаше как нивото на водата постепенно се покачва към гърдите му. Накрая не издържа и започна да търси пътя към стълбите.

Всичко приключи по-страховито, отколкото очакваше.

Корабът се разтресе силно, сякаш се бе ударил в нещо. Аш изгуби равновесие и усети, че е погълнат от разместилата се водна маса.

Мъчеше се да се изправи, когато над главата му се разнесе секващият дъха звук от трошащо се на парчета дърво, последван от гръмотевичния грохот на водопад, носещ се към него. В този първи миг от приближаването му рьошунът изпадна в паника и целият се разтрепери. След това люкът се отвори с трясък и морската вода нахлу през него, а Аш беше пометен от кипящата вълна и запратен в най-задната част на трюма.

Той се удари в корпуса и трескаво се опита да си поеме въздух. Размахваше ръце и крака в търсене на опора. Успя да се изправи и се опита да се върне при стълбите. Беше безнадеждно. Сякаш тежестта на цялото море го буташе обратно и го притискаше към корпуса с такава сила, че единственото, което можеше да стори, бе да полага мъчителни усилия да си поеме глътка въздух.

Дъските на корпуса започнаха да стенат по различен начин. Корабът се наклони с носа напред и едновременно с това се обърна на едната си страна. Потъваше.

Аш си пое дъх в последните няколко стъпки въздух, останал между разпенената повърхност и дъските, които бързо приближаваха към главата му. Водата беше леденостудена и изсмукваше силата от мускулите му. Пряко себе си той започна да диша учестено и да гълта едновременно въздух и вода.

За кратко позволи на паниката да изпълни тялото му с жизненост, след което я прогони с тренирано усилие на волята си.

Главата му се удари в дъските отгоре. Продължаваше да усеща прииждащата вода като каменна плоча, притискаща гърдите му. Трябваше да изчака кораба да се наводни, преди да изплува навън през люка.

Не беше лесно да осъзнае това, докато надигащата се вода накрая не го обгърна изцяло.

Дори под водата до него долитаха измъчените звуци на корпуса на кораба. Пазейки скъпоценния въздух в дробовете си, той ритна с крака и се отправи към люка.

Налягането в ушите му нарасна. Знаеше, че корабът е потънал под повърхността и сега пада към дъното на морето. Ръцете му все по-трескаво опипваха дъските в търсене на люка. Сякаш измина цяла вечност, а той все не успяваше да открие изхода. Отново потисна паниката.

Ръцете му напипаха празнината и той се издърпа през нея. Нещо плуваше срещу него и той го отблъсна. Удавил се моряк.

Аш заплува към мястото, където предполагаше, че трябва да се намира таванът.

Покрай него преминаваха разни предмети — чувалите и късовете месо, които бяха окачени тук. Проби си път между тях и ръцете му напипаха стълбите. Издърпа се нагоре през следващия отвор. По памет знаеше, че в момента се намира в коридора на камбуза, в далечния край, на който имаше стълба, водеща към горната палуба. Заплува с всички сили, ушите му пулсираха от нарастващото налягане, което го беше обвило като каменна кожа. Дробовете му горяха. Още едно тяло се понесе към него и той избута и него встрани. Този път то помръдна — ръцете се протегнаха към него в отчаян опит да се вкопчат в живота. Някой тук, долу, беше все още жив.

Аш се освободи от хватката му. Сетне се протегна и хвана лицето на моряка — подути устни, нос, остри мигли, коса. Сграбчи го за косата и се отблъсна силно с крака. Мина цяла вечност, докато влачеше размахващия ръце и крака мъж към края на коридора. Стигна до стълбите, които нямаше как да сбърка на пипане.

След като за последен път ритна с крака, Аш понесе двама им далеч от потъващия кораб.

Отвори очи за секунда, без да обръща внимание на парещата болка от солената вода. Погледна безкрайния мрак — сякаш гледаше смъртта.

Нямаше как да разбере накъде е нагоре, защото тук нямаше светлина и усещане за тежест. Устата му инстинктивно се опита да се отвори, за да си поеме въздух. Аш стисна челюсти, макар в гърдите му да пулсираше нажежена болка.

Това е! — помисли си той. — Това е!

В далечината забеляза проблясък. Без да се замисля, той се обърна в тази посока.

Проблясъкът се повтори и той трепна от яркостта му, макар че светлината изчезна толкова бързо, че рьошунът разбра, че я е видял единствено по остатъчната следа, играеща върху ретината му. Беше далече.

Аш продължи с цялата си останала сила да рита като жаба по посока на светлината.

 

 

Дробовете му вече щяха да се пръснат, когато излезе на повърхността и с хрип си пое въздух, преди тежестта на моряка да го задърпа отново надолу. Той пак изплува на повърхността и с усилие се задържа на нея.

Беше нощ. Дъждът и вълните шибаха тялото му. Аш придърпа моряка по-близо до себе си, но мъжът беше мъртъв. Когато светкавица раздра мрака, той зърна лицето му, загледано спокойно в небето.

Затвори очите на моряка и го пусна в морето.

Една вълна повдигна тялото на Аш. За момент той зърна сцената, разкрила се пред очите му — брегова линия със стръмни бели скали, тъмни долчинки, няколко светли плажа, огън, горящ на един хълм… и флотата, подредена в колона, която бе разкривена от бушуващото море. Корабите се опитваха да стигнат до укритието на един залив, но някои бяха избутани встрани от курса и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще бъдат изхвърлени върху далечните скали.

Почти изчерпал силите си, Аш се опита да доплува до брега и плажа, който виждаше там. Но след няколко десетки замахвания трябваше да спре, защото беше твърде уморен да продължи. Главата му потъна. Той с мъка я извади пак.

Навсякъде около него плуваха отломки. Преметна ръка през един преобърнат стол и откри, че едва има сили да се държи за него. Вълните го повдигнаха отново. Обърна глава и видя, че прииждат нови.

В този момент Аш разбра, че му е останал само един шанс.

Той пусна стола и заплува, когато зад него с грохот наближи следващата вълна. За момент му се стори, че не се движи достатъчно бързо, за да бъде поет от нея, но после усети как тялото му се надига и с последните няколко замахвания, които намери сили да направи, той успя да се качи върху вълната.

Тя подхвана краката му и ги повдигна нагоре. Той насочи ръцете си право напред и вдигна брадичката си над водата, докато гребенът на вълната се надигаше и огъваше, носейки го към брега.

Аш се остави да се носи върху нея с радостна гримаса на лицето, докато кръвта във вените му пееше от въодушевление.

Вълната го изхвърли върху мокрия пясък, след което със съскане отстъпи обратно към морето. Аш се закашля, за да прочисти дробовете си.

Беше жив.

 

 

Капитан Джут, командващ бреговия форт на Пашереме, надникна иззад назъбения парапет към шибащия дъжд и зачака проблясък на поредна светкавица да освети морето.

— Сигурен ли си? — попита отново той помощника си сержант Бозон.

Сержантът беше некадърен мошеник, на когото Джут вече беше свикнал да не се доверява за нищо друго, освен за въпросите, свързани с опазването на собствената му кожа.

— Толкова сигурен, колкото съм сигурен, че след деня идва нощта. Там са, повярвайте ми. По-добре и ние да се махаме бързо от тук.

Над тях отекна гръмотевица и една светкавица озари кипящата вода на залива. Капитанът се приведе напред, избърса водата от очите си и усети как стомахът му се сви от страх, когато ги видя — стотици кораби, които се люлееха сред вълните близо до плажовете.

— В името на милостивия Глупак! — възкликна той и се хвана за зъберите на каменния парапет, за да запази равновесие.

Нашествие — помисли си той, внезапно почувствал се замаян. — Проклето широкомащабно нашествие!

— Капитане? — достигна до шокираното му съзнание гласът на Бозон.

Капитанът кимна и се опита да разсъждава трезво. Обърна се към сержанта и когато заговори, не можа да овладее лекото треперене на гласа си.

— Добре — каза той. — Запалете сигналния огън и изпратете птица. Нямаме много време, момчета.

— В тази буря може и да не видят огъня, капитане. Бих казал, че е по-добре да се отправим към форта на Олсън и да им предадем съобщението.

— Просто направи каквото казах! — кресна му капитан Джут.

Обърна се към водата на залива Уитъл, малък залив в Залива на перлите. В този късен час постройките на рибарското селище по склоновете на това естествено пристанище бяха тъмни. Джут се молеше някой в селото да е забелязал сигналния огън и да измъкнат всички навреме.

Последва нов проблясък и капитанът видя, че лодките вече са стигнали до брега под тях и тъмни фигури тичат през дюните към хълма, върху който се издигаше фортът.

Милостиви боже! — каза си той. — Твърде много са. През цялото време исках повече хора за форта, а сега вече е твърде късно.

— Невъзможно е да ги удържим, твърде много са — отбеляза сержант Бозон, който се бе върнал, след като беше раздал заповедите на мъжете.

Джут погледна към него, за пръв път очакваше с нетърпение какво ще каже той.

— Трябва да се евакуираме веднага, капитане, или ще ни обсадят след нула време и няма да успеем да ги удържим. Нали знаете какво правят те със затворниците?

Джут погледна хората си с широко отворени очи. Бяха се въоръжили с главни от огнището на караулното и разпалваха кладата за сигналния огън, стъкмена върху метална чиния на парапета. Тъй като беше напоено със спирт, дървото се запали доста бързо въпреки вятъра и дъжда. Само след мигове пламъците му се издигаха високо.

— Изпратихте ли вече птицата?

— Току-що.

— А дневниците? Трябва да изгорим и тях.

— Вече са в огъня, капитане.

— Много добре — каза Джут и хвърли последен поглед към приближаващите се фигури долу.

Видя, че са командоси с почернени лица за нощни действия.

— Тогава да се махаме от тук.

Но когато се обърна, за да си тръгне, сержантът и останалите вече ги нямаше.

— Ах, вие, некадърни копелета! — промърмори той на себе си и забърза след тях.

 

 

Когато Аш дойде на себе си, той все още лежеше на мястото, където беше изхвърлен на брега, и устните и лицето му бяха покрити със зрънца пясък. Изглежда, за момент беше изгубил съзнание. Бурята продължаваше да беснее и вълните миеха краката му.

Тялото му беше проснато сякаш безжизнено и мъртво върху пясъка, не се подчиняваше на волята му и трепереше от студа и шока. Гърлото го дразнеше от морската вода, която беше погълнал, и той насочи отворената си уста към дъжда, за да улови капките с език.

В съзнанието му бавно се появи смътната мисъл, че ще умре, ако остане тук, изложен на стихиите.

Аш изстена и се надигна на колене. Трябваше да вложи цялата си воля, за да стане. Раздвижи мускулите си един по един, докато накрая не се изправи на крака, като се олюляваше. Краката му трепереха, готови всеки момент да поддадат.

Когато краката ни са уморени, трябва да вървим с волята си — цитира той наум със замъглено от изтощение зрение, след което, препъвайки се, тръгна напред.

 

 

По брега беше пълно с други оцелели от корабокрушението — моряци, войници и хора, които придружаваха войските. Щураха се зашеметено напред-назад и след тях в пясъка оставаха объркани, криволичещи следи. Към пронизителния грохот на бурята се прибавиха скръбни ридания. Тук всички те бяха изложени на вятъра и дъжда, които ги шибаха с такава сила, че Аш имаше усещането, че отново се опитва да диша вода. Той прокара ръка през лицето си и примигна, за да вижда по-ясно. Вдясно от него някакви хора се бяха сгушили заедно сред дюните, а отпред други се готвеха да се отправят към залива.

Той отново избърса водата от очите си. Замъглените цветове пред погледа му се разширяваха, превръщаха се в тунел. Осъзна, че върви, олюлявайки се, сред дюните в търсене на място, където да легне на завет от вятъра.

Над главата му проблесна светкавица — той видя как пясъчният склон пред него се покри с миниатюрни кратери от ударите на дъждовните капки.

Отпред някакъв женски глас крещеше, ядосано. Към него се присъединиха и други. Чу се вик. Мъжки смях. Вятърът смени посоката си и отнесе звуците. Ноздрите на Аш доловиха носещия се мирис на дим от горящи дърва.

Огън!

Той се помъчи да изкачи склона на четири крака, дишайки учестено като куче. На върха се изправи. Присви очи и огледа сцената под себе си — група мъже, в чиито юмруци проблясваше стомана, налитаха на жени около запаления огън.

Надеждата за топлина и подслон моментално съживи Аш. Той се съсредоточи върху онова, което вижда, и различи една по-възрастна жена с разчорлена коса, която се държеше предизвикателно, крещеше на мъжете и отбиваше атаките им с парче дърво. Мъжете — той реши, че са моряци — изглежда, само я дразнеха.

— Хей! — извика Аш и всички лица се обърнаха към него.

Нова светкавица проряза небето. Той си помисли, че моментът е подходящ да извади меча си от ножницата.

Моряците се спогледаха с внезапна нервност и отстъпиха от жените. По-възрастната жена хвърли дървото и събра момичетата около себе си.

Бягайте, копелета. Нямам сила за това.

Те чакаха да видят какъв ще е следващият му ход. Аш заслиза от дюната и не се изненада особено, когато усети, че краката му поддават под тялото му. Беше достатъчно бърз, за да пристъпи навреме напред с единия крак и да превърне падането си в нещо, наподобяващо бързо спускане по склона. Държеше меча си напред за равновесие. Когато се строполи пред огъня, с облекчение видя гърбовете на моряците, които се отдалечаваха в нощта. Трепереше силно. В този миг поредният порив на вятъра раздуха пламъците на горящото дърво и въглените светнаха по-ярко. Когато вятърът стихна, огънят започна да припуква с подновена сила. Топлината сгря душата на Аш.

— Ей, ти — изграчи той към по-възрастната жена, — имаш ли вода?

Тя не му обърна внимание, а седна и се погрижи за момичетата, като ги настани около огъня под парче платно. Общо бяха пет и тя разговаряше с тях рязко и делово, сякаш беше тяхна стара леля. Останала доволна, тя уви главата и раменете си с шал и се приближи до него. Той видя в ръката й манерка, която тя великодушно му предложи.

Очите й огледаха цвета на кожата му.

— Само рулика имам — каза тя, като се настани до него и оправи роклята си. — Върши работа за разпалване на огън и за сгряване на стомаха. Пий, стари чуждоземецо. Това е най-малкото, което мога да ти предложа.

Точно в този момент той би предпочел прясна вода, но въпреки това отпи. Зъбите му тракаха по дървеното гърло. Изгълта всичко на един дъх и алкохолът изгори стомаха му, а по изтощените му крайници запълзяха горещи пипала.

Манерката изпадна от вкочанените пръсти на Аш. Притокът на алкохол се стовари върху тежестта на изтощението, притиснала тялото му.

Близо до него бледото лице на жената ту заставаше на фокус, ту се размазваше. Устата й се движеше бързо и говореше нещо.

Аш изстена, катурна се напред и светът пропадна.