Кол Бюканън
И се възправи сянка (47)

Бункерът

Дълбоко под Храма на шепотите старата Кира, майката на Сашийн, излезе от изкачващата се кутия в подземния тунел, осветен от газови лампи, и видя, че всички карети без една вече са заминали.

Тя се качи на последната. Колелата на каретата бяха върху релсите, кочияшът старателно избягваше да я гледа в очите, а впрегнатите зелове душеха и пръхтяха нетърпеливо. Кира дръпна силно въженцето, звънчето иззвъня и кочияшът — роб с нездрав цвят на лицето от липсата на слънчева светлина — размаха камшика си над гърбовете на животните и те потеглиха.

Дълбоко в сърцето й гореше ожесточен огън.

Скучните бетонни стени се нижеха покрай погледа й под пронизващата светлина на лампите, разделени от еднакви по големина пространства мрак, и я връщаха към спомените за дъщеря й и внука й, младия Киркус. Мисълта за тях подклаждаше пламъците в душата й — и двамата бяха мъртви.

Кира беше тази, която в качеството си на началник в Отдела беше дала заповед на дипломата Че какво да направи, в случай че Сашийн бъде заловена или избяга от битката. Такава заповед трябваше да бъде давана винаги, когато матриарх или патриарх излиза на бойното поле. В случая се бе наложило да я даде тя.

И сега това наистина се беше случило. Дъщеря й беше мъртва, отровена от куршума на дипломат.

О, Сашийн — помисли си тя и не можа да потисне усещането за загуба, което изпълни немощното й тяло.

Пряката й кръвна линия щеше да свърши с нейната смърт. Останалите в рода Дюбоа — природената й сестра Велма и неприятният й син щяха да сложат ръка на намаляващото богатство на семейството.

Мислите й се насочиха към дипломата, който все още бе на свобода в Кхос — онзи, който очевидно беше прострелял дъщеря й в шията. Че, младият мъж, обучен за рьошун, който беше дезертьор, ако обърканият доклад от близнаците изобщо беше точен.

Кира се зачуди как може да го премахне.

Стори й се, че прекара часове, поклащайки се в каретата, докато тя се движеше все надолу по безкрайните релси, губещи се в далечината. Време беше да обмисли положението, да остави емоциите си бавно да се уталожат до степен на безчувственост и умът й да се успокои.

Каретата се раздруса и спря и тя видя, че са пристигнали. Толкова дълбоко под катакомбите на Хиперморума въздухът беше застоял.

Кира слезе и се отправи към тежката желязна врата в стената. Още докато я приближаваше, от кабинката излезе жрец, за да я отвори. Той се поклони ниско и тя пристъпи през високия праг в малката стая, която беше цилиндрична, с гладки като стъкло стени и й създаваше усещането, че се намира в бутилка. Другият й край беше преграден с още една кръгла желязна врата.

Светлината бавно намаля и настъпи мрак. Чу се съскане и тя беше облята от фини пръски, които миришеха на борови дървета и на море.

— Вашата парола, моля — разнесе се глас, който идваше от всички страни.

— Осем-шест-нула-четири-девет-девет-едно.

Вътрешната врата се открехна. Кира пристъпи през нея към светлината отвъд.

Бункерът беше гробницата, в която погребваха хората живи. Железните врати бяха поставени, за да им попречат да излязат, както и да възпрепятстват влизането.

Жреците и робите, които живееха тук, долу, никога повече нямаше да видят небето. Някои доброволно бяха приели това половинчато съществуване, но повечето не бяха получили право на избор. Сухият филтриран въздух, който проникваше в стаите, носеше атмосферата на изоставени надежди и завинаги потиснати желания. От басейните, залите и клетките на харема се разнасяха приглушени разговори. Библиотеките и стаите с карти бяха тихи. Дори се чуваше как пее момче, застанало голо на пиедестал в коридор от мрамор, то възпяваше ревността на влюбените.

Кира стоеше под газовите лампи, които осветяваха толкова ярко това място, че сякаш беше посред бял ден. По облицованите с кожа стени имаше фризове с горски ловни сцени. В чакалнята се носеше мирис на влага и гнило, който надделяваше над свежите благоухания на дрехите и кожата й.

Още четирима души стояха в стаята в различни пози. Сред тях беше Октас Лефал — знаменитият чичо на Романо се беше подпрял на полицата на декоративната камина, докато гледаше към нея иззад големия си нос. Изглеждаше доволен от новината за смъртта на матриарха. Останалите бяха застанали до бара и разговаряха помежду си шепнешком.

Кира отвърна на погледа на Октас също толкова ледено. Днес нямаше да му достави удоволствието да покаже чувствата си.

Всички млъкнаха, когато двойната врата изтрака и се отвори. Бързо се подредиха в редица и паднаха на колене с ниско склонени глави.

Столът на колела с висока облегалка изскърца, избутан вътре от плещест млад жрец. Пред очите на мъжа, който седеше в него, имаше очила с позлатени рамки. Той беше гол под леко разтворената си копринена роба и старческата му повехнала кожа беше покрита с червеникавокафяви петна и странни остри бели косми. Плешивата му глава леко се олюля, когато столът спря пред тях. Мъжът, който го буташе, се оттегли от стаята и затвори вратата.

Нихилис внезапно отвори очи.

През дебелите стъкла воднистите му очи изглеждаха препалено големи и злобни.

— Кира — рязко каза той и гласът му прозвуча точно толкова изтощено и стържещо, колкото се очакваше на неговите сто трийсет и една години, — дъщеря ти лежи мъртва в Кхос. Моите съболезнования за загубата ти. Нека я запомним със силните й страни, а не с множеството й слабости.

Кира склони глава още по-ниско, макар и само за да скрие внезапната руменина, предизвикана от гнева й.

Мъжът иззвъня с миниатюрното звънче, което лежеше в скута му. Върховете на пръстите му бяха черни като въглен.

Влезе друг жрец, който тихо премина по плюшения килим, за да му подаде кристална чаша, пълна с кралско мляко. Нихилис млясна с устни и отпи. На лицето му се появи цвят и той се изправи. Робата му се разтвори още повече и разкри сребърните игли в зърната на гърдите му, както и множеството пиърсинги по гениталиите му.

Кира го наблюдаваше изпод клепачите си. Мразеше го толкова, колкото се страхуваше от него.

— И така. Какво трябва да направим сега? Изглежда, имаме празен трон, който трябва да бъде зает от някого.

Октас Лефал пръв прочисти гърлото си. Той беше на възрастта на Кира и също беше участвал в Най-дългата нощ и последвалия възход на Ман.

— Племенникът ми възнамерява да предяви претенциите си, след като си осигури контрола над Експедиционните сили в Кхос. Той е най-силният кандидат и всички тук го знаят. Трябва да наредим на архгенерал Спарус да премине под негово командване. Нека преходът да бъде плавен и да довършат превземането на Бар-Кхос.

— Чувствата ти са предвидими, Октас. Както винаги. И какво мислят за това останалите от вас?

— Поддържам това предложение — заяви Чишара от Бонес. — Колкото по-дълго се води тази война, толкова по-скъпо ще струва на всички ни.

Харт от забогателия от въглища клан Чирт погледна изненадано Чишара.

— Може и така да е — високо каза Харт. — Но има и други, които възнамеряват да изявят законните си претенции за трона. Синът ми е един от тях. Той трябва да получи своя шанс.

Лефал изсумтя подигравателно, сложил пръст върху дългия си нос.

— Искаш да подкрепя храбрия Романо — каза му Нихилис. — Въпреки това нашият обичай не е такъв, нали? Не. Първо трябва да преценим дали е достатъчно подходящ да управлява. Ако спечели в Кхос, може и да получи съгласието ми. Ако ли не, ще видим кой ще се издигне след междуособиците тук, в Ку’ос, и аз ще реша дали това е правилният човек.

— Но, повелителю — обади се Чишара, — ако си позволим колебания, може да загубим при Бар-Кхос.

— О, Свободните пристанища ще паднат, не се съмнявай в това, Чишара.

Кира откри, че мислите й са другаде. Тя беше стиснала здраво юмруци до тялото си. Усещаше как ноктите й са се впили в дланите. Изпълваше я жестоко огорчение, дори чувство на срам от това подценяване на дъщеря й, от подценяването на собственото й положение.

Погледни каква вреда нанесе на семейството ни — заговори мислено тя на дъщеря си. — Сега сме неудачници. Звездата ни залязва и силата ни намалява. Беше родена да побеждаваш, дете мое! Беше родена да завладяваш!

Междувременно в истинския свят застаналият до нея Чишара погледна Лефал и каза:

— Не е само това, милорд. Става дума и за разходите. Миналата седмица моите аналитикоси ме уведомиха, че ако войната продължи още една година, тя ще ни струва повече, отколкото можем да се надяваме да изкараме от островите за двайсет години окупация.

Нихилис й размаха пръст, сякаш беше нахално дете. Наистина тя беше най-младата сред събралите се тук — едва петдесетгодишна.

— Разгромяването на Свободните пристанища означава за нас повече от печалбата, която може да получим от тяхното жито и руди. — Той направи пауза и отпи отново от чашата с мляко, наслаждавайки се известно време на вкуса му. — Да, сега виждам, че всички сте заинтересувани. Кира, кажи им за хитрия ни план.

Към нея се обърнаха враждебни лица. Погледи, които я обвиняваха, че е протеже на техния повелител, защото някога му е била любовница.

— Разбира се — дрезгаво отвърна Кира, като погледна право в очите на Нихилис. Коленете започваха да я болят от неудобната поза. — Трябва да добавя, че този план беше одобрен първо от мен и дъщеря ми.

На сбръчканото лице на Нихилис се появи безмълвна усмивка и той леко кимна, потвърждавайки едва доловимо думите й.

Тя се обърна към останалите:

— Предвиждаме, че Свободните пристанища ще паднат до една година, след като се справим с Бар-Кхос. Когато те паднат, ще насочим вниманието си към проблема със Занзахар и Халифата.

Лефал вдигна очи към тавана. Кира реши да не му обръща внимание.

Думите сами се лееха от устата й.

— Тогава ще останем единственият им клиент за черен барут. Когато войната свърши, ще намалим закупуването на черен барут до почти нищожно количество. Ще го направим под предлога, че искаме да стабилизираме сметките си. В същото време ще предизвикаме глад в Патия или на някой друг от южните острови, така че цената на нашето жито да се вдигне. Тогава ще бъдем принудени — или поне така ще изглежда — да повишим тарифите си за житото, което продаваме на Занзахар и от което те са зависими. Година след двойния удар по тяхната икономика Занзахар ще навлязат в период на все по-задълбочаваща се криза. Ще се появят подходящи условия за преврат в Къщата на Шарат. Ще се погрижим за това. Сами ще организираме този преврат с играчи, избрани от нас самите, като използваме нашите дипломати в тяхна подкрепа. Занзахар и Халифатът ще паднат, без да водим и една битка. Което е по-важно, монополът им върху търговията с Небесните острови ще бъде наш. И така ще сложим ръка върху единствения известен източник на черен барут.

Всички я гледаха и мигаха, сякаш обяснението й бе направено на непознат език.

— Ти сериозно ли говориш? — възкликна Чишара, забравяйки в гнева си къде се намира. — В момента сме на прага да довършим Свободните пристанища, а ти вече искаш да заложиш всичко, което евентуално ще спечелим? Какво ще стане, ако Халифатът осъзнае какви са истинските ни намерения? Могат да ни наложат ембарго, да спрат доставките ни на барут и вместо това да го насочат към бунтовете, които могат да избухнат в империята.

— Страхуваш се за онова, което можем да загубим — намеси се Нихилис, вдигнал отново пръст. — Това винаги е била твоята слабост, Чишара. По-добре да помислиш за всичко, което можем да спечелим от това.

— Значи е решено? — попита Лефал. — Продължаваме с този план, така ли?

Нихилис повдигна глава назад, сякаш за да огледа по-добре мъжа. Кира погледна втренчено стряскащата червенина на устните на своя повелител, върха на езика му и месестия ръб на клепачите му.

— Достатъчно имоти ли имаш, Лефал? Искам да кажа, достатъчно ли са, за да си доволен?

— Човек никога не е доволен, милорд. — Лефал позволи на устните му да се появи едва доловима усмивка.

За момент яркият език на Нихилис сякаш опипваше въздуха около устата му.

— Тогава ето го и отговора на твоя въпрос, нали?