Кол Бюканън
И се възправи сянка (37)

Военнопленници

Ямата беше дълбока десет стъпки и покрита с дървена решетка. Гледано отдолу, от пръстения под, небето беше като ярък кръг, пресичан от време на време от някоя птица, носеща се по вятъра, които те не усещаха. Мъжете изпъваха шии, за да наблюдават кръга. Тук, долу, нямаше нищо друго за гледане, бяха сами, превърнати в жалки смачкани останки, изпълнени със спомени за страданията, през които бяха преминали.

Беше третият ден от пленничеството им. Всичките бяха облечени в мръсни дрехи от жълт памук, чиято долна част беше прикрепена с копчета, за да могат да я свалят, когато имат нужда да се облекчат. Ръцете и краката им бяха оковани. До един имаха натъртвания, порязвания и вътрешни наранявания.

Бул току-що беше изплюл водата на пода и гледаше втренчено гнилия зъб, който беше извадил от устата си.

— Вземи — прошепна той и подаде меха на стария си боен другар.

Първоначално Бан не отговори. Просто гледаше невиждащо отсрещната стена от пръст и далеч отвъд нея. От покритото му с мръсотия лице се виждаха само зачервените очи и лилавата подутина на бузата му, където кожата беше възпалена от отворена рана. Ръката му, положена на изпънатия му крак, трепереше силно. Беше притиснал другата си ръка към къркорещия си корем. Всички бяха недохранени и гладни.

Бан се беше оплакал, че не чува с дясното ухо, затова Бул го сбута и мъжът бавно обърна глава, погледна към меха с вода, после към Бул, след което отново впери очи в стената.

Бул усети подобна на гадене немощ. Той подхвърли меха с вода на главен сержант Чиланос, който също не проговори, но в очите му проблесна благодарност. Когато свърши, подаде меха на следващия мъж. Тази възтопла вода беше единственият лукс, с който разполагаха. Всеки отпиваше по малко от нея като от вино.

Вече три дни бяха лишени от почти всичко. Беше им забранено да говорят, макар да го правеха скришом, когато скуката най-сетне притъпеше страховете им. Не им позволяваха и да спят. Пазачите хвърляха камъчета по онези, които си затваряха очите. През нощта войниците пикаеха върху тях, докато те стояха свити от изтощение.

Известно време Бул оглеждаше мъжете, които често заставаха над тях, опитвайки се да открие гиганта от северните племена, който го беше спасил. Искаше му се да му изкрещи — Погледни… погледни за какво ме спаси! Но от мъжа нямаше следа и Бул предположи, че той е умрял от раните си.

От време на време взвод имперски главорези се спускаха по стълба в ямата, избираха наглед произволно един от тях и започваха да го налагат с дървените си бухалки. В началото се бяха опитали да възразят срещу това, но всеки път, когато го стореха, ги биеха още по-жестоко, докато накрая дори Бул не можеше да издържа повече и всички не разбраха, че е по-добре просто да си седят и да мълчат.

В най-мрачните мигове Бул пускаше шеги, за да им помогне да преодолеят случващото се — когато някой се влачеше по пода, след като го бяха пребили, или пък пикаеше кръв във ведрото.

След като това продължи три дни, светът за Бул стана някак странно прозрачен, сякаш можеше да бръкне с пръсти в него и да докосне нещо друго и нереално. Миризмата в ямата беше станала нетърпима, тъй като всички споделяха една и съща кофа, за да се облекчават, а тя беше изхвърляна само веднъж дневно. Бул я понасяше по-добре от останалите мъже. В края на краищата той беше свикнал с лишенията на пленничеството. За тях той се превърна в нещо като спасителна скала в бушуващо море.

В този момент тропотът над главите им накара Бул да присвие очи към тъмните дъски, препречващи ямата. Мръсните лица на останалите се обърнаха към него, за да им вдъхне някаква увереност.

Пазачите развързваха капака на ямата. Те го отвориха и спуснаха стълбата.

Този път реши, че ще се бие, ако изберат него за побоя.

Четирима войници се спуснаха долу с тежките си бухалки и започнаха да оглеждат мъжете, които примигваха срещу тях от пода. Най-възрастният видя загледания в стената Бан и го посочи с тоягата си.

— Ставай! — отсече той.

Бан не му обърна внимание.

Останалите войници сграбчиха Бан и го принудиха да се изправи. Оковите му издрънчаха. Докато той все още примигваше под светлината, те нахлузиха на главата му чувал и го задърпаха към стълбата.

Бул с мъка се изправи на крака и облегна гръб на стената от пръст.

— Къде го водите? — попита той с дрезгав глас.

— Без разговори! — изкрещя възрастният войник и се втурна към Бул с тоягата си.

Бул го сграбчи с окованите си във вериги ръце и успя да го удари с чело в лицето. Изпита доста голямо задоволство, като видя как по лицето на пазача потече кръв, и остави нещата да се развият по обичайния начин, когато войниците го нападнаха. Бул слушаше глухите удари на тоягите и отказваше да падне, сякаш по някакъв начин това имаше значение, сякаш се беше върнал във времената на платените си двубои, изправен до стената, без да му е останала каквато и да е защита.

Накрая той все пак падна. Строполи се на земята и оголи окървавените си зъби в усмивка към войниците, които помъкнаха Бан нагоре по стълбата. Бан не правеше усилия да помръдне и мъжете го извлякоха през отвора като чувал картофи.

Чиланос отвори уста и запя, докато войниците затваряха капака на ямата. Беше „Песента на забравените“. Познатите думи отекваха силно в дълбините на ямата.

Бул се изправи на колене и оковите му издрънчаха.

— Кажи им каквото искат! — изкрещя той. — Чуваш ли ме, Бан? Кажи им всичко, за което те попитат!

 

 

Спарус беше недоволен, докато се спускаше по спиралата на стълбището, виещо се надолу през скалата на острова, върху която се издигаше цитаделата.

Крийд се беше измъкнал — вече нямаше съмнение в това. Принципарият на Туме му го беше казал. Мичине му се подиграваше с тази новина, докато умираше от раните си.

А сега беше дошла и вестта, че състоянието на матриарха се влошава.

Спарус имаше усещането, че всичко около него започва да се обърква — цялото това налудничаво и глупаво нашествие, вдъхновено от плановете на неговия предшественик Мокаби. Дори падането на Туме не му се струваше кой знае какъв успех. Освен ако веднага започнеха масирано настъпление към Бар-Кхос, ситуацията все още можеше да добие катастрофален изход за тях и за него.

Повече от всякога му се искаше да се беше отказал от командването на тази експедиция. През всичките тези години на мръсни кампании в чужбина той се изкачваше по хлъзгавите стъпала на повишенията, за да постигне онова, което някога беше считал за невъзможно — позицията на архгенерал на Ман. И сега репутацията, която беше изграждал цял живот, зависеше от изхода на превърналото се в опасен хаос нашествие в Кхос. Как ли щеше да бъде запомнен от историята, ако всичко тук се объркаше?

Само мисълта за това го изпълни с ярост.

Дълбоко под цитаделата Потопеният палат представляваше комплекс от големи зали, ярко осветени от кристални фенери, висящи от безброй канделабри. Във външните му стени имаше огромни широки прозорци от дебело стъкло, край които почетната стража на Сашийн стоеше на пост. От външната страна блещукаше прозрачната вода на езерото, затъмнена от надвисналото, изградено от трева, подобие на сал, върху което се намираше градът. През откритите пролуки на каналите подобно на ветрила проникваха лъчи светлина. От всеки прозорец можеха да се видят далечни пасажи риби, които се стрелкаха във и вън от светлината. От тъмното дъно на езерото се издигаха балончета. Някои от тях стигаха до повърхността, а други се плъзгаха и се поклащаха от долната страна на езерната трева.

— А, генерале. Искам да поговорим, ако нямате нищо против.

Пред него беше застанал Клинт.

— Какво има, лечителю? — нетърпеливо попита той мъжа.

Клинт му направи знак да го последва в едно празно помещение — салон със столове с облегалки и стари портрети по стените. Лекарят облиза устни и се огледа, за да се убеди, че никой не ги чува.

— Мисля, че Светият матриарх е била отровена — каза той припряно и приглушено.

— Отровена? Как?

— Раната й. Мисля, че куршумът е бил намазан с отрова.

— Сигурен ли си?

— Можете да го усетите по мириса на раната й, ако имате обоняние за тези неща. А и симптомите… В началото предполагах, че е отравяне на кръвта, но сега… — Клинт поклати глава. — Виждам, че е повече от това. Прилича ми на спори от черен крак.

Спарус затвори очи и остана така дълго време.

Ето я значи — катастрофата, която очакваше да се случи — помисли си той.

— Не предполагах, че кхосианците използват такива неща — каза той и усети противния парфюм на мъжа, когато се приближи.

— Не използват. Само Елаш произвежда такива отрови. И само нашите дипломати ги използват.

Архгенерал Спарус присви, очи и се вгледа внимателно в мъжа.

— Искаш да кажеш, че някой от нашите хора е направил това?

— Аз съм просто лекар, нищо повече. — Клинт предпазливо сви рамене. — Мога само да докладвам онова, което съм установил.

Спарус разтри основата на носа си с мръсните си пръсти. Това му се струваше безсмислено.

— Не можеш ли да я спасиш?

Лекарят сведе поглед към краката си.

— Трудно е да се каже. Лекувам я с кралско мляко, но самото мляко… Единственото, с което разполагаме, е онова в буркана с главата на Лушън, а Сашийн не ми разрешава да го ползвам.

— Зарежи този глупак Лушън. Използвай от буркана колкото ти е нужно. Имаш моето позволение да го направиш.

— Благодаря ви. Но дори да го направя, млякото е старо и твърде използвано — не върши работа за нещо повече от консервиране. Трябват ни пресни запаси от него и дори тогава… Разбирате ли, дипломатите използват черния крак, защото кралското мляко има слаб ефект над него. Наричат го „кралската тревога“.

Спарус усети, че лекарят снизходително предполага, че той е невежа в тази област.

Въпреки това сдържа яда си и се съсредоточи върху належащия проблем.

— А ако разполагахте със запас от прясно мляко?

Клинт тъжно поклати глава.

— Предполагам, че можем да изпратим небесен кораб до Занзахар или Байрат, но се съмнявам, че имаме време за това. Тя се влошава все по-бързо.

— Каза ли й нещо от това?

— Не. Засега мисля, че е най-добре да си почива.

— Лечителю, ако тя умира, трябва да го знае.

— Да. Но може би е за предпочитане да не й казваме как ще умре.

Спарус осъзна, че мъжът е прав, и се съгласи с думите му.

— Трябва да я видя.

— Да, разбира се. Но се налага да съблюдавате някои предпазни мерки.

Клинт го поведе към Кралската зала. Разминаха се с жрицата Суул — жената, изглежда, се беше загубила тук, в дълбините на скалата. В преддверието лекарят връчи на Спарус копринена маска, която да завърже около устата и носа си. Тя миришеше на мента и на нещо много по-остро.

— Заразно ли е? — попита Спарус иззад маската.

— Смята се, че е. Особено ако е в напреднал стадий. С тези неща е най-добре човек винаги да бъде предпазлив — обясни мъжът и му подаде чифт тънки ръкавици от овчи черва.

Сашийн лежеше на леглото в голямата спалня и треперещото й тяло беше завито с измачкани чаршафи. Стаята беше осветена единствено от трептящата синя светлина на езерото от другата страна на извития прозорец. Матриархът имаше треска и дишаше тежко. Лицето й блестеше от пот и беше възпалено, както и ръцете й. Във въздуха се носеше остра миризма на жлъчка.

— Матриарх — поздрави я Спарус и застана до леглото й.

Сашийн примигна, объркана за момент. Тя немощно съсредоточи погледа си върху него.

— Спарус — каза с дрезгав глас и се помъчи да помръдне, но се отказа още след първия опит. — Казаха ми, че не трябва да докосвам никого от страх, че ще прихвана нещо, тъй като организмът ми е отслабнал.

Спарус се поколеба, след това сложи ръка върху нейната. През ръкавицата от овчи черва усети горещината на кожата й. Лицето и устните й имаха леко синкав оттенък. Превръзката на шията й беше покрита с жълти петна.

Докторът се суетеше около нея. С облечените си в ръкавици ръце той провери пулса й и огледа пораженията по тялото й. Когато Клинт дръпна докрай чаршафите, Спарус видя, че краката й са почернели.

Милостива страст! — изненадано си каза той, когато видя колко зле е тя всъщност.

— Какво имате да ми докладвате, генерале?

Той се прокашля иззад маската.

— В югозападната част на града все още има огнища на съпротива. Би трябвало скоро да се справим с тях.

— А Романо?

— Оплаква се, че още не му е позволено да влезе в града с хората си.

— Той знае ли? — прошепна тя и Спарус видя, че дори в сегашното й състояние в нея се надигна гняв.

Сашийн си пое дъх няколко пъти, за да събере достатъчно сили да подхрани гнева си.

— Оставете го да се оплаква. Няма да поема риска да му позволя да влезе в Туме с хората си. Знае, че съм уязвима. Все едно сама да му предложа да извърши преврат.

Спарус се поклони и запази мнението си за себе си. Откри, че му е трудно да я гледа. В ума си вече проиграваше възможните последствия за себе си. С подкрепата на семейството си сега Романо беше най-силният претендент за мястото на патриарх на Ман. Ако Сашийн не се възстановеше, ако умреше тук, в Туме, Романо щеше да се обяви сам за следващия патриарх, какъвто и наследник да посочи тя. Щеше да поиска да ръководи експедиционните сили, за да се окичи със славата на покорител на Бар-Кхос.

Реши, че Романо може да получи експедиционните сили, ако това би означавало, че самият той като архгенерал ще може да се върне в Ку’ос с ненакърнена репутация. Но вече не беше сигурен, че дори това е възможно. Романо можеше да призове за ново пречистване и беше много вероятно Спарус да се окаже начело на списъка.

Мога още сега да му предложа лоялността си — помисли си той и се зачуди на кого би могъл да се довери за изпращането на такова съобщение.

Сашийн наблюдаваше внимателно лицето му.

— Умирам, нали, Спарус?

Тя звучеше като младо момиче, гласът й беше тънък и сподавен.

Само ме вижте. Кроя планове за оцеляването си, докато тя е на легло и едва диша.

— Има надежда — опита се да я успокои Спарус. — Ще ни доставят пресни запаси от мляко.

Главата й се отпусна обратно на възглавниците.

— Тогава ги накарай да побързат. При всяко поемане на дъх усещам, че се влошавам.

Тя наклони глава настрани и проследи как Клинт отваря буркана с главата на Лушън. Спарус видя, че нивото на млякото в него е спаднало до консервирания скалп на мъжа.

— Бъди по-пестелив с него — предупреди го Сашийн, когато лекарят бръкна с малък черпак в буркана.

Клинт се приближи до нея и изсипа в отворената й уста малко от течността. Устните й тутакси почервеняха леко и тя си възвърна малко от цвета на лицето.

— Извади го — нареди тя на лекаря. — Сложи го до мен.

Клинт погледна към Спарус, сякаш търсеше одобрението му. Лекарят извади главата от буркана и я постави върху нощната масичка до матриарха. Очите на Лушън бяха притворени и проблясваха изпод клепачите, сякаш той сънуваше.

— Да поговорим по-късно — тихо каза Сашийн и също затвори очи.

— Да, матриарх — отвърна Спарус, след което се обърна и излезе от стаята, следван от лекаря.

Генералът почувства облекчение, след като напусна помещението.

— Запази състоянието й в тайна — нареди той на Клинт, докато двамата сваляха маските и ръкавиците си. — И не споменавай за отровата.

Той се отправи към стълбището, което щеше да го отведе до дневната светлина. В мислите му цареше хаос.

 

 

— Тя умира. В най-добрия случай е въпрос на дни.

— Сигурен ли си? — попита Романо.

— Разбира се. — Клинт се опита да скрие раздразнението си. — Изпратиха хора да донесат още кралско мляко, макар да се съмнявам, че ще пристигне навреме, за да й помогне.

Генерал Романо обмисли новината, почти разтреперан от вълнение. Чичо му се беше оказал прав — рано или късно, ако човек е търпелив, става онова, което той желае.

Романо погледна лекаря, който стоеше пред него със зачервено лице.

— Няма да забравя помощта ти.

— Благодаря ви — отвърна Клинт и се поклони. — Трябва да се върна, преди да са усетили отсъствието ми.

— Тогава върви — провлечено отвърна Романо.

Той проследи как мъжът се качи на зела си, срита го в хълбоците и препусна в лек галоп обратно към моста на Туме.

Изражението на застаналия до Романо помощник-командир беше мрачно както обикновено.

— Значи е време — отбеляза Скалп с грубия си глас.

— Така изглежда. — Романо оголи зъби в дива усмивка. — Надявам се тази кучка да страда до последния си дъх.

Палатката беше отворена и двамата стояха срещу смрадливия вятър. Докато гледаше хората си, езерото и островния град, Романо се почувства напълно нов човек и всичките му съмнения се разпръснаха. Помисли си колко странен може да бъде животът понякога. У дома, в Ку’ос, той едва ли имаше някакъв шанс да узурпира трона на матриарха. Сега обаче се намираше в Кхос, мястото, където тя щеше да го загуби.

— Какво ще правим със Спарус? — попита Скалп.

— Той не е глупак. Сега ще гледа личния си интерес. Щом тя умре, ще поискам от него и от експедиционните сили да ми засвидетелстват лоялността си. Когато армията стане моя, ще мога да превзема Бар-Кхос. Тогава никой няма да може да оспори претенциите ми за поста на Свети патриарх.

— Ако чакаме твърде дълго, може да изгубим възможността да превземем града.

— Тц-тц! — възкликна Романо. — Не бързай толкова да ме свалиш на земята. Остави ме да се порадвам малко на мига.

— Въпреки това трябва да действаме бързо — настоя Скалп.

— Казвам ти, че нищо не можем да направим. Тук играем по-голяма игра, дори ограниченият ти ум да не може да го проумее.

Романо, Свети патриарх на Ман — изпробва наум той как звучи.

— Можем поне да започнем някаква подготовка.

Романо въздъхна. Искаше по-бързо да се отърве от този мъж, за да може да отпразнува подобаващо новината с антуража си.

— Много добре. Поговори с капитаните и другите нисши офицери. Обещай им повишения, ако се съгласят да минат на наша страна. Запомни всеки, който откаже да ти даде незабавен отговор, за да го включим в списъка за пречистването.