Кол Бюканън
И се възправи сянка (38)

Пътищата се разделят

Заради махмурлука спаха през по-голямата част от деня, като от време на време се събуждаха от откъслечните изстрели в далечината. Кърл лежеше на плочките, които бяха поставили върху гредите на тавана. Че се притискаше към гърба й, прегърнал тялото й, за да я топли.

Старият чуждоземец остана на покрива. Седеше в сянката на комин и наблюдаваше цитаделата и улиците отдолу.

Кърл беше гладна, мъчеше я и жажда, защото водата им беше свършила. Не се осмеляваше обаче да излезе на улицата. Достатъчно се беше стреснала, когато бяха чули шумове в стаите под тях — затваряне на врата и дрънчене на стъкла. Беше останала неподвижна и притихнала като плъх, който се крие.

До нея Че се въртеше неспокойно под отслабващата светлина, процеждаща се през дупката в покрива.

— Да нямаш бълхи? — попита го тя.

— Защо?

— Защото през цялото време се чешеш.

Той спря да мърда. Кърл усещаше дъха му на врата си.

— Скоро ще трябва да тръгваме — прошепна той в ухото й.

Кърл кимна. Тя се опитваше да не мисли за това. Чувстваше се в безопасност тук, в това скривалище — поне дотолкова, доколкото беше възможно предвид обстоятелствата.

— Страхувам се — призна тя.

Той я прегърна по-силно, макар че в този момент тя не се нуждаеше точно от това.

Кърл имаше нужда от дрога и от малко твърд алкохол, с който да я прокара.

— Ти не се ли страхуваш? — попита го тя, като леко обърна глава.

— Не.

Колко странно — помисли си тя.

— Все още не си ми казал нищо за себе си. Спомням си, че миналата нощ говорех предимно аз.

— Покрай другото. Не ме бива много в говоренето.

— Не искаш да ми кажеш, така ли?

— Така е по-добре, повярвай ми — тежко въздъхна той.

Кърл се обърна по гръб — хълбокът я болеше след лежането на твърдите плочки. През дупката в покрива видя в притъмняващото небе да проблясва вечерна звезда.

Тя обърна уморените си очи към Че.

— И така, още ли ме намираш красива?

— Моля?

— Вчера, когато беше пиян, ми го каза.

— Ами, точната дума тук е пиян

Тя се престори на ядосана и се отдръпна от него. Усети как той сложи ръка на рамото й и нежно я придърпа обратно.

— Кърл, ако пред мен стоят хиляда красиви голи жени, ти пак ще си тази, която първа ще привлече погледа ми.

— Ооо?

— Аха.

— Значи само това е важно за теб — хубав външен вид и гъвкаво тяло?

Беше ред на Че да се намръщи. След малко обаче изражението му се смекчи и на лицето му се изписа усмивка.

— Не — отвърна той. — Не и когато става дума за теб.

Изглежда, наистина го мислеше.

Над главите им се разнесе скърцане и в отвора се появи лицето на стария чуждоземец.

— Че — каза той, — трябва да поговорим.

Кърл проследи как младият мъж се изправи и отиде да говори с Аш. Тя седна и изтупа праха от себе си. Внезапно изпита копнеж по гореща баня и топла храна в стомаха си.

Двамата мъже спореха за нещо с приглушени гласове. Кърл зачака, загледана в паяжината, която висеше сред сенките на гредите — един тлъст паяк стоеше в средата й и чакаше някоя муха.

Че извиси глас:

— Тя може би умира вече, стари глупако. Ще те убият за нищо.

— Трябва да го направя — изсъска чуждоземецът.

Разгневени, и двамата мълчаха известно време. Че хвърли поглед надолу към нея и Кърл се престори, че гледа другаде.

Че протегна ръка към Аш. Рьошунът се поколеба за момент и после я пое. Стиснаха си ръцете и когато Аш понечи да издърпа своята, Че внезапно сграбчи китката му.

— Нещата между нас уредени ли са?

Старецът погледна изучаващо лицето му.

— Мисля, че поне не сме врагове — отвърна той.

— Това би трябвало да е достатъчно — каза Че и пусна ръката му.

Аш погледна към Кърл и след това изчезна в полумрака.

Когато тя застана до Че, видя чуждоземецът да се катери с лекота по покрива с изваден меч в ръка. Двама имперски войници пиеха вода от резервоара на улицата под тях. Когато продължиха по пътя си, Аш ги проследи.

В края на покрива той спря и погледна надолу към улица, която Кърл и Че не можеха да видят. Внимателно остави меча си, след това разхлаби две плочки и взе по една във всяка ръка.

Вдигна ръцете си над ръба на покрива, възможно най-раздалечени една от друга, след това ги приближи с един инч, като преценяваше нещо. Подсвирна надолу към улицата.

Пусна двете плочки едновременно.

Миг по-късно се втурна надолу по наклона на покрива.

— Аш! — извика го Че.

Чуждоземецът спря и погледна назад.

— Какво?

— Дано намериш покой, старче.

Аш увисна от ръба на покрива и след секунда изчезна.

 

 

— Кой си ти? — попита старият жрец, застанал на инч разстояние от лицето му.

Разпитващият задаваше на Бан този въпрос за хиляден път. За хиляден път той отговори кой е.

— Бан — задъхано отвърна той от пода. — Бан Калвоне.

Болеше го, когато говореше, раната на бузата му беше възпалена и пареше.

— И какъв е чинът ти?

Бан почувства, че го дръпнаха за косата, така че да застане лице в лице със стария жрец. Кожата на мъжа беше набраздена от дълбоки бръчки и също така беше покрита с белези от акне, от което вероятно беше страдал на младини.

— Лейтенант от кхосианската Червена гвардия.

— Да — с увещаващ глас продължи старият жрец, като поглади лицето си. На Бан му се догади от противния му дъх и той се извърна настрани. — Но кой си ти!

В тясното пространство на палатката беше горещо. До далечната стена димеше мангал и челото на Бан беше покрито с пот.

— Не разбирам — изстена той.

Жрецът се усмихна и хвърли поглед на жреците воини, застанали зад стола, на който беше вързан Бан. Единият жрец воин пусна косата му, главата на Бан отново увисна напред и погледът му се впери в пръстения под. През полузатворените си клепачи видя, че жрецът му обърна гръб и протегна слабите си ръце към малката маса, отрупана със стъкленици, сгънати документи и остриета.

— Ти предател ли си? — попита жрецът, без да се обръща.

Бан усети, че стомахът му пламна. Помисли си, че всеки момент ще повърне направо в краката си.

— Предател ли си? — повтори мъжът.

Бан получи удар с юмрук в тила.

Опита се да се съсредоточи. Потта вече се стичаше по лицето му и се смесваше с кръвта в устата му.

— Не — дрезгаво отвърна той. — Не съм предател.

— Така ли? Значи никога няма да предадеш народа си?

— Разбира се, че не бих го направил!

Жрецът се обърна. В едната си ръка държеше сгънат лист хартия, а в другата — фино извито острие.

— Въпреки това всички хора са предатели.

Наведе се към лицето на Бан и отвори с палец сгънатия лист. Бай се отдръпна и дъхът му заседна в гърдите. Видя как жрецът присви устни и духна веднъж върху хартията. Ситен бял прах обви лицето на Бан. В паниката си той пое дъх и заедно с него и част от праха. Устата му тутакси се скова.

В периферията на зрението му затанцуваха цветни нетна. В насъбралия се мрак проблясваше бяла светлина.

Главата на Бан се олюля и тялото му се отпусна. Ръцете отзад го подпряха.

— А сега — разнесе се далечният глас на жреца — кажи ми отново кой си.

 

 

Че вдигна поглед към дупката в покрива. Навън цареше полумрак и небето беше станало тъмновиолетово. В него се издигаха дебели стълбове дим, докато градът около тях гореше. Въздухът беше натежал от миризмата на пушек. Започваше да му люти на очите.

Дипломатите бяха някъде там, навън — обикаляха района. Усещаше присъствието им като слабо гъделичкане в пулсиращата си жлеза — подобно на сърбеж, който не може да почеше. Чувстваше това, откакто слънцето клонеше към залез, макар усещането да не се засилваше.

Какво чакат? — Че откри, че си задава този въпрос.

— Онези пожари се приближават — съобщи той на глас.

Кърл кимна и погледна ръката, но не и очите му. Двамата си играеха с пръстите на ръцете си.

Гледаше я влюбено. В това момиче, зад острия й ум и решителното поведение, се криеше нещо уязвимо.

— Трябва да вървим — каза той и я дръпна за ръката.

Кърл най-сетне погледна към него и той видя, че тя се подготвя за онова, което им предстои, за пътя, който трябва да извървят по улиците, ако искат да стигнат до безопасно място. Че й помогна да се изправи. Тя поднесе ръка към устата си и се закашля. Димът ставаше все по-гъст.

Двамата стояха и гледаха смаяно навън със зяпнала уста.

На север, през няколко улици, гореше цяла редица сгради. Линията на огъня пращеше, хвърляше искри и се издигаше все по-високо, докато поглъщаше стени и мебели и се разпростираше и върху съседните постройки. Вляво положението беше същото, а и една улица вдясно гореше. Двамата с Кърл сякаш се намираха в центъра на някакъв развихрил се огнен ад.

— Не разбирам — каза Кърл и поклати глава.

Че излезе през отвора и се изкачи на четири крака по наклонения покрив. Закашля се и закри устата си с ръка, докато гледаше на юг и очите му отразяваха пламъците.

— Вода — извика той надолу към Кърл. — Трябва да стигнем до най-близкото място с вода!

 

 

Видя, че то не е далече. Различи го през дима, след като завиха зад ъгъла.

— Оттук — каза той иззад парцала, с който беше увито лицето му, и се отправи към стените на минералните бани, като се оглеждаше наляво и надясно.

Без да се обръща, знаеше, че тя го следва.

Затичаха през площад с дълги маси и пейки, над които имаше решетка от дървени прътове, от тях висяха хартиени фенери — бяха леко осветени от горящите сгради зад тях. Ботушите на Кърл и Че тропаха шумно по дъските. Отпред ниската кръгла сграда на обществената баня се издигаше на фона на пламъците. От откритата й горна част се надигаше пара, сякаш тя също гореше. Че забеляза движение на улицата зад нея, между стените от пламъци на рушащите се сгради.

— Хей! — възмути се Кърл, когато той я сграбчи и я принуди да се скрие зад една от сградите.

Сетне я пусна, така че да може да надникне над масата. Сега нямаше нищо — ни помен от фигурата, която току-що беше видял. Че обходи с поглед приближаващите стълбове дим и хвърчащи искри и се опита да запази самообладание.

— Хайде — подкани я той, след което се изправи и отново се затича, този път с пистолет в ръка.

От лявата им страна се разнесе оглушителен гръм. Един от фенерите изчезна пред очите им.

Че изруга и се затича напред, като се опитваше да разбере откъде е дошъл гърмът. Отекна нов взрив и една маса хвръкна във въздуха точно когато минаваха покрай нея. Че зави надясно и претича през площада, като разкъса изпречилия се пред него чаршаф. Задната стена на банята се издигаше точно пред тях. Пред нея имаше бараки, от които излизаше пара.

— Мисля, че някой стреля по нас! — извика Кърл и го последва през вратата на една от бараките, потънала в лепкав мрак.

Той затръшна паянтовата врата зад гърба им и в този момент в стената, на нивото на главите им, се появи дупка с големината на юмрук.

Че моментално залегна.

— Наведи главата си ниско долу! — извика той и дръпна Кърл на пода.

В следващия миг бараката беше връхлетяна сякаш от буря. В полумрака се посипаха парчета дърво, когато части от стената изхвърчаха навътре.

— Направи нещо! — изкрещя му Кърл, свила се на кълбо на пода.

— Вече го правя! — извика той в отговор, закривайки тялото си с ръце.

Усети как в кожата му се забиват парчета летящо дърво. Инстинктите му бяха поели контрол над тялото и се опитваха да го запазят жив за сметка на ръцете и краката му.

За момент яростната атака отслабна. Отвън крещяха гласове.

Че се промъкна до една от дупките в стената и надникна навън. Към бараката се приближаваха около дузина фигури. Бяха облечени в тежки огнеупорни костюми. Главите им бяха покрити изцяло, а очите им бяха защитени със стъкла. Те се навеждаха тромаво да презаредят тежките си оръжия, които, ако се съдеше по размерите им, можеха да бъдат само ръчни оръдия.

Че избърса потта от лицето си. Подуши изпълнения с пара въздух, който вонеше на сяра и на нещо друго, нещо познато. Той хвърли поглед зад себе си. В мрака различи в задната част на бараката кош за пране. Огледа пода между себе си и коша.

Които и да бяха онези отвън, те започнаха да стрелят отново. Кърл закрещя, а Че се плъзна към дръжката на пода и отвори един капак, под който се разкри квадратен отвор в езерната трева отдолу. В него имаше наклонена дъска с ребра за търкане на дрехи. Младият мъж усети пронизваща болка в ухото и гърба. Момичето запищя по-силно.

— Кърл! — извика той.

— Какво?

— Ранена ли си?

— Какво?

— Махаме се!

Тя погледна надолу към черната, пълна с мехури, вода на езерото и сетне впери в него широко отворени очи.

— Да не си луд?

Че вече се мъчеше да свали раницата си. Той се плъзна във водата, която беше топла като във вана.

— Просто се дръж за мен и ритай с крака колкото се може по-силно. Мисля, че на юг от нас има канал. Не може да е далеч.

Той видя, че тя е ужасена. Внезапно му дойде наум, че и той би трябвало да е ужасен.

Кърл скочи във водата и след това изплува на повърхността, плюейки.

— На юг ли? — извика тя. — Как можеш да разбереш накъде е юг?

— Мога да предположа — отвърна той. — Готова ли си? Сега си поеми дълбоко дъх. Готови!

 

 

Старият жрец и уредник Хийлас махна маската от шит от устата и носа си и вдиша дълбоко от нощния въздух на Туме.

Каква воня! — кисело си помисли той.

Напомняше му за Ку’ос посред лято, когато смрадливата мъгла на Баал понякога покриваше града, само дето тук беше доста по-зле.

Все пак поне беше далеч от голямата спалня и от противната миризма на смърт около Сашийн, вън от дълбините на цитаделата. Хийлас открай време мразеше да е в близост до болни, така както се страхуваше от затворени пространства. Най-много се боеше от студените тунели на Хиперморум, където оставяха мъртвите. Най-големият му кошмар беше той самият да умре и да бъде погребан там за вечни времена.

Тя умира — отново си помисли той, докато пресичаше подвижния мост на цитаделата, за да излезе на централния площад. — Сашийн умира.

Беше оставил матриарха сама в стаята й, като се изключи отвратителното присъствие на Лушън до леглото. Докато с облекчение затваряше вратата след себе си, той си помисли каква странна двойка са те. Беше му трудно да си ги представи такива, каквито са били някога — двама влюбени, заслепени един от друг. Известно време тя и смелият й генерал от Лагос били неразделни. Сашийн дори говорела за деца от него и за построяване на семейно имение в Брюле.

Хийлас вървеше с наведена глава, пъхнал ръце в ръкавите си, без да обръща внимание на поклоните на жреците, които срещаше — всички те бяха хора без положение.

Той спря до канала и погледна надолу към откъсналите се салове от езерна трева и дървените отломки, които все още плаваха там. Видя плясък, но не успя да зърне рибата, а само мекия призрачен блясък, останал след нея.

Мрачно си каза, че по-нисшите жреци няма да скланят глави пред него, когато Сашийн умре. Щеше да се смята за късметлия, ако Романо наредеше само да му отрежат носа и го изгонеше. Винаги ставаше така, когато един владетел биваше заменян от друг. Приближените на предходния владетел бяха прочиствани, за да се осигури място за новите. Целият му живот, всичко, към което се беше стремил, щеше да изчезне.

— Моите извинения — разнесе се глас, когато някой се блъсна в него.

Хийлас се обърна ядосано и веднага усети как нещо остро се притиска към корема му през робата. Беше живял достатъчно дълго, за да не се чуди дали това е нож.

Маскираното лице на жрец воин се надвеси над неговото.

— Къде е тя? — разнесе се дълбок глас иззад маската.

— Кой? — попита той, за да спечели време.

— Сашийн. Къде е тя?

Хийлас вдигна ръце.

— Откъде да знам? Аз съм просто куриер.

— Свали си ръцете — изсъска мъжът. — Виждам как се перчиш, жрецо. Сега престани да ме лъжеш и отговори на въпроса ми или ще те убия на място.

Хийлас се изправи.

Значи се стигна дотук — помисли си той. — Нож в корема, а около мен вони на развалени яйца.

— Мислиш, че можеш да ме уплашиш? — каза той. — Виждам го в очите ти, чуждоземецо. Възнамеряваш да ме убиеш така или иначе. Направи го тогава. — Той шумно се потупа по гърдите. — Готов съм.

Ръка сграбчи предната част на робата му и го прикова на място. Ножът проби дрехата му и се вряза в кожата на стомаха. Остана там, един пръст навътре в тялото му, и Хийлас почувства как по космите на слабините и бедрата му се стече струйка топла кръв.

Той пребледня. Болката не беше нищо и после изведнъж се превърна във всичко. През годините уредникът беше преминал през доста лични пречиствания. Беше се научил как да се справя с болката и го направи и сега, като призова волята си и се насили да се отпусне по вълните й.

— Ако се разкрещя, само след миг тук ще има една дузина хора.

— Тогава крещи.

Хийлас се огледа. През осветеното от фенери място преминаваха обикновени жреци и жреци воини. В отсрещния му край наказателен взвод избиваше неколцина от оцелелите от Градската гвардия на Туме. Още войници се суетяха около един от близките складове, където разтоварваха каруца с амуниции и носеха сандъци с гранати и други експлозиви. Сигурно можеше да ги повика, но миг след това щеше да бъде мъртъв.

Какво значение има. Тя така или иначе ще умре.

— Не можеш да стигнеш до нея — студено отвърна той. — Тя е в Потопения палат, в сърцето на скалата.

— Опиши ми мястото.

Той го направи, като през цялото време мислеше колко странно е на какво са способни умът и тялото, за да продължат да живеят дори само още един скъпоценен миг.

Плътта е силна — каза си той.

Когато млъкна, мъжът го промуши три пъти един след друг, бърз като змия. Отдалечи се още докато Хийлас падаше, вкопчил ръце в разкъсания си и окървавен корем.

— Помогнете ми — изстена уредникът, но никой не го чу.

Беше твърде късно за помощ — той се строполи странично на земята.

Главата му лежеше върху дъските, той дишаше тежко и гледаше песъчинките, разпилени върху тях като камъни в пустиня.

През тази пустиня вървеше мравка. Хийлас наблюдаваше как известно време помръдва с антените си към него, докато той умираше, след което продължи по пътя си.

 

 

Че реши, че тя е мъртва, когато извлече тялото й от канала и го положи на езерната трева. Но когато натисна корема й, Кърл започна да плюе вода, след което се претърколи настрани и се закашля.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя избърса устата си. Беше й нужно известно време, докато възвърне гласа си.

— Така мисля.

Улицата от другата страна на канала беше същински ад от пламъци. Кърл седеше и трепереше, докато двамата наблюдаваха случващото се около тях, и когато той я взе в прегръдките си, тя започна да се успокоява.

Сърбежът по врата му се засили и се превърна в постоянна пулсация. Той се огледа наоколо, към сградите от тази страна, които отразяваха светлината на пожарите, и тясната улица, задръстена с останките от плячкосването.

Близо са.

— Трябва да тръгваш — каза той на Кърл и й помогна да се изправи колебливо на крака, докато водата се стичаше от дрехите им.

— Ами ти?

— Има нещо, което трябва да довърша, преди да се присъединя към теб.

Тя сбърчи чело и погледна празната улица.

— Ще се справиш — увери я той. — Просто бъди внимателна.

Докато изричаше думите, той почувства внезапно чувство на вина, че я изоставя.

— Вземи. — Той сложи пистолета си в ръката й.

— Никога в живота си не съм използвала пистолет.

— И сега няма да ти се наложи. Пълен е с вода. Трябва да се разглоби и да се смаже наново. Ако попаднеш в опасност, просто го насочи и го използвай за заплаха. Ето, вземи и това. — Той свали колана с амуниции от кръста си и го пристегна около нейния, докато тя го наблюдаваше. — С него ще изглеждаш по-убедително. Запомни, използвай го само за заплаха. Не се опитвай да стреляш с него. Разбра ли?

— Разбира се. Да не съм глупачка.

— Тогава върви — меко й каза той.

Кърл продължаваше да стои, останала без дъх и разтреперана. Той прокара пръст по бузата й и когато стигна до брадичката, повдигна главата й, така че очите им се срещнаха.

Тя хвана пръста му и го задържа.

— Грижи се за себе си, Че, чуваш ли?

Хареса му как произнесе името му.

— Ще го направя.

Целувката им беше кратка. В нея имаше някаква неловкост — бяха двама непознати, чиито пътища се разделят.

Тя се отдръпна от него и след това се отдалечи в нощта.

Че отново беше сам.

 

 

Суон гледаше със зяпнала уста огнената буря отпред. Блестящите й очи отразяваха пламъците. Тя леко се олюляваше, сякаш под ритъма на музика, която само тя чува.

Някъде в далечината изгърмя пушка. Един офицер се отдели от редицата на войниците, за да огледа.

— Къде е той? — нетърпеливо попита Гуан и огледа поредицата открити пазари — единствената част от града, която още не бяха подпалили.

— Не бързай. Хората ни ще го принудят да излезе.

— Ако не са в капан някъде там, вътре, заедно с него. Казвам ти, досега трябваше да видим някакви следи.

Гуан започваше сериозно да се съмнява в този техен план. Беше твърде заплетен и приличаше по-скоро на някакъв спектакъл, отколкото на нещо практически изпълнимо. По-добре да бяха отишли сами да се справят с Че. Но както често се случваше, беше позволил на сестра си да го убеди да постъпят иначе.

Държаха се за ръце, както правеха понякога още от деца. Тя стисна неговата, сякаш за да го успокои.

По протежението на улицата стояха войници в тънка линия. Лицата им също като неговото бяха увити в кърпи и всички те гледаха през откритите пазари към стените от пламъци и дим, които се издигаха в нощното небе. В улиците отзад втори пръстен от войници лежаха скрити и чакаха.

— Мислиш ли, че заслужава всичко това? — попита той сестра си.

— Какво общо има заслужаването?

— Той все пак е един от нас.

Гуан усети студения вятър върху дланта си, когато сестра му я пусна.

— Сега ли се сещаш да покажеш загрижеността си? След като той дезертира? След като показа, че е предател, какъвто на практика го обвинихме, че е?

Гуан знаеше, че е безполезно да спори с нея. Освен това някои истини не се нуждаят от подкрепа.

— Мислиш ли, че ще сторят с нас същото, когато всичко това свърши?

— Защо да не го направят? Ние знаем толкова, колкото и той.

— Да, но като правим това, доказваме, че може да ни се има доверие. Това е добре за нас, Гуан, усещам го. Имат нужда от такива като нас, за да им вършат мръсната работа. Които и да са те.

— Да се надяваме, че си права.

Беше трудно да се вижда надалече с цялата тази сивкава мъгла, която изпълваше въздуха.

Една фигура тичаше откъм сергиите с гръб, обхванат от пламъци. Най-близките войници се прицелиха с арбалетите си и стреляха.

Беше куче, което гореше, скимтеше и хапеше пламъците, докато бягаше. Когато стрелите го уцелиха, то потръпна конвулсивно и падна мъртво на земята.

Суон изруга под нос.

— Тези хора просто изоставят кучетата си да умрат — кисело отбеляза тя.

Не за пръв път Гуан погледна сестра си с учудване от начина, по който работи умът й. Макар да бяха близнаци, които понякога довършваха изреченията си или взаимно четяха мислите си, в нея имаше някаква ексцентричност, която у него като че ли липсваше.

Тъкмо се готвеше меко да й напомни, че тя не би следвало да има проблем с горящите кучета, щом няма проблем с горящите хора, когато усети пулсация в шията си, последвана от нова, по-силна.

Гуан опря пръст в шията си и Суон стори същото.

— Пригответе се — каза той на войниците пред тях. — Той ще се появи всеки момент.

Те насочиха арбалетите си, а сестра му извади пистолета си.

Минаха минути, откъм сергиите димът се носеше на талази. Пулсът в шията на Гуан се ускоряваше все повече.

Въпреки това от Че нямаше помен. Арбалетите в ръцете на мъжете започнаха да се поклащат.

— Вече трябваше да е достатъчно близо, за да го видим — заяви Суон и насочи оръжието си към пазара.

Гуан остана неподвижен. Нещо не беше наред. Че вече трябваше да е сред тях.

— Нали не мислиш…

Той се завъртя и миг по-късно и сестра му стори същото. Двамата погледаха в двете посоки на улицата, към сградите, наредени от отсрещната й страна, и техните тъмни прозорци.

Гуан извади своя пистолет и едновременно с това пристъпи настрани.

— Суон — повика я той и двамата отстъпиха възможно най-навътре в сянката на стена.