Кол Бюканън
И се възправи сянка (44)

Куражът на мъртвеца

Бул сънуваше по-малкия си брат Куртез, макар в съня му той да беше отново длъгнестото и срамежливо момче, което беше прекалено чувствително за света, в който живееше, а самият Бул беше все същият арогантен зрял мъж.

Намираха се в лабиринта от улички в бедняшкия квартал на Бар-Кхос от детството им, където Бул се беше научил да се бие и това му харесваше, където по дирите му бяха банди невидими преследвачи, надаващи бойни викове. В съня си Бул каза на по-малкия си брат да продължава да тича, докато той самият се обърна срещу виещата сган и застана с масивното си и покрито с белези тяло насреща им, за да го спаси.

Когато се сепна и се събуди, той откри, че лежи свит върху влажния сламен под на ямата, треперещ от студа и мокър от дъжда, който се сипеше от нощното небе. Над ямата стоеше войник с дълъг прът в ръка, който се огъваше, докато го мушкаше през дървената решетка. С него той ръгаше Бул в ребрата, за да го събуди.

— Не можеш да спиш! — каза мъжът, който изглеждаше раздразнен, задето се налага да му припомня това извънредно важно правило.

Бул се изправи криво-ляво и облегна гръб на стената от пръст, по която през дупката се стичаше дъждовна вода. Войникът започна да обикаля по края на ямата и да ръчка поред затворниците. В мрака отекна изненадано мърморене и сумтене.

Бул се замисли за съня си и за лицето на брат си.

Куртез беше оставил бележка, когато се беше обесил на колана си от таванската греда в стаята си. Беше написал, че не може да живее отхвърлен от Адрианос и да го гледа как се перчи с новия си любовник.

Именно тази бележка Бул беше напъхал в устата на Адрианос, докато лежеше и умираше. На процеса не бяха споменали за нея. Може би семейството я беше махнало, за да скрие срама си.

Поредното ръчкане в рамото му го накара да вдигне поглед нагоре. Пазачът беше обиколил ямата и пак беше стигнал до него.

— Не можеш да спиш!

Бул беше все още окован. Схванатото му пребито тяло беше покрито с натъртвания в различни оттенъци на лилавото. Въпреки това нещо в него внезапно избухна. Той сграбчи края на пръта и го издърпа от ръцете на стъписания мъж. Хвана го с две ръце и го засили, така че краят му удари мъжа през устата. Бул продължи да го удря в лицето отново и отново.

Кракът на мъжа се подхлъзна на ронещия се край на ямата, той падна и се просна по лице върху решетката. Дървото изскърца под тежестта му. Бул избърса лицето си от дъждовните капки и се прицели внимателно с огъващия се прът. Удари мъжа за последен път в слепоочието и той загуби съзнание.

— Чиланос! — изсъска той в мрака и в дъжда, докато се мъчеше да се изправи на крака. — Помогни ми да стана, човече.

Но Чиланос мълчеше и Бул си спомни, че мъжът беше загубил способността да говори след последния разпит от жреците.

— Бан! — опита той, макар да не беше сигурен защо го прави, тъй като Бан беше също толкова зле, колкото и останалите. — Калвоне!

До него се разнесе дрънчене на вериги.

— Помогни ми, по дяволите!

Изненада се, когато една ръка се протегна, сграбчи го за дрехите и Бан се надигна на крака.

Добро момче — помисли си той. — Добро момче!

Едва успяваше да види стария си другар в мрака. Различаваше само тъмните очертания на фигурата му. Бан се наведе и хвана крака му, за да помогне на Бул да го повдигне и да го постави върху преплетените му ръце.

— Сега — прошепна Бул и скочи с другия си крак.

Бан се напрегна и изсумтя под тежестта на едрото му тяло. Успя да го повдигне няколко стъпки нагоре. Ръцете му трепереха и беше опрял гръб в стената. Бул размаха ръце, за да се хване за един от дървените прътове на решетката. Не уцели и падна обратно долу, когато силите на Бан се изчерпаха. Войникът над тях започваше да се размърдва.

— Още веднъж — нареди Бул на Бан. — Давай, копеле!

Опитаха отново и този път Бул успя да хване един от хлъзгавите прътове. Дървото изскърца и леко се огъна под тежестта му. Дъждовните капки го заслепяваха.

— Стой, без да мърдаш! — изсъска той надолу към Бан.

Сетне започна да опипва кожените ремъци, придържащи капака затворен, като мигаше, за да проясни погледа си, докато забелените очи на войника бяха насочени към него. Ремъците между пръстите му бяха хлъзгави. Той изруга и ги дръпна в опит да ги развърже.

Една примка се разхлаби и преди да се усети, останалата част от ремъка, навита около коловете, също започна да се размотава. Бул го издърпа и го пусна в ямата.

Блъсна капака и той се отвори. Остана провесен, за да си поеме дъх. От него капеше вода, беше омаломощен.

— Сега ме избутай! — нареди той на Бан. — За бога, избутай ме!

 

 

Бан беше убеден, че сънува.

Вървяха през лагера на имперските Експедиционни сили под леден порой. Бул крачеше отпред, облечен в бронята на имперски войник, и леко накуцваше. Останалите се тътреха подире му, като се подпираха един друг и зяпаха с широко отворени очи стройните редици от палатки, покрай които минаваха, и войниците, които клечаха в тях.

Встрани от тях се простираше Къкрещото езеро и остров Туме с града върху него, който тази нощ беше ярко осветен. Лагерът беше разположен по протежението на брега, недалеч от мястото, където мостът стигаше до сушата. Бан видя укрепленията от пръст близо до моста. През последните дни се чуваха звуци от сражения — изстрели и препускане на зелове. В началото се надяваха и молеха това да е спасителна мисия, но така и никой не дойде да ги потърси.

От дочутото мърморене на онези, които ги държаха в плен, бяха останали с впечатлението, че манианците се бият помежду си. Това беше осигурило на затворниците почивка от мъченията. Побоите бяха спрели, както и редовните разпити с наркотици. Сякаш ги бяха забравили.

За Бан това беше време на мрачни мисли, на свикване с идеята, че вече е мъртъв в този кошмарен ров и просто очаква да бъде погребан. Беше открил известно спокойствие в безнадеждността на положението, в което се намираха. Осъзна, че човек може да е изправен пред неизбежната си смърт, да свикне с мисълта за нея и дори да я приветства, защото тя ще сложи край на маловажните му земни страдания.

И сега се беше случило това — този сън как се препъва в задната част на колона от мъже, заслепяван от дъжда, докато оковите се впиват в отворените рани по кожата му.

Вървяха ли, вървяха, предшествани от смрадта, която се носеше от тях, и прекосяваха лагера необезпокоявани, влачеха дрънчащите си окови пред очите на войниците, които наблюдаваха как Бул ги води, изглеждаха отчаяни и изтощени и сякаш изобщо не ги беше грижа.

Мъжът пред Бан, наречен Гадеон, започна да издава странни хрипове и се отклони от пътя. Бан го сграбчи, подхлъзвайки се в калта с босите си крака, и го издърпа обратно в колоната.

— Остани с нас, братко — прошепна той. — Остани с нас.

— Трябва да се върнем обратно — повтаряше мъжът като обезумял. — Те ще ни накажат, когато разберат, че ни няма. Отново ще ни нарекат предатели или нещо по-лошо.

Бан се почувства засрамен, че вижда този мъж пречупен, след това се засрами, че се чувства така.

Какво са сторили с нас? — запита се той, заслушан в ужасеното бръщолевене на мъжа. — Какво са направили с умовете ни?

Гадеон внезапно спря, след това се обърна към Бан и го сграбчи с ръцете си с дълги нокти.

— Пускат ни да си отидем, така ли? — попита той на висок глас, почти крещейки. — Така ли е?

Някой му изсъска да замълчи.

— Кажи ми, Бан! — изкрещя той. — Не мога да продължа, ако те…

Бан затисна с ръка устата и носа му. Мъжът се бореше, задушавайки се.

За момент Бан продължи мрачно да го държи — искаше му се той просто да млъкне и да умре.

Една ръка хвана неговата и я дръпна. Беше Чиланос. Той бутна Гадеон отново в колоната пред себе си и го последва, прегърнал го през рамо.

Бан се запрепъва след тях.

Да — помисли си той. — Играят си с главите ни. Карат ни да сънуваме тази нощ, а когато се събудя, ще бъда пак в онази дупка в очакване на смъртта.

Той се огледа и осъзна, че лагерът е останал зад тях и сега вървят през откритата равнина. Мракът наоколо беше като прегръдка.

Бан се блъсна в гърба на Чиланос, когато мъжът се закова на място. Погледна напред през дъжда и видя, че и Гадеон е спрял, както и мъжът пред него. Олюлявайки се, Бан ги заобиколи, защото не искаше да спира точно сега. Той видя тъмната фигура на Бул, който беше вдигнал ръка, за да ги накара да пазят тишина. Едрият воин се оглеждаше наляво и надясно.

— Стой! — от мрака пред тях се разнесе глас, последван от жвакащи стъпки в калта. — Легитимирайте се!

Чу се стържене на стомана върху кожа. Бул изчезна в нощта.

Две остриета се удариха едно в друго. Отляво се разнесе нов вик.

— Докладвайте!

Прозвучаха стъпки, които тичаха към тях.

— Казах да докладвате!

Това е истинско — помисли си Бан. — Не е фантазия.

— Вървете! — подкани другарите си той във внезапен пристъп на паника.

Сетне сграбчи един мъж и го блъсна към мрака.

— Вървете! — повтори той, опитвайки се да накара всички да се движат.

Цялата тътреща се група се затича.

Подминаха Бул в мрака. Мъжът отскочи встрани от нещо и им махна да продължават.

— Свирете тревога! — изкрещя мъж. — Вие там, свирете тревога!

Мъжете дишаха тежко, докато газеха в коритото на поток.

Помагаха си да се задържат на крака, докато се изкачваха от другата му страна. Бан падна и се нагълта с кална вода. Дъждът се сипеше по повърхността на потока. Макар да му се гадеше, Бан се изправи и започна да се изкачва от другата страна, забивайки нокти в калта.

Обърна се към Бул. Мъжът стоеше на брега на потока. Силуетът му се очертаваше на светлината от лагерните огньове. Беше обърнат с гръб към тях с меч в ръка.

Някой се опитваше да издърпа Бан. Той се извърна и се затича с големи подскоци. Сърцата им вече щяха да се пръснат, но те продължаваха да бягат като призраци, изгубени в нощта.