Кол Бюканън
И се възправи сянка (45)

Майка

От комина на къщичката, както и от покрива на порутената барака отзад, се издигаше дим. Отстрани на къщата имаше навес от изгнили дъски. Подът му беше покрит със сено, което се беше разпиляло към калния двор, където кокошките кълвяха изсипаната царевица.

В края на ограденото място един стар зел се разхождаше лениво, като дъвчеше доволно и гонеше с опашката си късните есенни мухи. Зад него в далечината се извисяваха южните планини, по склоновете им блестяха сребристи водопади, улавящи слънчевата светлина.

Майката на Нико излезе през вратата на кухнята. Тя избра няколко малки цепеници от купчината край варосаната стена на къщата, след което забърза към опушената барака. Мръсните краища на полите й се влачеха по земята. Тази сутрин беше вързала червената си коса, която хвърляше тъмни отблясъци.

Аш я видя, докато вървеше по черния път, и се закова на място, сякаш се беше ударил в стена. Сърцето му биеше тежко като ковашки чук.

Той се приближи до нея, когато тя излезе от димящата барака, бършейки празните си ръце.

— Ох! — възкликна Рийс и се хвана уплашено за гърдите.

Отпусна се, когато го позна. Хвърли поглед зад гърба му, за да види къде е Нико, и лицето й се стегна, когато не го видя.

— Господин Аш — успя да го поздрави тя.

— Госпожо Калвоне.

Той видя, че жената оглежда опърпания му и запуснат външен вид. На красивото й лице бавно се изписа тревога.

— Къде е синът ми?

Аш несъзнателно затвори очи, за да не вижда страданието й. Той засрамено сведе глава.

— Не — прошепна тя, осъзнала какъв е отговорът.

Как би могъл да изрече онова, което трябваше да й съобщи? Аш най-сетне се насили да я погледне в очите.

— Момчето… — Беше нужна цялата му воля, за да продължи. — Госпожо Калвоне, съжалявам. Него вече го няма.

— Не. — Тя клатеше глава, стиснала с ръка гърлото си.

Кожата й поруменя и стана яркочервена.

Аш свали глиненото шишенце с праха на момчето от врата си и й го подаде. Видя колко жалко изглежда то. По-жалко дори от урната с праха му, която беше поверил на Барача да я пази. Но това беше единственото нещо, останало от сина й, което можеше да й върне, а той изпитваше необходимост да й върне нещо.

— Аз… много съжалявам.

Рийс погледна ужасено шишенцето, сякаш той държеше мъртвородено дете. В този миг той наистина мразеше себе си.

Тя блъсна ръцете му и шишенцето се претърколи в двора, удари се в стената на къщата и се разби на парчета. Рийс му се нахвърли и го удари в лицето. Ударът беше доста силен и Аш се олюля. След това яростта й се отприщи и тя го засипа с удари и ритници.

— Ти ми обеща! — крещеше тя отново и отново. — Ти ми обеща, че ще го защитаваш!

Възрастният мъж не се опита да я спре дори когато тя слепешком грабна лопата и стовари металната й част върху него с все сила. Той падна, просна се в калта, вдигнал ръце, за да предпази лицето си. Смътно осъзнаваше потока от думи, който се лееше от устата й — обвинения, до едно основателни и правдиви.

Той едва виждаше от кръвта, стичаща се по очите му. Чу виковете на мъж и усети как го сграбчват нечии силни ръце. Рьошунът примигна, за да прочисти погледа си, и видя лицето на Лос, надвесено над него. Рийс седеше на земята, събрала полите си, и ридаеше неутешимо, забила нокти в калта.

— Най-добре си върви, старче — посъветва го Лос и му помогна да се изправи.

Аш стоеше и се олюляваше. Искаше му се да й каже нещо, да се опита по някакъв начин да облекчи мъката й. Но знаеше, че на света няма нищо, което да може да направи това.

Остави я разбита на парчета като глиненото шишенце, строшено в калта.

Над главата му се събираха облаци, които затъмниха есенното небе с обещание за още дъжд. По пътя Аш подминаваше каруци, натоварени със стоки или семейства, самотни пътници с раници, стада добитък, подкарвани от пастири, пушещи лулите си. Рано следобед той превали едно възвишение и видя пред него да се простират Заливът на бурите и Бар-Кхос.

Имаше чувството, че са минали години от предишното му посещение в този обсаден град от Свободните пристанища. В действителност се беше отбил тук със „Соколът“ само преди няколко месеца за някои много наложителни поправки и това беше довело до първата му съдбоносна среща с Нико.

Откъм скалистия бряг духаше пронизващ морски бриз. Отвъд него се надигаха пенестите вълни на залива. Можеше да види Лансуей, който стигаше до залива, и тъмните стени на Щита, обвити от облаци дим, насред който спорадично просветваха оръдейните изстрели.

В този град трябваше да се завърнеш не ти, а Нико, с няколко белега и куп истории за разказване — помисли си Аш.

Той вървеше с тежка крачка по натоварения път към източната порта. От дясната му страна се простираше градското небесно пристанище с потрепващите ветропоказатели и ширналите се във всички посоки складове. Пет-шест небесни кораба бяха привързани за земята. Около тях се суетяха ремонтните екипи.

Когато доближи градската порта, той долови нещо различно сред уличния шум — далечния грохот на битката при Щита. Всички го чуваха — всички, които се опитваха да преминат през задръстването при отворената порта, където каруците, бяха проверявани от войник, преди да преминат.

Аш беше повлечен от блъсканицата и стигна до вътрешността на града, без никой да го провери.

Докато си пробиваше път към центъра, заваля. На пръв поглед животът продължаваше да тече нормално под далечния тътен на артилерийския огън, макар че атмосферата беше по-напрегната и по-тревожна от преди. На няколко пъти срещна хора, които бяха изпуснали нервите си и крещяха гневно.

С парите в кесията си купи картонена купичка ориз от уличен продавач и я изгълта лакомо на мига. Мина през Квартала на еснафите и през Квартала на бръснарите и накрая излезе на широкия Булевард на лъжите. Улицата не беше толкова оживена, колкото друг път. Хората бързаха с хартиените си чадъри или се криеха под капещите стрехи на сградите и мрачно наблюдаваха минаващите закрити каруци, натоварени с ранени и мъртви войници.

От един малък пазар Аш си купи импрегнирано дълго палто и плетена сламена шапка с широка периферия, която стигаше чак до нивото на очите му. Сега, след като вече беше облечен подходящо за времето, той потърси аптека, защото от натежалото от облаци небе главоболието му се бе завърнало. Въздъхна облекчено, когато си купи пресни листа дулче, прекъсвайки караницата на двама братя в малкия им магазин в тясна странична уличка. Когато излезе навън, той пъхна в устата си едно листо. Усети горчивината му и продължи да дъвче, когато болката отказа да намалее. Налапа четири листа и главата му започна да олеква, но той не се замисли особено какво би могло да означава това.

През пелената от дъжд видя отпред над равните покриви на квартала да се издига Планината на истината. Обърна й гръб и се насочи към уличките на Бардело, свърталището на музикантите, поетите и художниците. Накрая спря пред една дървена сграда, надвиснала опасно над павираната улица. Прозорците й бяха тъмни и със затворени кепенци. Над вратата, на мястото, където би трябвало да има дървена табела, имаше метална скоба с рисунка на Клеймо, окачено на верижка.

Аш се огледа, за да се убеди, че се намира на правилната улица.

Озадачен, той опита да отвори вратата, но установи, че е заключена.

— Хермес! — извика той и заудря с юмрук по нея.

Миг по-късно се разнесе звукът на тътрещи се крака, последван от шума от издърпаните резета. Вратата се отвори и Хермес, агентът, подаде глава навън и присви очи към него през дебелите стъкла на очилата си.

— Аш! — извика дребният мъж с разширени от изненада очи. — Ах, ти, старо куче! Наистина ли си ти?

Той отвори вратата по-широко и му направи знак да влезе вътре.

— Онова, което е останало от мен — отвърна Аш.

Пристъпи в слабо осветената прашна стая. Няколко стола бяха подредени край стените под рисунки на залива. От съседните стаи долиташе оглушителното крякане на птици.

— Какво става тук? Защо е затворено?

Мъжът вдигна поглед с такова изражение, сякаш някой току-що го е зашлевил през лицето. Кръглите му бузи поруменяха. Очите му зад очилата замигаха бързо и в тях се появи влага. Той се прокашля и махна от лицето си кичур къдрава коса.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Какво да знам?

Хермес отчаяно закърши ръце. На Аш не му хареса втренченият поглед на агента, сякаш дребният мъж гледаше духа на мъртвец, който все още не знае, че е мъртъв.

— Ела — меко, твърде меко му каза Хермес, след което го хвана за ръката и го поведе към вътрешната врата. — Първо трябва да седнеш. Какво ще кажеш да отидем да седнем до огъня?

Хермес харесваше птиците повече от хората и всички стаи в къщата бяха пълни с клетки с крякащи и пляскащи с криле създания. Аш кихна няколко пъти, докато слушаше онова, което агентът имаше да му каже. Ръцете му стискаха подлакътниците на креслото все по-силно. Осветен от светлината на огъня, Хермес седеше срещу него в кресло, изработено специално за дребното му тяло.

Възрастният рьошун все още не можеше да повярва.

— В началото не бях сигурен какво се е случило — разказваше му агентът. — Чаках да ми изпратят партида нови Клейма, но нищо не пристигаше. Нито Клейма, нито пощенски птици, нито писма. След известно време изпратих писмо до Чийм по един от корабите, преминаващи през блокадата, който обичайно използваме. От Сато все така нямаше никакви новини. Тогава наистина се разтревожих.

Той направи пауза и свали очилата си, за да си избърше очите.

Няма ги вече — мислеше си Аш. — Всички тях ги няма.

— Миналата седмица най-сетне получих писмо. Беше от Барача. Той ми каза да прекъсна работа, докато не получа друго нареждане от него. Писа ми, че Сато е бил атакуван и опожарен от имперските войници. Всички, открити там, били избити. Изглежда, той е отсъствал известно време. Когато се върнал, заварил само развалини. Така ми каза, Аш. Тази дума използва — „развалини“.

— Има ли оцелели? — чу се да пита Аш с далечен и невъобразимо спокоен глас.

— Не споменава. Не мисля, че има. Пише обаче, че Ошьо… казва, че той е бил убит в битката.

Възрастният рьошун затвори очи, докато навсякъде около него птиците цвърчаха и тракаха в клетките си.

Че — каза си той. — Използвали са онова, което той знае, за да ни открият.

Дълго време не можеше да помръдне, нито дори да проговори.