Кол Бюканън
И се възправи сянка (24)

Мечи кожух

— Доста са — небрежно отбеляза Халахан, докато смучеше лулата си под периферията на сламената си шапка.

Генерал Крийд с нищо не показа, че слуша. Той стоеше в студения полумрак на наблюдателния им пост над долината, дългата му коса висеше неподвижно над раменете му в кожено палто, а очите му не се отделяха от имперския лагер в далечината. Вече проблясваха стотици огньове.

Бан и останалите офицери чакаха мълчаливо, докато цветовете на деня бавно избледняваха. Първите звезди вече надничаха през пролуките в облаците, които бяха изтънели през последния час, без от тях да завали сняг.

Имперската армия се беше разположила за през нощта върху част от пътя около селце, известно като Чей-Уес. Докъдето стигаше погледът, войниците й изпълваха пътя и долината, през която минаваше той и която на север граничеше с Канелената река и езерото Херметес, а на юг стигаше до една от няколко тесни ивици хълмиста земя, които минаваха през долината като гръб на кит.

— Около основната част няма насипи от пръст — каза Халахан и вдигна падналия клон, на който се подпираше, за да посочи с него далечния лагер. От върха на пръчката се посипа сняг.

— Смятат, че щом са толкова много, значи са в безопасност.

Бан мълчаливо слушаше тези забележки. Той трепереше и нямаше нищо против да признае пред себе си, че причината за това не е единствено в студенината на бронята му. Извърна поглед от ужасяващата гледка на войските на нашествениците и го насочи отново към залязващото слънце, наслаждавайки му се дълго, сякаш го виждаше за последен път. Под отслабващите му лъчи кхосианската армия подготвяше своя лагер за през нощта. Той беше достатъчно малък, за да остане скрит зад височината, върху която стояха офицерите. Далеч зад него можеше едва-едва да различи блещукането на Туме, отразен от езерото Симер.

Офицерите чакаха Крийд да каже нещо, да ги поведе, но той беше потънал дълбоко в мислите си. Мускулите на челюстта му помръдваха, докато съсредоточено стискаше зъби.

Бан познаваше всички тези мъже в качеството си на адютант на Крийд. Той ги изучаваше един по един с крайчеца на окото си. Генерал Нидемес от Хуу и стария му противник генерал Реверес от Червената гвардия — двама сивокоси ветерани, които си приличаха като братя. Полковник Чои от Свободните доброволци, който беше кораксианец. Майор Болт, командващ Специалните операции на сухопътните войски. Полковник Мандалей от Копиеносците на кавалерийските части. И Халахан, който стоеше най-близо до Крийд.

Всички носеха провесени на вратовете си Бухалови очила — безценно оборудване, чиито лещи бяха отлети на Небесните острови. Бяха увили плътно наметалата си около бронята. Платът беше покрит с петна от дните на похода. Никой не изглеждаше особено доволен, че е тук, с изключение на Халахан.

— Братя, ние сме шест хиляди — подхвана Крийд, като обърна гръб на имперската армия. — Като цяло противникът ни превъзхожда шесторно. Ако съдя по сведенията, които събрахме от заловени разузнавачи, мога да ви кажа, че мнозина от тях са ветерани от кампаниите в Лагос и Високия Паш. Две хиляди или повече са маниански жреци воини. За кавалерията бройката не е сигурна — смятаме, че по време на пътуването са загубили много зелове. Имат доста голям контингент от стрелци с лък и пушка. Разбира се, към тях трябва да добавим и артилерията, с която разполагат. Тежките им оръдия са десет пъти повече от нашите. Слушам вашите предложения.

Генерал Реверес от Червената гвардия се прокашля и заговори пръв:

— Окопаваме се тук и се сражаваме, за да ги задържим. Едва ли можем да ги победим в открита битка, когато към нас са насочени толкова много оръдия.

— Тогава да си бяхме останали в Бар-Кхос — саркастично отбеляза генерал Нидемес.

— Не си ли съгласен с него? — попита Крийд.

Погледът на Нидемес беше суров и той не трепна.

— Изобщо не съм съгласен. Трябва да ги атакуваме по изгрев-слънце. Това ще е последното, което биха очаквали от нас. Ако имаме късмет, можем да сварим батареите им неподготвени.

— Въпреки това пак ще трябва да се сражаваме с четирийсет хиляди бойци.

Нидемес не беше особено впечатлен.

— Е, и? При Корос също ни превъзхождаха числено.

Генерал Крийд носеше тежкото си палто от меча кожа върху бронята. Той го придърпа по-плътно около себе си, след което мълчаливо скръсти ръце.

— Съгласен съм с Реверес — намеси се Чои, брадатият русокос полковник от Доброволците. — Трябва да се окопаем тук и да ги удържим колкото се може по-дълго. Вие самият казахте, че нашата цел е да печелим време.

— Полковник Халахан? — обърна се Крийд към стария си приятел.

— Знаете какво бих направил аз, генерале — отвърна полковникът с вълча усмивка.

Крийд отново се умълча замислен.

Бан наблюдаваше генерала и чакаше. Дори сега вярваше, че този мъж може да ги спаси.

— Знаете ли как убих тази мечка? — внезапно попита Крийд, без да се обръща към никого конкретно, и разтвори коженото си палто, за да го покаже. — Подгони ме, докато проверявах капани за риба, които баща ми беше поставил в потока. Бях момче и носех със себе си ножа си за изкормване. Беше малък, горе-долу два пъти по-голям от този. — Погледна надолу към закривения кинжал, който висеше на гърдите му, манианския церемониален нож, който само той знаеше защо носи. — Не е нужно да ви казвам, че бях загубил ума и дума от страх. Всъщност колкото и да се мъчех, не можех да помръдна. Но когато сърцето ми започна да бие отново и видях как мечката чупи капаните, разбрах, че съм още по-ужасен от онова, което баща ми ще стори с мен, ако просто си стоя така, без да предприема нищо. Затова, представете си, се втурнах към нея и се опитах да я уплаша. Вероятно това беше най-глупавото нещо, което съм правил в живота си. Тогава тя захапа ръката ми и се опита да я откъсне. Все още държах ножа си и започнах да й нанасям удари с него. Отбранявах се както мога. Следващото нещо, което помня, беше как лежах на земята, кръвта ми изтичаше, а мечката не се виждаше никъде. Допълзях обратно до фермата, където спасиха ръката ми. А на следващия ден баща ми проследи мечката през хълмовете и я намери мъртва на няколко лака от счупените капани. Беше умряла от загубата на кръв от раните с нож в гърлото й. Като чух това, съжалих, но бях и горд от себе си.

Крийд наклони глава назад и огледа всички.

— И точно това трябва да направим и тук — заяви той. — Ще се приближим и Ще ги намушкаме в гърлото, докато те се опитват да обезкървят тялото ни.

— Сър? — объркано рече Болт.

— Ще атакуваме. Ще нападнем тази нощ, докато спят, сгушени в палатките си в очакване изгрева.

Офицерите около Бан се размърдаха неспокойно. Той усети как стомахът му се свива.

— Полковник Мандалей!

— Сър. — Кавалерийският офицер застана мирно.

— Нека хората ви тръгнат в настъпление към позициите на неприятеля. Веднага щом ви забележат, атакувайте лагера, разбрахте ли?

— Генерале — кимна Мандалей след кратка пауза.

— Не спирайте. Минете през лагера, стигнете до обоза. Унищожете колкото можете повече неща, докато сте там. Търсете най-вече фургони с барут. Интендантът ще ви снабди с малко бомби. И ако можете, разпръснете и останалите зелове.

Бан си помисли, че тази задача е трудно изпълнима. Кожата на лицето на Мандалей се стегна.

— Майор Болт, Специалните ще последват кавалерията. Докато стигнете до лагера, неприятелят вече ще е под тревога. Да се надяваме, че все още ще са объркани. Задачата ви е да направите така, че това объркване да продължи, и да им попречите да образуват строй, преди ядрото на пехотата да ги удари.

Болт кимна с безизразно лице.

Изглежда спокоен — каза си Бан — за човек, на когото току-що е възложена самоубийствена мисия.

— Бих искал да оставя медикосите си с основните сили, генерале — пожела Болт.

Не беше нужно да обяснява защо.

Крийд даде съгласието си.

— Нидемес, Реверес.

Двамата генерали застанаха мирно.

— Основните сили ще се движат след тях в стреловидна формация. Генерал Нидемес, ако нямате против, бих искал Хуу да са в центъра. Генерал Реверес, чартасата на Червената гвардия ще заеме позиции по фланговете ни. Ще пробием редиците им и ще продължим право към имперското знаме, където и да се намира то. Там е гърлото, което трябва да пронижем. Ще се насочим към матриарха. Полковник Халахан, имаме доклади за позиция на мортири на билото по протежението на южния им фланг. Превземете това било и го задръжте на всяка цена. Повтарям, на всяка цена. Възвишението трябва да е наше.

Генерал Крийд, лорд-протектор на Кхос, обърна към офицерите си мрачното си и напрегнато лице. Историята, която им беше разказал, беше единствената въодушевяваща реч за битката, която имаше намерение да произнесе. Не беше човек, който би развалил въздействието й с някакви словоизлияния за победа и дълг, не и когато искаше от тези мъже да дадат живота си под негово командване.

— Въпроси?

Бан изчака да види дали някой друг няма да заговори.

— А нашите оръдия? — попита той, усещайки езика в устата си като суха каменна плоча. — Какво ще правим с оръдията?

— Няма да са ни от голяма полза, след като битката започне. Освен това ще са уязвими. По-добре да ги изпратим в Туме заедно с останалата част от оборудването ни. Нещо друго?

Все още никой друг не проговаряше. Застанал до генерала, Халахан развеселено наблюдаваше неловкото им мълчание. Той се прегърби над дървения бастун, на който се подпираше, заби го дълбоко в снега с тежестта на тялото си, след което леко наклони глава на една страна.

— Да, генерале — каза той и изпусна облаче дим от лулата си, която този път беше натъпкана с обикновена смолиста трева. — Просто се чудех защо носите около врата си този проклет маниански нож, това е всичко.

— Защо ли? — отвърна Крийд и очите му проблеснаха. — Защото, полковник, ако стигнем до матриарха, възнамерявам да прережа проклетото й гърло с него.