Кол Бюканън
И се възправи сянка (42)

Линии в пръстта

Бронзовите камбани на храмовете възвестяваха часа, когато Крийд плисна вода от Чилос по болезнено изтощеното си тяло. Заслуша се как капките падат обратно в бавното течение на реката, след това стисна с пръсти носа си и се скри под повърхността й.

Дзън… Дзън… Дзън… Чу отново звъна им, когато, задъхан, се показа отново.

Генералът беше застанал на една от каменните платформи за къпане по западния бряг на реката, където храмовете се издигаха над нивото на водата. Надолу по течението се намираха фортът и постоянният лагер на Хуу, който беше нараснал значително след пристигането на армията и на множеството бежанци. Хората се къпеха по цялото протежение на двата бряга на реката. Въпреки това по свое желание Крийд беше сам тук. Днес имаше нужда да остане малко насаме с мислите си.

Почувства се по-добре, отколкото през нощта, когато известно време му беше трудно да диша, виеше му се свят и му се гадеше. Беше толкова зле, че хората около него забелязаха, че не се чувства добре. Извикаха медикоси, които преслушаха гърдите му и премериха пулса му. Онова, което чуха, ги разтревожи.

Починете си — бяха му казали те с цялата строгост, на която се осмеляваха. — Трябва да почивате и да възстановите силите си. Преуморили сте се.

Стига да можех да си позволя да почивам — помисли си Крийд.

Трябваше да организира отбраната, преди манианците да започнат да се придвижват отново. Тъй като бяха пристигнали твърде късно, за да спасят Туме, резервите от Ал-Кхос се бяха окопали на север от Къкрещото езеро, в началото на Сък, с надеждата да удържат набезите на врага отвъд техните редици. Основните имперски сили обаче щяха да се насочат на юг, към Бар-Кхос. Вероятно щяха да искат да избегнат преградата на Уиндръш, което означаваше, че щяха да дойдат тук, в Джунос Фери. И това щеше да стане скоро.

Междувременно отбраната на Щита трябваше да бъде подсилена с всички хора, които можеха да отделят.

Освен това трябваше да се справи и с Мичине.

Крийд усети как настръхва само при мисълта за боядисаните благородници. Заради непрекъснатото им шикалкавене беше изгубил Туме и много доблестни бойци. Най-малкото виновни за това бяха принципарият на Ал-Кхос и без съмнение брат му Синезе, министърът на отбраната, който наскоро толкова се беше вбесил от властта, която военното положение даваше на Крийд.

Каза си, че първо ще започне с тях. Сега имаше правомощията да арестува всеки в Кхос по обвинение в измяна. Можеше да влезе в покоите на министъра на отбраната с взвод стражи и да го изведе от там насила, ако се наложи. Останалите можеха да се гневят колкото си искат, докато високопоставеният им събрат гние в килията, а срещу него, брат му и всеки друг, замесен в забавянето на пристигането на резервите на Ал-Кхос, бъдат повдигнати обвинения.

Знаеше, че е настъпил моментът за разплата.

Сърцето му биеше бързо. Усети как тялото му се стяга, както предишната вечер.

Не мисли за това — каза си той и издиша продължително. — Възползвай се от миговете на спокойствие, докато още можеш. Те са прави и ти го знаеш. Твърде много се напрягаш.

Беше истина и той понякога трябваше да си го напомня — да не забравя, че все пак е просто човек.

Някога би му се сторило странно да си напомня подобно нещо. Но не и сега. В края на краищата Крийд беше знаменитият лорд-протектор на Кхос, мъж, силен като мечка, генералът, който близо десетилетие стоеше от двете страни на Лансуей и се сражаваше с манианците за всяка педя земя. Как можеше да не се поддаде и да не повярва в своята все по-голяма репутация, когато всеки, когото срещнеше на улицата, се отнасяше към него със страхопочитание и очакваше, че той никога няма да сведе глава, и така успокояваше собствените си страхове. Крийд се държеше като стар воин и крал, защото се чувстваше такъв.

Въпреки това в крайна сметка зад целия този войнствен блясък той все още беше Марсалас Крийд от Високия Тел, а всичко останало беше илюзия. Беше застаряващ мъж, който боядисваше косата си, за да поддържа черния й блясък, който рядко се съмняваше в решенията си само защото алтернативата беше всичко да се разпадне и който толкова силно скърцаше със зъби, докато спеше, че беше принуден да си слага в устата такова дъвка, за да ги запази.

Ако той беше техният спасител, то това бе така единствено защото го биваше в онова, което прави.

За момент почувства присъствието на духа на стария Фориас, който го гледаше отгоре — предишния лорд-протектор на Кхос, онзи стар Мичине, който беше дрънкал глупости и се беше разтакавал, докато манианците постепенно не превзеха Щита. Фориас беше умрял в съня си, отровен с бавно действаща отрова от агент на Избраните.

Беше за твое добро — каза той на мъжа сега. — Как иначе можехме да спасим града?

Крийд усещаше мълчаливото обвинение срещу него. Той сви рамене, сякаш ставаше въпрос за спор, който никога не може да бъде решен.

Отново плисна вода от реката по широките си гърди, отмивайки мръсотията от кожата си в мистичната Чилос. Тази сутрин беше решил просто да живее и да се наслаждава на миговете от деня. Отпусна се по гръб в реката и плува така известно време, с поглед, вперен в облаците и небето отгоре. До ушите му достигаха звуците на далечен смях.

Внезапно стържене на ботуши по камъка го накара да обърне главата си, която едва се подаваше над повърхността. На брега с мрачно изражение стоеше Халахан.

— Какво има? — въздъхна Крийд.

— Спешно съобщение от Бар-Кхос, от генерал Тансерине. Реших, че ще искаш да го чуеш веднага.

Крийд усети, че ръцете му изтръпват — предчувстваше, че вестите няма да са добри.

С мъка се изправи и усети как калта се просмуква между пръстите на краката му.

— Стената на Карност всеки момент ще падне. Тансерине иска да му изпратим всички подкрепления, които можем.

На Крийд внезапно му стана трудно да диша. Вдигна ръка към гърдите си, където сякаш изведнъж се беше появила огромна тежест.

Опита се да заговори, но не успя, и му се наложи да пробва отново.

— Има ли някаква вест за подкрепленията на Лигата?

— Все още са на път. Марсалас, добре ли си?

— Добре съм — промърмори Крийд и направи знак на Халахан да спре, защото мъжът започна да сваля колана с меча си с намерението да дойде във водата при него.

Болката, която избухна във вените му, наподобяваше убождането на хиляди нажежени игли и той осъзна, че далеч не е добре. Краката му се подкосиха под тежестта на тялото му.

Генералът потъна под повърхността, почти без да усеща ръцете, които се протегнаха да го подхванат, нито чу загрижените викове, заглушени от подобната на утроба прегръдка на водата. Почувства балончетата въздух, които се втурнаха покрай лицето му, когато целият му живот се съсредоточи в един-единствен миг на неописуема болка, и след това не усещаше нищо повече.

На сутринта след смъртта на Сашийн се разбраха да преговарят на неутрална земя, в палатка, издигната набързо недалеч от моста към Туме. Сами и невъоръжени, Спарус и Романо се изправиха лице в лице в студената светлина на деня.

Романо тържествуваше тази сутрин. Спарус го виждаше в очите му.

Самият архгенерал изпитваше единствено нескончаема тъга.

— Какво ще правиш с нея? — попита Романо със самодоволна усмивка.

Спарус не позволи лицето му да издаде гнева му. Твърде много беше заложено на карта, за да позволи това да се превърне в нещо лично.

Нарочно пое дъх, преди да отговори:

— Мортарус ще съхрани тялото й и ще го изпратим по небесен кораб обратно в Ку’ос.

— Може би ти трябва да се качиш на този кораб.

Спарус свали шлема си и го опря в колана си.

— Няма да получиш тази армия, Романо.

На нетърпеливото лице на младия мъж се появи изражение на искрена озадаченост.

— И защо не?

— Защото такава беше последната заповед, която матриархът ми даде.

— Аха — отвърна Романо и закрачи напред-назад пред Спарус. — Знаех си, че ще се опита да възпрепятства шансовете ми. Но не бях сигурен дали ще изпълниш заповедта й, след като нея вече я няма и онова, което тя иска, е без значение.

Той погледна към Спарус, оставяйки въпроса открит за него.

— Иначе ще има гражданска война.

— Романо, ако искаш да се обявиш сам за патриарх, направи го. Няма да застана на пътя ти. Върни се в Ку’ос с хората си и превземи столицата, ако можеш. А докато правиш това, аз ще продължа към Бар-Кхос и ще го завладея за всички нас.

Изглежда, Романо вече беше мислил за това.

— Претенциите ми ще са по-обосновани, ако идват от развалините на Бар-Кхос. Експедиционните сили ми трябват, Спарус. Искам ги за себе си.

— Тогава значи ще има война — заяви върховният генерал. — Освен ако измислим някакъв изход от ситуацията.

Веждите на Романо трепнаха и той спря да крачи на няколко стъпки от Спарус.

Възрастният мъж се напрегна, усетил внезапната промяна в атмосферата.

Погледна в очите на Романо и веднага разбра — той възнамеряваше да го убие.

Благодарение на рефлексите си на войник Спарус реагира светкавично и запокити шлема си към Романо в мига, в който младият мъж замахна с ръка.

Спарус отскочи назад и шлемът му се стовари върху главата на Романо точно когато върховете на пръстите на младия генерал прелетяха покрай лицето му.

Отрова! — помисли си той, отскочи още една крачка назад и вдигна ръка към бузата си. Имаше късмет. Ноктите на мъжа не бяха пробили кожата му.

— Стражи! — изкрещя Спарус и излезе заднешком от палатката, впил гневен поглед в младия мъж през празното пространство. — Ще умреш заради това! — зарече се той.

— Ще видим — отвърна Романо, след което се обърна и побягна.