Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (97)

97

След срещата със своя личен репортер, Бекстрьом се прибра вкъщи, за да може на спокойствие да уточни окончателните подробности преди утрешната акция. Най-напред, разбира се, той наметна халата си и си направи един силен грог. После извади малкия си черен бележник и състави списък на всичко, което трябваше да се свърши. Чак след това той позвъни на най-близкия си служител — Патицата Карлсон.

— За утрешния ден има някои неща, които искам да свършиш вместо мен — заяви Бекстрьом, който не възнамеряваше да пилее време за социални превземки.

— Благодаря, чувствам се добре. А ти как се чувстваш? — отвърна Патицата.

— Зарежи това сега — каза Бекстрьом. — Искам да приберем барона утре сутрин в шест.

— Не е ли рано? — възрази Патицата. — Защо тогава, ако смея да попитам? За какво е това бързане?

— За да се поти няколко часа, преди да започнем да го разпитваме — излъга Бекстрьом, защото той нямаше никакво намерение да обяснява, че това е молба от вестника, който имаше нужда от време, за да успее да подготви специално издание преди обяд.

— Разбрано — каза Патицата и изпусна лека въздишка.

— Мисля да го разпитам лично, а ти можеш да присъстваш, ако искаш. Предлагам да приложим стария класически подход.

— Кой от всичките?

— Лошото ченге и още по-лошото ченге — поясни Бекстрьом.

— Никакъв проблем — каза Патицата. — Нещо друго?

— Искам наистина да му се присере от страх, когато го приберем. Като начало му изпратете двама особено страховити полицаи, които да го извлекат от хралупата и които да не обелват и думица през цялото време, докато го возят, независимо колко врява вдига той. Веднага след като влезе в участъка искам да го обискираме и да му вземем отпечатъци. Сваляме връзките на обувките и колана и другите подобни неща. Снимки, пръстови отпечатъци, ДНК, цялата постановка. Нали разбираш какво имам предвид.

— Да, много добре разбирам — каза Патицата и въздъхна. — Има ли господин комисарят някакви специални изисквания, що се отнася до претърсването в неговото жилище?

— Най-вече да обърнат всичко с главата надолу. Подробностите можете да уточните с Надя.

— Записах си. Ще обърнем с главата надолу цялата къща. Има ли нещо друго, което да желаеш?

— Да, още едно нещо — каза Бекстрьом. — Погрижи се първите колеги, които той види, внимателно да отбележат какво казва и всичко от този род.

— По този въпрос можеш да бъдеш напълно спокоен — каза Аника Карлсон. — Мисля лично да проведа задържането всъщност. Кога възнамеряваш да се появиш впрочем? Преди или след обяда?

— Ще дойда, когато дойда — изрече Бекстрьом. „Крайно време е за една малка дрямка преди храна“, помисли си той веднага щом затвори телефона.

Когато Бекстрьом се събуди след няколкочасов възстановителен сън, първо си взе един душ. След това разговаря по телефона със своя личен репортер и му даде последни инструкции. Облече си чисти дрехи и си направи една достатъчно дълга вечерна разходка до любимия си квартален ресторант, където хапна лека вечеря, докато личната му финландска сервитьорка го обслужваше.

Докато ядеше, той се отдаде на възвишени мисли за живота и неговия ход. Обикновен живот на човек от средната класа, в който той тъкмо се беше погрижил да въведе ред в паричния поток на собственото си домакинство, в очакване на наистина големите пари. „Капка по капка“, повтори си Бекстрьом, въздъхна доволно и вдигна наздравица за себе си. После си поръча кафе и коняк, помоли за сметката и сложи край на вечерта. Когато се прибра обратно у дома, той си облече нещо по-удобно, преди да си легне, за да си направи задължителния вечерен грог. „Нещо ми липсва обаче — помисли си Бекстрьом, докато отпиваше от грога си. — Музика. Крайно време е за малко вечерна музика.“

После той извади Пинокио от безопасното му и тайно скривалище. Измъкна го от неговото дървено сандъче, извади ключа от скритото отделение, постави го на масата пред себе си и се облегна на дивана, за да послуша.

„Честно казано, звучи ужасно — реши Бекстрьом и поклати глава. — Онова малко дяволче хемофилик трябва да е било и глухо.“

Точно след двайсет секунди, за щастие, свърши. Неприятната мелодия внезапно замлъкна и носът престана да расте. Малкият Пинокио очевидно беше свършил с лъжите за момента. След още няколко секунди, точно както Йегура го беше уверил, носът се прибра обратно в главата му. Всичко, което остана, беше едно малко чипо носле, почти като на неговия съсед, малкия Едвин, помисли си Бекстрьом, докато прибираше Пинокио обратно в дървеното сандъче.

Преди да заспи, той полежа в леглото и с помощта на лист хартия и молив се опита да въведе някакъв ред в този толкова важен в случая прованс^[1].

Не беше толкова просто, тъй като вече беше станало доста късно и му се налагаше да затвори едното си око, за да вижда какво пише.

„Провансът“, изписа Бекстрьом на най-горния ред и го подчерта с двойна линия, тъй като неволно се беше сетил за онзи режисьор и за цената на неговите пантофи от тюленова кожа.

„Предишни собственици“, помисли си Бекстрьом, докато пишеше и за по-сигурно дръпна една черта и под това заглавие. Първо Николай II, след това Алексей и Мария Павловна.

Накрая принц Вилхелм. След това той ги номерира от едно до четири, записа годините, които намери в книжата, които Йегура му беше изпратил, и за по-сигурно направи допълнителни бележки, които можеше да са от полза за хората, не толкова сведущи в историята. След Николай записа „Последният император на Русия“, след Алексей — „хемофилик и най-вероятно със забавено умствено развитие поради близкородствен брак“, след Мария Павловна — „най-богатата кучка“ и също така „Командващ торпедоносец“ след принц Вилхелм. Сега вече всичко беше тип-топ. Оставаше един прозорец от близо петдесет години между смъртта на принц Вилхелм през лятото на 1965 година и неговата собствена успешна експедиция само два дни по-рано.

Определено малкият принц трябва да е бил този, който е получил музикалната кутия, след като принц Виле е гушнал букета. Та нали той е чичо на неговия баща, така се получава, уточни Бекстрьом и отпи голяма глътка от нощния си грог, докато допълваше списъка на притежателите с най-вероятния пети собственик, „Негово Величество кралят на Швеция Карл XVI Густав“, написа Бекстрьом, с което завърши историческата част на своя тежък труд.

Оставаше само това, което се отнасяше до времето на неговия собствен живот. „Настоящ собственик криминален комисар Еверт Бекстрьом“, написа Бекстрьом. Остави химикалката и малкия черен бележник на нощното си шкафче, изпусна дълбока въздишка на удоволствие от планината банкноти, които виждаше пред себе си, и сключи ръце над стомаха си секунди, преди да потъне в дълбок и непробуден сън.