Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (136)

136

Във вторник сутринта в осем часа криминалните инспектори Аника Карлсон и Юхан Ек проведоха разпит с бившия криминален инспектор Роланд Столхамар относно посещението му в дома на адвокат Тумас Ериксон, вечерта на 2-ри юни. Разпитът беше проведен информативно, като в контролната стая, която се намираше от другата страна на стената, седяха главният прокурор Лиса Лам, криминалният комисар Петер Ниеми и съдебният лекар, доцент Свен Улуф Лидбери, и наблюдаваха разпита.

Той приключи в рамките на малко повече от час, без някой от водещите разпита да може да хвърли и най-малка сянка на съмнение върху това, което му се наложи да разкаже. Той дори имаше напълно разумно обяснение на заключителния въпрос, който му зададоха. Как е станало така, че не се е свързал с полицията веднага след като е научил какво се е случило? Най-вече като се има предвид неговото лично минало като полицай.

— Нямаше му нищо, когато Марио и аз си тръгнахме от там — обясни Роле Столхамар. — И тъй като повдигнахте въпроса, аз все още не разбирам от какво може да е умрял.

— Все пак мисля, че е малко странно — възрази Аника Карлсон. — Че не дойде тук да разкажеш какво се е случило — искам да кажа.

— Ако изключите касетофона, мога да го направя — отвърна Роле. — В противен случай, ще си остане така. Защото става въпрос не за мен, а за Марио.

— Добре — каза Аника, понеже високоговорителят към контролната стая все още беше включен, а и тя, и колегата Ек имаха уши, които бяха достатъчни, за да могат да свидетелстват за това, което той казва.

— Той се опита да пръсне черепа на Марио — каза Роле Столхамар. — Марио е възрастен човек. Той можеше да умре на място. Попитах го още на следващия ден дали все пак не трябва да подадем сигнал срещу Ериксон, но понеже той ми каза да зарежа тази работа, нещата останаха така.

— Защо ти каза той така?

— Толкова ли е трудно да се разбере? — попита Роле Столхамар. — Той се насра. Умираше от срам. Всичко останало можеше да понесе.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Аника Карлсон.

— Добре — каза Роле Столхамар. — И ако чуя само една дума за това, което току-що ти казах, обещавам да срина полицейския участък в Сулна със собствените си ръце.

— Най-вероятно няма да се наложи — каза Аника и се усмихна. — Искам само да ти благодаря, че се отзова, а това, последното, което каза, си остава в тази стая.

— Какво мислите за всичко това? — попита Лиса Дам четвърт час по-късно.

— Нямам абсолютно никакви възражения — заяви съдебният лекар. — Разказът на Столхамар се покрива в много голяма степен с резултатите от съдебномедицинската експертиза.

— И аз мисля като теб — обади се Петер Ниеми. — Освен това този път по изключение нещата се подреждат толкова добре, че можем да съпоставим фактите от неговия разказ с резултатите от техническата експертиза. Не очаквам никакви изненади по тази точка.

— Няма никакви проблеми от моя страна — съгласи се Аника Карлсон, докато колегата й Юхан Ек се задоволи само с утвърдително кимване.

— Е, добре тогава — каза Лиса Лам. — Предвид обстоятелствата, заключавам, че физическите действия, които Столхамар е употребил срещу адвоката, са в рамките на параграфите за действие в критична ситуация и при самозащита. Доста по-умерени от допустимите впрочем. Няма никаква пречка да приключа с това тук. Всичко, от което имам нужда сега, са отговорите от Националната лаборатория по криминалистика, ДНК пробата от онази носна кърпа и възглавницата на дивана.

— Трябва да ги получим още утре, слушайте и немейте — каза Петер Ниеми. — Като се има предвид натискът от медиите. Ще ги откараме веднага щом разпитаме Грималди и му вземем проба.

— Тогава да кажа да върнат шарената носна кърпа на Столхамар — каза Лиса Лам. — Хубаво е, когато мога да отменя конфискуване понякога.

— Ами ако Ериксон не беше умрял? — попита Аника Карлсон. — Какво би направила тогава?

— Тогава най-вероятно щеше да се наложи да го обвиня в опит за убийство или като алтернатива, непредумишлено убийство — отговори Лиса Лам.

Три часа по-късно Карлсон и Ек приключиха следващия разпит с необичайно словоохотливия Марио Грималди, който дори си беше довел адвокат. Разпитът отне трийсет и пет минути и всички, които го слушаха, си направиха същите заключения, както след разпита с Роланд Столхамар, въпреки че той отказа да даде отговор на въпроса кой притежава картините, които беше отишъл, за да прибере.

Според Марио той го беше направил от името на един много скъп приятел. Преди да им даде името на своя приятел, искаше първо да получи одобрението му. Тъй като носеше също така пълномощното, което Ериксон получил, когато бил натоварен със задачата да ги продаде, той би трябвало да е разбрал, че Марио е бил там в пълното си право. Неговият адвокат може също да удостовери този факт. Именно той беше написал незабавното прекратяване на пълномощното на Ериксон и се беше погрижил то да бъде заверено. Причината за прекратяването беше, че Ериксон се опитал да измами възложителя си. Икономическите искания към адвокатската фирма на Ериксон и неговия имот смятали да предявят по-късно.

Марио Грималди бе започнал разказа си с думите, че е възрастен човек. Това, което се случило онази вечер в дома на адвоката, било най-лошото, което той е преживявал през целия си живот. Въпреки всичките ужаси, на които е станал свидетел в своята родина Италия в края на Втората световна война. По това време, когато бил само едно малко момче.

— Изведнъж той сякаш откачи — каза Марио. — Измъкна един пистолет и го насочи право в лицето ми, както си седях. Куршумът изсвистя край главата ми и ако старият ми приятел Роле не беше се хвърлил върху него и не беше го обезоръжил, днес нямаше да седя тук.

— Някой трябва да е взел назаем колата ти по-късно през нощта — каза Юхан Ек, като последен въпрос на разпита. — Това става ясно именно от джипиеса на колата. Какъв е твоят коментар към това?

Без коментар. Той самият спрял да кара кола преди двайсет години, а свидетелството си за правоуправление върнал преди повече от десет години. Напълно доброволно и веднага след като неговият лекар го посъветвал да стори това. От друга страна, се е случвало хора, които той познава, да вземат назаем колата от него. Включително едно хубаво чилийско момче, което работело като дърводелец и неотдавна му помогнало да постави нови завеси в кухнята си. Трябва на него да е дал ключовете за колата си тогава. Резервните си ключове, значи. Тъй като бил почти сигурен, че имал един комплект у дома, в апартамента си.

— Казва се Анхел — уточни Марио. — Както в шведската дума „Ангел“ — обясни той. Какво е било презимето му, той действително не помнел, но то било едно от онези обичайни презимена, които испаноговорящите имат. Майка му впрочем работила за него преди много години, когато той държал ресторант, който се намирал в Сулна. Тя била много мила жена, на която можело да се разчита. Наскоро Роле му казал, че тя била починала отдавна.

— Всички ние ще поемем по този път — заключи Кръстника и тъжно въздъхна.

Следобеда проведоха разпити и с Омар бен Кадер и Афсан Ибрахим, които пристигнаха, придружени от адвокатите си.

Омар бен Кадер излезе от полицейския участък след малко повече от половин час като свободен човек. Той беше неизменно любезен през цялото време, като между другото, изрази изненадата си от това, че искаха да говорят с него. Че той, във връзка със своите задължения като икономически съветник на Афсан Ибрахим, го беше придружил на срещата с адвокат Петер Даниелсон в адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“, не беше, разбира се, никаква тайна. Това би трябвало да е видно от регистъра на посетителите на адвокатската фирма и ако те от небрежност са пропуснали да забележат това, той можеше лично да го потвърди. Именно той беше уговорил часа за срещата с Даниелсон. Относно конкретната причина за срещата, той не възнамеряваше да се впуска в подробности. Преди да си тръгне, остави визитната си картичка и каза, че полицаите, естествено, са добре дошли да му се обадят, в случай че имало още нещо, което биха искали да изяснят.

„Одрал е кожата на баща си“, помисли си Ян Левин, който седеше в контролната стая и го гледаше.

Неговият работодател Афсан Ибрахим остана в стаята за разпит малко повече от час. Причината той да посети Исабела Нурен била, понеже Тумас Ериксон му заръчал да говори с нея, ако нещо се случи с него самия. Според това, което Ериксон му казал, той и Нурен имали връзка от около две години и затова тя би могла да му помогне с неща, за които неговите колеги в кантората не знаели нищо.

В конкретния случай ставало въпрос за това дали може да му помогне да намери онези пари, които Ериксон бил заел от една кипърска банка и от която той лично получил искане да възстанови сумата. Посещението било много кратко, най-много десет минути, по време на което абсолютно нищо от непристоен характер се било случило. И ако Нурен твърдяла нещо друго, той, естествено, бил готов да дойде на съвместен разпит с нея.

Що се отнасяло до въпросите за двама от неговите служители, Али Ибрахим и Али Исса, ситуацията била такава, че той не можел да направи кой знае какво. Ибрахим бил принуден да отпътува към дома в Иран, тъй като баща му внезапно се разболял. Когато разговарял с него по телефона предишния ден, Ибрахим му казал, че по негова преценка щяло да му се наложи да остана най-малко един месец, за да се грижи за майка си и останалите от семейството.

Али Исса и неговата приятелка заминали в чужбина на почивка преди малко повече от седмица. Една както много необходима, така и заслужена почивка, понеже Али Исса работил усилено цялата зима и пролет, за да отвори ресторант в Сьодер, който е собственост на компанията на Афсан. Ако той се обадел, Афсан, разбира се, щял да му предаде, че полицаите искат да разговарят с него.

— Е, Ян. Какво разбра от това посещение? — попита Лиса Лам.

— Надявам се, че моите колеги заснеха малко движещи се кадри с Афсан и Омар — каза Левин и се усмихна любезно. — Като цяло, беше това, което очаквах.

— Мисля да оттегля жалбата за неправомерна заплаха срещу тях, освен ако не настояваш да я придвижа по-нататък.

— Звучи разумно — съгласи се Ян Левин.

— А как върви там долу, в Нюшьопинг? Има ли нещо за разказване?

— Не върви добре — каза Левин. — В момента се надяваме най-близките участници да използват свободата си да измислят още глупости. Което не ме кара да се чувствам много удобно.

— Няма ситуация, която може да е по вкуса ни — обобщи Лиса Лам.

— Горе-долу е така — потвърди Левин и вдигна рамене.