Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (142)

142

Бащата на Пита, граф Арчибалд Хамилтон, бил роден през 1901 година, което било много удобно, защото било лесно за запомняне. Както всички преди него и той израснал в семейното имение във Вестерьотланд. След това завършил средното си образование в „Лундсбери“ през 1920 година и продължил следването си във Военноморското училище, където получил образование като офицер в шведския флот. Като толкова много Хамилтоновци преди него. Не всички, но достатъчно много.

В началото на Втората световна война той бил назначен за командващ на флотилия торпедоносци, която била разположена в Гьотеборг, и съвсем скоро бил въвлечен надълбоко в нелегалната контрабанда със сачмени лагери от Шведската фабрика за лагери в Гьотеборг за Англия. В тази връзка едва ли биха могли да изберат някого, който да е по-подходящ за тази дейност от бащата на Пита.

Семейство Хамилтон били на страната на англичаните. Това произтичало от тяхната история и те имали както своите корени, така и роднини и близки приятели в Англия от хиляда години. Дядо Густав бил в управлението на Шведската фабрика за лагери и с оглед на тези стоки, които синът му щял да пренася, типичният хамилтоновски ум не бил утежняващо обстоятелство, а предпоставка за спечелване на предимство. Нощни рейдове с максимална скорост през бурните, ледени води на Северно море, с угасени светлини, за да избягват германските крайцери, разрушители и подводници, които се опитвали да ги потопят по пътя дотам и да попречат на англичаните да се снабдят с шведските сачмени лагери, които движели военната им мощ.

— Кой каквото ще да мисли за моя татко, но пъзльо той никога не е бил. Арчи беше смелчага и ако моята майка Анна не се беше противопоставила категорично, той без съмнение щеше да остане на командния си мостик през цялата война — каза Пита, с ясно доловима гордост в гласа.

— Твоята майка обаче искала друго — каза Бекстрьом.

— Ами ние бяхме три деца — каза Пита. — Аз бях най-малката, когато всичко започна. Преди да свърши войната, бяхме станали шест. Нали татко си беше у дома доста често, нямаше как да е другояче.

— Спомена, че баща ти е работил в посолството ни в Лондон — каза Бекстрьом. — Как се е озовал там?

Дядото на Пита бил този, който уредил работата. Той всъщност бил не само граф, но и генерал в Щаба на отбраната в Стокхолм. Първо той се погрижил неговият зет да бъде повишен във флотски капитан и да слезе от мостика на торпедоносеца, за който се бил залепил. За да поддържа настроението му на сравнително добро равнище, той уредил да го назначат на секретния служебен пост като военноморски аташе в посолството в Лондон със специалната отговорност за превоза на шведски лагери. Достатъчно близо до войната, която давала някакъв смисъл на живота на зет му, а същевременно достатъчно далеч, за да го пази жив и да не остави собствената му дъщеря вдовица и майка на половин дузина сирачета без баща. Такова било положението, според Пита, а що се отнасяло до покупката на картината с дебелия свещеник и останалите неща, те нямали нищо общо помежду си.

Причината графът и флотският капитан Арчи Хамилтон да купи Верешчагиновата картина на свети Теодор на търга в Лондон била, че свети Теодор страшно много приличал на църковния пастир у дома, на село, във Вестерьотланд, където се намирало семейното имение.

Графът и флотски капитан имал проблеми с местния църковен пастир, който бил лицемерен и показно набожен, според татко Арчи. Не можел да го изгони, което всъщност било почти необходимо, след като онзи искал да разполага църквите и гробищните си паркове насред земите на Хамилтонови. Затова сто лири стерлинги били напълно приемлива цена за един граф Хамилтон, който искал да се пошегува с един божи служител на неговия петдесети рожден ден.

На църковния пастир не му било толкова забавно. Той незабавно върнал подаръка на този, който му го изпратил, заедно с едно раздразнително писмо, в което призовал бащата на Пита незабавно да свика църковния съвет, за да го разследват. В случай че го подозирал в кражба от колекта за събиране на волни пожертвувания.

— А той правил ли го е, да свива пари от колекта? — попита Бекстрьом.

— Напълно съм убедена в това — подсмръкна Пита. — Нали го правят всички такива като него. Сто лири стерлинги наистина не бяха кой знае какво. Картината той си получи обратно, а писмото на църковния пастир обичаше да ни чете на глас, когато беше в настроение. Това беше една от любимите истории на татко.

— Замислих се за нещо съвсем друго — каза Бекстрьом, комуто внезапно беше дошла една мисъл. — Баща ти преживял ли е бомбардировки, докато е бил Лондон?

— Определено — каза Пита. — Като всички, които са живели там. Но това е нещо, което едва ли би разказвал на своите деца.

— Предположих, че именно тогава ловният сервиз е отишъл на кино — каза Бекстрьом, за когото още една плочка от пъзела отиде на мястото си.

Тъжните останки от това, което някога е било ловен сервиз за морска употреба от 148 части от императорската фабрика за порцелан в Санкт Петербург и който в първоначалния си вид би струвал повече от десет милиона.

— Хитлер може да бъде обвиняван за много неща — каза Пита и поклати глава, — но що се отнася до сервиза, той в действителност е напълно невинен. Опасявам се, че работата е много по-лоша. Ако комисарят иска да открие злосторника, мисля, че трябва да започне с брат ми Иан.

Ловният сервиз бил съхраняван в четири големи дървени сандъка, които били маркирани с герба на династията Романови. Веднага след като напуснали принц Вилхелм и Оукхил, се озовали в едно от сутеренните складови помещения в имението във Вестерьотланд и там останали опаковани чак докато избухнал пожарът.

Братът на Пита си бил у дома за великденската ваканция от „Лундсбери“. Бил взел назаем домашен казан за варене на ракия от един от мъжете в обора и инсталирал самата дестилационна в мазето на къщата, в която те живеели. Във връзка с производството на тази ракия, която имал намерение да отнесе със себе си, когато се върне в училището, за съжаление, избухнал малък пожар, при който повечето от 148-те части били загубени.

Татко Арчи приел всичко хладнокръвно. Нали и къщата, и избата му били оцелели, а той лично предпочитал да се храни от собствения семеен порцелан. Останките от сервиза се озовали в стаята за игра на децата, където взел участие в много детски празненства. Самата Пита къпела куклите си в един от супниците, а братята й на няколко пъти организирали състезание по трошене на порцелан.

Във връзка с инвентаризирането на имуществото след татко Арчи, събрали това, което било останало, и го опаковали в един от първоначалните четири сандъка. Братът на Пита го оставил на нея. Той не го искал. Считал, че носи лош късмет, баща му му липсвал, сервизът чисто и просто събуждал чувството му на вина.