Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (79)

79

Според Йегура ловният сервиз бил истинска злочестина, когато бил продаден на търг малко над сто години, след като излязъл от порцелановата фабрика в Санкт Петербург. Като нов със сигурност би имал цена от повече от десет милиона шведски крони. Ненадминато занаятчийско произведение за времето си и с такъв провенанс. Подарък от руска велика княгиня на шведски принц. Династията Романови и династията Бернадот в една и съща чиния.

Но не и когато го продадоха, понеже тогава всичко, което беше останало от него, напомняше тъжни останки от някогашния ловен сервиз за морска употреба от 148 части.

— Определено не лош подарък дори за един млад принц, който току-що е бил назначен за лейтенант в Шведския кралски флот и командващ торпедния кораб „Кастор“ — каза Йегура, който очевидно имаше усет и за романтичните подробности.

— Но сега от него бяха останали само 39 части — продължи той. — Коя нащърбена, коя напукана. Супени чинии, продълговати канички за сос и малки чинийки във възхитителна комбинация. Не изглеждаше да е имало някаква система в това чупене на порцелан, което вероятно са предприели. Така че това е една много тъжна история — заключи Йегура и въздъхна толкова дълбоко, сякаш говореше за неотдавна заминал си скъп близък.

— Дали не го е взел със себе си на борда? На онзи торпедоносец, с който е плавал. Вероятно го е настигнала буря или нещо подобно, искам да кажа — предположи Бекстрьом, който в този момент беше склонен да приеме всяко предположение, което би помогнало да се поставят парчетата на мястото им. — И изцяло притежание на шведския кралски двор.

— При цялото ми уважение, много ми е трудно да го повярвам. Първо, едва ли са имали място за него и второ, Вилхелм силно се е интересувал от изкуство. Освен това той е бил много здравомислещ и предпазлив човек, когато става въпрос за неща като това. Така че тази мисъл едва ли някога го е спохождала.

— Разбрах — отвърна Бекстрьом. — Заради състоянието, в което е бил сервизът, той не е представлявал никакъв интерес за теб, така ли?

— Не, наистина не. Не и за малко над половин милион, във всеки случай — каза Йегура. — Така че той без съмнение е отишъл при някой от всички онези руски олигарси, които не се интересуват от такива подробности като цената на разните предмети.

— Ти обаче купи иконата, нали?

— Да — отвърна Йегура. — Което беше много неочаквано, когато Ериксон се появи и показа нейни снимки две седмици по-късно. Когато го попитах до кого се е допитал, за да му оцени произведението, естествено, вече почти се досещах за отговора.

— Но ако си мислил, че тя не принадлежи към нещата, които Виле е получил от рускинята, не разбирам добре защо все пак си я купил?

— Както скъпият ми брат със сигурност знае, аз живея от търгуване с изкуство — каза Йегура с примирителна усмивка. — Освен това имах заинтересован купувач. Стар мой приятел, който прояви интерес към тази картина. Толкова заинтересован беше, че той се обади на мен, а не обратното. Той все още обмисля този въпрос, въпреки че едва ли парите го възпират, така че тя все още се намира сред моите наличности. Това, в случай че ти проявиш интерес, Бекстрьом. И тъй като си приятел, можеш да я получиш на съвсем приятелска цена. Какво ще кажеш за един малък десерт впрочем? Тортата от целувки на Оскар II. Може би ще мога също така да те изкуша с хубав портвайн с десерта?

— Конякът би бил достатъчен — каза Бекстрьом. „За кого ме взема той? Само вещиците пият портвайн. И такива полувещици като Йегура“, помисли си той.

— Знаеше ли, между другото, че Оскар II, човекът, на когото кръстили тортата от целувки, е дядото по бащина линия на принц Вилхелм? Също така той е бил този, който се е свързал с руския цар, Николай II, и му предложил неговият внук да се ожени за Мария Павловна. Като начин да се заздрави връзката между двамата отколешни врагове Швеция и Русия. За да прекъснем най-накрая нашите лоши исторически традиции. Ние живеем в малък свят, приятелю. Много малък свят.

„Това какво общо има с моята торта от целувки? — помисли си Бекстрьом, който само изръмжа в знак на съгласие. — Йегура има уникалното умение да говори за всички неща на света, които нямат нищо общо с темата на разговора.“

— Тази колекция, за която говорим, колко струва тя? Имам предвид общата стойност? — попита Бекстрьом, който държеше на съществените неща.

— Петнайсет икони, два комплекта от сребърни прибори, запалката за пури, сервизът, общо деветнайсет предмета, а след като се продадат и останалите картини, ще се получат някъде около малко над четири милиона — каза Йегура.

— Това са доста пари — заключи Бекстрьом.

— Вярно е — съгласи се Йегура. — Но за последния предмет в колекцията ще кажа, че той е напълно безинтересен.

— Що за предмет е той? — попита Бекстрьом. „Двайсетият предмет в колекцията.“

— Тъкмо си мислех да обсъдим този въпрос, но преди това… ако ме извини моят брат… ще използвам възможността да посетя заведението и да измия ръцете си, докато чакаме заслужения си десерт — каза Йегура и махна с дългите си, тънки пръсти. — Докато на спокойствие му се наслаждаваме, мисля най-накрая да преминем към основната причина, поради която исках да се видя с моя брат.

„Крайно време беше — заключи Бекстрьом и кимна. — Време за наистина големия кафяв плик.“

Йегура, изглежда, държи на личната си хигиена — помисли си Бекстрьом, когато домакинът му се върна десет минути по-късно. Едно рутинно източване на водата обикновено отнема най-много минута. Всичко, което се изискваше, беше да се оправи налягането и той лично уреждаше тази подробност всяка сутрин и всяка вечер, независимо дали беше необходимо или не. За щастие, той не беше останал на сухо, тъй като междувременно му донесоха един голям коняк, докато чакаше. Освен това Йегура беше взел чантата със себе си, когато тръгна към тоалетната, така че да надзърта в нея, за убиване на времето, беше изключено.

— Предполагам, че знаеш историята за носа на Пинокио, Бекстрьом — каза Йегура. — Приказката за малката кукла от дърво, чийто нос започвал да расте веднага щом излъжел.

— Да, въпреки че това никога не се случва по време на работа — каза Бекстрьом. — Ако носовете на тези от моята работа започваха да растат в момента, в който излъжеха, аз също нямаше да съм необходим там. И това се отнася за всички, за сведение. Бандитите, така наречените жертви на престъпления и моите така наречени колеги. Всички лъжат през цялото време, за всичко, което им дойде наум. Без носовете им да помръднат и с милиметър дори — заключи Бекстрьом и кимна угрижено.

— Толкова ли е зле положението? — каза Йегура и се усмихна мило.

— По-лошо дори, ако питаш мен — отвърна Бекстрьом, който започваше да се възмущава от всички лъжи и измами, лукавство и лицемерие, които обграждаха един честен човек, който просто се опитваше да върши работата си.

— Приказката за Пинокио — продължи Йегура, който по-скоро звучеше, сякаш мислеше на глас. — Пинокио означава „борово око“, знаеше ли това, Бекстрьом? Италианската приказка за бедния майстор на кукли Джепето, който издялал една кукла от пиниево дърво, представляваща малко момче на име Пинокио, и как куклата внезапно оживява и как носът на Пинокио растял всеки път, когато той излъжел. И чак когато спира да лъже се превръща в истинско момче. Тази приказка ние всички сме я слушали, когато сме били деца.

— Така е — съгласи се Бекстрьом. — Вярно е това, което казваш, и в моята работа би било безспорно много полезно. Но за съжаление никога не съм й вярвал. — „Дори когато тичах по къси панталони“, допълни наум той.

— Авторът на приказката за Пинокио е италианец. Карло Лоренцини. Той бил писател, журналист и политик от средната класа, живял във Флоренция, и когато написал тази история, я публикувал под псевдонима Карло Колоди. Първите глави излезли като сериал в един вестник, публикували ги през 1881 година и последната глава в историята за Пинокио, в която той спира да лъже и се превръща в истинско момче, била издадена през 1883 година. Всичко около четирийсет глави за съдбата и приключенията на Пинокио. Самият Колоди умира през 1890 година. Историята за Пинокио много скоро е преведена на…

— Всичко това го знам — прекъсна го Бекстрьом. „Ето, пак: говори, и говори, и говори.“

— Да…

— Знам всички тези неща — увери го Бекстрьом. „Как може човек да спре този досадник?“, питаше се той.

— Само че истинската история за носа на Пинокио не си я чувал — каза Йегура, като същевременно сниши глас и се наведе напред.

— Истинската история? — „Тоя да не би да е пиян“, помисли си Бекстрьом. Въпреки че само се лигавеше с червеното си вино цяла вечер.

— Истинската история за носа на Пинокио — повтори Йегура. — За онзи път, когато носът на Пинокио за малко да промени цялата история на човечеството. Тази не си я чувал, нали?

„Какви, по дяволите, ми ги плещи този. Истинската история за носа на Пинокио?“