Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (27)

27

Обикалянето от врата на врата в района започна още в седем сутринта. То продължи през целия ден, но най-резултатно беше сутринта и вечерта, нещо нормално, в случай че работата ти е да чукаш по вратите в жилищните райони. Сутринта и вечерта беше най-добре. Когато живеещите там не бяха на работните си места и децата им не бяха на училище, което човек дори не беше нужно да е полицай, за да съобрази.

Районът, в който адвокат Тумас Ериксон живееше, предлагаше още едно голямо предимство за всеки сериозен, обикалящ по къщите полицай. По-голямата част от съседите на жертвата бяха собственици на кучета, което означаваше, че прекарват значително повече време на открито от гражданите без кучета и освен това ходеха по такива места и в такова време, които често представляваха интерес при разследването на престъпления. Особено когато ставаше дума за такова престъпление, извършено срещу съседа им, адвокат Тумас Ериксон.

„Район с толкова много собственици на кучета е истинска златна мина при обикалянето по къщите“, помисли си инспектор Ян Стигсон, на трийсет и две, син на производител на мляко от Даларна, който все още мислеше по млекарски, макар да бяха минали повече от десет години, откакто бе дошъл в Стокхолм, за да стане полицай.

Той работеше с Бекстрьом от четири години и през това време бе отговарял за няколко подобни инициативи.

И така, сега той и неговият служител пак се заемаха с това. Лично той заедно с четирима по-млади колеги, които бяха командировани от управлението в района, обикаляха от къща на къща, от врата на врата и когато той звънна на втората си врата, дойде първият успех, макар да не беше минало осем и половина сутринта. „И с времето имаме късмет, първият истински летен ден, направо идеален за задачата“, помисли си Стигсон.

Отвори му приятна жена на средна възраст, зад нея стоеше черен лабрадор и махаше с опашка. Тя живееше в къщата заедно със съпруга си от двайсет години. Децата бяха излетели от гнездото отдавна. Съпругът й беше отишъл в Испания, за да играе голф, и от няколко дни тя бе поела отговорността да извежда кучето за „вечерното пишкане“. Обикновено съпругът й се грижеше за тази разходка, докато нейното задължение беше сутрешната.

— Ние сме с напълно различен денонощен ритъм, мъжът ми и аз — обясни тя. — Аз съм жизнена сутрин и си лягам най-често в десет, а мъжът ми обратно. Той може да будува половината нощ и не е годен за разговори сутрин. Но заповядайте, влезте, да говорим на спокойствие. Мечо и аз вече направихме сутрешната си обиколка и сега мислех всъщност да пийна чаша кафе. Вие, господин инспектор, пиете кафе, нали?

— Благодаря, с удоволствие — прие Стигсон. „Мила жена — помисли си той. — А изглежда и будна, тъй като очевидно е прочела званието му, когато й показа легитимацията си.“

След това той прекара в кухнята й почти час, а тя му разказа за наблюденията си от предходната вечер, докато е разхождала лабрадора си Мечо. Обикновено използвала един и същ маршрут. Първо тръгвала нагоре по улицата, минавала няколко преки, после обикновено правела десен завой и се прибирала у дома. Най-просто казано, обикаляла най-близките улици, обясни тя и показа с пръст на картата, която Стигсон носеше със себе си.

— Разходка от най-много два километра, но ако си в компанията на този приятел, обикновено отнема почти час. Има много за мирисане и мнозина за поздравяване, другите кучета и техните стопани и стопанки — поясни свидетелката и се усмихна на Стигсон.

— Дали бихте могли да ми дадете някои имена и още по-добре, часовото време, ако си спомняте. Както сигурно разбирате, опитваме се да намерим всеки, който се е подвизавал в района снощи. Каквото кажете, остава, естествено, между нас.

Нямаше никакъв проблем. Тя срещнала същите съседи и собственици на кучета, както обикновено. Даде му и половин дузина имена и обясни, че всичко било както обикновено. Нищо необичайно и определено не е имало загадъчни лица, на които да се е натъкнала. Фактически срещнала само един човек, когото не познавала отпреди нито по име, нито по външен вид. Когато подминала къщата на Ериксон, на сто метра по-надолу по улицата, тя видяла човек, който стоял от другата страна на улицата и натоварил два големи кашона в багажника на една кола. Приблизително когато поставяла ключа във вратата си, чула колата да запалва и да потегля.

— Трябва да е била същата кола — каза тя. — В това съм съвсем сигурна.

— Помните ли колко беше часът? — „Там е седял“, помисли си Стигсон.

— Помня, че излязох от къщи към девет без десет, приблизително казвам. Понеже бях гледала телевизия, а програмата, която гледах, беше от онези, риалити шоу, както им казват, и свърши в девет без петнайсет. После направих обичайната обиколка, да речем било е около девет и половина. Спомням си, всеки случай, че когато пуснах вечерните новини по ТВ4, тъкмо бяха започнали. Те започват в десет, но преди това подсуших лапите на Мечо, налях вода в купичката му и поприбрах малко в кухнята.

— Онзи човек, който е товарел кашони в колата, дали можете да го опишете? — „Сега взе да става горещо“, рече си наум Стигсон.

— Не — поклати глава тя, като изведнъж стана сериозна. — Чух по новините в осем тази сутрин какво е станало, така че разбирам какво имате предвид. Когато минах покрай него, той се беше навел в багажника, така че не можах да видя лицето му. Но от малкото, което видях, изглеждаше съвсем нормален. Ами като повечето живеещи наоколо. На средна възраст, добре облечен, мисля, със сако или евентуално хубаво яке, синьо или черно, и тъмни панталони, може би само…

— Какво? — попита Стигсон и се усмихна подканящо.

— Останах с впечатлението, че е силен, добре сложен, изглеждаше някак си трениран. Видях как вдигна кашона и го сложи в багажника. Не че знаех какво има в него, нито пък колко тежи, но беше един от онези кашони за местене на покъщнина, от по-големия модел, и не изглеждаше да представлява проблем… да го вкара вътре, ако мога да кажа така.

— Имате ли представа колко висок беше?

— Определено над средния ръст. Бих казала по-скоро един и деветдесет, отколкото един и осемдесет. Беше голям мъж. Съпругът ми е доста висок, един и осемдесет и шест, макар че още упорства да казва, че е един и осемдесет и девет. Наистина беше толкова, когато се запознахме, но той забравя, че това беше преди близо четирийсет години.

— Казахте на средна възраст — продължи Стигсон, който не мислеше да се предава. — Четирийсет и пет, петдесет, шейсет…

— Със сигурност не е шейсет — отговори свидетелката му и категорично поклати глава. — Петдесет или по-скоро най-много петдесет. Имаше нещо в начина, по който се движеше. Лекота, непринуденост, това, което възрастта ти отнема, независимо колко тренираш в салона, а той беше и в добра форма, както казах.

— Нещо друго, което да ви е направило впечатление?

— Колата. Беше сребрист „Мерцедес“, от по-големите, нисък, спортен модел, не комби. Определено не беше кола, с която някой взломаджия ще обикаля наоколо.

— Сребрист „Мерцедес“. Сигурна ли сте в това?

— Да, напълно. Защото с мъжа ми имаме „Мерцедеси“. Моят е малък, а неговият е по-голям, за да има място за стиковете за голф, но този беше значително по-голям отколкото на съпруга ми, и без съмнение по-скъп от двата наши.

— Не забелязахте ли и нещо друго по автомобила? Регистрационния номер? Да е имало някакви стикери или знаци по него?

— Не. За регистрационния номер дори не помислих. Стикери или знаци също не видях. Не беше някаква особена кола, че да се замисля за това. Макар че сега разбирам защо питате. Но това, което се случи, е ужасно. Последното, за което човек би си помислил в този район. Дори не сме имали толкова много кражби с взлом тук. Най-лошото, което ни се е случвало с мъжа ми, е, че ни откраднаха лодката. Имаме място за лодка в яхтклуба, който е в съседство с къщата на Ериксон, но това трябва да е било преди десет години.

— Надявам се, че са ви я върнали.

— А, да, беше много по-просто, отколкото очаквахме. Оказа се, че е най-малкият ни син и неговите другари, които са я взели без разрешение и заседнали, а той не смеел да каже на мама и татко. Най-накрая, разбира се, изплю камъчето.

— Но оттогава е послушен, нали? — каза Стигсон и се усмихна.

— Сега е женен, има две деца и работи като юрист в „Шведска частна банка“, така че искрено се надяваме — отвърна майката и се усмихна.

Десет минути по-късно Стигсон благодари за гостоприемството, като подаде визитната си картичка. Ако тя се сетеше за още нещо, да заповяда и да се обади. Голямо или малко, важно или маловажно, независимо какво е, просто да се обади, а той, лично, винаги беше буден.

„Почти в целта, без малко, ама почти в целта означава, че целта не е улучена“, мислеше си той, когато излезе на улицата и пое към следващата къща от списъка си.