Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (147)

147

Бекстрьом започна празнуването си на Мидсомар в службата. Погрижи се да попълни всички протоколи за изземване и останалите документи по такъв начин, че в най-лошия случай да може да се измъкне, като прехвърли вината на нечовешкото си служебно натоварване, в случай че някой му направи забележка относно забавянето на отчета за това, което беше свършил. Докато работеше, ругаеше без прекъсване по адрес на онези негодници, с които се беше озовал в един отбор. Накрая позвъни на Надя, единствената, на която можеше да има доверие, и я помоли да провери дали не е пропуснал нещо. После си отиде вкъщи и направи сериозен опит да се хване за своите стари, твърдо установени практики. Да се върне към обичайния си начин на живот.

Обядът мина точно както обикновено. След това ударите върху него започнаха да се сипят един след друг, забиха нож в гърба му и към края на нощта му се случи нещо, което застраши цялата му представа за света.

Когато след една умерено дълга разходка в приятно темпо застана пред вратата на студиото за физиотерапия на госпожица Петък, той бе посрещнат от съобщение, че дейността е преустановена за момента. Кой го беше оставил и защо, не ставаше ясно, но тъй като Бекстрьом се сещаше за най-малко един подател, с когото не искаше да се среща, той мирно и тихо си тръгна оттам.

Поради липса на по-добра възможност се прибра у дома. Потърси утеха в може би малко повече подкрепителни питиета, преди най-накрая да заспи на собствения си диван. Когато се събуди, беше вече осем вечерта, ситуацията беше критична, не го свърташе на едно място, но както много пъти преди това му дойде блестяща идея и той набра номера на счетоводителката, с която се беше запознал миналия уикенд.

Дори не получи възможността да остави съобщение на гласовата й поща. Номерът беше закрит и сега му оставаше единствено решението, което можеше да намери в собствения си клуб на обожателките в мрежата.

„В най-лошия случай ще трябва да поръчам едно такси и да докарам тук първата възможна“, помисли си Бекстрьом, докато прехвърляше най-новите включвания на собствената си електронна страница.

Имаше едно, което се открояваше сред всички. То бе подписано именно като „Счетоводителката“, която имаше лични впечатления от бекстрьомския голям салам, когото тя, с цел събиране на по-подробна информация за потребителите, както и в духа на колегиалността, с радост би желала да удостои с още един рунд. В чисто размерен смисъл тя нямала никакви особени забележки. Като се изключат обичайните мъжки преувеличения, притежателят на големия салам бил създаден точно както всяко друго магаре. По-точно като малко магаренце, що се отнася до по-ниско разположените части.

Проблемът бил, че имало и други прилики. Което правело избора между мъжа с големия салам и съответния магазин за месни деликатеси ясен. От собствен опит, и ако тя сега била изправена пред избор, би предпочела второто, не на последно място и поради факта, че няма да й се налага да се ангажира с приносителя на продукта. Във връзка с последния женски възглед тя не смяташе да се впуска в подробности. По отношение на неговия човешки възглед имаше една малка подробност в един, за съжаление, значително по-обширен контекст.

Един час по-късно Бекстрьом се озова на бара в един от плаващите ресторанти край Нор Меларстранд. Поръча си няколко студени бири, силни питиета и топли сандвичи, че ако падне мъртъв, поне да не е от глад и жажда. За всеки случай си беше сложил и тъмните си очила за разузнаване, за да не привлича ненужно внимание.

Когато след още около два часа напусна заведението, той за малко да не уцели подвижното мостче, а когато стъпи на твърда земя, тя доста се люлееше под краката му. Не успя да хване такси и когато с известна мъка и с крака, които трудно го държаха, бе повървял малко нагоре по улицата, играта сериозно загрубя. По-надолу по улицата изскочи един огромен негър, който му викаше. Беше черен като сажди, голям колкото къща и бърз като газела и беше съвсем очевидно, че се готви да го обере. Когато Бекстрьом се наведе, за да извади на помощ малкия Сиге, единственото, което успя да направи, беше да се изтърси на задните си части на земята.

Там той поседя няколко секунди, докато черният обирджия пристигна, вдигна го, изтупа го, подаде му щипката с банкнотите, която се оказа, че бил забравил на бара, и го попита дали да повика линейка, или може и обикновено такси.

Бекстрьом прекара по-голямата част от почивните дни в леглото. Опита се да въведе някакъв ред в мислите, които святкаха като плоски мълнии в цепещата го глава, но не постигна кой знае какъв успех. Той дори проведе емпиричен експеримент, за целта на който внесе портрета на свети Теодор в банята, сложи си очилата за разузнаване и угаси светлината, като по този начин искаше да изследва дали изключително белокожият и дебел Теодор ще промени цвета на кожата си от простия факт, че сега наоколо беше тъмно като в рог. Дали неговият нощен помощник в действителност не беше един напълно обикновен швед и дали той не е станал просто жертва на оптическа измама.

Теодор светеше като кандило в тъмнината.

„Нищо не разбирам“, помисли си Бекстрьом, поклати глава и се върна в леглото.

В неделя неговият личен репортер се обади, за да го моли за помощ. Пресотделът на кралския двор бил на бойна нога. Отричали каквато и да е връзка с организираната престъпност с разни руски произведения на изкуството и с един бивш консултант и изкуствовед на хонорар.

Освен това получили подкрепа от изостаналия далеч назад в надпреварата конкурент на вестника им, който внезапно и категорично сменил посоката, работите изведнъж му потръгнали и напълнил целия вестник с обичайните кралски репортажи.

— И така, какво ще правим? — попита репортерът.

— Не питай мен за това — каза Бекстрьом. — Аз не съм журналист, а полицай.