Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (60)

60

Бекстрьом прекара по-голямата част от националния празник в собственото си легло в дома си в „Кунгсхолмен“. Като първа задача за сутринта той изпрати електронно писмо до най-близкия си човек, Патицата Карлсон, и я уведоми, че тя трябва да поеме провеждането на днешната среща със следствената група и че причините за това са три.

Първо, беше му необходимо да се откъсне от всичко и да се усамоти, за да може да премисли на спокойствие тяхната обща задача. Задача, която впрочем, на второ място, се приближаваше към скорошното си разрешаване, само трябваше да се подредят подробностите и нещата да се вършат в правилната последователност. Към това той смяташе да се върне по време на срещата в петък. Трето и последно, като това той разчиташе да си остане между него и най-близкия му служител, беше прихванал, за съжаление, „някаква гадост в стомаха“ и тъй като никак не му се искаше да рискува здравето на служителите си, беше най-разумно да си остане у дома. Ако се случеше нещо от значение по време на съвещанието, той, разбира се, предлагаше Патицата незабавно да му се обади.

„Какво ли може да се случи“ — помисли си Бекстрьом, поклати глава и си наля солидна доза „Фернет“ от бутилката, която стоеше върху нощното му шкафче, и още веднъж да прехвърли изпълнени с приятно усещане картинни спомени от последното денонощие, преди пътищата му с Исак да се разделят. Най-вероятно завинаги, както по всичко личеше.

В деня преди Исак да го напусне, Бекстрьом най-накрая реши какво да направи и когато си тръгна от полицейския участък към къщи, спря по пътя в „Сулна Центрум“ и купи едно голямо руло найлон и един дълъг гумен маркуч, който беше достатъчно дълъг, за да стигне от крана на газовия котлон в кухнята чак до клетката на Исак.

Веднъж прибрал се у дома, той първо се подкрепи със силна водка, преди да се заеме с практическото изпълнение, но още щом започна да увива клетката, в която беше Исак, целият проект отиде по дяволите. С помощта на острата си човка Исак разкъсваше найлона със същата скорост, с която Бекстрьом го увиваше, а за свързване на газта и дума не можеше да става, тъй като Исак очевидно възнамеряваше да вземе и Бекстрьом със себе си на това последно пътуване.

Накрая Бекстрьом се предаде. Седна на дивана с третата силна водка, като му оставаше само да хвърля зли погледи на Исак, докато обмисляше други възможности.

„Ако не става с газ, може би ще стане с ток“, помисли си Бекстрьом, който беше надарен с практичен ум, и единственият проблем на това решение беше, че му липсваха необходимите професионални умения за привеждането в действие на самото изпълнение. Което означава, че ще е нужен съучастник в лицето на нает електротехник, което, естествено, е изключено. „Колко трудно се оказва да убиеш папагал“, заключи той и въздъхна дълбоко.

На Исак изглежда вече не му пукаше. Той се бе заел да разкъсва шушулката на още един фъстък и поради липса на по-добра идея, Бекстрьом най-накрая отвори вратата на балкона и го пусна на двора. След като преспа с проблема, той слезе до кварталната си кръчма и вечеря обилно, като продължаваше да размишлява по въпроса. Там той остана няколко часа, потънал в мрачни мисли и недостиг на идеи, и когато най-накрая се завърна у дома, навън се беше вече смрачило.

Веднага щом затвори входната врата след себе си, тръгна на пръсти през тъмния апартамент и внимателно погледна към прозореца на балкона, където Исак се очакваше да седи по това време на перваза на прозореца и настойчиво да чука по стъклото, за да бъде пуснат вътре.

Този път обаче го нямаше. Докъдето поглед стигаше, никакъв Исак не се виждаше и Бекстрьом в миг почувства как надеждата му се завръща. „Може би е налетял на бухал“, предположи Бекстрьом, понеже Едвин преди седмица го осведоми, че Исак не беше в безопасност даже в най-тъмния час на нощта. Насред големия бетонен град, в който живееше Бекстрьом, имаше и бухали, а те ловуваха през нощта. С безшумен размах на крилете и смъртоносна точност, независимо дали около тях беше тъмно като в рог.

Когато Бекстрьом най-после заспа, добро му настроение се беше възвърнало. Най-накрая някой там горе в безкрайната синева трябва да е откликнал на молитвите му, а при първите проблясъци на новия ден мечтите му се разбиха на пух и прах. Ако се съдеше по звука, Исак се намираше от другата страна на транспаранта и защитния прозорец и точеше клюна си о стъклото.

„Сега ще умреш, обеснико“, помисли си Бекстрьом и измъкна Сиге, когото държеше под дюшека на леглото, дръпна петлето и зареди патрон в отвора на цевта, а след това с известно усилие се измъкна от леглото и запристъпва на пръсти към прозореца, за да освободи транспаранта да се навие нагоре и да получи видимост за стрелба към малкия мародер. Когато се протегна, за да хване шнурчето на транспаранта, чу страхотно избумтяване в стъклото, от което целият прозорец се разтресе.

„Какво, по дяволите, става?“, учуди се Бекстрьом. Освободи транспаранта да се навие, бутна прозореца и погледна надолу към асфалтирания вътрешен двор.

Долу на двора лежеше Исак. Очевидно беше срещнал нов приятел, от малко по-твърдо тесто, отколкото обичайните черно-бели другари. Едно двойно по-голямо създание на кафяви петна и с още по-крива човка от тази на Исак в този момент пробиваше дупка в гърдите му. За капак на цялата тази бъркотия, в която ненадейно се оказа, май без да иска, пипна спусъка на малкия Сиге.

„По дяволите“, изруга наум Бекстрьом. Затвори прозореца и спусна транспаранта. Празната гилза очевидно бе паднала на пода в спалнята му, което беше поне едно хубаво нещо, помисли си Бекстрьом, комуто и през ум не минаваше да хукне на двора посред нощ, за да я търси. Вместо това той се промъкна в антрето, застана до вратата и се заслуша. Всичко изглеждаше спокойно и той се върна на пръсти в спалнята, леко отмести транспаранта и надзърна навън. Исак още лежеше долу. По гръб, навирил крака, а извършителят на кафяви петна явно беше офейкал от полето на действието.

„Най-накрая — отдъхна си Бекстрьом. — Изчадието трябва да е пукнало.“ И той се върна в мекото си легло от „Хестенс“.

Чак след около два часа се събуди, понеже някой явно беше залепил палеца си на звънеца на вратата му.

„Едвин“, рече си Бекстрьом, когато погледна през шпионката. Изглеждаше тъжен. Точно както подобаваше на малко десетгодишно момче, преди да съобщи за смъртта на Исак на най-близкия му роднина.

— Да не се е случило нещо? — попита Бекстрьом.

— Да не кажете, че не съм ви предупредил, господин комисар — изрече Едвин и наведе тъжно глава. — Ястребът го нападна, точно както ви казах преди седмица.

— Исак мъртъв ли е? — попита Бекстрьом и се хвана за главата.

— За щастие, не — отвърна Едвин. — Дори смятам, че има шанс да се оправи. Трябва да се надяваме на най-доброто, господин комисар.

„Какво, по дяволите, говори това змийче?“, помисли си Бекстрьом. „Да се надяваме, че ще се оправи?“

Около час по-рано, когато малкият Едвин слязъл на двора, за да изкара още по-малкия си планински велосипед и да отиде на училище, намерил Исак да лежи в безсъзнание на земята. Отначало го помислил за мъртъв, но след като открил, че все още диша, и чул как малкото птиче сърчице тиктака и тупка, го увил в якето си. Втурнал се към апартамента, в който живее, след което той и милата му майка се метнали в едно такси и отишли във ветеринарната болница.

— Не искахме да ви тревожим без нужда — обясни Едвин.

— И какво казаха там? За ветеринарните лекари говоря — поясни Бекстрьом.

— Нека не се отчайваме, господин комисар — каза Едвин и потупа за по-убедително Бекстрьом по ръката. — Докато е жив, има надежда.

Докато беше жив, имаше надежда, а ако се съдеше по първите сметки, които пристигнаха, Исак определено се опитваше да му играе номера до последно. Скоро ще станат четиринайсет дни в папагалското интензивно, докато обикновените хора мрат като мухи през цялото време. „Какво става с тая наша Швеция“, помисли си той и поклати умърлушено глава.