Джон Гришам
Планината Грей (9)

9

Общо взето, опитът й в съдебната зала не беше приятен. Някои посещения там бяха наложителни, други — доброволни. Когато Саманта беше в девети клас, великият Маршал Коуфър водеше дело, свързано със самолетна катастрофа, във федералния съд в центъра на Вашингтон и убеди преподавателката на Саманта по „Общество и право“, че учениците много ще разширят познанията си, ако го наблюдават в действие. Цели два дни децата седяха в залата и си умираха от скука, докато вещите лица спореха относно аеродинамиката при силно обледеняване. Саманта изобщо не се гордееше с баща си, по-скоро беше потънала в земята от унижение заради нежеланото внимание. Маршал имаше късмет, че децата вече се бяха върнали в класната стая, когато съдебните заседатели се произнесоха в полза на производителя и му поднесоха една от редките загуби в кариерата му.

Няколко години по-късно Саманта се върна в същата сграда, но в друга зала, за да види как баща й се признава за виновен за извършените престъпления. Прекрасен ден за майка й, на която и през ум не й минаваше да се появи, затова Саманта седеше заедно с чичо си, брата на Маршал, и бършеше сълзите си с кърпичка. Подготвителен курс по право в „Джорджтаун“ я бе задължил да наблюдава част от наказателно дело, но лек грип й бе попречил да отиде. Всички студенти по право разиграваха мними съдебни процеси и на Саманта донякъде й беше приятно, но не желаеше да участва в истинско дело. Докато стажуваше, рядко влизаше в съдебната зала. По време на интервютата за работа даде ясно да се разбере, че не иска да припарва там.

А ето че сега влизаше в окръжния съд на Ноланд и се запътваше към главната зала. Сградата беше красива, от червени тухли, триетажна, с лъскав ламаринен покрив. В прашното фоайе бяха окачени избелели портрети на брадати герои, а цяла една стена беше заета от съобщения, забодени небрежно по таблата за обяви. Саманта последва Анет на втория етаж. Минаха покрай престарял пристав, задрямал на стола си, и влязоха през тежката двойна врата в дъното на залата. Съдията четеше задълбочено нещо, а няколко адвокати разлистваха документи и си подхвърляха закачки. Отдясно беше празната ложа на съдебните заседатели. Високите стени бяха покрити с още избелели портрети — до един на мъже, до един с бради и явно със сериозно отношение към правните дела. Няколко секретарки си бъбреха и флиртуваха с адвокатите. Шепа зрители наблюдаваха в очакване справедливостта да възтържествува.

Анет притисна до стената един прокурор, когото набързо представи на Саманта като Ричард, и го осведоми, че представляват Фийби Фанинг, която ще подаде молба за развод при първа възможност.

— Какво знаеш? — попита тя Ричард.

Тримата се преместиха в един ъгъл, близо до ложата на съдебните заседатели, за да не ги чува никой.

— Според ченгетата и двамата са били дрогирани и са решили да разрешат недоразуменията си, като хубаво се сбият. Той спечелил, тя изгубила. Някак се намесил и пистолет, незареден, с който той я цапардосал по главата — обясни Ричард.

Анет разказа версията на Фийби, която Ричард внимателно изслуша.

— Адвокат му е Хъмф и в момента иска само ниска гаранция. Аз ще настоявам за по-висока и може би ще успеем да задържим този тип в ареста още няколко дни, за да се поуспокои, докато тя изчезне.

Анет кимна.

— Благодаря, Ричард.

Хъмф се оказа Кал Хъмфри, неизменно присъствие в града. Бяха минали покрай кантората му малко по-надолу по улицата. Анет го поздрави и представи Саманта, която се ужаси от размера на шкембето му. Ярките му тиранти бяха изопнати под напора на тежкия корем и сякаш всеки момент щяха да се скъсат и да предизвикат последици, които човек трудно би могъл да опише. Хъмф им подшушна, че „неговото момче“ Ранди (за секунди дори не успя да си спомни фамилията му) трябва да излезе от ареста, за да може да ходи на работа. Хъмф не вярваше на версията на Фийби за случилото се и вместо това допускаше, че конфликтът е започнал, когато тя е нападнала клиента му с незаредения пистолет.

— Затова са съдебните зали — промърмори Анет, когато се отдалечиха от Хъмф.

Ранди Фанинг и още двама затворници бяха въведени в залата и настанени на първия ред. Свалиха им белезниците и един заместник-шериф застана близо до тях. Тримата изглеждаха като членове на една и съща банда — с избелели оранжеви гащеризони, небръснати лица, рошави коси и сурови погледи. Анет и Саманта седнаха сред зрителите, възможно най-далече. Барб влезе на пръсти и подаде на Анет някаква папка с думите:

— Ето го и развода.

Когато съдията призова Ранди Фанинг, Анет изпрати съобщение на Фийби, която чакаше в колата си пред съда. Ранди се изправи пред съдията, Хъмф застана от дясната му страна, а Ричард — от лявата, но малко по-назад. Хъмф поде многословна тирада колко важно е за клиента му да се върне на работа, колко дълбоко в окръг Ноланд се простират корените му, как може да му се има доверие, че ще се яви в съда винаги щом го призоват, и така нататък. Случилото се било просто най-банална семейна кавга и нещата щели да се изгладят, без да се налага съдебната система да продължи да се намесва. Докато той говореше, Фийби влезе тихо в залата и седна до Анет. Ръцете й трепереха, очите й бяха влажни.

От името на обвинението Ричард подчерта колко сериозни са обвиненията и реалната вероятност Фанинг да бъде осъден на лишаване от свобода за дълъг срок. Глупости, възрази Хъмф. Неговият човек бил невинен. Неговият човек бил нападнат от „неуравновесената“ си съпруга. Ако продължавала да натиска, току-виж самата тя се окажела в затвора. Юристите продължиха да си разменят реплики в този дух.

Съдията, сдържан възрастен мъж с лъскава гола глава, попита спокойно:

— Доколкото разбрах, предполагаемата жертва е в съдебната зала. Така ли е, госпожо Бревард? — Той огледа присъстващите в залата.

Анет скочи.

— Тук е, господин съдия. — Тя прекоси съдебната зала властно и собственически, следвана от Фийби. — Представяме ви Фийби Фанинг, която ще подаде молба за развод в следващите десет минути.

Все още на безопасно място сред зрителите в залата, Саманта видя как Ранди Фанинг изгледа вбесено жена си. Ричард се възползва от момента.

— Ваша чест, би било от полза да обърнем внимание на видимите наранявания по лицето на госпожа Фанинг. Тази жена е понесла страхотен побой.

— Не съм сляп — отговори съдията. — Не виждам никакви наранявания по вашето лице, господин Фанинг. Съдът взема под внимание и факта, че вие сте висок почти два метра и много як. А съпругата ви е, така да се каже, доста дребничка. Набихте ли я?

Видимо виновен, Ранди премести значителната тежест на тялото си от крак на крак и процеди:

— Скарахме се, господин съдия. Тя започна.

— Не се съмнявам. Мисля, че ще е най-добре да охладите страстите още ден-два. Връщам ви в ареста и ще се видим отново във вторник. А дотогава, госпожо Бревард, продължете да движите правните въпроси и ме дръжте в течение.

— Но, ваша чест, клиентът ми ще изгуби работата си — възрази Хъмф.

— Той няма работа — извика Фийби. — Сече дърва на половин ден и целодневно продава метамфетамини.

Всички преглътнаха мъчително, когато думите й отекнаха в залата. Ранди беше готов да поднови кавгата и изгледа жена си с убийствена ненавист. Накрая съдията се намеси:

— Достатъчно. Доведете го отново тук във вторник.

Приставът подхвана Ранди и го изведе от съдебната зала.

На вратата стояха двама мъже — грубияни със сплъстени коси и татуировки, които измериха с поглед Анет, Саманта и Фийби, докато минаваха покрай тях.

— Онези негодници са с Ранди — прошепна Фийби в коридора, — от наркобизнеса. Трябва да се махна от града.

И аз ще те последвам, помисли си Саманта.

Влязоха в канцеларията на окръжния съд и подадоха молба за развод. Анет настоя за незабавно изслушване за получаване на ограничителна заповед, която да държи Ранди далече от семейството.

— Първата възможност е в сряда следобед — каза служителката.

— Запиши ни — каза Анет.

Двамата биячи ги чакаха пред входа на съда, където към тях се беше присъединил още един ядосан млад мъж. Той се изтъпанчи пред Фийби и изръмжа:

— По-добре оттегли обвиненията, момиче, иначе ще съжаляваш.

Фийби не отстъпи, а го измери с поглед, издаваш дългогодишно познанство и презрение.

— Това е Тони, братът на Ранди — обясни тя на Анет. — Току-що излиза от затвора.

— Чуваш ли? Казах да оттеглиш обвиненията — повтори Тони с по-силно ръмжене.

— Току-що подадох молба за развод, Тони. Всичко свърши. Заминавам от града по най-бързия начин, но ще се върна, когато той се появи в съда. Няма да оттегля обвиненията, така че просто се дръпни от пътя ми.

Единият бияч изгледа кръвнишки Саманта, а после и Анет. Краткият сблъсък приключи, когато Хъмф и Ричард излязоха от сградата на съда и видяха какво се случва.

— Достатъчно — намеси се Ричард и Тони се отдръпна.

— Да тръгваме, момичета — подкани ги Хъмф. — Ще ви изпратя до офиса.

Докато Хъмф се клатушкаше надолу по улицата и не спираше да нарежда за друго дело, по което работеха с Анет, Саманта вървеше подире им, разтърсена от случилото се, и се питаше дали не трябва да си носи пистолет в дамската чанта. Нищо чудно, че Донован практикуваше право с малък военен арсенал.

За щастие, до края на следобеда нямаха повече клиенти. Стигаха й изпитанията за този, ден, освен това трябваше да чете. Анет й бе дала порядъчно употребявани материали за неопитни адвокати с раздели, посветени на развода и битовите взаимоотношения, на завещанията и наследствата, фалита, взаимоотношенията между наемодатели и наематели, трудовите правоотношения, имиграцията и държавните помощи. Впоследствие беше добавен и раздел за обезщетенията при случаи на пневмокониоза. На вид суха и скучна материя, но Саманта вече се бе убедила лично, че в конкретните случаи нямаше нищо скучно.

В пет часа тя най-сетне звънна на Джо Дънкан и го осведоми, че не може да поеме жалбата му пред социалните служби, защото не е получила разрешението на началниците си. Даде му имената на двама частни адвокати, които поемат подобни случаи, и му пожела всичко най-хубаво. Той не остана доволен от разговора.

Саманта се отби в кабинета на Мати и двете обсъдиха първия й ден на новата работа. Всичко бе минало добре, въпреки че Саманта още беше разтърсена от краткия сблъсък на стъпалата на съда.

— Няма да посмеят да направят нищо на адвокат — увери я Мати. — Особено ако е жена. Работя това двайсет и шест години и нито веднъж не са ме нападали.

— Поздравления. А заплашвали ли са те?

— Няколко пъти може би, но не така, че истински да се уплаша. Ще се справиш.

Справи се — излезе от Службата и се запъти към колата си, но не се сдържа и се озърна. Спускаше се лека мъгла и градът притъмняваше. Саманта паркира в гаража под апартамента си и се качи по стълбите.

Ким, дъщерята на Анет, беше на тринайсет, а синът й Адам — на десет. Бяха заинтригувани от новата си „съквартирантка“ и настояваха да се хранят всички заедно, но Саманта изобщо не смяташе да им се натрапва на вечеря всеки път. В резултат на безумното си работно време и това на Блайд беше свикнала да се храни сама.

Анет беше делова жена с напрегната работа, така че не й оставаше време да готви. Явно и чистенето не й беше приоритет. Вечерята представляваше макарони със сирене, претоплени във фурната, и нарязани домати от градината на клиент. Пиеха вода от пластмасови бутилки, никога от чешмата. Докато ядяха, децата обстрелваха Саманта с въпроси за живота й, за детството й във Вашингтон, за живота и работата й в Ню Йорк и защо, за бога, беше решила да се премести в Брейди. Бяха умни, самоуверени, не беше трудно да им влезеш в тона. Не се смущаваха да задават лични въпроси. Бяха и възпитани, винаги отговаряха: „Да, госпожо“ или „Не, госпожо“. Решиха, че е твърде млада, за да й казват „мис Коуфър“, а според Адам Саманта беше голяма работа. Така че накрая се споразумяха за „мис Сам“, но Саманта се надяваше „мис“ скоро да отпадне. Обясни им, че понякога ще им бъде бавачка, което видимо ги озадачи.

— Че за какво ни е бавачка? — попита Ким.

— За да може майка ви да излиза и да прави каквото поиска — обясни Саманта.

Което ги развесели.

— Ама тя никога не излиза — изтъкна Адам.

— Така е — потвърди Анет. — В Брейди няма какво толкова да се прави. Всъщност няма нищо, освен ако не ходиш на църква три пъти седмично.

— А ти не ходиш ли? — попита Саманта.

След все още краткия си престой в Апалачите беше убедена, че на всеки пет семейства се пада по една малка църква с наклонена камбанария. Беше пълно с църкви, убедени в непогрешимостта на Светото писание, но надали единодушни за нещо друго.

— Понякога в неделя — отговори Ким.

След вечеря Ким и Адам добросъвестно разчистиха масата и натрупаха съдовете в мивката. Нямаха миялна. Искаха да погледат телевизия с мис Сам и да зарежат домашните, но в крайна сметка Анет ги отпрати по стаите им. Усети, че на гостенката може да й е доскучало, и предложи:

— Да пийнем чай и да си поговорим.

Саманта нямаше какво друго да прави и се съгласи. Анет вдигна купчина мръсни дрехи и ги натъпка в пералнята до хладилника. Сипа прах за пране и завъртя копчето.

— Шумът ще заглушава какво си говорим — поясни тя и бръкна в бюфета за чай. — Билков става ли?

— Разбира се — отговори Саманта и влезе в хола.

Стаята беше пълна с претрупани рафтове с книги, купчини списания и мека мебел. Не беше чистено от месеци. В ъгъла имаше телевизор с плосък екран (в апартамента над гаража нямаше), а в другия ъгъл се намираше малкото бюро на Анет с компютър и купчина папки. Тя донесе две чаши чай, от които се издигаше пара, подаде едната на Саманта и каза:

— Да седнем на дивана и да си побъбрим по женски.

— Добре, за какво например?

Докато се настаняваха, Анет отговори:

— Ами първо за секс. Колко често го правеше в Ню Йорк?

Саманта посрещна със смях прямотата й, после се поколеба, сякаш не помнеше кога за последен път е правила секс.

— Всъщност не беше особено щуро. Ако си падаш по купоните, сигурно е щуро, но ние, работещите момичета, бяхме твърде заети, за да се забавляваме. Когато излизахме, беше на вечеря и на питие, а после бях толкова изморена, че исках само да се прибера и да заспя.

— Трудно ми е да го повярвам при толкова богати млади мъже с професии, които си търсят жени. Много пъти съм гледала „Сексът и градът“. Сама, разбира се, след като децата си легнат.

— Е, аз не съм. Чувала съм за филма, но обикновено бях в офиса. За последните три години съм имала един приятел. Хенри, начинаещ актьор, много сладък и забавен в леглото, но му дойде до гуша от работното ми време и от постоянната ми умора. Да, срещаш много мъже, но повечето са толкова амбициозни, колкото си и ти. За тях жените са еднодневки. Останалите са глупаци, арогантни досадници, които говорят само за пари и се перчат какво могат да си купят.

— Разочарована съм.

— Ами не е толкова бляскаво, колкото си мислиш.

— Никога ли?

— Е, разбира се, от време на време забиваш по някого, но нищо сериозно, че да го помня. — Саманта отпи от чая си с желанието да промени темата на разговора. — Ами ти? Има ли много екшън в Брейди?

Сега беше ред на Анет да се засмее. Тя замълча, отпи от чая си и се натъжи.

— Не се случват много неща. Направих избора си и сега трябва да живея с него, това е.

— А какво избра?

— Дойдох тук преди десет години, оттеглих се от всичко. Разводът ми беше истински кошмар, затова трябваше да се махна от бившия си. Отведох и децата. Не поддържаме почти никаква връзка. Сега съм на четирийсет и пет години, донякъде привлекателна, в относително добра форма за разлика от, ами…

— Схванах.

— Да кажем, че в окръг Ноланд няма голям избор. Имаше няколко свестни мъже междувременно, но нито един, с когото да ми се прииска да живея. Единият беше с двайсет години по-възрастен и просто не можех да причиня това на децата си. През първите няколко години тук имах чувството, че половината жени в града искат да ме уредят със свои братовчеди, а после разбрах, че искат да ме омъжат, за да не се тревожат за собствените си съпрузи. Мен обаче женените мъже не ме изкушават. Проблемите са прекалено много — и тук, и в града.

— Защо стоиш в Брейди?

— Чудесен въпрос, но не съм сигурна, че ще остана. Добро място е за децата въпреки екологичните проблеми. Брейди става, обаче недалече от тук, в малките градчета и по селата, децата постоянно боледуват заради замърсената вода и въглищния прах. И за да отговоря на въпроса ти — останах, защото работата ми харесва. Обичам хората, които се нуждаят от помощта ми. Мога да променя нещо малко в живота им. Ти ги видя днес. Видя страха и безнадеждността им. Те разчитат на мен. Ако си тръгна, може и да има кой да заеме мястото ми, но може и да няма.

— Как забравяш за работата, когато си тръгнеш от офиса?

— Невинаги успявам. Проблемите им са твърде лични и често не мога да заспя.

— Радвам се да го чуя, защото Фийби Фанинг не ми излиза от главата — с размазаното си лице, с децата, скрити при някаква роднина, и с този неин ужасен съпруг, който сигурно ще я убие, когато излезе от затвора.

Анет се усмихна мило.

— Виждала съм много жени в нейното положение, до една оцеляват. Фийби ще се оправи. Ще се премести другаде — ние ще й помогнем — и ще се разведе с него. Не забравяй, Саманта, че в момента той е в затвора. Прекрасно ще му се изясни какъв е животът зад решетките. Ако направи някоя глупост, ще остане там до края на живота си.

— Не останах с впечатлението, че е голям умник.

— Имаш право. Той е идиот и наркоман. Не омаловажавам положението й, но тя ще се оправи.

Саманта въздъхна и остави чашата си на масата.

— Съжалявам, просто всичко това ми е непознато.

— Да си имаш вземане-даване с истински хора?

— Да. И толкова затънали в проблемите си, изпълнени с очакване да им помогнеш да се оправят. Последният случай, по който работих в Ню Йорк, беше свързан с един доста съмнителен тип, който струваше около милиард, наш клиент, който искаше да построи много висок и модерен хотел насред Гринич Вилидж. Не съм виждала по-грозен макет, адски противен. Уволни трима-четирима архитекти, а сградата му ставаше все по-висока и все по-грозна. Градските власти казаха „не, по дяволите“ и той започна дело, сдуши се с разни политици и взе да се държи като повечето предприемачи в Манхатън. Срещнах се с него веднъж, когато дойде в офиса, за да крещи на партньора ми. Абсолютен гадняр. А ни беше клиент, мой клиент. Презирах го. Исках да се провали.

— И защо не?

— Той наистина се провали, а ние тайно ликувахме. Представяш ли си, вложихме безкрайни часове труд, смъкнахме му огромни пари за хонорари, а ни идеше да празнуваме, когато отхвърлиха проекта му. Що за отношения между адвокат и клиент са това?

— И аз бих празнувала.

— А сега се тревожа за Лейди Първис, чийто съпруг лежи в затвора за длъжници. Притеснявам се и дали Фийби ще успее да напусне града навреме, преди да освободят мъжа й под гаранция.

— Добре дошла в нашия свят, Саманта. Утре ще има още.

— Не съм сигурна, че ставам за това.

— Разбира се, че ставаш. В нашата работа човек трябва да е жилав, а ти си много по-жилава, отколкото си мислиш.

Адам се появи отново — беше си написал домашните и искаше да изиграе една игра на джин-руми с мис Сам.

— Мисли се за голям майстор на картите — обясни Анет. — И мами.

— Никога не съм играла джин-руми — призна си мис Сам.

Адам размеси тестето с вещината на крупие от Вегас.