Джон Гришам
Планината Грей (11)

11

Пътят за Колтън се виеше в планината, катереше се и се спускаше, а от него се разкриваха спиращи дъха гледки към обраслите с гори хребети, после и към долините, приютили сгушени на групички порутени къщи и каравани, край които имаше пръснати изпотрошени коли. Шосето следваше плътно реки с плитки бързеи и толкова бистра вода, че на човек му идеше да отпие от нея. Красотата на природата рязко контрастираше с поредното селище с полуразрушени сгради, наредени плътно една до друга, в неизменната сянка на планината. Ефектът беше поразителен — прелестта на планинските вериги и бедността на хората, които живееха сред тях. Имаше и хубави къщи с поддържани морави и бели дъсчени огради, но съседите в повечето случаи не бяха толкова успели.

Мати шофираше и говореше, а Саманта разглеждаше пейзажа. Докато се движеха по един прав участък, от отсрещната страна се появи дълъг камион. Беше мръсен, целият прашен, с платнище върху каросерията. Летеше по планинския път, видимо с превишена скорост, но в своето платно. След като се разминаха на косъм, Саманта се обади:

— Допускам, че беше камион с въглища.

Мати погледна в огледалото, като че ли не го беше забелязала.

— А, да. Транспортират въглищата, след като са измити и готови за продажба. Навсякъде са.

— Вчера Донован ми разказа за тях. Не ги обича много.

— Готова съм да се обзаложа, че товарът на този камион беше прекалено тежък и не би издържал на проверка.

— Никой ли не ги проверява?

— Различно е. Обикновено, когато идват инспектори, въгледобивните компании вече са предупредени. Любимите са ми инспекторите, които следят взривовете. Имат си график и нали се сещаш какво става, когато се появят в някоя открита мина? Всичко е по конец. Щом им видят гърба обаче, взривяват както им хрумне.

Саманта допускаше, че Мати е научила всичко за обяда й с Донован предишния ден. Изчака да види дали ще бъде споменато предложението му за работа. Не беше. Изкачиха един хребет и отново започнаха да се спускат.

— Искам да ти покажа нещо. Няма да се бавим.

Мати натисна спирачките и свърна по тясно шосе с повече завои и стръмни участъци. Отново се изкачваха. Табела оповестяваше, че отпред има място за пикник с красива гледка. Спряха на отбивка с две дървени маси и кофа за боклук. Пред тях на километри се точеха гъсти гори. Слязоха от колата и се приближиха до неособено солидна ограда, поставена, за да възпира полета на хора и автомобили надолу към долината, където никой никога нямаше да ги намери.

— От тук хубаво се вижда разрушаването на планинския релеф — каза Мати и посочи наляво. — На три места. Това е мината в планината Кат, недалече от Брейди. Точно пред нас е „Луус Крийк“ в Кентъки. А отдясно е „Литъл Юта“ също в Кентъки. Във всички се работи активно, всички бълват въглища толкова бързо, колкото е в човешките възможности. Тези хълмове навремето са били високи близо хиляда метра като съседните. А виж ги сега.

Цялата растителност най-горе беше унищожена, останали бяха само скали и пръст. Върховете ги нямаше, приличаха на липсващи пръсти, на израстъци на обезобразена ръка. Бяха заобиколени от непокътнати хълмове, грейнали в оранжево и жълто в разгара на есента и съвършено красиви, ако не бяха язвите по отсрещните хребети.

Саманта стоеше неподвижно, взираше се невярващо и се мъчеше да възприеме цялата тази разруха.

— Не може да е законно — прошепна накрая тя.

— Опасявам се, че според федералните закони е. Формално погледнато, е законно. Но начинът, по който го правят, е съвсем незаконен.

— Няма ли как да бъдат спрени?

— Съдебните дела продължават вече двайсет години. Имаме няколко победи на федерално ниво, но всички добри решения се отменят при обжалването. Съдът на Четвърти съдебен окръг е пълен с републикански назначения. Ние обаче продължаваме да се борим.

— Кои „ние“?

— Добрите, противниците на открития добив на въглища. Аз не участвам лично като адвокат, но съм в правилния екип. По тези места определено сме малцинство, но се борим. — Мати погледна часовника си и въздъхна: — По-добре да тръгваме.

В колата Саманта заяви:

— Направо е противно.

— Да, разрушиха огромна част от живота ни тук, в Апалачите, така че, да, направо е противно.

Когато влязоха в Колтън, шосето се превърна в главната улица на града и няколко пресечки по-надолу от дясната им страна се появи съдът.

— Донован има дело тук следващата седмица.

— О, да, голямо дело. За онези две момчета, тъжна история — каза Мати.

— Запозната ли си със случая?

— Разбира се, много се шумя, когато загинаха. Знам повече, отколкото ми се иска. Дано Донован да спечели. Посъветвах го да сключи споразумение, да вземе нещо за семейството, но той иска да отправи послание.

— Значи не е послушал съвета ти.

— Донован прави каквото си науми и обикновено се оказва прав.

Паркираха зад сградата на съда и влязоха. За разлика от окръг Ноланд съдът в окръг Хопър беше чудата модерна постройка, която на хартия несъмнено бе изглеждала зашеметяващо. Цялата беше от стъкло и камък, някъде стърчеше, другаде се сгъваше и хабеше голяма част от пространството с дръзкия си замисъл. Саманта реши, че архитектът в крайна сметка е изгубил разрешителното си да практикува.

— Старият съд изгоря — осведоми я Мати, докато се качваха по стълбите. — Ама те всички изгарят.

Саманта не беше сигурна какво означават тези думи. Лейди Първис седеше напрегнато в коридора пред съдебната зала и се усмихна с огромно облекчение, когато видя адвокатите си. Навъртаха се още няколко човека, които чакаха да започне заседанието. След като размениха няколко думи, Лейди им посочи мъж с пухкаво лице, облечен със спортно сако от изкуствена материя и лъскави боти с остри върхове.

— Това е той, работи за УСЗ. Казва се Сноудън, Лейни Сноудън.

— Чакай тук — каза Мати и, придружена от Саманта, се запъти право към господин Сноудън, който внимателно следеше приближаването й. — Вие ли сте представителят на УСЗ? — попита Мати.

— Да — гордо отговори Сноудън.

Тя му подаде визитката си, все едно държеше джобно ножче, и каза:

— Аз съм Мати Уайът, адвокат на Стоки Първис. Това е колежката ми Саманта Коуфър. Наети сме, за да измъкнем клиента си от затвора.

Сноудън отстъпи крачка назад, защото Мати го притискаше отпред. Саманта не знаеше какво да направи, затова бързо зае нападателна поза и изражение. Посрещна начумерено празния поглед на Сноудън, който се мъчеше да проумее как така загубеняк като Стоки Първис е успял да наеме не една, а две адвокатки.

— Хубаво — каза Сноудън, — платете парите и ще го освободим.

— Той няма пари, господин Сноудън. Вече би трябвало да сте го разбрали. И няма как да спечели някакви, докато го държите в затвора. Каквито и такси да му лепнете, истината е, че клиентът ми няма да спечели нито цент, ако остане там, където е сега.

— Имам съдебна заповед — напери се Сноудън.

— Е, ще поговорим със съдията за тази заповед. Ще я коригираме, за да може Стоки да излезе. Ако не преговаряте, ще си останете с празни ръце.

— Добре, какво сте намислили, момичета?

— Да не си посмял да ме наричаш така! — изръмжа насреща му Мати.

Сноудън се дръпна уплашено, като че ли щяха да го цапардосат с някое оплакване за сексуален тормоз, за които често четеше. Мати се приближи още повече към Сноудън и с пламнало лице изсъска:

— Ето какво ти предлагам. Клиентът ми дължи на окръга около двеста долара за такси и глоби. Вие сте му лепнали още четиристотин заради собствените си капризи. Ще платим сто от тях, тоест общо триста долара, за срок от шест месеца. Това е положението, решавай.

Сноудън разтегли уста във фалшива усмивка, поклати глава и отговори:

— Съжалявам, госпожо Уайът, но не можем да приемем.

Без да сваля очи от него, Мати бръкна в куфарчето си и извади някакви документи.

— Тогава приемете това — размаха тя документите пред лицето му. — Съдебно дело, заведено във федералния съд срещу фирмата „Управление на съдебни задължения“ — по-късно ще добавя вашето име като ответник — за неправомерен арест и неправомерно вкарване в затвора. Знаете ли, господин Сноудън, в Конституцията съвсем ясно е казано, че нямате право да хвърляте в затвора беден човек за това, че не е в състояние да си плати дълговете. Не очаквам да го знаете, защото работите за шайка измамници. Но, повярвайте ми, федералните съдии го разбират, защото са чели Конституцията, поне повечето от тях. Затворите за длъжници са незаконни. Да сте чували за равенство пред закона?

Сноудън зяпна, но не беше в състояние да проговори. Мати продължи:

— Май не сте. Може би вашите адвокати ще ви го обяснят срещу триста долара хонорар на час. Казвам на вас, за да предадете на шефовете си, че смятам да ви мъкна по съдилищата през следващите две години. Ще ви засипя с документи. Ще ви спукам задниците от многочасово снемане на клетвени показания и ще науча всичките ви мръсни тайни. Всичко ще излезе наяве. Ще ви натикам в миша дупка и ще направя живота ви истински ад. Ще сънувате кошмари за мен. Накрая ще спечеля делото, а ще взема и адвокатския си хонорар.

Мати притисна делото към гърдите му и той неохотно пое папката.

Двете със Саманта се обърнаха и се отдалечиха, като оставиха Сноудън с омекнали колене, стреснат и ужасен от връхлитащите го кошмари. Посвоему стресната, Саманта прошепна:

— Не може ли да го обявим в несъстоятелност за тези триста долара?

Изведнъж напълно овладяна, Мати се ухили широко.

— Разбира се, че можем. И точно така ще направим.

Трийсет минути по-късно Мати се изправи пред съдията и оповести, че са постигнали споразумение за незабавното освобождаване на клиента й господин Стоки Първис. Лейди напусна съда, обляна в сълзи, и се запъти към ареста.

Докато шофираше обратно към Брейди, Мати заяви:

— Разрешението да практикуваш право е мощно оръжие, Саманта, ако го използваш да помагаш на другите. Мошеници като Сноудън са свикнали да изнудват хората, които не могат да си позволят правна защита. Обаче ако се намеси добър адвокат, изнудването моментално престава.

— И ти си много добра в изнудването.

— Имам опит.

— Кога успя да подготвиш делото?

— Имаме ги предварително готови. Всъщност на папката пише „Бланки“. Само попълваш името, пишеш навсякъде „Федерален съд“ и се пръсват като пилци.

Бланки за дела. Пръсват се като пилци. Саманта се питаше колко ли нейни колеги от Колумбийския университет са запознати с подобни правни тактики.

 

 

В два следобед Саманта седеше в главната зала на съда на окръг Ноланд и потупваше по коляното ужасената Фийби Фанинг. Раните по лицето й бяха станали тъмноморави и изглеждаха още по-зле. Беше се появила в съда с дебел пласт грим, който Анет не одобри. Нареди на клиентката си да отиде в тоалетната и да го изтрие.

Отново докараха Ранди Фанинг с охрана и когато той влезе в залата, изглеждаше още по-вбесен, отколкото преди два дни. Бяха му връчили копие от документите за развода и той беше видимо разтревожен. Стрелна с гневен поглед жена си и Саманта, докато заместник-шерифът му сваляше белезниците.

Съдия Джеб Батъл не изглеждаше на повече от трийсет години. Тъй като Службата за правна помощ се занимаваше с много случаи на домашно насилие, Анет редовно се явяваше в съдебната зала и смяташе, че се разбира добре с негова чест. Съдията призова към ред и одобри няколко неоспорвани от страните подробности. Когато обяви началото на делото „Фанинг срещу Фанинг“, Анет и Саманта минаха заедно с клиентката си през преградата и се настаниха на маса, близо до него. Ранди Фанинг се приближи към съседната маса, съпровождан от един заместник-шериф, и зачака Хъмф да се доклатушка до мястото си. Съдия Батъл внимателно измери Фийби с поглед, огледа насиненото й лице и без да каже нито дума, взе решение.

— Молбата за развод е подадена в понеделник — заяви той. — Имате ли копие, господин Фанинг? Може да не ставате.

— Да, господин съдия, имам копие.

— Господин Хъмфри, доколкото разбрах, утре сутрин ще бъде определена гаранция, така ли е?

— Да, господин съдия.

— Сега разглеждаме искане за издаване на временна ограничителна заповед. Фийби Фанинг моли съда да издаде съдебна възбрана срещу Рандал Фанинг да доближава семейното жилище, трите им деца, самата Фийби и всички близки роднини. Имате ли възражения, господин Хъмфри?

— Разбира се, ваша чест. Проблемът се раздува прекалено. — Хъмф се изправи и театрално размаха ръце, а гласът му зазвуча все по-носово. — Двамата съпрузи са се скарали, и не за пръв път, при това не всички кавги са били предизвикани от моя клиент, но този път, да, той се е сбил с жена си. Очевидно имат проблем, но се опитват да изгладят нещата. Нека просто да поемем дълбоко въздух, да извадим Ранди от затвора, за да се върне на работа, и аз съм сигурен, че те двамата ще изгладят противоречията. Клиентът ми тъгува за децата си и наистина иска да се върне у дома.

— Тя е подала молба за развод, господин Хъмфри — строго отбеляза съдията. — Струва ми се, че съвсем сериозно е обмислила раздялата.

— Молбата за развод може да бъде оттеглена толкова бързо, колкото е и подадена, постоянно се случва, ваша чест. Клиентът ми дори е склонен да отиде на брачни консултации, ако това ще я задоволи.

Анет го прекъсна:

— Господин съдия, вече сме отвъд етапа на брачните консултации. Клиентът на господин Хъмфри ще получи обвинение в злоумишлено нараняване и вероятно ще лежи в затвора. Той се надява всичко да се размине и клиентът му да излезе на свобода, но няма да стане. Разводът няма да бъде прекратен.

— Кой е собственик на къщата? — попита съдия Батъл.

— Хазяинът — отговори Анет. — Те са наематели.

— А къде са децата?

— Няма ги, извън града са, на сигурно място.

Къщата вече беше почти празна, вътре имаше само някакви стари мебели. Фийби беше пренесла повечето им вещи на склад. Криеше се в мотел в Грънди, Вирджиния, на един час път. Службата за правна помощ плащаше за стаята и храната й от фонд за спешни случаи. Плановете й бяха да се върне у дома в Кентъки и да живее близо до свой роднина, но нищо не беше сигурно.

Съдия Батъл впери поглед в Ранди и каза:

— Господин Фанинг, освобождавам ви съгласно отправеното към съда искане — дума по дума. След като излезете от затвора, не може по никакъв начин да контактувате с жена си, с децата си или с близки роднини на жена си. Докато не разпоредя друго, ви забранявам да припарвате до дома, в който живеете под наем със съпругата си. Никакъв контакт. Просто не я доближавайте, ясно?

Ранди се наведе и прошепна нещо на адвоката си.

— Господин съдия, може ли да ни дадете един час, за да съберем дрехите и вещите му?

— Един час. Ще го придружи заместник-шериф. Осведомете ме, когато бъде освободен.

Анет се изправи.

— Господин съдия, клиентката ми се чувства застрашена и е уплашена. В понеделник на излизане от съда на стълбите ни спря братът на господин Фанинг, Тони, придружаван от още двама здравеняци. Заплашиха клиентката ми, че лошо й се пише, ако не свали обвиненията си. Беше кратка, но въпреки това неприятна среща.

Съдия Батъл отново измери Ранди Фанинг с гневен поглед и попита:

— Вярно ли е?

— Не знам, господин съдия, не съм бил там.

— А брат ви?

— Може би. Щом тя казва.

— Не одобрявам заплахите, господин Фанинг. Предлагам да поговорите с брат си и да го укротите. Иначе ще помоля шерифа да се намеси.

— Благодаря ви, господин съдия — каза Анет.

Сложиха белезниците на Ранди и го отведоха. Хъмф подтичваше след тях и го уверяваше шепнешком, че всичко ще се оправи. Съдия Батъл удари с чукчето и обяви почивка. Саманта, Анет и Фийби излязоха от съдебната зала и очакваха отвън да дебнат нови проблеми.

И наистина, зад един пикап, паркиран на главната улица, дебнеха Тони Фанинг и негов приятел. Видяха жените и се запътиха към тях. Пушеха и гледаха лошо.

— О, боже! — процеди Анет през зъби.

— Не ме е страх от него — каза Фийби.

Двамата мъже препречиха тротоара, но точно преди Тони да отвори уста, изневиделица изникна Донован Грей и попита на висок глас.

— Е, дами, как мина?

Цялата лошотия, която Тони и приятелчето му излъчваха преди миг, се изпари. Те се отдръпнаха, без да поглеждат никого в очите, защото не желаеха сблъсък с Донован.

— Извинете ни, момчета — каза той в опит да ги предизвика.

Докато ги подминаваше, изгледа гневно Тони, който издържа на погледа му само секунда, после отмести очи.

 

 

След като три дни поред вечеря с Анет и децата, Саманта помоли да остане сама, защото трябвало да чете, и се оттегли рано. Приготви си супа на котлона, проучва правните материали около час, после ги остави. Трудно й беше да си представи човек да има адвокатска кантора на главната улица и да се опитва да оцелее с разводи по взаимно съгласие и оформяне на сделки за недвижими имоти. Анет неведнъж й беше повторила, че повечето адвокати в Брейди едва свързват двата края и се мъчат да докарат поне 30000 долара годишно. Собствената й заплата беше 40000 долара, на Мати също. Анет се засмя, когато каза: „Сигурно това е единственото място в страната, където юристите, оказващи правна помощ, печелят повече от адвокатите с частна практика“. Уточни, че Донован печелел много повече от всички останали, но и поемал много по-големи рискове.

Освен това той бил и най-големият дарител на Службата, която се финансирала изцяло от частни източници. Имало малко пари от някаква фондация, няколко големи правни кантори „на север“ също дарявали щедро, но въпреки това Мати трудно събирала нужните 200000 долара годишно. „Много бихме искали да ти плащаме нещо, но просто няма пари“, бе казала Анет. Саманта я бе уверила, че положението напълно я устройва.

Интернет връзката й беше през сателитната система на Анет, може би най-бавната в Северна Америка. „Запаси се с търпение“, бе я предупредила тя. За щастие, напоследък Саманта имаше търпение в изобилие, защото с удоволствие възприе новия си режим, включващ спокойни вечери и много сън. Влезе онлайн, за да прегледа местните вестници — „Таймс“, който излизаше в Роаноук, и „Газет“ от Чарлстън, Западна Вирджиния. В „Газет“ попадна на интересна статия, озаглавена „Подозрения за развилнял се екотероризъм“.

През последните две години банда нападала тежкото оборудване на няколко места за открит въгледобив в южната част на Западна Вирджиния. Говорител на голяма компания наричаше нападателите „екотерористи“ и ги заплашваше с всякакви санкции, ако и когато бъдат заловени. Предпочитаното им средство за поразяване било да изчакат до зазоряване и да стрелят от безопасно укритие по съседните възвишения. Били отлични снайперисти, използвали модерни военни пушки и много ефективно успявали да обезвредят носещите по сто тона въглища камиони „Катърпилар“ с висока проходимост. Обиколката на гумите им беше четири метра и половина, тежаха по четиристотин и петдесет килограма всяка и струваха по 18000 долара. Всеки камион за превоз на въглища имаше по шест гуми, които се оказваха лесна мишена за снайперистите. Публикувана беше и снимка на десетина жълти камиона, всичките неподвижни и подредени като безпристрастна демонстрация на сила. Шеф на смяна сочеше спуканите гуми — общо двайсет и осем. Обясняваше, че нощният пазач се стреснал в три и четирийсет посред нощ, когато започнало нападението. Било идеално координирано, куршумите започнали да улучват гумите и те експлодирали като малки бомби. Пазачът проявил благоразумието да се скрие в канавката, докато се обади на шерифа. Когато пристигнала полицията, снайперистите били приключили със забавлението и отдавна били офейкали. Шерифът твърдеше, че се работи сериозно по случая, но признаваше, че трудно ще успеят да разкрият „разбойниците“. Мястото, известно като мина „Бул Фордж“, се намираше до връх Уиноу и до Хелис Блъф, и двата високи повече от деветстотин метра и обрасли с гъсти и непокътнати гори с ценна твърда дървесина — лесно укритие, откъдето без проблем да се стреля по камионите и денем, и нощем. Според шерифа обаче това не били просто група хора, решили да се позабавляват. От укритието си те улучвали цели, отдалечени на един километър. Куршумите, намерени в някои от гумите, били 51-милиметрови, явно изстреляни от модерни военни снайперски пушки.

Статията обобщаваше последните нападения. Екотерористите избирали мишените си много старателно и тъй като на картата имало колкото искаш открити въглищни мини, те изчаквали търпеливо камионите да паркират точно където трябва. Отбелязваше се, че снайперистите явно избягват да нараняват хора. Още не били стреляли по превозно средство, което не е паркирано, а много от мините работели денонощно. Шест седмици по-рано в открит рудник в Ред Вали в окръг Мартин били съсипани двайсет и две гуми вследствие на обстрел, който траял броени секунди, както твърдеше друг нощен пазач. В момента четири въгледобивни компании предлагали награди, възлизащи общо на 200000 долара.

Нямало връзка с нападението над мина „Билингтън“ отпреди две години, където по време на най-дръзкия саботаж от десетилетия насам били използвани експлозиви от склада на самата компания, за да бъдат повредени шест камиона, два екскаватора, два багера, временна административна постройка и самият склад. Щетите надхвърляли пет милиона долара. Нямало арестувани заподозрени. Изобщо нямало никакви заподозрени.

Саманта прерови архива на вестника и се улови мислено да поздравява екотерористите. По-късно, когато й се доспа, неохотно извика на екрана „Ню Йорк Таймс“. С изключение на някоя спорадична неделна сутрин, докато още живееше в Ню Йорк, тя рядко правеше нещо повече от това просто да прегледа вестника. Сега прескочи бизнес раздела, но се зачете в кулинарния раздел. Правеха на пух и прах един нов ресторант в „Трайбека“, модерно място, където тя беше ходила само преди месец. Имаше снимка на бара, претъпкан с млади професионалисти, които усмихнати отпиваха от питиетата си и чакаха за маса. Саманта помнеше, че храната беше отлична, и не след дълго изгуби интерес към оплакванията на критика. Чуваше в ушите си шумотевицата, усещаше енергията и оживлението. Как щеше да й се отрази едно мартини в момента? И двучасова вечеря с приятелки, които през цялото време се оглеждат за готини типове?

За пръв път изпита носталгия, но скоро се отърси от нея. Можеше да си тръгне още утре, стига да поискаше. И със сигурност можеше да печели повече в Ню Йорк, отколкото в Брейди. Ако пожелаеше да си замине, нищо не я спираше.