Джон Гришам
Планината Грей (28)

28

Неприятностите започнаха след нападението в мината „Милард Брейк“, близо до Уитсбърг, Кентъки. Снайперистите заели позиция на източния склон на планината Трейс, на сто и петдесет метра над открития рудник, стреляли от около седемстотин метра и спукали четирийсет и седем гуми с тегло четиристотин и петдесет килограма и цена осемнайсет хиляди долара всяка. Нощните пазачи — и двамата тежковъоръжени — съобщили на властите, че нападението продължило десетина минути и на моменти било като на война — изстрелите отеквали в долината, а гумите се пукали край тях. Първият откос се изсипал към три и пет през нощта. Нито една от машините не работела, всички работници били на сигурно място по домовете си. Единият пазач скочил в пикапа с намерението да преследва извършителите — не бил сигурен точно накъде да поеме, — но скоро се отказал, когато пикапът пламнал и две от гумите му били простреляни. Другият пазач се шмугнал в караваната, която служела за канцелария, за да повика полиция, но се оказал принуден да се скрие, когато откос натрошил всички прозорци.

Това бяха важни събития, защото директно застрашаваха човешки живот. По време на предишните нападения снайперистите внимавали да не прострелят някого. Целели се в машините, не в хората. Сега обаче сериозно нарушили закона. Според пазачите участвали поне три пушки, макар че, честно казано, човек трудно можел да прецени в хаоса.

Собствениците от „Крол Майнинг“ излязоха с обичайните остри и заплашителни изявления пред пресата. Предложиха впечатляваща награда. Шерифът обеща цялостно разследване и бързи арести и направи някои доста резки и недалновидни коментари с оглед на факта, че „въпросните екотерористи“ безнаказано безчинстват из Южните Апалачи вече почти две години.

Новините обобщаваха последните нападения и изказваха предположение, че снайперистите са използвали същите муниции като преди — петдесет и един милиметрови патрони, с каквито стреля далекобойната пушка M24E, използвана от снайперистите в Ирак, която обикновено убива от повече от хиляда метра. Цитиран беше експерт, който твърдеше, че използването на такава пушка от такова разстояние и посред нощ, при толкова леснодостъпна оптика, прави проследяването на снайперистите почти невъзможно.

„Крол Майнинг“ заявиха, че гумите се намират трудно на пазара, на места дори има недостиг, поради което мината може да затвори за няколко дни.

Саманта прочете новината на лаптопа си, докато пиеше кафе в петък сутринта в Службата. Имаше неприятното усещане, че Джеф познава бандата и дори е нейният водач. Почти две седмици след смъртта на брат си той имаше нужда да направи публично изявление, да въздаде справедливост, както той я разбира, и да нанесе удар на „Крол Майнинг“. Ако предчувствието й беше правилно, това беше поредната причина да си събере багажа. Изпрати новината по имейл до Мати, после влезе в кабинета й и каза:

— Честно казано, мисля, че Джеф е замесен.

Мати реагира с престорен смях. Как изобщо й е хрумнала такава глупост?

— Саманта — каза тя, — днес е първият петък на декември, когато украсяваме офиса, както правят всички останали хора в Брейди. Днес за пръв път успявам да се почувствам добре и дори да се усмихна след смъртта на Донован. Не искам да си съсипвам деня, като се тревожа какво е намислил Джеф. Говорила ли си с него?

— Не, защо да говоря? Ние не участваме, както обичаш да се изразяваш. Защо ще ми се обажда Джеф?

— Добре, да забравим за Джеф и да се постараем да си създадем коледно настроение.

Барб наду радиото и скоро във всички кабинети се чуваха коледни песни. Тя отговаряше за коледното дръвче — жалко изкуствено подобие на елха, което през останалата част от годината държаха в килера. Но когато сложиха лампичките и го накичиха с играчки, то живна. Анет постави бръшлян и имел по предната веранда и закрепи венец на входната врата. Донесоха храна и обядваха лежерно в заседателната зала, а Честър им достави говежда яхния от „Крок Пот“. Забравиха за работата, зарязаха клиентите. Телефонът звънеше рядко, явно всички също бяха запразнили. Следобед Саманта отиде в съда и пътьом забеляза, че и магазините, и офисите са украсени. Служители от общината закачаха сребърни звънчета по уличните лампи. Други слагаха огромна току-що отсечена елха в парка до сградата на съда. Изведнъж духът на Коледа се появи навсякъде във въздуха и целият град бе завладян от него.

Вечерта жителите на Брейди изпълниха главната улица, обикаляха магазините и купуваха джинджифилови сладки и топъл сайдер. Улицата беше затворена за превозни средства и децата развълнувано очакваха шествието. То се появи към седем. В далечината се разнесоха сирени. Тълпата изпълни двете страни. Саманта бе с Ким, Адам и Анет. Шерифът оглавяваше процесията, а патрулната му кола в кафяво и бяло блестеше, току-що излъскана. Следваше го цялото му войнство. Саманта се запита дали сладурчето Роуми няма да се прокрадне отнякъде, но от него нямаше и следа. Оркестърът на гимназията мина с доста слабо изпълнение на „Елате, всички вярващи“. Малък оркестър от малко градче.

— Не ги бива много, нали? — прошепна Адам на Саманта.

— Според мен са чудесни — отговори тя.

Мина момичешкият отряд скаути, следван от момчешкия. На платформа преминаха ветерани в инвалидни столове, щастливи, че са живи и се радват на Коледа. Звездата беше Арнолд Потър, на деветдесет и една, оцелял при десанта в Нормандия преди шейсет и четири години. Беше най-прочутият жив герой на окръга. Членовете на ордена „Шрайнърс“ бръмчаха с мотопедчетата си и привличаха вниманието към себе си както винаги. Ротарианците се представиха с инсценировка на Рождество с истински овце и кози, които за момента се държаха прилично. Голяма платформа, теглена от последен модел форд пикап, беше заета от детския хор на Първа баптистка църква. Децата бяха облечени с бели дрехи и с ангелски гласчета пееха „О, град Витлеем“ почти безупречно точно. Кметът мина с кабриолет „Тъндърбърд“ от 1958 г. Махаше и се усмихваше широко, но никой не му обърна внимание. Имаше още полицейски коли, пожарна кола, пълна с доброволци, и още една платформа с кънтри оркестър. Членовете на клуб по езда преминаха на своите чистокръвни коне. И животни, и хора бяха издокарани като за родео. Рой Роджърс и Тригър биха се гордели. Местният доставчик на газ имаше лъскав нов пикап и някой беше решил, че той ще е приятно допълнение към парада. Чернокожият шофьор се забавляваше, надул рап по уредбата и смъкнал всички прозорци.

И накрая се появи причината за всичко това на своята шейна. Старият Дядо Коледа махаше на момченцата и момиченцата, хвърляше им бонбони в краката и подвикваше „Хо, хо, хо“ по мегафона си.

Когато шествието се изгуби от поглед, повечето зрители се преместиха пред съда и се събраха в парка до него. Кметът приветства всички и говори прекалено дълго. Друг детски хор изпълни „О, свята нощ“. Мис Ноланд, красиво рижо момиче, тъкмо пееше „Сладкият младенец Исус“, когато Саманта усети някой леко да докосва лакътя й. Беше Джеф с шапка и очила, с каквито го виждаше за пръв път. Саманта се отдръпна от Ким и Адам, измъкна се през тълпата и се отдалечи към едно тъмно място, близо до паметника на загиналите във войните. Бяха стояли там предишния петък вечерта и бяха наблюдавали Бозо и Джими в далечината.

— Свободна ли си утре? — попита той почти шепнешком.

— Събота е, разбира се, нямам какво да правя.

— Да отидем в планината.

Тя се поколеба и загледа как кметът щракна един ключ и коледната елха грейна.

— Къде?

Той пъхна в дланта й сгънато листче и поясни:

— Указания. Ще се видим сутринта.

Целуна я по бузата и изчезна.

 

 

Саманта отиде с колата си до Нокс в окръг Къри и спря на паркинга пред библиотеката на една пресечка от главната улица. Дори да я следяха, не беше забелязала. Пое небрежно по главната, извървя три пресечки на запад и влезе в Нокс Маркет, кафене и магазин за кафе. Попита къде е тоалетната и я упътиха към дъното на заведението. Намери вратата, която водеше към пресечка на Пета улица. Съгласно указанията измина две пресечки, отдалечавайки се от центъра на града, и видя реката. Докато Саманта наближаваше пристана под моста, Джеф се показа от магазинчето за стръв и й посочи шестметрова лодка.

Без нито, дума двамата се качиха в нея: Саманта седна отпред, увита заради студа, а Джеф отзад, където запали извънбордовия двигател. Той отдалечи лодката от пристана и отпусна дросела. Подминаха още един мост и цивилизацията сякаш изчезна. В продължение на мили, или както там се измерва разстоянието по една лъкатушеща река — Саманта нямаше представа, — се носеха по тъмната и спокойна вода. Къри беше тясна и дълбока река без скали и бързеи. Криволичеше из планината, скрита от слънцето от извисяващите се стръмни канари, които почти се докосваха. Подминаха друга лодка, самотен рибар, печално загледан във въдицата си. Минаха покрай малко селище до един пясъчен насип с носещи се по водата лодки и колиби. „Речните плъхове“, така щеше да ги нарече впоследствие Джеф. Навлизаха все по-навътре в каньона и след всеки следващ завой Къри ставаше все по-тясна.

Силното буботене на извънбордовия двигател не им позволяваше да разговарят — не че имаше какво толкова да си кажат. Ясно беше, че той я води на място, където не е била, но Саманта нито се страхуваше, нито се колебаеше. Въпреки всички усложнения, въпреки гнева му и емоционалната нестабилност в момента, въпреки безразсъдството му тя му вярваше. Или поне му вярваше достатъчно, за да отиде с него в планината или където беше намислил за деня.

Лодката се понесе надясно. Стара табела гласеше „Скъсяване на коритото“ и пред погледа им се показа бетонна рампа. Джеф обърна лодката и тя се плъзна по един пясъчен нанос.

— Скачай — каза й той и тя го направи.

Джеф привърза лодката за метална решетка, близо до рампата, и спря да се протегне. Бяха прекарали в мълчание почти час.

— Е, добро утро, господине — поздрави Саманта.

Той се усмихна.

— И на теб. Благодаря, че дойде.

— Имах ли друг избор? Къде точно се намираме?

— Насред окръг Къри. Следвай ме.

— Както кажеш.

Отдалечиха се от пясъчния нанос, навлязоха в гъстата гора и започнаха да се изкачват по немаркирана пътека, по която можеше да се придвижва само човек като Джеф. Или като Донован. Колкото по-стръмна ставаше тя, толкова повече сякаш ускоряваше ход той. Точно когато бедрата и прасците на Саманта вече започнаха да протестират, Джеф неочаквано спря на малка просека и дръпна някакви кедрови клонки. Избута ги настрани и отдолу се показа АТВ хонда, който само чакаше да го яхнат.

— Момчетата и техните играчки — каза Саманта.

— Някога возила ли си се на такова нещо?

— Живея в Манхатън.

— Скачай.

И тя скочи. Зад него имаше тясна седалка. Саманта обгърна здраво кръста му с ръце, докато той форсираше двигателя.

— Дръж се здраво! — предупреди я Джеф.

Стрелнаха се по същата пътека, по която бяха дошли пеша само преди секунди — широка колкото по нея да минат двама души. Тя водеше към застлан с чакъл път, по който Джеф се втурна като каскадьор.

— Дръж се здраво! — отново се провикна той, вдигна предните колела и те на практика се понесоха във въздуха.

Саманта искаше да го помоли да намали скоростта, но вместо това просто се вкопчи още по-силно в него и затвори очи. Пътуването беше вълнуващо и плашещо, но тя знаеше, че Джеф не би я изложил на опасност. Завиха по друга черна пътека, изключително стръмна. Дърветата бяха твърде нагъсто, за да се правят каскади, затова Джеф стана по-предпазлив. След като пътуваха около половин час с АТВ-то, лодката се струваше приятно преживяване на Саманта.

— Може ли да попитам къде отиваме? — попита тя в ухото му.

— На излет, нали ти казах.

Пътеката стигна билото и те поеха по него. Джеф зави по друга пътека, по която започнаха да се спускат — опасно пътуване, по време на което се плъзгаха от едната до другата страна и заобикаляха дървета и канари. За малко намалиха скорост в една просека и се насладиха на гледката отдясно.

— Планината Грей — кимна той към голото и обръснато възвишение в далечината. — След малко ще бъдем на своя земя.

Саманта се мобилизира за последния отсек от пътя и след като профучаха през Йелоу Крийк, видя хижата — четвъртита сграда от стари дървени трупи, с предна веранда и комин в единия край.

Джеф паркира отзад и каза:

— Добре дошла в малкото ни скривалище.

— Сигурна съм, че има и по-лесен начин да се стигне до тук — отбеляза Саманта.

— Разбира се. Има междуселски път недалече. По-късно ще ти го покажа. Готино, нали?

— Сигурно. Не си падам много по хижите. Донован ми я показа веднъж от въздуха. Ако не ме лъже паметта, каза ми, че няма водопровод, електричество и отопление.

— Правилно. Ако останем да пренощуваме, ще спим до камината.

Не бяха обсъждали такова пренощуване, но Саманта изобщо не беше учудена. Последва го нагоре по стълбите, през верандата и в голямата стая. В камината тлееше дебела цепеница.

— От колко време си тук? — попита го тя.

— Пристигнах снощи, спах до огъня. Наистина е много приятно и уютно. Искаш ли бира?

Тя погледна часовника си: дванайсет без петнайсет.

— Малко е раничко. — До масата за хранене видя хладилна чанта. — Носиш ли вода?

Той й подаде бутилка вода и си отвори бира. Седнаха на дървените столове пред камината. Той отпи и каза:

— Били са тук тази седмица. Някой, не съм сигурен точно кой, но най-вероятно не са били ФБР, защото на тях им трябва заповед за обиск. Сигурно са били онези, които работят за „Крол“, или някакви други.

— Откъде знаеш, че са идвали?

— Имам ги на запис. Преди два месеца с Донован поставихме две охранителни камери. Едната е на дърво на другия бряг на реката, а другата е на дърво на около пет метра от верандата. Активират се от входната врата. Ако някой я отвори, камерите се включват и работят половин час. Нарушителите не подозират. Миналата сряда в три и двайсет и една, за да сме съвсем точни, четирима бандити са идвали тук и са огледали хижата. Сигурен съм, че са търсили документите, харддискове, лаптопи или нещо друго, което може да им е от полза. Интересното обаче е, че не са оставили следи. Нищичко. Дори прах не са вдигнали, така че явно са доста добри. Освен това ме мислят за глупак, но сега знам как изглеждат. Разполагам с четири лица и ще бъда готов, когато ги зърна.

— В момента наблюдават ли ни?

— Съмнявам се. Пикапът ми е скрит на място, където никога няма да го видят. Това е нашата земя, Саманта, познавам я по-добре от всеки друг. Искаш ли да разгледаш?

— Да вървим.

Той грабна една раница и тя излезе след него. Тръгнаха по брега на Йелоу Крийк, повървяха около осемстотин метра и спряха в една просека да се насладят на неочаквано появилото се слънце.

— Не знам какво ти е разказал Донован — поде Джеф, — но това е единственият участък от земята ни, който не е унищожен от откритите рудници. Имаме около двайсет акра, останали непокътнати. Отвъд този хребет са планината Грей и останалата част от земите ни, напълно съсипани.

Продължиха напред, покатериха се по хребета, горите отстъпиха назад и двамата спряха да огледат пораженията. От триста метра във въздуха изглеждаше доста печално, но от земята беше наистина потискащо. Планината беше смалена до грозна и надупчена гърбица от камънаци и бурени. С огромно усилие стигнаха до върха и зареяха поглед над задръстените долини долу. Обядваха със сандвичи в сянката на разнебитена каравана, използвана някога като канцелария на мината. Джеф й разказа как като дете бил свидетел на разрухата. Бил деветгодишен, когато започнали да добиват въглища.

Саманта беше любопитна защо е избрал планината Грей за съботната им разходка. И той като Донован предпочиташе да не говори за случилото се тук. Разходката изобщо не беше приятна. Природата беше съсипана почти поголовно. Бяха насред Апалачите и имаха на разположение хиляди километри непокътнати пътеки. Положението с „Крол Майнинг“ беше изключително опасно, като нищо можеше да ги следят.

Така че защо планината Грей? Само че не можеше да го попита. Може би по-късно, но не сега.

Докато се спускаха, минаха покрай обрасло бунище с ръждясали машини, явно изоставени, когато „Вейдън Коул“ бяха напуснали терена. Виждаше се грамадна гума, обрасла с бурени. Саманта я разгледа по-отблизо и попита:

— За какво се използва?

— За камионите за въглища. Всъщност това е малка гума, около три метра в диаметър. В днешно време са почти два пъти по-големи.

— Вчера четох новините. Видя ли статията за престрелката в „Милард Брейк“ миналата нощ? Тези екотерористи…

— Разбира се, всеки знае за тях.

Тя се обърна и го изгледа, без да мигне. Той направи крачка назад и попита:

— Какво?

— О, нищо — не откъсна поглед от него тя. — Просто ми се струва, че екотероризмът вероятно би допаднал на теб и на Донован, а вероятно и на Вик Канзаро.

— Много харесвам тези момчета, които и да са. Но наистина не ми се ходи в затвора.

Той се отдалечи. В подножието на планината Грей тръгнаха покрай коритото на река. Нямаше вода, отдавна беше пресъхнала. Джеф й каза, че навремето с Донован идвали да ловят риба заедно с баща си, много преди засипването на долината да унищожи реката. Заведе я на мястото, където някога се бе намирала къщата, в която бяха живели, къщата, построена от дядо им. Спряха пред кръста, където Донован беше намерил майка им Роуз, и Джеф коленичи.

Слънцето се скри зад планината. Вятърът стана по-резлив, наближаваше студен фронт и имаше вероятност на сутринта да превали сняг. Когато се върнаха до Йелоу Крийк, той попита:

— Искаш ли да останем тук тази вечер, или предпочиташ да се върнеш в Брейди?

— Да останем — отговори тя.

* * *

Изпекоха си два стека на въглища на верандата. Седнаха пред огъня с червено вино в картонени чаши. След като пресушиха първата бутилка, Джеф отвори втора и двамата се изтегнаха на купчина одеяла пред огъня. Започнаха да се целуват, отначало предпазливо; не бързаха, очакваше ги дълга нощ. Устните и езиците им бяха оцветени от евтиното мерло и двамата хубаво се посмяха на този факт. Поговориха за нейното минало и за неговото. Той не споменаваше за Донован, тя също се стараеше да го избягва. Миналото беше лесно в сравнение с бъдещето. Джеф нямаше работа и нямаше представа с какво да се захване. Бяха му трябвали пет години, за да завърши колеж — не го биваше много в ученето. Беше лежал четири месеца в окръжния затвор за притежание на наркотици — престъпление, което още фигурираше в досието му и щеше да го преследва дълго време. Досега беше избягвал дрогата — твърде много негови приятели бяха съсипани от метамфетамините. От време на време пушеше марихуана, но не беше нито голям пушач, нито голям пияч. Постепенно стигнаха до темата за любовния си живот. Саманта му представи връзката си с Хенри в по-романтична светлина, отколкото беше в действителност. Честно казано обаче, била твърде изтощена, за да започне или да поддържа сериозна връзка. Джеф се сгодил за гаджето си от младежките години, но времето, прекарано в затвора, провалило плановете им. Докато бил зад решетките, тя избягала с друг и му разбила сърцето. Доста дълго гледал скептично на жените и се държал с тях така, като че ли стават само за едно нещо. Вече бил поомекнал и през последната година се срещал с млада разведена жена в Уайз. Работела в колежа, имала хубава работа и две малки деца. Проблемът бил, че не понасял хлапетата й. Баща им бил шизофреник и те проявявали същите признаци. Връзката им била значително охладняла.

— Ръката ти е под ризата ми — отбеляза Саманта.

— Да, много е хубаво.

— Наистина. От доста време не ми се е случвало.

Най-накрая се целунаха истински — дълга изучаваща целувка, с лудешко опипване и разкопчаване на копчета. Откъснаха се един от друг, за да свалят коланите и да събуят обувките. Следващата целувка беше по-нежна, но и четирите ръце продължаваха да са заети с дрехите. Когато най-накрая се съблякоха напълно, се любиха на светлината на горящия огън. Отначало не намериха ритъма. Той беше малко грубичък, а тя беше позагубила тренинг, но скоро опознаха телата си. Първият път беше бърз, защото и двамата се нуждаеха от облекчение. Вторият път им донесе по-голямо удоволствие, докато опитваха и сменяха позите. Когато приключиха, бяха изтощени, но продължиха да се докосват нежно.

Беше почти девет вечерта.

 

 

На сутринта тънката снежна покривка беше изчезнала. Слънцето грееше ярко, въздухът беше чист. Те походиха около час, прескачаха пресъхналите рекички, пъхаха се в плитките пещери, които момчетата бяха използвали като крепости в един друг живот, пропълзяваха по канари, взривени от земната повърхност преди десетилетия, и попадаха на пътеки, които никой друг не би могъл да открие.

Саманта не беше преуморена от маратона предишната вечер, но някои мускулчета определено я наболяваха. Джеф обаче беше свеж и бодър. Независимо дали се катереше в планината, или правеше секс пред огъня, издръжливостта му беше неизчерпаема.

Тя го последва в клисурата в подножието на планината, после по друга пътека, която се губеше в гъсти гори. Двамата се покатериха по някакви скали и влязоха в пещера, която не се виждаше отвън дори от пет-шест метра. Джеф включи фенерче и хвърли поглед през рамо.

— Добре ли си?

— Следвам те — отговори несигурно Саманта. — Къде отиваме?

— Искам да ти покажа нещо.

Приклекнаха ниско, за да избегнат надвиснала скала, и навлязоха още по-навътре в пещерата. Беше тъмно като в рог; светеше само лъчът на фенерчето. Придвижваха се бавно. Ако той извикаше: „Змия!“, Саманта или щеше да припадне, или щеше да умре на място от инфаркт.

Влязоха в едно помещение — нещо като полукръгла кухина, където през скалата някак си проникваше слънчев лъч. Беше превърнато в склад, който се използваше отдавна. До едната стена имаше две редици военни шкафчета, а до другата — купчина кутии. Върху импровизирана маса от дебел шперплат имаше същите кутии. Бяха пластмасови и плътно запечатани.

— Играехме си тук като деца — каза Джеф. — Пещерата е на шейсет метра навътре в подножието на планината Грей, твърде дълбоко и твърде ниско, за да я съсипят изкопните работи. Помещението ни беше любимо, защото има светлина и е сухо, няма никаква влага, освен това температурата е еднаква целогодишно.

Саманта посочи към масата и каза:

— И това са документите, които сте откраднали от „Крол Майнинг“, нали?

Той кимна с усмивка.

— Точно така.

— Вече съм съучастник в престъпление. Защо ме доведе тук, Джеф?

— Не си съучастник, защото нямаш нищо общо с престъплението и никога не си виждала тези кутии. Никога не си била тук, нали така?

— Не знам. Не ми се струва редно. Защо изобщо ме доведе тук?

— Просто е, Саманта, и същевременно не толкова. Тези документи трябва да бъдат предоставени на другите адвокати. На колегите на Донован по делото. И то скоро. Ще измисля как да го направя, но няма да е лесно. ФБР бди зорко. „Крол“ ни наблюдават. На всички адски им се иска да ме спипат с тях. По дяволите, аз помогнах за кражбата им, а сега те са скрити в моя семеен имот, така че няма как да се защитя, нали?

— Гориш.

— Именно. Затова, ако нещо ми се случи, преди да успея да ги предоставя, някой трябва да знае къде се намират, нали така?

— И явно този някой съм аз?

— Достатъчно умна си, за да се досетиш.

— Съмнявам се. Кой друг знае?

— Вик Канзаро. Никой друг.

Саманта пое дълбоко въздух и се приближи до масата.

— В това няма нищо просто, Джеф. От една страна, тези откраднати документи може да струват цяло състояние на „Крол Майнинг“ и ще принудят компанията да разчисти собствената си бъркотия. От друга, може да ти навлекат наказателно преследване — на теб или на този, който ги притежава. Говорил ли си с другите адвокати, колегите на Донован?

— След смъртта му не съм. Искам ти да го направиш, Саманта. Аз не съм адвокат. А ти си и това трябва да се свърши веднага. Някаква тайна среща, където никой не гледа и не слуша.

Тя поклати глава. Усещаше как се оплита все повече в паяжината. Наистина ли беше стигнала точката, от която нямаше връщане назад?

— Трябва да си помисля. Защо ти и Вик не се срещнете с адвокатите?

— Вик няма да го направи. Уплашил се е. Освен това той има проблеми тук, във въгледобивния район. Дълга история.

— По тези места има ли изобщо кратки истории? — Саманта се приближи до шкафчетата и попита: — А какво има тук?

— Оръжията ни.

Саманта се зачуди дали да не открехне едната вратичка и да надникне вътре, но не разбираше нищо от оръжия и не искаше тепърва да се учи. Попита, без да поглежда Джеф:

— Каква е вероятността да намеря военен снайпер с оптика за нощно виждане и кутии с петдесет и един милиметрови патрони?

Тя се обърна и впери очи в него, но той отмести поглед.

— На твое място не бих го отварял.

Саманта се запъти към изхода, мина покрай него и каза:

— Да се махаме.

Излязоха от пещерата и залъкатушиха по пътеките. Саманта си помисли, че ако нещо се случеше с Джеф, тя никога не би намерила пътя до пещерата. Освен това, ако нещо се случеше с Джеф, тя щеше да се е върнала в Манхатън много преди Мати да успее да организира още едно погребение.

Двамата дълго мълчаха. Разделиха си консерва чили на предната веранда, допиха виното и дремнаха пред огъня. Когато се наспаха, същите дрехи отново бяха свалени и разхвърляни из стаята и двамата прекараха прелестен неделен следобед заедно.