Джон Гришам
Планината Грей (8)

8

Въвеждането в работата представляваше среща в осем часа сутринта с нов клиент. За късмет на Саманта, която нямаше никаква представа как да я проведе, Мати пое нещата в свои ръце.

— Просто си води бележки, мръщи се и си придавай умен вид.

Никакъв проблем, точно така бе оцеляла първите две години в „Скъли и Пършинг“.

Клиентът беше Лейди Първис, четирийсетинагодишна майка на трима тийнейджъри, чийто съпруг Стоки в момента се намираше в ареста в съседния окръг Хопър. Мати не попита дали Лейди е истинското й име; ако се окажеше важно, щяха да уточнят тази подробност впоследствие. Предвид провинциалната й външност и нецензурния език човек трудно можеше да допусне, че родителите й са я кръстили Лейди.

Имаше вид на човек, водил труден живот, и адски се подразни, когато Мати не й позволи да пуши в офиса. Саманта смръщено си водеше бележки и не обелваше нито дума. Още от първото изречение — само лош късмет и неприятности. Семейството живееше в каравана, при това ипотекирана, и изоставаха с вноските; изоставаха с всичко. Двете по-големи деца бяха прекъснали училище, за да си търсят работа, каквато нямаше нито в Ноланд, нито в Хопър, нито в Къри. Заплашваха, че ще избягат някъде на запад, където вероятно щяха да успеят да изкарат някой долар, като берат портокали. Лейди се бъхтеше на различни места, чистеше къщи през уикенда, гледаше деца срещу пет долара на час — хващаше се с какво ли не, само и само да припечели нещо.

Престъплението на Стоки било превишена скорост. Което станало причина заместник-шерифът да провери шофьорската му книжка, която пък била изтекла два дни преди това. Глобите и съдебните му разходи възлизали на 175 долара — пари, които той нямал. Властите в окръг Хопър се свързали с частна фирма, която някак да измъкне парите от Стоки и от други бедни хорица, имали нещастието да извършат незначителни простъпки и пътнотранспортни нарушения.

Ако Стоки можеше да напише чек за сумата, досега щеше да го е сторил и да се е прибрал у дома, но тъй като беше беден и разорен, случаят му се развиваше по друг начин. Съдията беше прехвърлил делото му на мошениците от „Управление на съдебни задължения“, УСЗ. Лейди и Стоки се срещнали с представител на фирмата в деня за разглеждане на делото в съда и той им обяснил какъв ще бъде планът за изплащане на сумата. Фирмата му начислила още такси — така наречената основна такса от 75 долара, друга, наречена месечна такса обслужване, възлизаща на 35 долара, и още една накрая, ако изобщо се стигнело дотам, наречена такса приключване — дреболия от 25 долара. Като се добавели съдебните разходи и още някакви неясни такси, сумата възлизала на 400 долара.

Двамата смятали, че ще съумяват да плащат по петдесет долара месечно, минимума, който допускаше УСЗ, обаче не след дълго установили, че трийсет и пет от тези петдесет долара се поглъщат от месечната такса обслужване. Помъчили се да предоговорят условията, но от УСЗ не отстъпвали. Съпрузите платили две вноски, после Стоки престанал да плаща и тогава започнали сериозните проблеми. Двама шерифи пристигнали в караваната им след полунощ и арестували Стоки. Лейди протестирала, най-големият им син също, а представителите на реда заплашили да ги зашеметят с чисто новите си електрошокови палки. Когато отново замъкнали Стоки пред съдията, му лепнали още глоби и такси. Новата сума възлизала на 550 долара. Стоки обяснил, че е разорен и няма работа, и съдията го върнал в затвора. Бил там вече два месеца. А междувременно УСЗ продължавали да удържат любимата си месечна такса, която по някаква тайнствена причина се повишила на 45 долара.

— Колкото повече лежи в затвора, толкова повече затъваме — каза Лейди напълно съкрушена.

Носеше документите си в книжна торба и Мати се зае да ги подрежда. Гневни писма от производителя на караваната, който финансираше и покупката й, предупреждения за просрочване на ипотеката, неплатени сметки за ток и вода, данъчни съобщения, съдебни решения и най-различни документи от УСЗ. Мати ги прочете и ги подаде на Саманта, която нямаше представа какво друго да направи, освен да изготви списък на цялата тази мъка:

Накрая Лейди не издържа.

— Трябва да запаля. Дайте ми пет минути. — Ръцете й трепереха.

— Разбира се — отвърна Мати. — Просто излез навън.

— Благодаря.

— Колко пакета на ден?

— Само два.

— Коя марка?

— „Чарлис“. Знам, че трябва ги откажа, и се опитах, но само цигарите ми успокояват нервите.

Тя грабна чантата си и излезе.

— „Чарлис“ е любима марка в Апалачите, евтини цигари, но все пак сигурно са към четири долара пакета. Това прави осем долара дневно, двеста и петдесет на месец, а се обзалагам, че и Стоки пуши по толкова. Сигурно харчат по петстотин долара месечно за цигари и един бог знае още колко за бира. Ако заделят нещо, най-вероятно си купуват лотарийни билети — обясни Мати.

— Това е нелепо — заяви Саманта с облекчение, че най-сетне може да проговори. — Защо? Биха могли да платят глобите си само за месец и той да излезе от затвора.

— Те не разсъждават така. Пушенето е пристрастеност, нещо, от което просто не могат да се откажат.

— Добре, може ли да попитам нещо?

— Разбира се. Сигурно искаш да разбереш как човек като Стоки попада в затвор за длъжници, след като тази практика е незаконна в страната вече двеста години. Нали?

Саманта кимна бавно. Мати продължи:

— Най-вероятно също така си сигурна, че изпращането на човек в затвора, защото не може да плати глоба или такса, нарушава Четиринайсетата поправка и клаузата за равна защита. И несъмнено си запозната с решението на Върховния съд от осемдесет и трета година… в момента името ми убягва…, с което съдът постановява, че преди длъжник да бъде хвърлен в ареста за неплатена глоба, трябва да се докаже, че той не плаща умишлено. С други думи, че може да плати, но отказва. Всички тези, че и други неща, права ли съм?

— Добро обобщение.

— Постоянно се случва. УСЗ притиска съдилищата за наказуеми простъпки в десетина южни щата. Местните власти събират средно около трийсет процента от дължимите глоби. УСЗ се намесва и обещава седемдесет процента, и то без да харчи средства на данъкоплатците. Твърдят, че всичко се финансира от хора като Стоки, които се оказват въвлечени в измамата. Всеки град и всеки окръг се нуждаят от пари, затова те прибягват до услугите на УСЗ и съдът им прехвърля случаите. Жертвите излизат на свобода условно, а когато се окаже, че не могат да плащат, ги хвърлят в затвора, където, естествено, отново опираме до парите на данъкоплатците. Харчат по трийсет долара дневно за храна и подслон на Стоки.

— Подобно нещо не може да е законно.

— Законно е, защото не е изрично незаконно. Става дума за бедни хора, Саманта, най-ниско в пирамидата, а там, долу, законите са различни. И затова ни има нас, така да се каже.

— Но това е ужасно.

— Вярно е, а може да стане и още по-зле. Тъй като е нарушил пробацията си, Стоки може да изгуби правото си на купони за храна, помощи за жилищно настаняване, шофьорската си книжка, по дяволите, в някои щати може дори да му отнемат правото да гласува, ако изобщо си е направил труда да се регистрира.

Лейди се върна, воняща на цигарен дим и все така нервна. Прегледаха и останалите й неплатени сметки.

— Има ли начин да ми помогнете? — попита тя с влажни очи.

— Разбира се — увери я Мати прекалено оптимистично. — Имам известни успехи в преговорите с УСЗ. Не са свикнали да се намесват адвокати и макар да са такива здравеняци, не е трудно да ги сплашиш. Познавам съдията, а в затвора вече им е омръзнало да хранят Стоки. Можем да го извадим и да го върнем на работа. После сигурно ще обмислим възможността да обявите фалит, за да спасите дома си, и да изплатите част от тези сметки. Аз ще се спазаря с фирмите за комунални услуги.

Мати изреди набързо тези смели ходове, като че ли вече бяха направени, и Саманта внезапно се почувства по-добре. Лейди успя да се усмихне — за пръв и единствен път.

— Дай ни няколко дни — каза Мати — и ще съставим план. Не се колебай да звъннеш на Саманта тук, ако имаш въпроси. Тя ще е наясно с всичко по случая ти.

Сърцето на Саманта прескочи, когато чу да споменават името й. В този момент почувства, че нищо не знае и не може.

— Значи имаме двама адвокати? — попита Лейди.

— Със сигурност.

— И не искате пари?

— Точно така, Лейди. Ние оказваме правна помощ. Услугите ни не се заплащат.

Лейди закри очи с ръце и се разплака.

 

 

Саманта още не се беше възстановила от първата си среща с клиент, когато я повикаха за втора. Анета Бревард, „младши партньорът“ в Планинската служба за правна помощ, реши, че ще е полезно за новата й колежка да разбере от първа ръка какво представлява битовото насилие.

Анет беше разведена, имаше две деца и живееше в Брейди от десет години. Преди беше живяла в Ричмънд и беше работила в средно голяма правна кантора, но след мъчителния развод си бе събрала багажа и бе избягала в Брейди с децата. Бе започнала работа при Мати, защото във Вирджиния не се намирало нищо друго. Определено нямала планове да остава в Брейди, но кой ли може да планира живота си до самия му край? Сега живееше в стара къща в центъра на града. Зад къщата имаше самостоятелен гараж. А над гаража — двустаен апартамент, който щеше да бъде домът на Саманта през следващите няколко месеца. Анет реши, че след като стажът не е платен, Саманта пък няма да плаща наем. Поспречкаха се по този въпрос, но Анет не отстъпваше. Саманта нямаше друг осъществим вариант и се нанесе с обещание да гледа децата без заплащане. Дори можеше да паркира форда си в гаража.

Клиентката беше трийсет и шест годишна и се казваше Фийби. Бе омъжена за Ранди и двамата току-що бяха прекарали неприятен уикенд. Ранди беше в ареста на около шест пресечки от Службата за правна помощ (същия арест, в който едва не попадна и Саманта), а Фийби седеше в кабинета на адвокатките с подуто око, рана на носа и ужас в очите. Състрадателно и много доброжелателно Анет я разпитваше за случилото се. Саманта отново се мръщеше умно, без да издава нито звук, водеше си бележки и се питаше колко ли откачени хора живеят по тези места.

Спокойният тон на Анет подтикваше Фийби да продължи да разказва. Последваха много сълзи и много емоции. Ранди се оказа пристрастен към метамфетамините, дилър, а също пияница, който я биел вече година и половина. Не смеел да й посяга, докато баща й бил жив — Ранди се ужасявал от него, — но след смъртта му преди две години започнало насилието. Непрекъснато заплашвал да я убие. Да, и тя вземала метамфетамини, обаче внимавала и не била пристрастена.

Имаха три деца, всичките под десет. За нея беше втори брак, за него — трети. Ранди беше на четирийсет и две, по-възрастен, и имаше много опасни приятели в бизнеса с дрога. Фийби се страхуваше от тези хора. Те разполагаха с пари в брой и всеки момент щяха да уредят освобождаването му под гаранция. А беше почти сигурно, че след като излезе на свобода, Ранди ще я издири. Бил бесен, задето тя най-сетне се беше решила да се оплаче в полицията и го бяха арестували. Но Ранди се познавал добре с шерифа, така че надали щели да го оставят в ареста. Щял да я бие, докато оттегли обвиненията. Фийби изхаби цяла купчина носни кърпички, докато разказваше историята си.

От време на време Саманта си записваше важни въпроси като например „Къде попаднах?“ или „Какво търся тук?“.

Фийби се страхуваше да се върне у дома. Беше скрила трите си деца при някаква леля в Кентъки. Някакъв заместник-шериф я беше осведомил, че Ранди трябва да се яви в съда в понеделник. Възможно било дори в момента да е там и да урежда гаранцията си със съдията, а след като определят размера, приятелчетата му щели да снесат парите и той да излезе на свобода.

— Трябва да ми помогнете — не спираше да повтаря Фийби. — Той ще ме убие.

— Не, няма — успокояваше я Анет с необяснима увереност.

Съдейки по сълзите на Фийби, уплашените й погледи и езика на тялото й, Саманта беше съгласна с нея и подозираше, че Ранди може да цъфне всеки момент и да започне да създава неприятности. Анет обаче, изглежда, изобщо не се притесняваше от такава възможност.

Явно стотици пъти е била свидетел на подобни неща, помисли си Саманта.

— Провери онлайн графика на делата — помоли я Анет.

Каза й бързо кой е уебсайтът на съдебния регистър на окръг Ноланд и тя побърза да отвори лаптопа си, да започне да търси и за малко да престане да обръща внимание на Фийби и на емоциите й.

— Трябва да се разведа — отсече Фийби. — За нищо на света няма да се върна там.

— Добре, утре ще подадем молба за развод и ще издействаме съдебна възбрана той да те доближава.

— Какво е съдебна възбрана?

— Заповед от съда. Наруши ли я, Ранди здравата ще ядоса съдията и той ще го върне в затвора.

Тези думи я накараха да се усмихне, но само за секунда.

— Трябва да напусна града. Не мога да остана тук. Той ще се надруса отново, ще забрави за възбраната и за съдията и ще ме погне. Трябва да го държат под ключ известно време. Могат ли да го направят?

— В какво е обвинен, Саманта? — попита Анет.

— В злоумишлено нараняване — отговори Саманта, току-що открила делото онлайн. — Ще се гледа в съда днес следобед в един часа. Не е определена гаранция.

— Така ли? С какво те удари?

Сълзите мигом рукнаха и Фийби избърса бузи с опакото на дланта си.

— Имаше пистолет. Държеше го в едно чекмедже в кухнята, незареден заради децата, но патроните бяха върху хладилника за всеки случай, нали разбирате? Карахме се и си крещяхме, той извади пистолета. Канеше се да го зареди и сигурно да ме очисти. Опитах се да го сграбча, а Ранди ме удари с дръжката отстрани по главата. После пистолетът падна на пода, а той ме заблъска с ръце. Избягах от къщи, отидох при съседите и се обадих в полицията.

Анет спокойно вдигна ръка, за да я спре.

— Това е злоумишлената част — използването на оръжие. — Докато говореше, погледна към Фийби и към Саманта, за да осветли и двете по въпроса. — Във Вирджиния присъдата може да бъде от десет до двайсет години в зависимост от конкретните обстоятелства — оръжие, телесна повреда и така нататък.

Саманта отново започна да си записва като бясна. Беше чувала част от тези неща, докато следваше право, много-много отдавна.

— И така, Фийби — продължи Анет, — може да очакваме съпругът ти да заяви, че ти първа си посегнала към пистолета, че ти си го ударила и така нататък, може дори да се опита да повдигне обвинения срещу теб. Как ще отговориш на това?

— Той е с двайсет сантиметра по-висок от мен и с петдесет килограма по-тежък. Никой здравомислещ човек няма да повярва, че съм му посегнала. Ако ченгетата не излъжат, ще кажат, че той е бил пиян и не на себе си. Дори се сби с тях, докато не му опърлиха дебелия задник с електрошока.

Анет се усмихна доволно. Погледна часовника си, отвори една папка и извади някакви документи.

— След пет минути трябва да се обадя по телефона. Саманта, това е въпросникът ни за случаите на развод. Съвсем прост е. Минете го заедно с Фийби. Събери цялата информация, която успееш. Ще се върна след половин час.

Саманта взе въпросника така, сякаш се бе оправяла с десетки такива.

Един час по-късно, вече в безопасност в импровизирания си кабинет, Саманта затвори очи и пое дълбоко въздух. Кабинетът й явно беше бивш склад, тесен и претъпкан, с два паянтови стола и кръгла маса с изкуствен плот. Мати и Анет се извиниха и й обещаха в някой момент да й дадат нещо по-добро. Едната стена беше почти изцяло заета от голям прозорец, който гледаше към паркинга отзад. Саманта беше признателна за светлината.

Колкото и малък да беше кабинетът й, онзи в Ню Йорк не беше по-голям. Мислите й неволно се връщаха към голямата фирма с всички високопарни обещания и сложни процедури. Усмихна се, когато си припомни, че не трябва да отчита изработените часове, че не е под неумолимото напрежение да ги увеличава още и още, да печели повече пари за големите шефове на върха, ги впечатлява с цел един ден да стане като тях. Погледна часовника си. Беше единайсет, а тя не беше отчела нито един изработен час, нито пък щеше скоро да го направи. Древният телефон звънна и не й остави друг избор, освен да вдигне.

— Обаждане на втора — съобщи Барб.

— Кой е? — попита напрегнато Саманта. Първото й телефонно обаждане.

— Някой си Джо Дънкан.

— Защо иска да говори с мен?

— Не е казал такова нещо. Каза, че му трябва адвокат, а в момента Мати и Анет са заети. Пада се на теб.

— За какъв случай? — попита Саманта и погледна към шестте си небостъргача върху шкафа за документи, купен от магазин за военни запаси.

— Социална осигуровка. Внимавай. На втора линия.

Барб работеше на хонорар и седеше на рецепцията. Саманта беше разговаряла с нея само няколко секунди по-рано днес сутринта, когато ги запознаха. В Службата на хонорар работеше и правната асистентка Клодел. Изцяло женски състав.

Саманта натисна копчето за втора линия и каза:

— Саманта Коуфър.

Господин Дънкан я поздрави и я попита дали наистина е адвокат. Тя го увери, че е, но в същия момент сама се усъмни. Той поде разказа си. Преживявал труден момент и много искал да поговори за това. Той и семейството му били сполетени от всякакви нещастия. Съдейки по първите десет минути говорене, човекът явно имаше достатъчно проблеми, с които да ангажира малка правна кантора в продължение на няколко месеца. Бил безработен — неправомерно уволнен, което си било отделна история — но сериозният проблем представлявало здравето му. Имал дискова херния на долните прешлени и не можел да работи. Подал документи да бъде обявен за нетрудоспособен и да получава социални помощи, но му отказали. И сега губел всичко.

Саманта не можеше да му помогне почти с нищо, затова с удоволствие го остави да дърдори. Половин час по-късно обаче се отегчи. Оказа се предизвикателство да приключи разговора — той беше отчаян и се бе вкопчил в нея, — но накрая успя да го убеди, че незабавно ще прегледа случая му заедно със специалист по социално осигуряване и ще се свърже с него.

На обед Саманта беше прегладняла и изтощена. Умората й не се дължеше на факта, че часове наред бе чела и размишлявала над дебели папки с документи, нито на жестокото напрежение да впечатли хората, нито на страха, че не се справя и ще се окаже изхвърлена от надпреварата да стане партньор. Не беше изтощението, с което беше свикнала през последните три години. Силите й се бяха стопили от шока и от страха да се взре в емоционалната разруха на истинските човешки същества, на отчаяните хора, лишени от надежда, които се бяха обърнали към нея за помощ.

За всички останали във фирмата си беше най-обикновен понеделник. Събраха се в главната заседателна зала на обяд, който си носеха в кафяви книжни пликове — седмичен ритуал, по време на който хапваха набързо и обсъждаха дела, клиенти или други наложителни неща. Този понеделник обаче главната тема беше новата стажантка. Опитаха се да я преценят. И накрая я насърчиха да говори.

— Ами нуждая се от малко помощ — призна Саманта. — Току-що говорих по телефона с човек, педал молба да бъде обявен за нетрудоспособен, обаче му отказали. Каквото и да означава това.

Думите й бяха посрещнати със смесица от смях и веселие. Думата „нетрудоспособен“ предизвика реакцията на другите присъстващи в залата.

— Вече не поемаме такива дела — обади се Барб. Тя първа се срещаше с клиентите, защото те влизаха през предната врата.

— Как се казва? — попита Клодел.

Саманта се поколеба и огледа нетърпеливите лица.

— Добре, да караме поред. Не съм сигурна как стои въпросът с поверителността. Вие… ние… обсъждаме ли открито помежду си случаите, или всяка от нас спазва изискването за поверителност между адвокат и клиент?

Въпросът й предизвика още по-силен смях. Четирите заговориха едновременно, смееха се, кикотеха се и дъвчеха сандвичите си. Саманта моментално схвана, че между тези стени жените обсъждат всеки и всичко.

— Вътре във фирмата всичко е позволено — каза Мати. — Обаче навън нито дума.

— Ясно.

— Човекът се казва Джо Дънкан — поясни Барб. — Звучи ми познато.

— Занимавах се с него преди няколко години — каза Клодел. — Подаде молба, отказаха му. Мисля, че ставаше дума за болно рамо.

— Е, сега болестта е стигнала до долните лумбални прешлени — каза Саманта. — Струва ми се пълна бъркотия.

— Той е сериен тъжител — обясни Клодел. — Това е една от причините вече да не поемаме случаи на социалните. Системата изобилства от измами. Много гнила работа, особено по тези места.

— А какво да кажа на господин Дънкан?

— В Абингдън има една правна кантора, която се занимава само със случаи на нетрудоспособност.

— „Кокрел и Роудс“ — обади се Анет, — известни повече като Хлебарките. Наистина лоши момчета, които изнудват лекари и съдии. Всичките им клиенти се сдобиват с чекове за обезщетение. Адски ги бива.

— Дори атлет може да подаде молба и Хлебарките ще му издействат обезщетение за нетрудоспособност додаде Мати.

— Значи ние никога…

— Никога.

Саманта отхапа от сандвича си с прекалено преработено пуешко и впери поглед право в Барб. Едва не зададе очевидния въпрос: „След като не приемаме такива случаи, защо свърза този човек с мен?“, но вместо това мислено си отбеляза да бъде по-бдителна. Трите години, прекарани в света на Голямото право, бяха направили инстинкта й за оцеляване остър като бръснач. Да прережеш нечие гърло или да забиеш нож в гърба беше напълно нормално, а Саманта се беше научила да избягва и двете.

Нямаше да обсъжда с Барб случилото се сега, а щеше да изчака подходящия момент.

Клодел явно беше шутът, който създаваше настроение в групата. Беше само на двайсет и четири, омъжена преди по-малко от година, бременна, и то мъчително. Цяла сутрин бе прекарала в тоалетната, борейки се с гаденето и обзета от неприязнени мисли към нероденото си бебе — момченце, което вече беше кръстено на баща си и създаваше големи неприятности.

Тонът на разговора се оказа учудващо свободен. За четирийсет и пет минути успяха да обсъдят не само най-неотложните дела на фирмата, а и да поговорят за сутрешното гадене, менструалните спазми, родилните болки и раждането, мъжете и секса — от който явно всички искаха повече.

Анет сложи край на срещата, като погледна към Саманта и каза:

— Трябва да бъдем в съда след петнайсет минути.