Джон Гришам
Планината Грей (37)

37

Като следваше точно инструкциите, тя паркира на Чърч Стрийт в центъра на Линчбърг, Вирджиния, и извървя пеша двете пресечки до главната улица. Обедното движение в стария град беше натоварено. Река Джеймс се виждаше в далечината. Саманта беше сигурна, че някой я наблюдава, и се надяваше да е Джеф. Резервацията в бистро „Р А“ беше на нейно име, отново съгласно инструкциите. Помоли сервитьорката да я настани в сепаре в дъното. Беше сряда, четиринайсети януари. Тя си поръча безалкохолно и се заигра с мобилния си телефон. Освен това държеше под око вратата, когато обедните посетители постепенно започнаха да прииждат. След десет минути Джеф изникна отнякъде и се настани срещу нея. Поздравиха се.

— Следят ли ме? — попита тя.

— Винаги може да се предположи подобно нещо, нали? Как беше във Вашингтон?

— Вечерях приятно с родителите си за пръв път в новата история. Всъщност не помня кога за последен път тримата сме сядали заедно. Тъжна работа, не мислиш ли?

— Поне имаш двама родители. Разказа ли на майка си за нахлуването на ФБР?

— Да, и я помолих да звънне тук-там. Ще го направи, но не е сигурна какво ще се получи.

— Как е Маршал?

— Чудесно, благодаря, изпраща ти поздрави. Трябва да ти задам няколко въпроса. Ти ли си обади в Службата в понеделник, за да ни предупредиш за обиска на ФБР?

Джеф се усмихна и отмести поглед — един от онези случаи, когато на нея й идваше да му се разкрещи. Знаеше, че няма да отговори на въпроса й.

— Добре — кимна тя. — Научи ли за Бъди Райзър?

Той се навъси.

— Да, ужасно е. Поредната жертва на въглищните войни. Жалко, че не можем да намерим адвокат, който да иска да се захване с „Лоунрок Коул“ и с момчетата от „Каспър Слейт“.

— Това камъни в моята градина ли бяха?

— Не, не бяха.

Появи се дружелюбен сервитьор, който ги запозна със специалитетите за деня и после се отдалечи.

— Трети въпрос — оповести Саманта.

— Защо ме въртиш на шиш? Представях си приятен обяд, далече от скуката на Брейди. Струваш ми се напрегната.

— Каква част от документите пренесе от планината Грей? Бяхме там миналата неделя. Събудих се в четири и четирийсет през нощта и теб те нямаше. За момент се уплаших. Върна се към пет и се гушна, като че ли нищо не се е случило. Видях трите раници. Ти постоянно ги местеше, а когато си тръгвахме, изглеждаха значително по-тежки. Бъди откровен с мен, Джеф. Вече знам твърде много.

Той въздъхна дълбоко, озърна се, изпука кокалчетата си и каза:

— Около една трета и трябва да пренеса и останалите.

— Къде ги носиш?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Да кажем, че са добре скрити. Джарет Ландън се нуждае от документите, от всичките, при това възможно най-скоро. Ще ги предаде на съда и тогава ще бъдат на сигурно място. Трябва да ми помогнеш да ги пренеса от планината Грей.

— Знам, Джеф, знам. Не съм глупачка. Трябвам ти за прикритие — мацка, която да се излежава край огъня през дългите романтични уикенди в хижата. Всяко момиче ще свърши работа, за да може лошите да си мислят, че просто караме каяци и печем стекове на верандата, влюбени гълъбчета, които се въргалят в леглото през дългите зимни вечери. А всъщност ти тайно прекарваш документи през гората.

Той се усмихна и каза:

— Горе-долу, само дето не всяко момиче ще свърши работа. Ти беше внимателно подбрана.

— Поласкана съм.

— Ако ми помогнеш, може да успеем да изнесем всичко този уикенд и край.

— Няма да докосна документите, Джеф.

— Не се налага. Само бъди момичето. Те знаят коя си. Наблюдават и теб. Започнаха да те следят преди три месеца, когато пристигна в града и взе да се срещаш с Донован.

Донесоха им салатите и Джеф си поръча бира. Помълча малко, после тихо каза:

— Моля те, Саманта, нуждая се от помощта ти.

— Не съм сигурна, че те разбирам. Защо просто не се промъкнеш сам в хижата довечера или утре вечер, не вземеш документите, не ги натовариш на колата и не ги откараш в кантората на Джарет Ландън в Луивил? Защо трябва да е толкова сложно?

Той отново завъртя безпомощно очи, огледа се наоколо и зарови в салатата си.

— Ето защо: твърде рисковано е. Те постоянно наблюдават.

— И в момента ли? И в момента ли наблюдават?

Той потърка брадичката си и се замисли над въпроса.

— Вероятно знаят, че съм някъде в Линчбърг, Вирджиния. Може би не знаят точно къде, но ме следят. Помни, Саманта, разполагат с огромни пари и сами определят правилата. Досетили са се, че аз съм връзката с документите. Не могат да ги открият, така че са готови да дадат цяло състояние да ме следят? — Поднесоха му бирата и той отпи. — Ако отида в планината Грей през уикенда с теб, няма да ме заподозрат. Мъж и жена, трийсетгодишни, в хижа насред гората, просто малко романтика, както ти се изрази. Сигурен съм, че са наблизо, но присъствието ни там има обяснение. От друга страна, отида ли сам, ще станат подозрителни. Може да предизвикат среща, нещо неприятно, за да проверят какво правя. Никога не се знае. Като партия шах е, Саманта, те се опитват да предугадят какво ще направя, а аз се старая да бъда една крачка пред тях. Имам предимството да знам какъв ще е следващият ми ход, а те разполагат с неограничени човешки ресурси. Ако някоя от двете страни допусне грешка, ще има пострадали. — Отново отпи от бирата си и погледна към една двойка, която четеше менютата на няколко метра от тях. — Да ти призная, изморен съм. Изтощен съм. Карам на магия. Трябва да се отърва от документите, преди да направя някоя глупост от изтощение.

— Какво караш в момента?

— Фолксваген костенурка от фирмата за коли под наем в Роаноук. Четирийсет долара дневно, плюс гориво и такса за изминати километри. Сладури.

Тя поклати невярващо глава.

— Те знаят ли, че съм тук?

— Не знам какво знаят, но допускам, че те следят. И ще продължат да държат под око и двама ни, докато не предадем документите. Не го знам със сигурност, но съм готов да се хвана на бас на всичките си пари.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Не бъди наивна, Саманта. Твърде много е заложено на карта.

Когато Саманта влезе в кабинета си в 5:20 ч. следобед, компютърът й се мъдреше върху бюрото, точно където си стоеше в понеделник, преди ФБР да го вземат. Клавиатурата и принтерът също си бяха по местата, кабелите бяха свързани. Мати се приближи до вратата й и възкликна:

— Изненада, а?

— Кога го върнаха?

— Преди около час. Един агент го донесе. Явно са разбрали, че няма нищо.

Или пък Карън Коуфър имаше повече приятели, отколкото беше склонна да признае. На Саманта й се искаше да звънне на майка си, но в плен на обзелата я параноя реши да изчака.

— Погребението на Райзър е в петък следобед — каза Мати. — Искаш ли да отидем заедно?

— Разбира се. Благодаря, Мати.