Джон Гришам
Планината Грей (1)

1

Най-ужасно беше чакането — неизвестността, безсънието, режещата болка в корема. Колеги се избягваха и се криеха зад заключени врати. Секретарки и правни асистенти разпространяваха слуховете и не поглеждаха никого в очите. Всички бяха на тръни, чудеха се кой ще бъде следващият. Партньорите, едрите риби, бяха като зашеметени и не искаха да контактуват с никой от подчинените си — току-виж скоро се наложило да им теглят ножа.

Клюките бяха зверски. Десет адвокати с опит в съдебната зала с прекратени договори. Отчасти вярно — само седем. Закрили целия отдел за недвижими имоти — всички, дори партньорите. Напълно вярно. Осем партньори от антитръстовия отдел се местели в друга кантора. Засега невярно.

Атмосферата беше толкова отровна, че при всяка възможност Саманта излизаше навън и работеше на лаптопа си по кафенетата в Южен Манхатън. Един приятен ден — десетия след краха на „Лийман Брадърс“ — тя седеше на пейка в парка и съзерцаваше високата сграда по-надолу по улицата. Наричаше се „Броуд 110“ и горната й половина беше наета от „Скъли и Пършинг“, най-голямата юридическа фирма в света. Нейната фирма все още, макар че бъдещето изобщо не бе сигурно. Две хиляди адвокати в двайсет държави, половината само в Ню Йорк, хиляда от тях натъпкани там горе, от трийсетия до шейсет и петия етаж. На колко ли им идеше да се хвърлят от прозореца? Не можеше да отгатне, ала не беше единствената. Най-голямата правна кантора в света рухваше в пълен хаос. Конкурентите й — също. Фирмите от „Голямото право“, както ги наричаха, бяха изпаднали в паника досущ като хедж фондовете, инвестиционните банки, търговските банки, застрахователните конгломерати, Вашингтон и така нататък надолу по хранителната верига чак до магазините на главната улица.

Десетият ден мина без кръвопролитие, следващият също. На дванайсетия ден просветна искрица оптимизъм, когато един колега, Бен, сподели със Саманта слуха, че кредитните пазари в Лондон се поуспокояват. Може би в крайна сметка кредитополучателите щяха да намерят малко пари в брой. Късно същия следобед обаче балонът се спука — нямаше нищо вярно. Продължаваха да чакат.

В „Скъли и Пършинг“ двама партньори ръководеха отдела за търговски недвижими имоти. Единият наближаваше възрастта за пенсиониране и вече никой не му обръщаше внимание. Другият, Анди Грабман, на четирийсет и една, беше типичен книжен плъх и не беше стъпвал в съдебна зала. Като партньор имаше хубав кабинет с изглед към Хъдсън в далечината, макар че Анди не бе забелязвал реката от години. На рафта зад бюрото му, точно по средата на неговата „стена на честта“, се мъдреше сбирка от миниатюрни небостъргачи. „Моите сгради“, така ги наричаше. Завършеше ли строежът на някоя, поръчваше на скулптор да изработи умален макет и великодушно раздаваше още по-мънички версии на всеки член на „моя екип“. За трите години, откакто Саманта работеше в „Скъли и Пършинг“, сбирката й вече се състоеше от шест небостъргача, но надали щеше да се увеличи още.

— Седни — нареди й Анди, докато тя затваряше вратата. Саманта зае стола до Бен, който пък седеше до Изабел. Тримата младши адвокати бяха заболи поглед в краката си и чакаха. Саманта изпита порив да се вкопчи в ръката на Бен като обзет от ужас затворник, изправен пред наказателния взвод. Анди се отпусна тежко на стопа си и без да ги поглежда в очите, но изгарящ от нетърпение да приключи, обобщи бъркотията, в която се намираха:

— Както знаете, „Лийман Брадърс“ приключиха дейността си преди около четиринайсет дни.

Не думай, Анди! В резултат на финансовата и кредитна криза светът се намираше на прага на катастрофа и всички го знаеха. Но пък на Анди рядко му хрумваше нещо оригинално.

— В момента в ход са пет наши проекта, до един финансирани от „Лийман“. Разговарях надълго и нашироко със собствениците — и на петте решиха да сложат точка. Предстояха ни още три проекта — два с „Лийман“, един с „Лойд“, но всички кредити са замразени. Банкерите са се изпокрили в миша дупка и се страхуват да отпуснат и един цент назаем.

Да, Анди, и това ни е известно. Пише го на първа страница по вестниците. Хайде, приключвай, преди да сме скочили.

— Изпълнителната комисия заседава вчера и направи някои съкращения. Трийсет младши адвокати с една година стаж ще бъдат освободени от работа — някои окончателно, други временно. А нови назначения изобщо няма да има за неопределен период. Освен това, никак не ми е лесно да го кажа, но целият ни отдел е на ешафода. Отрязват ни. Елиминират ни. Един бог знае кога собствениците ще подновят строителството, ако изобщо някога се случи. Фирмата не иска да ви държи на заплата, докато светът чака свободно кредитиране. По дяволите, може да ни предстои дори огромна депресия. Вероятно това са само първите съкращения. Съжалявам, хора, наистина съжалявам.

Бен се обади пръв:

— Окончателно ли ни отрязаха?

— Не. Борих се за вас, така да знаете. Отначало смятаха да приложат номера с розовото листче. Надали се налага да ви напомням, че отделът за търговски недвижими имоти е най-малкият във фирмата и сигурно в момента е най-силно пострадалият. Убедих ги да ви пуснат в неплатен отпуск. Сега напускате, но по-късно вероятно ще стане възможно да се върнете.

— Вероятно ли? — попита Саманта.

Изабел изтри сълзата от лицето си, но запази самообладание.

— Да, твърде вероятно. В момента нищо не е сигурно, Саманта, ясно ли е? Всички се въртим в порочен кръг. Току-виж след шест месеца до един сме се наредили на опашката в кухнята за бедни. Виждали сте стари снимки от двайсет и девета година.

Стига де, Анди, кухня за бедни? През последната година си получил 2.8 милиона долара, средното възнаграждение за партньор във фирмата, което е четвъртото по големина в бранша. Е, да си четвърти не беше достатъчно, поне докато „Лийман“ не предаде богу дух, „Беър Стърнс“ не се срина и не се спука балонът на безразборно раздаваните ипотеки. Тогава изведнъж четвъртото място започна да изглежда доста привлекателно, поне в очите на някои.

— Какъв е този „неплатен отпуск“? — попита Бен.

— Ето как стоят нещата. Фирмата запазва договора си с вас за следващите дванайсет месеца, но не получавате заплата.

— Страхотно — промърмори Изабел.

Анди продължи, без да й обърне внимание:

— Запазвате здравните си застраховки, но само ако започнете стаж в официално лицензирана неправителствена организация. От „Човешки ресурси“ изготвят списък на подходящите. Заминавате, вършите малко добри дела, спасявате света, стискате бясно палци икономиката да се съвземе и след около година се връщате във фирмата, без да сте изгубили позицията си в йерархията. Няма да бъдете в отдела за търговски недвижими имоти, но фирмата ще ви намери място.

— Гарантирана ли ни е работата след отпуска? — попита Саманта.

— Не, нищо не е гарантирано. Честно казано, никой не е толкова умен, че да предскаже къде ще се намираме следващата година. Ние сме в средата на предизборна кампания, Европа отива по дяволите, китайците са полудели от страх, пазарите се сриват, никой не строи и не купува. Наближава краят на света.

Четиримата поседяха в мрачно мълчание в кабинета на Анди, смазани от напълно осезаемия свършек на света. Накрая Бен попита:

— И ти ли, Анди?

— Не, мен ме местят в данъчния отдел. Можете ли да повярвате? Мразя данъците, но иначе ще трябва да карам такси. Имам обаче магистратура по данъчно право, затова решиха да ме пощадят.

— Поздравления — каза Бен.

— Съжалявам, хора.

— Не, искрено се радвам за теб.

— Може всичко да приключи за месец. Кой знае?

— Кога си тръгваме? — попита Изабел.

— Веднага. Подписвате споразумението, събирате си нещата, разчиствате бюрата си и дим да ви няма. От „Човешки ресурси“ ще ви изпратят списък с неправителствените организации и цялата необходима документация. Съжалявам, хора.

— Моля те, престани да го повтаряш — обади се Саманта. — Няма да ни помогнеш, каквото и да говориш.

— Така е, но можеше да бъде и по-зле. Повечето във вашето положение не получават предложение за отпуск. Просто ги уволняват.

— Извинявай, Анди, но в момента бушуват силни чувства — каза Саманта.

— Естествено. Разбирам. Имате основание да бъдете ядосани и разстроени. Вижте се — и тримата сте завършили право в университети от Бръшляновата лига, а охраната ще ви изведе от сградата като крадци. Изхвърлят ви като заводски работници. Ужасно е, просто е ужасно. Някои от партньорите предложиха да намалят заплатите си наполовина, за да го предотвратят.

— Обзалагам се, че са били съвсем малко — обади се Бен.

— Да, така е. Съвсем малка група, опасявам се. Решението вече е взето.

Жена с черен костюм и черна вратовръзка стоеше в правоъгълния офис, който Саманта делеше с още трима колеги, включително Изабел. Бен беше малко по-надолу по коридора.

Жената се помъчи да се усмихне и каза:

— Аз съм Кармен. Да ви помогна ли?

Държеше празен кашон без никакви надписи. В „Скъли и Пършинг“ такива се предоставяха на всички, които излизаха в неплатен отпуск, биваха уволнявани или отстранявани под какъвто и да било претекст.

— Не, благодаря — отвърна Саманта, при това вежливо. Можеше да я среже и да бъде груба, но Кармен просто си вършеше работата. Саманта започна да отваря чекмеджетата и да вади личните си вещи. В едното намери папки с документи на „Скъли и Пършинг“ и попита: — Какво да правя с тези?

— Остават тук — отговори Кармен, която следеше всяко нейно движение, като че ли Саманта би се опитала да отмъкне някоя ценност.

Всъщност всичко ценно пазеше в компютрите — в онзи, който използваше на работното си място, и в лаптопа, който мъкнеше почти навсякъде. Лаптоп на „Скъли и Пършинг“. И него щеше да остави тук. Би могла да има достъп до данните от личния си лаптоп, но знаеше, че паролите вече са сменени.

Като насън Саманта опразни чекмеджетата и внимателно прибра шестте миниатюрни небостъргача от сбирката си, макар да се поколеба дали да не ги изхвърли в кошчето. Изабел дойде и получи кашонче за лични вещи. Всички останали — младши адвокати, секретари, правни асистенти — изведнъж си намериха работа другаде. Процедурата се задвижи незабавно — когато някой си опразва бюрото, остави го да действа на спокойствие. Никакви свидетели, никакво зяпане, никакво безсмислено сбогуване.

Очите на Изабел бяха зачервени и подути. Явно беше плакала в тоалетната.

— Обади ми се. Да пийнем по нещо довечера — прошепна тя.

— Дадено — отговори Саманта.

Тя натъпка всичко в кашона, в куфарчето си и в обемната си маркова чанта и без да поглежда през рамо, закрачи след Кармен по коридора към асансьорите на четирийсет и осмия етаж. Докато чакаха, се сдържа и не се озърна за последен път. Вратата се отвори и за късмет, асансьорът се оказа празен.

— Аз ще го нося — каза Кармен и посочи кашона, който бе увеличил обема и теглото си.

— Не — отсече Саманта и влезе в асансьора.

Кармен натисна копчето за фоайето. Защо изобщо я извеждаха от сградата с охрана? Колкото повече Саманта размишляваше над въпроса, толкова повече се ядосваше. Идеше й да ревне и да се разкрещи, но всъщност най-много й се искаше да се обади на майка си. Асансьорът спря на четирийсет и третия етаж и вътре влезе добре облечен млад мъж. Носеше същия кашон, през рамото му беше преметната голяма чанта, а под мишница стискаше кожено куфарче. И имаше същото уплашено и объркано изражение. Саманта го беше виждала в асансьора, но не се познаваха. Ама че фирма! Толкова огромна, че адвокатите носеха табелки с имената си на ужасните коледни партита. Друг охранител с черен костюм влезе след младия мъж и когато всички заеха местата си, Кармен отново натисна копчето за фоайето. Саманта се взираше в пода, твърдо решена да не произнесе и дума, ако някой я заговори. На трийсет и деветия етаж асансьорът отново спря и в него се качи Кърк Найт, забол очи в мобилния си телефон. Когато вратата се затвори, той се озърна, видя двата кашона, сепна се и застина сковано. Найт беше старши партньор в „Сливания и придобивания“ и член на изпълнителната комисия. Озовал се внезапно лице в лице с две от жертвите си, той преглътна измъчено и сведе поглед. После натисна копчето за двайсет и осмия етаж.

Саманта беше твърде вцепенена, за да го оскърби. Колегата й беше затворил очи. Асансьорът спря и Найт побърза да изчезне. Когато вратата се затвори, Саманта си спомни, че фирмата държи под наем етажите между трийсети и шейсет и пети. Защо Найт изведнъж ще слезе на двайсет и осмия? Ама на кого му пукаше?

Кармен я изведе през фоайето и навън до Броуд Стрийт. Измърмори едно тихо „съжалявам“, но Саманта не реагира. Натоварена като магаре, тя се вля сред пешеходците и пое без конкретна посока. И тогава си спомни — за снимките във вестника как служители на „Лийман“ и „Беър Стърнс“ напускат с кашони, пълни с вещите им, като че ли сградите горят и те бягат, за да се спасят. На една снимка — голяма, на първа страница на бизнес раздела на „Таймс“ — бяха увековечили брокерка на „Лийман“, която стърчеше безпомощно на тротоара и по бузите й се стичаха сълзи.

Само че тези снимки вече не бяха новина, пък и Саманта не виждаше никакви фотоапарати. Тя остави кашона на земята на ъгъла на „Броуд“ и Уолстрийт и зачака такси.