Джон Гришам
Планината Грей (32)

32

Имейлът гласеше:

Скъпа Саманта,

Много ми беше приятна кратката ни среща в Ню Йорк и очаквам с нетърпение отново да поговорим. Вчера, 6 януари, „Крол Майнинг“ подаде във федералния съд в Чарлстън иск за прекратяване на делото за долината Хамър. Това можеше да се очаква, както можеха да се очакват и дължината и настойчивостта на документа.

Изглежда, „Крол Майнинг“ са ужасени от делото и искат да се отърват от него. За трийсет и пет години не съм виждал искане с толкова рязък тон. Трудно ще е да му се противопоставим, тъй като тепърва трябва да набавяме липсващите доказателства. Възможно ли е да се срещнем скоро? Няма и никакви признаци за помощ от Вашингтон.

Твой приятел, Джарет Ландън

От една страна, Саманта се надяваше, че Джарет Ландън ще се превърне в блед спомен. От друга страна, си мислеше за него доста често след срещата си с Трент Филър. Адвокат с репутация и с присъствие в съдебната зала не би бил подложен на такава унизителна засада. Освен баща си, Донован и Ландън Саманта не познаваше друг съдебен адвокат, а нито един от тях тримата не би търпял номерата на Филър. Ако те присъстваха, Филър щеше да си остане от своята страна на съдебната зала и нямаше да си отвори устата.

Саманта обаче не изгаряше от желание да се срещне с Ландън. Той искаше тя да участва, но тя не възнамеряваше да се забърква повече. Мъглявата фраза „тепърва трябва да набавяме липсващите доказателства“ показваше, че е отчаян и се нуждае от документите.

Отговори му следното:

Здравей, Джарет.

Радвам се, че си ми писал. Сигурна съм, че ще успея да намеря време за среща, само ми съобщи кога. Вашингтон е уведомен.

С. К.

Вашингтон не беше уведомен, или не напълно. Във влака, след коледните празници, Саманта беше разказала на Карън част от историята и беше подчертала „насилническата“ тактика, която използваше ФБР, да тормози ищците от името на „Крол Майнинг“. Но не бе споменала за скритите документи, не се бе спряла на другите драми, които в момента се развиваха в тази част на въгледобивния район.

Карън изглеждаше донякъде заинтригувана, но отбеляза, че ФБР са известни с навика си да прекаляват и да се забъркват в неприятности. От нейното високопоставено положение в Министерството на правосъдието агентите на улицата бяха друг свят. Карън не проявяваше интерес към действията им, независимо дали в Апалачите, Ню Йорк или Чикаго. Светът й беше изпълнен с висши стратегии относно политиките, които трябваше да бъдат приложени по отношение на безразсъдното поведение на някои големи банки и определени фирми, отпускащи високорискови ипотеки, и така нататък, и така нататък…

Вторият важен имейл за тази сутрин беше изпратен от някой си д-р Дрейпър, белодробен специалист от Бъкли, избран от Министерството на труда да прегледа Бъди Райзър. Писмото му беше по същество:

Адвокат Коуфър,

Прилагам доклада си. Господин Райзър страда от ПМФ — прогресивна масивна фиброза, наричана също усложнена форма на пневмокониоза. Заболяването е напреднало. Доколкото разбирам, той още работи. Честно казано, според мен не бива, въпреки че в доклада ми няма нищо, което да го посочва. На разположение съм за въпроси по имейл.

Л. К. Д.

Саманта разглеждаше доклада, когато пристигна третият имейл. Беше от Анди Грабман, но не от обичайния му адрес в „Скъли и Пършинг“.

Скъпа Саманта,

Честита Нова година! Надявам се писмото ми да те заварва в добро здраве, докато се опитваш да спасиш света. Липсва ми усмихнатото ти лице и се надявам скоро пак да го видя. Ще бъда кратък и по същество. Реших да напусна „Скъли и Пършинг“ в края на февруари. Не ме принуждават, нито ме изпращат в неплатен отпуск, нищо подобно. Разделяме се, запазвайки добри отношения. Истината е, че не понасям работата в данъчния отдел. Намирам я за невероятно досадна и ми липсва предишната сфера на дейност. Имам приятел, който вече доста години работи в отдела за търговски недвижими имоти в друга фирма, но сега го уволняват. Решихме да отворим своя фирма — „Спейн и Грабман“ — с офис във финансовия квартал. Осигурили сме си двама големи клиенти — една корейска банка и още един фонд от Кувейт, и двамата сме готови да се хвърлим на закъсали сгради по Източното крайбрежие. Както ти е известно, няма недостиг на свръхзадлъжнели фирми, пометени от рецесията. Освен това тези клиенти са на мнение, че сега моментът е много подходящ да планираме строителство, което да започне след няколко години, когато рецесията приключи. Разполагат с много пари и са готови да действат.

Както и да е, с Ник Спейн си представяме фирма с двайсетина адвокати, които да работят под наше ръководство. Възнаграждението ще е близко до това на големите, освен това не възнамеряваме да унищожаваме себе си или служителите си. Искаме да създадем хубава малка бутикова фирма, където адвокатите да работят много, но и да успяват да се забавляват. Обещавам, че никога няма да се работи повече от осемдесет часа седмично. Според нас петдесет е добра цел. Терминът „качество на живота“ е шега в нашия бранш, но ние гледаме сериозно на него. Аз съм изморен, а съм едва на четирийсет и една.

Предлагам ти работа. Изабел ще се включи. Бен си е намерил нещо друго — боя се, че се е откъснал от нашата среда. Какво ще кажеш? Не те притискам, но трябва да ми отговориш до края на месеца. Излишно е да изтъквам, че в момента има много безработни адвокати.

Любимият ти шеф, Анди

Саманта препрочете писмото, затвори вратата и го прочете за трети път. Анди, общо взето, беше свястно момче от Индиана, но бе прекарал твърде много време в Ню Йорк. Беше й изпратил учтиво писмо, съдържащо щедро и изкусително предложение, но просто не се беше сдържал да й напомни колко много адвокати се молят за работа. Тя изключи компютъра и лампата в кабинета си и се измъкна навън през задната врата, без никой да я чуе. Качи се във форда и вече беше на километър и половина извън града, когато се запита накъде е тръгнала. Нямаше значение.

Трийсет и първи януари беше след двайсет и четири дни.

Докато шофираше, Саманта се замисли за клиентите си. Най-напред за Бъди Райзър. Не се беше ангажирала да движи делото му до края, но беше обещала на Мати да подаде иска и да свърши първоначалната работа. А това беше почти нищожна крачка в сравнение с огромното дело, което някой трябваше да заведе отново срещу „Крол Майнинг“ и „Каспър Слейт“. Също и кашата, която вреше и кипеше във връзка със завещанието на Франсин Кръмп и която, честно казано, беше отлична причина Саманта веднага да звънне на Анди Грабман и да приеме работата. Освен това и семейство Мериуедър, симпатични и непретенциозни хора, похарчили всичките си спестявания за малък дом, в момента застрашен от съмнителна фирма за високорискови ипотеки, която си искаше цялата сума. Саманта търсеше законово основание да предотврати обявяването на ипотеката за просрочена. Имаше и два развода, уж по взаимно съгласие, но надали щяха да останат такива. Разбира се, чакаше и съдебното дело за долината Хамър, което просто не й даваше мира. Честно казано, то беше поредната причина да си тръгне. Съдействаше на Мати с три фалита и два случая на дискриминация на работното място. Освен това още чакаше чека на Памела Букър, така че и това дело не беше приключено. Помагаше и на Анет с други два развода и бъркотията около Фийби Фанинг — мама и татко щяха да влязат в затвора, а никой не искаше децата.

С две думи, адвокат Коуфър, твърде много хора разчитат на теб в този момент, за да си вдигнеш багажа и да офейкаш. Не беше готова да вземе решение дали да се върне в Ню Йорк веднага, само три месеца след началото на едногодишния неплатен отпуск. Би трябвало да разполага с повече време, за да започне нови дела, да помогне на повече хора, да е заета, докато се нижат месеците, рецесията отмине и из цял Манхатън се отворят нови работни места. Такъв беше планът, нали? Може би не точно връщане към скуката на Голямото право, но със сигурност прилична работа в нещо като… бутикова фирма?

Малка фирма, няколко щастливи адвокати, петдесет часа работа седмично, впечатляваща заплата с всички обичайни екстри? През 2007-а, последната й пълна година в „Скъли“, Саманта беше отчела три хиляди часа работа. Сметката беше лесна — шейсет работни часа седмично по петдесет седмици, макар да не бе получила възможност да се възползва от двуседмичния си платен отпуск. За да отчете шейсет часа работа седмично, трябваше да работи поне седемдесет и пет, а често и повече. За хората, които имаха късмет да живеят, без да са вперили поглед в часовника, седемдесет и пет часа седмично обикновено означаваше — е, поне за Саманта — да пристигат в офиса в осем сутринта и да си тръгват дванайсет часа по-късно, от понеделник до събота, и няколко допълнителни часа в неделя. И това се смяташе за нормално. Като добавим и напрежението заради крайния срок, и кризата около някой клиент на Анди, деветдесет часа работа седмично не бяха нищо извънредно.

А сега той обещаваше само петдесет?

Саманта беше в Кентъки и наближаваше градчето Уинчестър, на един час път от Брейди. Пътищата бяха чисти, но от двете страни бяха натрупани купчини мръсен сняг. Видя едно кафене и паркира наблизо. Сервитьорката я осведоми, че има топли кифлички, току-що извадени от фурната. Как да откаже човек? На маса до прозореца Саманта намаза една кифла с масло и я изчака да поизстине. Отпи от кафето и се загледа в ленивото движение по главната улица. Изпрати есемес на Мати, че се е наложило да излезе по задачи.

Изяде кифличката със сладко от ягоди и нахвърли някои неща в бележника си. Нямаше да откаже на предложението на Анди, но нямаше и да го приеме. Трябваше й време, поне няколко дни, за да подреди мислите си, да събере колкото се може повече информация и да почака някой призрачен глас да й подскаже какво да прави. Състави отговор, който щеше да изпрати по-късно следобед от бюрото си. Първата чернова гласеше:

Скъпи Анди,

Честита Нова година и на теб. Трябва да призная, че съм смаяна от имейла ти и от многообещаващото предложение за работа. Честно казано, събитията през последните три месеца не ме подготвиха за вероятността толкова бързо да се върна в града. Мислех, че ще имам поне година, за да размишлявам над живота и бъдещето си, а сега ти неочаквано обърна нещата с главата надолу. Но се нуждая от известно време да обмисля нещата.

Още не съм успяла да спася света, но напредвам. Клиентите ми са бедни хора, които нямат друг избор. Не очакват от мен да направя чудеса и високо ценят усилията ми. Понякога ходя в съда — представи си само, Анди, наистина влязох в съдебна зала — и се оказа много по-различно, отколкото по телевизията. Миналия понеделник спечелих първото си дело. Десет хиляди долара за клиентката ми, а ми се сториха един милион. Като натрупам опит, може дори да започне да ми харесва.

Сега, за предложението ти. Няколко конкретни неща. Кои са другите адвокати и откъде са? Никакви задници, Анди, нали, няма да работя с банда престъпници. Какво е съотношението мъже — жени? Не искам момчета от старата школа. Кой е Ник Спейн и какво е работил? Сигурна съм, че е страхотен адвокат, но свестен човек ли е? Има ли стабилен брак, или скача от легло в легло? Ако ме докосне, ще го съдя за тормоз и трябва отсега да го знае. Прати ми биографията му, моля те. Къде е кантората? Няма да се подложа на мизерни условия на труд. Винаги съм искала единствено малък кабинет — мой кабинет! — с хубав прозорец, малко слънце и моя си стена, на която да си закачам каквото си поискам. Обещанието за петдесетчасова работна седмица — ще го изпратиш ли писмено? В момента съм на такъв график и е прелестно. Кои ще бъдат клиентите ни, освен корейците и кувейтците? Сигурна съм, че ще бъдат големи корпорации и поради това — едри риби с огромно его; които и да са обаче, да знаеш, че няма да допусна някой клиент да ми се разкрещи. (Клиентите ми тук ми казват „мис Сам“ и ми носят сладки.) Можем да обсъдим всичко. И накрая, какво бъдеще да очаквам? Тук нямам такова, така че няма да остана. Аз съм нюйоркчанка, Анди, сега още повече, отколкото преди три месеца, но искам да знам каква е структурата на новата фирма и къде ти и Спейн си представяте да бъдем след десет години. Имам основание, нали?

Анди, благодаря ти, че си се сетил за мен. Винаги си бил справедлив. Невинаги си бил мил, но не съм сигурна, че това е заложено в твоята ДНК.

Нека да продължим да обсъждаме.

Саманта

Беше някъде под шест градуса и снегът беше замръзнал и покрит с тънък заледен пласт, който отразяваше лунната светлина. След топла вечеря с Анет и децата Саманта се оттегли в апартамента си над гаража, където малката печка се мъчеше да прогони студа. Ако плащаше твърд наем в Манхатън, щеше здравата да се накара на някого, но не и в Брейди. Не и когато изобщо не плащаше наем, а хазяйката й вероятно не разполагаше с достатъчно пари. Затова се уви и почете в леглото два часа. Времето бавно се нижеше. Довърши една глава, после остави книгата и се замисли за Ню Йорк, за Анди, за новата му фирма. Страшно много неща й се въртяха в главата.

Със сигурност щеше да се съгласи и това я вълнуваше. Предложението беше идеално — щеше да се върне у дома, в града, който обичаше, към престижна и перспективна работа. Щеше да избегне ужасите на Голямото право и да гради смислена кариера. Трудното беше как да напусне. Не можеше просто да се махне след около месец и да стовари всичко на Мати. Не, трябваше да има по-разумен и по-елегантен изход. Мислеше си за някакво отлагане — да приеме сега, а да започне след шест месеца. Така щеше да е честно, поне толкова честно, колкото бе възможно. Би могла да убеди и Мати, и Анди, нали?

Някакъв телефон бръмчеше под купчина дрехи. Саманта най-сетне го намери и се обади:

— Ало?

Беше шпионският телефон на Джеф и в отговор той попита:

— Студено ли ти е?

Тя се усмихна и попита:

— Къде си?

— На десетина метра, крия се в тъмното зад гаража, а краката ми са затънали в двайсет сантиметра замръзнал сняг. Чуваш ли как ми тракат зъбите?

— Да, струва ми се. Какво търсиш там?

— Не е ли очевидно? Виж, Анет току-що угаси лампите, така че пътят е чист. Мисля, че трябва да направиш малко кафе, по възможност безкофеиново, и да отвориш проклетата врата. Повярвай ми, никой няма да ме види. Съседите спят от два часа. Пак ти казвам, наоколо няма жива душа.

Тя отвори вратата и без да издаде нито звук, Джеф се появи от тъмното и я целуна още на прага. Свали си ботушите и ги сложи до нейните.

— Смяташ да останеш, така ли? — попита тя, докато наливаше вода в кафеварката.

Той потри ръце и каза:

— Струва ми се, че навън е по-топло. Оплака ли се на хазяйката си?

— Не ми е хрумнало дори. Не плащам наем, така че — никакви оплаквания. Радвам се да те видя извън ареста.

— Няма да повярваш до какво се докопах.

— И точно затова си дошъл, за да ми разкажеш.

— И по други причини.

В нощта на смъртта на Донован неговата чесна престояла на летището в Чарлстън около седем часа — от 3:20 ч. следобед до 10:31 ч., според данните на контрола на въздушното движение. След като кацнал, той наел кола и заминал на среща с адвокатския си екип. В негово отсъствие на рампата пристигнали четири малки самолета — два докарали гориво, свалили един пътник и отлетели, другите два били привързани за през нощта. Един от тези самолети бил „Бийр Барън“, другият бил „Кинг Еър 210“ за шестима пътници, с два турбовитлови двигателя. „Кинг Еър“ пристигнал в 7:35 ч. вечерта с двама пилоти и един пътник. И тримата слезли от самолета, влезли в терминала, попълнили нужните документи и заминали с някакъв микробус.

Саманта слушаше мълчаливо, докато наливаше безкофеиновото кафе.

Според Брад, служителя от рампата през онази нощ, в „Кинг Еър“ всъщност имало двама пътници, но единият останал на борда. Точно така — пренощувал в самолета. Докато двамата пилоти изпълнявали процедурите след полета, Брад мярнал мъжа на земята, който разговарял с пътника в самолета. Наблюдавал отдалече и чакал и наистина — пилотите затворили единствената врата на „Кинг Еър“. Когато самолетът бил подготвен за нощта, двамата отишли в терминала заедно със слезлия мъж, като че ли всичко си било съвсем наред.

Странно, но Брад и друг път бил виждал такова нещо — пилот каца късно през нощта, няма резервиран хотел или кола под наем и решава да подремне няколко часа в кабината, а на зазоряване да излети, отново. Разликата била, че пилотът оповестявал намеренията си и служителите знаели какво ще прави той. Само че в случая с „Кинг Еър“ единствен Брад видял какво се случва. Смяната му свършила в десет и той се прибрал у дома. Два дни по-късно бил уволнен заради отсъствия. Работата никога не му била харесвала, пък и мразел шефа си. Брат му му намерил работа във Флорида и той заминал. Никой не го бил разпитвал за събитията от онази нощ. Досега, разбира се.

— Как го намери? — попита Саманта.

— Пазачът, който ме арестува в неделя, ми даде името му. Оказа се много свестен човек. Пийнахме по няколко бири в понеделник вечерта, аз го почерпих, разбира се, и той ми разказа тази история. Брад се е върнал в Чарлстън. Снощи го открих и в друг бар гаврътнахме по няколко. Тази вечер се пречиствам, така че не ми предлагай алкохол.

— Нямам нито капчица.

— Добре.

— И каква е теорията ти?

— Теорията ми е, че този загадъчен пътник е изчакал удобен момент, отворил е вратата на самолета, изминал е трийсетината метра до чесната на Донован в тъмното и за около двайсет минути е разхлабил муфата. След това се е върнал, качил се е отново в кабината и вероятно е наблюдавал, когато Донован е пристигнал към десет и петнайсет, за да отлети. След излитането му си е събул обувките и е спал до изгрев-слънце.

— Струва ми се невъзможно да го докажеш.

— Може би, но се опитвам.

— Кой е собственикът на въпросния „Кинг Еър“?

— Чартърна фирма от Йорк, Пенсилвания, която работи много с въгледобивните компании. „Кинг Еър“ е товарният кон на тези райони, защото е издръжлив, носи голям товар и излита от малки писти. Въпросната фирма има четири такива самолета за чартъри. Архивът им е подробен, така че скоро ще узнаем всичко за онзи полет. Брад обещава да даде показания, но малко се тревожа за него.

— Това е невероятно, Джеф.

— Нещата са сериозни. Следователите ще въртят на шиш собствениците на самолета, пилотите, пътника или пътниците и който е наел чартъра. Напредваме, Саманта. Това е невероятен пробив.

— Браво на теб, Шерлок.

— Понякога човек трябва просто да позволи да го арестуват. Да ти се намира случайно още една завивка?

— Всички са върху леглото. И аз бях там, четях.

— Да не се опитваш да ме сваляш?

— Ние вече се свалихме, Джеф. В момента стои въпросът със секса, но много съжалявам, няма да стане. Не е най-подходящото време от месеца.

— О, жалко.

— Можеше да се обадиш.

— Май да. Ами тогава просто да се гушнем, да се топлим взаимно и да спим заедно… така де, наистина да спим.

— Ами добре.