Джон Гришам
Планината Грей (26)

26

Джеф беше наел стая в мотел „Старлайт“ за двайсет долара на час и се опитваше да убеди управителя, че нищо неморално не се случва. Човекът се престори на изненадан и неосведомен, дори изглеждаше малко засегнат, че някой подозира подобно поведение в почтен мотел като неговия. Джеф обясни, че има среща с три адвокатки, едната от които е шейсет и една годишната му леля, и че просто имат нужда от тихо място, където да обсъдят някои деликатни въпроси. Както и да е, отговори управителят. Искате ли касова бележка? Не.

В друг случай Мати би се притеснила да не би някой да забележи колата й пред мотела. Една седмица след смъртта на Донован не даваше и пет пари. Беше вцепенена от скръб и не се тревожеше за такива неща. Градът беше малък, нека си говорят. Мислите й бяха насочени към далеч по-важни проблеми. Анет пътуваше на предната седалка, Саманта — отзад, и докато паркираха до пикапа на Джеф, тя си даде сметка, че се намира на прага на стаята, в която преди време беше настанила Памела Букър. А в съседната бяха Тревър и Манди. Бяха останали в мотела четири нощи, след като бяха живели в колата си един месец. Благодарение на храбрите адвокатски усилия на Саманта и на щедростта на Службата за правна помощ семейство Букър бяха спасени от улицата и сега живееха спокойно в каравана под наем на няколко километра от Колтън. Памела работеше във фабриката за осветителни тела. По делото срещу „Топ Маркет Солушънс“ — първото на Саманта, още нямаше решение, но семейството беше спокойно и в безопасност.

— Той сигурно и преди е идвал тук — каза Анет, когато видяха Джеф.

— Достатъчно — сряза я Мати.

Трите адвокатки слязоха от колата и влязоха в тясната стаичка.

— Ти говориш сериозно за тези шпионски работи, нали? — попита Анет, която явно не гледаше сериозно на тези неща.

Джеф се облегна на възглавниците върху разнебитеното легло и махна с ръка към трите евтини стола.

— Добре дошли в „Старлайт“.

— Вече съм била тук — отговори Саманта.

— Кой е щастливецът?

— Не е твоя работа.

Трите адвокатки се настаниха на столовете. Върху леглото имаше папки и бележници.

— Да, гледам сериозно на подслушването — каза Джеф. — В кантората на Донован имаше бръмбари. В къщата му също. Той подозираше, че който и да е извършителят, явно гледа и слуша, така че е най-добре да не рискуваме.

— Какво взеха от къщата му? — попита Мати.

— ФБР бяха там два часа и не намериха нищо. Взеха компютрите, но нямат представа, че харддисковете са сменени. Ще намерят само неприличен поздрав за всеки, който си вре носа. И сигурно ще се върнат. Няма значение. Нищо няма да намерят.

— Нали знаеш, че си на ръба да нарушиш закона? — попита Анет.

Джеф се усмихна и сви рамене.

— Голяма работа. Да не мислиш, че „Крол Майнинг“ просто си седят и се чудят кой играе по правилата? Нищо подобно. В момента говорят по телефона с прокурора и изгарят от нетърпение да научат какво са открили федералните по време на днешните обиски.

— Това е наказателно разследване, Джеф — остро каза Анет. — Разследване срещу Донован и хората, които са работили с него, най-вече ти, ако действително притежаваш откраднати документи или имаш достъп до тях. Тези хора няма да изчезнат просто защото си ги надхитрил с харддисковете.

— Документите не са у мен — каза Джеф, но никой в стаята не повярва на твърдението му.

Мати махна с ръка.

— Добре, добре, стига толкова. В сряда отиваме в съда да легализираме завещанието му, затова мислех да обсъдим въпроса.

— Добре, но има по-неотложни проблеми. Убеден съм, че брат ми е бил убит. Катастрофата не е била случайна. Самолетът е на сигурно място, освен това съм наел двама експерти да работят с щатската полиция в Кентъки. Засега не са открили нищо, но продължават да разследват. Донован си спечели много врагове, но най-заклетият му враг бяха „Крол Майнинг“. Изчезнаха им някакви документи и те подозират, че той ги е докопал. Документите са унищожителни и доста са се изпотили, опасявайки се, че Донован ще заведе дело. Той го направи, уплаши ги до смърт, но не разкри нищо от съдържанието на документите. А сега е мъртъв и те си въобразяват, че документите трудно ще видят бял свят. Следващата мишена съм аз. Знам, че ме следят, а сигурно и ме подслушват. Използват ФБР да им свърши мръсната работа. Затягат примката, затова ще изчезвам от време на време. Ако някой загази, най-вероятно ще е типът, който ме следи. Адски съм вбесен заради брат си и нямам търпение да натисна спусъка.

— Стига, Джеф — избухна Мати.

— Говоря сериозно, Мати. След като могат да убият толкова важен човек като Донован, няма да се поколебаят да убият и незначителен играч като мен, особено ако са убедени, че държа документите.

Саманта беше открехнала прозореца в безплоден опит да пусне малко чист въздух. Белият таван беше осеян с петна от никотин. По зеления мъхнат килим имаше още по-стари лекета. Стаята не й се беше сторила толкова потискаща, докато семейство Букър я обитаваха. Сега обаче изгаряше от нетърпение да се махне от тук.

— Извинете ме за момент — обади се тя накрая. — Не съм сигурна какво търся тук. Аз съм само стажантка, пребивавам временно, както е известно на всички ни, и наистина не бих желала да слушам нещата, които чувам в момента, разбирате ли? Би ли ми обяснил някой какво правя с вас тук?

Анет завъртя с досада очи. Мати седеше, скръстила ръце на гърдите си.

— Аз те поканих — отговори Джеф. — Донован ти се възхищаваше и ти довери някои неща.

— Така ли? Съжалявам, не знаех.

— Вече си част от екипа, Саманта — настоя Джеф.

— Какъв екип? Не съм го искала.

Тя разтри слепоочията си, сякаш я мъчеше мигрена. След кратко мълчание Мати се обади:

— Трябва да поговорим за завещанието му.

Джеф се пресегна към купчина документи, взе няколко и ги раздаде.

— Това е приблизителен списък на текущите му дела.

Саманта се почувства като натрапник, докато разглеждаше информация, която нито една правна фирма — голяма или малка — не би разкрила доброволно. Най-горе на първа страница под надслова „Главни“ бяха изредени четири дела: съдебният спор за долината Хамър, делото „Райзър“ срещу „Лоунрок Коул“ и адвокатите им и присъдата по делото „Тейт“. На четвърто място беше съдебният иск от името на починалата Гречън Бейн, отправен към „Ийстпойнт Майнинг“, чието преразглеждане беше насрочено за следващия май.

— Има устна договореност по споразумението за Тейт, но не намирам нищо писмено — каза Джеф и отгърна страницата. — Другите три дела ще бъдат окончателно решени чак след години.

— Можеш да забравиш за Райзър, освен ако не се включат други адвокати — изтъкна Саманта. — Фондът за финансиране на съдебни разходи се оттегли. Ще продължим с иска за помощите, но делото, което Донован заведе за измама и за заговор, е в задънена улица.

— Защо ти не го поемеш? — попита Джеф. — Запозната си с фактите.

Саманта се шокира от предложението му и дори успя да се засмее престорено.

— Шегуваш ли се? Става дума за сложно федерално дело. Обхваща няколко щата и стъпва на все още недоказана теория. Още не съм спечелила нито един процес и продължавам да се ужасявам от съдебната зала.

— Можем да поемем някои от тези дела, Джеф, но не всички — каза Мати, разлиствайки страниците. — Тук виждам четиринайсет дела, свързани с пневмокониоза. Три иска от наследници на починали лица. Около една дузина екологични иска. Главата не ми го побира как се е справял с всичко това.

— Добре, ще ви попитам нещо като човек, който не е адвокат — каза Джеф. — Може ли да наемем някой да дойде и да поеме фирмата, да се нагърби с по-малките дела и евентуално да помогне за по-големите? Не знам, само питам.

Анет поклати глава.

— Клиентите ще се разбягат, защото новият адвокат ще бъде непознат. И бъдете сигурни, че другите колеги от града кръжат като лешояди. Хубавите дела от този списък ще изчезнат след няма и месец.

— И за нас ще останат лошите — каза Мати.

— Няма как да запазим кантората, Джеф, защото няма кой да я поеме — обясни Анет. — Ще направим каквото можем. Делото за долината Хамър изисква сериозни правни способности. За Райзър забрави. По делото на Бейн имаше втори адвокат от Западна Вирджиния, така че на Донован му се полага някакъв хонорар, ако то бъде решено някога, но няма да е съществен. Не съм запозната с исковете, свързани с починали лица, но ми се струва, че отговорността не е съвсем безспорна.

— Съгласна съм — каза Мати. — Ще ги прегледаме по-внимателно през следващите няколко дни. Най-важна е присъдата по делото „Тейт“, но тези пари не са в банката.

— Нямам нищо против да изляза — каза Саманта.

— Глупости — сряза я Мати. — Легализирането на завещание не е поверително, Саманта. Документите са публично достъпни — всеки може да отиде в канцеларията и да ги погледне. Освен това тук, в Брейди, всъщност няма тайни. Вече би трябвало да си го разбрала.

Джеф им подаде още листове и каза:

— През уикенда двамата със секретарката прегледахме тези сметки. Хонорарът за делото „Тейт“ е почти седемстотин хиляди долара.

— Минус данък общ доход, разбира се — изтъкна Мати.

— Разбира се. И както ви казах, уговорката е само устна. Допускам, че адвокатите на „Стрейхорн“ може да се отметнат, нали, Мати?

— О, да, и няма да се учудя, ако го направят. След като Донован вече е извън играта, като нищо може да променят стратегията си и да ни покажат среден пръст.

Саманта поклати глава.

— Чакайте малко. Как ще се отметнат, след като вече са се съгласили на споразумение?

— Няма го писмено — обясни Мати. — Или поне засега не сме открили нищо писмено. Обикновено в такива случаи двете страни подписват кратко споразумение, което бива одобрено от съда.

— Според секретарката на Донован в един от компютрите имало груба чернова, но до подпис така и не се стигнало — каза Джеф.

— Значи сме прецакани — каза Саманта и някак неволно се включи в отбора.

— Не непременно — възрази Мати. — Ако се отметнат от споразумението, делото се придвижва нататък към обжалване. Донован не се притесняваше от това. Процесът беше съвсем ясен, без грешки, които да предизвикат отмяна на присъдата, поне според Донован. След около осемнайсет месеца присъдата ще бъде потвърдена при обжалването. Ако Върховният съд я отмени, делото ще се върне тук за повторно разглеждане.

— Кой ще го гледа? — попита Саманта.

— Ще се тревожим за това, когато му дойде времето.

— Какво друго има по наследството? — попита Анет.

Джеф погледна нахвърляните на ръка бележки.

— Ами, първо, Донован имаше застраховка живот на стойност половин милион долара. Бенефициент е Джуди и според счетоводителя тези пари са извън наследството, така че тя ще бъде доста добре. Донован имаше четирийсет хиляди долара в лична банкова сметка, сто хиляди в сметката на правната му кантора, триста хиляди във взаимен фонд. Имаше и сметка за съдебни разходи с двеста хиляди долара. Чесната, естествено, в момента не струва нищо, но е застрахована за шейсет хиляди долара. Къщата и земята му са оценени на милион и четиристотин хиляди, а Донован иска и те да бъдат продадени. Сградата на кантората му е оценена от общината в Брейди на милион и деветстотин хиляди. Съгласно завещанието му я получавам аз. Къщата има малка ипотека, кантората няма. Всичко извън това са лични вещи — джипът, пикапът му, мебелите в кантората и така нататък.

— А семейната ферма? — попита Анет.

— Не, планината Грей все още е собственост на баща ни, а с него не съм говорил от години. Нали не се налага да ви напомням, че той не дойде на погребението на сина си миналата седмица. Освен това земята не струва много. Допускам, че ще я наследя някой ден, но не разчитам на пари от там.

— Наистина не мисля, че трябва да участвам в този разговор — каза Саманта. — Става дума за лични неща, а в момента знам повече от съпругата му.

— Стига, Саманта — сви рамене Джеф.

Тя стисна топката на вратата.

— Вие си обсъждайте колкото искате, аз се прибирам.

Преди да успеят да реагират, Саманта излезе от стаята и закрачи бързо по чакъла на паркинга. Мотелът се намираше в края на града, недалече от ареста, където Роуми я беше завел преди няма и два месеца. Имаше нужда да се поразходи на чист въздух, да се откъсне от момчетата Грей и от техните проблеми. Много съчувстваше на Джеф за загубата на брат му, самата тя усещаше празнина в себе си, но освен това беше ужасена от безразсъдството му. Беше пипал компютрите, което му гарантираше още неприятности с ФБР. Джеф имаше наглостта да си въобразява, че е способен да надхитри федералните и да изчезне, когато му скимне. Саманта се съмняваше в успеха му.

Тя тръгна по главната улица. Усмихна се на онова, което виждаше. Повечето семейства вечеряха. Телевизорите работеха, децата седяха край масата. До кантората на Донован усети как гърлото й се стяга. Беше починал преди седмица, а вече ужасно й липсваше. Ако не беше семеен, двамата със сигурност щяха да имат някаква романтична или физическа връзка. Двама млади необвързани адвокати в малко градче, които се наслаждават взаимно на компанията си, флиртуват и предприемат различни ходове — щеше да е неизбежно. Помнеше предупрежденията на Анет за Донован и за слабостта му към жените и отново се запита дали й е казала истината. Или просто бранеше собствените си интереси. Дали не искаше Донован само за себе си, без да го дели с никого? Джеф беше убеден, че брат му е убит. Баща й не беше. Пък и какво значение имаше всъщност с оглед на очевидното — него вече го нямаше.

Тя се обърна и се запъти обратно към „Брейди Грил“, където си поръча салата и кафе, за да убие известно време. Не й се връщаше в офиса, не й се връщаше и в апартамента. След два месеца в Брейди вече скучаеше. Работата и всекидневните драматични събития в Службата й бяха приятни, но липсата на вечерни занимания ставаше монотонна. Хапна набързо и плати сметката си на смръщения възрастен собственик. Пожела му лека нощ и приятни сънища и си тръгна. Беше седем и половина, твърде рано, за да се прибира, затова Саманта продължи да се разхожда и да вдишва дълбоко хладния въздух. Беше обиколила всяка улица в Брейди и знаеше, че са безопасни. Можеше да излае някое куче, можеше да подсвирне някой тийнейджър, но тя беше калено градско момиче и беше преживявала и по-лоши неща.

На тъмна уличка зад гимназията Саманта чу стъпки зад гърба си, тежки звуци, издавани от човек, който дори не се стараеше да я следва тихо. Тя зави, стъпките сториха същото. Саманта избра улица с къщи, чиито веранди почти до една светеха, и закрачи по нея. Стъпките я последваха. На едно кръстовище, където можеше да изпищи и хората да я чуят, Саманта спря и се обърна. Мъжът продължи да върви, докато не се озова на метри от нея.

— Искате ли нещо? — попита тя, готова да го изрита, да го издере и да се разкрещи, ако се наложи.

— Не, просто се разхождам като вас.

Бял мъж, около четирийсетгодишен, с гъста брада, висок близо метър и деветдесет, с буйна коса, която стърчеше под шапката му без никакви емблеми, с дебело яке и пъхнати в големите джобове ръце.

— Глупости, следите ме. Кажете нещо бързо, преди да съм се разпищяла.

— Заели сте се с непосилни неща, госпожице Коуфър — заяви мъжът.

Планински акцент, леко провлачен, определено местен. Но знаеше името й!

— Знаете името ми. А вие как се казвате?

— Изберете си. Наричайте ме Фред, ако искате.

— О, Бозо ми харесва повече. Фред е тъпо. Да се спрем на Бозо.

— Както и да е. Радвам се, че го намирате за забавно.

— Какво сте си наумили, Бозо?

Той продължи невъзмутимо, без да трепне:

— Движите се с неподходящите хора и играете игра, чиито правила не познавате. Най-добре си дръжте сладкия малък задник в Службата за правна помощ, където можете да се грижите за клетите хорица, без да се забърквате в неприятности. А още по-добре — за вас и за всички останали — ще е да си съберете нещата и да се върнете в Ню Йорк.

— Заплашвате ли ме, Бозо?

Заплашваше я и още как! Отправи заплахата си театрално и категорично.

— Приемете го както искате, госпожице Коуфър.

— Питам се за кого работите. За „Крол Майнинг“, „Лоунрок Коул“, „Стрейхорн Коул“, „Ийстпойнт Майнинг“ — изборът е много голям. Да не забравяме и мошениците с хубави костюми от „Каспър Слейт“. Кой ви подписва чековете, Бозо?

— Плащат ми в брой — отговори той и направи крачка напред.

Саманта вдигна ръце и го предупреди:

— Още една крачка, Бозо, и ще се разкрещя толкова силно, че ще се стече цял Брейди.

Група тийнейджъри се приближаваха шумно към тях и Бозо бързо отстъпи. Само процеди:

— Ще ви наблюдаваме.

— Аз също — контрира тя, но нямаше никаква представа какво има предвид.

Въздъхна дълбоко и усети колко е пресъхнала устата й. Сърцето й блъскаше в гърдите, имаше нужда да поседне. Бозо изчезна, докато тийнейджърите ги подминаваха, без да я погледне. Саманта бързо тръгна обратно към къщата на Анет.

На пресечка от там от мрака изникна друг мъж и я спря на тротоара.

— Трябва да поговорим — заяви Джеф.

— Много ми върви тази нощ — отбеляза Саманта, докато се отдалечаваха от апартамента й.

Тя му разказа за срещата си с Бозо, като се озърташе дали няма да го забележи отново. В сенките обаче не помръдваше нищо. Джеф слушаше и кимаше, сякаш познаваше Бозо лично.

— Ето какво се случва — каза той. — ФБР бяха тук днес, но са нахлули в канторите на още три фирми, които съдят „Крол Майнинг“ по случая за долината Хамър. Тези хора са приятели на Донован — всички бяха на погребението му миналата седмица. Две фирми в Чарлстън и една в Луивил. Адвокати, които са специалисти по колективните искове и обединяват средства и човешки потенциал, за да се борят с лошите. Е, днес са нахлули и в техните кантори, следователно ФБР, а допускаме и „Крол Майнинг“ вече знаят истината и тя е, че Донован не е дал откраднатите документи на другите адвокати. Още не. Не е бил такъв планът. Донован много внимаваше, не искаше да инкриминира другите адвокати, затова само им описал какво е съдържанието на документите. Стратегията им била да образуват дело, да вкарат „Крол Майнинг“ в съда, да подмамят служителите на фирмата и адвокатите им да наговорят под клетва една торба лъжи, после да извадят документите за радост на съдията и на заседателите. Според общото мнение на адвокатите документите обещавали най-малко половин милиард долара наказателни щети. Най-вероятно щели да предизвикат и криминално разследване, после наказателно дело и така нататък.

— Значи ФБР ще се върне скоро и този път ще търси теб.

— Да, така мисля. Смятали са, че документите са у Донован, вече знаят, че не са у другите адвокати, така че къде може да са?

— Къде са?

— Наблизо.

— При теб?

— Да.

Изминаха една пресечка в мълчание. Джеф се провикна към някакъв старец, който седеше на верандата си, завит с одеяло. След още няколко крачки Саманта го попита:

— Как се е сдобил с документите?

— Наистина ли искаш да разбереш?

— Не съм сигурна. Но осведомеността не е престъпление, нали така?

— Ти си адвокатът.

Завиха по една по-тъмна улица. Джеф започна:

— Отначало Донован нае един хакер, израелец, който обикаля света и продава уменията си за солидни суми. „Крол“ са дигитализирали част от вътрешнофирмената си документация и хакерът успя да проникне без особени затруднения. Откри прелюбопитен материал за мина и утаител в планината Пек и Донован се въодушеви. После стана ясно, че „Крол“ имат много документи, които не са в дигиталния архив. Хакерът проникна докъдето можа и се оттегли, покри си следите и изчезна. Петнайсет хиляди долара за една седмица работа. Май не е зле. Но е рисковано — спипали го по време на друга задача преди три месеца и сега лежи в затвора във Ванкувър. Така или иначе, Донован реши да претърси централата на „Крол“ близо до Харлан в Кентъки. Градчето е малко и е странно такава голяма фирма да е базирана в дълбоката провинция, но не е рядкост във въгледобивните райони. Донован посети централата няколко пъти, всеки път с различна маскировка — адски му харесваше да се дегизира. Мислеше се за гениален шпионин. И наистина много го биваше. Миналата година избра един празничен уикенд, Деня в памет на загиналите, и влезе във фирмата в петък следобед, преоблечен като телефонен техник. Нае бял микробус без маркировка и спря до някакви други коли на паркинга. Дори му сложи фалшиви регистрационни номера. След като влезе вътре, се качи на тавана и изчака фирмата да затвори. Отвън имаше охрана и камери, но вътре нямаше почти нищо. Аз бях наблизо, Вик също, и двамата бяхме въоръжени и готови да се намесим, ако нещо се обърка. Донован остана вътре три дни, а ние бяхме отвън, криехме се в гората, наблюдавахме, борехме се с комарите и кърлежите. Печална картинка. Използвахме радиостанции във високочестотния диапазон, за да се свързваме и да не си позволяваме да заспиваме. Донован намери кухнята, изяде всичката храна и спа на дивана във фоайето. С Вик спяхме в пикапите. Той откри архива, същинско находище от уличаващи доказателства, които подробно описваха какво са потулили „Крол“ в планината Пек и всички свързани с това проблеми. Копира хиляди документи и върна оригиналите по папките, като че ли нищо не се е случило. В понеделник, точно на празника, се появи екип от чистачи и за малко не го спипаха. Аз ги видях пръв, обадих се на Донован и той едва успя да се върне на тавана, преди чистачите да отключат сградата. Остана там три часа, направо завря от жега.

— Как изнесе документите?

— В торби за смет. Просто поредните чували с отпадъци. Остави седем чувала в контейнер зад сградата. Знаехме, че камионът ще мине да изпразни контейнерите във вторник сутринта. Двамата с Вик го последвахме до сметището. Донован излезе от административната сграда, преоблече се като федерален агент и цъфна на сметището със значка. Хората, които работят там, наистина не дават пет пари откъде идват отпадъците, нито какво се случва с тях, затова след няколко остри думи на агент Донован вдигнаха ръце. Натоварихме чувалите за смет в микробуса и потеглихме обратно към Брейди. Три дни работихме денонощно — подреждахме, описвахме и номерирахме, след това скрихме документите в малък склад, недалече от къщата на Вик в Бъкли. После ги преместихме още няколко пъти.

— И онези в „Крол Майнинг“ нямат никаква представа, че някой е ровил в офиса им?

— Не беше чак толкова чиста работа. Наложи се Донован да разбие някои ключалки и картотеки, освен това задържа оригиналите на някои документи. Остави следи. Отвън навсякъде имаше охранителни камери, които със сигурност са го записали. Но няма как да го разпознаят заради маскировката. Освен това според Донован и Вик е важно „Крол“ да знаят, че някой е влизал. Върнахме се по-късно следобед онзи вторник и наблюдавахме от разстояние. Постоянно сновяха полицейски коли. Хората явно бяха доста превъзбудени.

— Историята е страхотна, но ми се струва невероятно безразсъдна.

— Разбира се, че беше. Но Донован ми е брат. Доводът му беше, че след като лошите и бездруго мамят, значи…

— Знам, знам, каза ми го веднъж. Какво има на харддисковете на компютрите му?

— Нищо съществено. Той не беше глупав.

— Тогава защо си ги взел?

— Той ми каза. Имах строги указания какво да правя, ако нещо се случи с него. Имаше едно дело в Мисисипи преди няколко години, когато ФБР нахлули в една правна кантора и изнесли всички компютри. Донован се страхуваше да не се случи нещо подобно, затова ми беше дал инструкции.

— Какво трябва да правиш с документите на „Крол“?

— Да ги предам на другите адвокати, преди ФБР да ги открие.

— Малко вероятно.

Приближаваха сградата на съда откъм тясна странична пресечка. Джеф извади нещо от джоба си и й го подаде.

— Това е мобилен телефон с предплатена карта. За теб.

Саманта го погледна и каза:

— Имам телефон, благодаря.

— Обаче твоят не е сигурен, а този е.

Тя вдигна очи към него, но не посегна да вземе телефона.

— И защо ми е?

— За да говориш с мен и с Вик, с никой друг.

Саманта отстъпи крачка назад.

— Ти сериозно ли, Джеф? Ако го взема, ще се включа в този заговор. Защо аз?

— Защото ти вярваме.

— Дори не ме познавате. Тук съм само от два месеца.

— Именно. Не познаваш нищо и никого. Не си корумпирана. Не говориш, понеже няма с кого. Адски си умна, забавна си и си много готина.

— О, страхотно. Точно това имах нужда да чуя. Ще изглеждам фантастично с оранжев гащеризон и вериги на глезените.

— Да, така е. Ще изглеждаш страхотно с каквото и да си облечена, дори без дрехи.

— Да не би да ме сваляш?

— Може би.

— Добре, отговорът е: не сега. Джеф, сериозно обмислям дали да не си събера багажа, да се кача в колата, да натисна педала на газта и да спра чак в Ню Йорк, където ми е мястото. Не ми харесва какво се случва край мен и не съм искала тези неприятности.

— Не можеш да си заминеш. Знаеш прекалено много.

— След двайсет и четири часа в Манхатън ще съм го забравила, повярвай ми.

Малко по-надолу по улицата възрастният собственик заключи вратата на кафенето и се отдалечи с тежка стъпка. Нищо друго не се движеше по главната улица. Джеф хвана внимателно Саманта за ръката и я поведе към някакви дървета, близо до паметника на загиналите във войните от окръг Ноланд. Посочи и нещо в далечината зад сградата на съда през две пресечки и каза почти шепнешком:

— Виждаш ли онзи черен форд пикап, паркиран до стария фолксваген?

— Не различавам форд от додж. Кой е?

— Двама са, вероятно новият ти приятел Бозо и един, на когото му викам Джими.

— Джими ли?

— Джими Картър. Едри зъби, голяма усмивка, руса коса.

— Ясно, много остроумно. Защо Бозо и Джими киснат в паркирана кола в осем и половина вечерта?

— Говорят за нас.

— Искам да се върна в Ню Йорк, където ще съм в безопасност.

— Не те виня. Виж, аз изчезвам за няколко дни. Моля те, вземи този телефон, за да имам някой, с когото да си говоря.

Той плъзна телефона с предплатената карта в ръката й и след секунда-две Саманта го стисна.