Джон Гришам
Планината Грей (13)

13

Блайд звънна рано сутринта с невероятната новина, че има почивен ден — същинска рядкост в нейния свят. Положението в службата се стабилизирало, явно фирмата й успяла да спре кървенето. През последните пет дни нямало уволнени и най-сетне потекли обещания отгоре. Времето било чудесно, тя нямало какво друго да прави, освен да пазарува, да се чуди къде да обядва и да се наслаждава на факта, че е млада и неомъжена. Липсвала й съквартирантката й и в този миг Саманта също изпита болезнена носталгия. Беше заминала само преди две седмици, но й се струваше, че е минала година. Поговориха си половин час, преди да се наложи всяка от тях да продължи деня си.

Саманта си взе душ и се облече. Бързаше да изкара колата от алеята, преди Ким и Адам да изхвърчат от къщата с цял списък задачи. Засега Анет и децата й даваха на гостенката си възможност да се прибира и да излиза незабелязано. Тя живееше съвсем скромно и все още не бе забелязала те да надничат зад пердетата. Но също така знаеше, че цял Брейди е любопитен относно чужденката от Ню Йорк.

Поради тази причина, а и защото семейното му положение беше нестабилно, Донован й предложи да се видят на летището, което се намираше на двайсетина километра източно от града. Щяха да се срещнат там и да се впуснат в следващото си приключение, за което той не бе обяснил нищо. Саманта с учудване узна, че има летище в радиус от сто и петдесет километра от Брейди. Късно през нощта в петък Саманта потърси в интернет и не откри нищо. Как така едно летище няма уебсайт?

Нямаше не само уебсайт, ами и самолети или поне Саманта не видя нито един самолет, когато покритият с чакъл път свърши пред летището на окръг Ноланд. Джипът на Донован беше паркиран до малка метална сграда и беше единственото превозно средство наоколо. Саманта влезе през предната врата и прекоси нещо, което приличаше на фоайе — със сгъваеми столове и метални маси, върху които бяха пръснати списания за авиация. По стените висяха избелели снимки на аероплани. Другата врата водеше към рампата, където Донован се суетеше около твърде малък самолет. Саманта излезе навън и попита:

— Какво е това?

— Добро утро — поздрави я той с широка усмивка. — Наспа ли се?

— Осем часа. Можеш ли да караш самолет?

— Да, а това е чесна сто седемдесет и две, по-известна като „Скайхок“. Практикувам право в пет щата, а този приятел тук ми помага да се придвижвам. Освен това е много полезен, ако човек иска да шпионира някоя въгледобивна компания.

— Разбира се. Да шпионираме ли отиваме?

— Нещо такова. — Той внимателно сгъна и затвори капака, който покриваше двигателя. — Подготовката приключи, готови сме за излитане. Твоята врата е от другата страна.

Саманта не помръдна.

— Не съм сигурна. Никога не съм летяла на нещо толкова малко.

— Това е най-безопасният самолет на света. Летял съм с него три хиляди часа и съм изключително добре подготвен, особено в ясен ден като този. На небето няма нито едно облаче, температурата е идеална, а дърветата греят във всички есенни багри. Ден мечта за всеки пилот.

— Не знам…

— Хайде, къде е приключенският ти дух?

— Ама има само един двигател.

— И не ни трябва друг. Ако двигателят откаже, самолетът ще се рее цяла вечност и все някъде ще си намерим прекрасно пасище.

— В тези планини?

— Да тръгваме, Саманта.

Тя бавно заобиколи опашката и отиде до дясната врата под крилото. Той й помогна да се настани на седалката и внимателно щракна коланите. Затвори вратата, заключи я и мина от лявата страна. Саманта хвърли поглед назад към тясната задна седалка, после погледна напред към таблото с уреди и всякакви други джаджи.

— Страдаш ли от клаустрофобия? — попита той, докато закопчаваше коланите. Раменете им почти се допираха.

— Вече да.

— Много ще ти хареса. До края на деня ще се научиш да го управляваш. — Той й подаде слушалки. — Сложи ги. Вътре е доста шумно, а така ще можем да си говорим.

Нагласиха си слушалките.

— Кажи нещо — подкани я Донован.

— Нещо.

Вирнати палци — слушалките работеха. Той взе един списък, прегледа го, като внимателно докосваше всеки уред. Премести напред-назад лоста за управление. От нейната страна имаше подобен, който също се раздвижи.

— Моля те, не го пипай — каза той.

Тя бързо поклати глава; не смяташе да пипа нищо.

— Готови сме. — Той завъртя ключа.

Двигателят оживя и витлата се задвижиха. Самолетът се разклати, когато Донован бутна дросела. Оповести намеренията си по радиото, после поеха надолу по пистата, която изглеждаше тясна и къса, поне на Саманта.

— Някой чува ли ни? — попита тя.

— Надали. Днес сутринта е доста спокойно.

— Ти ли притежаваш единствения самолет в окръг Ноланд?

Той посочи малките хангари отпред.

— Има още няколко ей там. Не са много. — В края на пистата Донован форсира двигателя и отново провери контролните прибори и уредите. — Дръж се. — Натисна дросела напред и плавно освободи спирачките. Потеглиха. Докато набираха скорост, Донован монотонно изреждаше: — Сто и трийсет километра в час, сто и петдесет, сто и шейсет.

Самолетът се откъсна от асфалта. За миг Саманта се почувства в безтегловност и усети как коремът й се преобръща.

— Добре ли си? — попита той, без да я поглежда.

— Добре съм — отговори тя през стиснати челюсти.

Докато набираха височина, започнаха да се накланят наляво и описаха завой на сто и осемдесет градуса. Летяха ниско над дърветата и Донован посочи към шосето.

— Виждаш ли зеления пикап, паркиран пред онзи магазин? — попита той. Саманта кимна. — Това е мръсникът, който ме проследи днес сутринта. Дръж се.

Той размърда лоста и крилете се наклониха и после се издигнаха — поздрав за негодника в зеления пикап. Когато го изгубиха от поглед, Донован отново започна да набира височина.

— Защо ще те следят в събота сутрин? — попита тя, заровила ръце с побелели кокалчета в коленете си.

— Питай тях. Може би заради случилото се вчера. Може би защото в понеделник сме в съда за голям процес. Кой знае? Непрекъснато ме следят.

Неочаквано Саманта се почувства малко по-безопасно във въздуха. Когато стигнаха до Брейди, вече можеше спокойно да съзерцава гледката. Донован се носеше на сто и петдесет метра над града. Показа й къде живее и къде работи. Ако не броим полета с балон с горещ въздух над Катскилс, Саманта никога не беше виждала земята от толкова ниско и усещането беше очарователно, дори вълнуващо. Донован издигна самолета на триста метра и го стабилизира, докато се носеха над възвишенията. Радиото мълчеше като онова в патрулката на Роуми и Саманта попита:

— Има ли радар, контрол на въздушното движение? Има ли изобщо някой?

— Най-вероятно не. Летим по визуална ориентация, така че не сме длъжни да се свързваме с контрола на въздушното движение. Когато летя по работа, подавам летателен план и ме въвеждат в системата за контрол на въздушното движение, но днес не. Днес просто се реем. — Той й посочи някакъв екран и обясни: — Това е радарът ми. Ако се доближим до друг самолет, ще го видим ето тук. Спокойно, досега не съм катастрофирал.

— А да си бил на косъм?

— Никога. Приемам всичко много сериозно като повечето пилоти.

— Добре. Къде отиваме?

— Не знам. Ти искаш ли да знаеш?

— Ти си пилотът, а не знаеш къде отиваме?

Донован се усмихна, наклони самолета наляво и й посочи един уред.

— Това е висотомерът, измерва надморската височина. Много е важно, когато си в планината. — Стигнаха височина от четиристотин и шейсет метра, след което той изравни. Посочи навън. — Това е планината Кат или поне каквото е останало от нея. Мащабна операция.

Отпред и вдясно беше откритият рудник. Изглеждаше досущ като останалите: гола местност със скали и прахоляк насред красивите планини и долини, натъпкани с отпадъци. Саманта си помисли за Франсин Кръмп, клиентката, която искаше да направи ново завещание, за да запази земята си. Беше някъде там долу, близо до планината Кат.

Край реката се виждаха малки къщи, по някое селище тук-там. Самолетът се наклони рязко надясно и когато описа идеален завой на триста и шейсет градуса, точно под Саманта се появиха камиони и всякакви други машини. Камион взривател, фадроми, екскаватор, миньорски и товарни камиони, багери. Разширяваше познанията си. Забеляза контрольор, застанал до канцеларията си и присвил очи, за да види самолета.

— Работят и в събота, така ли? — попита тя.

Донован кимна.

— Понякога седем дни в седмицата. Профсъюзите до един се отдръпнаха.

Издигнаха се на деветстотин метра височина и изравниха.

— Сега сме над Кентъки, движим се на северозапад — обясни той. Ако нямаха слушалки, щеше да се наложи Донован да крещи, за да надвика рева на двигателя. — Само погледни. Толкова са много, че не можеш да ги преброиш.

Откритите мини бяха осеяли планините като грозни белези — десетки, доколкото можеше да прецени Саманта. Тя забеляза между тях празно пространство, покрито с трева и редки ниски дървета.

— Какво е това? — попита тя и посочи напред. — Равното място без гори?

— Рекултивиран терен, който преди е бил открит рудник. Това конкретно преди беше планината Пърсимон, висока седемстотин и шейсет метра. Отрязаха върха, накопаха въглищата, после започнаха да възстановяват щетите. Законът изисква да „наподобят първоначалния релеф“ — такава е основната фразеология, — но с какво ще заместиш планински връх, който вече го няма?

— Чела съм за това. Теренът трябва да е същият или по-хубав, отколкото преди добива на въглищата.

— Голяма смешка. Компаниите се опитват да убедят хората, че възстановените райони са страхотни места за строеж — търговски центрове, жилищни комплекси и други подобни. На едно такова построиха затвор. На друго — игрище за голф. Проблемът е, че тук никой не играе голф. Възстановените терени са пълна измишльотина.

Прелетяха над още една открита мина, после над още една. След известно време всички й се струваха еднакви.

— Колко от тях работят и днес? — попита Саманта.

— Десетки. През последните трийсет години откритият въгледобив ни отне около шестстотин планински масива и както е тръгнало, няма да останат много. Търсенето на въглища расте, цените се покачват, затова компаниите агресивно търсят разрешение за открит добив. — Той наклони самолета надясно и каза: — Сега летим на север в Западна Вирджиния.

— Имаш ли право да практикуваш там? — попита Саманта.

— Да, а също във Вирджиния и в Кентъки.

— Преди да излетим, спомена пет щата.

— Понякога ходя в Тенеси и в Северна Каролина, но не често. В момента съдим едно сметище в Северна Каролина. Участват много адвокати. Голям случай.

Той обожаваше големите случаи. Унищожените планини в Северна Вирджиния изглеждаха същите като тези в Кентъки.

Чесната лъкатушеше наляво-надясно, спускаше се рязко, за да даде на Саманта възможност за пореден път да види разрухата, после изравняваше и поемаше към следващото място.

— Това точно пред нас е мината „Бул Фордж“ — каза той. — Вчера я видя от земята.

— О, да. Екотерористите. Те адски дразнят въгледобивните компании.

— Май точно това искат.

— Жалко, че не си носиш пушката. Можехме да спукаме малко гуми от въздуха.

— Мина ми през ума.

След като прекараха около час във въздуха, Донован започна да се спуска. Саманта вече беше запозната с алтиметъра, скоростомера и компаса. На височина от шестстотин метра тя попита:

— Имаме ли крайна дестинация?

— Да, но преди това искам да ти покажа още нещо. От твоята страна ще се види долината Хамър. — Той изчака да минат над хребета и да се появи дълга долина, оградена със стръмни склонове. — Ще започнем от края, от Роквил с население триста души.

Камбанариите на две църкви се извисяваха между дърветата, после се показа живописно селце, сгушено на брега на реката и заобиколено от планински склонове. Прелетяха над него и поеха по течението на реката. Десетки домове, предимно каравани, бяха пръснати по тесните пътища.

— Това е така нареченият „раков клъстер“. Долината Хамър е мястото с най-висок процент ракови заболявания в Северна Америка, почти двайсет пъти повече от средното за страната. Тежки случаи — рак на черния дроб, бъбреците, стомаха, матката и многобройни случаи на левкемия.

Той леко дръпна лоста назад и самолетът се издигна точно когато пред тях изникна огромна гърбица. Прелетяха на шейсетина метра над нея и изведнъж се озоваха над рекултивиран някогашен открит рудник.

— Ето я причината — поясни Донован. — Откритата мина в планината Пек.

Планината изчезна и на нейно място се появи ниско възвишение, заравнено от булдозери и обрасло с кафеникава трева. Зад него зловещо се ширеше огромна черна водна площ.

— Това е утаителят. Компания, наречена „Старк Енерджи“, се появи тук преди трийсетина години и изкопа всички въглища. Беше една от най-големите мини в Апалачите. Измиваха въглищата на място и изхвърляха отпадъците в малко езеро, което някога беше кристалночисто. След това построиха утаител и езерото стана много по-голямо.

Обикаляха на около триста метра над утаителя.

— В крайна сметка „Старк“ продадоха дейността на „Крол Майнинг“, поредната безлика фирма, която в действителност е собственост на руски олигарх. Негодникът има участие в куп мини по цял свят.

— Руснак ли?

— О, да. Имаме много руснаци, украинци, китайци, индийци, канадци, както и обичайните каубои от Уолстрийт и местни предатели. Тук, във въгледобивните райони, има много собственици, които живеят другаде, така че представи си колко ги е грижа за земята и за хората.

Донован отново наклони самолета и Саманта отправи поглед надолу към утаителя, който от тази височина изглеждаше като пълен със суров петрол.

— Много е грозно — отбеляза тя. — Поредното съдебно дело?

— Най-голямото.

* * *

Кацнаха на още по-малка писта от тази в окръг Ноланд. Нямаше и следа от селище наоколо. Докато се придвижваха до рампата, Саманта видя Вик Канзаро — беше се облегнал на една ограда и ги чакаше. Спряха близо до терминала; нямаше други самолети. Донован угаси двигателя, прегледа списъка с нещата, които трябва да се проверят след полет, после двамата излязоха от чесната.

Както можеше да се очаква, Вик караше мощен пикап четири по четири, подходящ за офроуд срещи с охранители. Саманта се настани на задната седалка до една хладилна чанта, няколко раници и, разбира се, две пушки.

— Вик пушеше; не палеше цигара от цигара, но все пак пушеше доста. Смъкна прозореца си няколко сантиметра, колкото половината цигарен дим да излиза навън, а другата половина да се завихря в пикапа. След втората цигара на Саманта й се гадеше, затова отвори прозореца зад Донован. Той я попита какво прави. Тя му обясни просто и ясно, което предизвика напрегнат разговор между Донован и Вик относно навиците му. Вик се кълнеше, че се опитва да откаже цигарите, че всъщност го е правил няколко пъти, и призна колко се бои от вероятността да умре по ужасен начин от рак на белите дробове. Донован продължи да го притиска и Саманта остана с впечатлението, че двамата спорят по въпроса от известно време. Не стигнаха до решение и Вик запали поредната цигара.

Планинските пътища ги отведоха дълбоко навътре в долината Хамър и накрая до порутената къща на някой си Джеси Маккийвър.

— Кой е господин Маккийвър и защо го посещаваме? — попита Саманта от задната седалка.

— Евентуален клиент — отговори Донован. — Съпругата, синът, дъщеря му и двама негови братовчеди са починали от рак. На бъбреците, белия дроб, мозъка, къде ли не.

Пикапът спря. Гневен питбул се метна от верандата към тях, готов да им изгризе гумите. Вик натисна клаксона и Джеси най-сетне се показа. Повика кучето, удари го с бастуна си, наруга го и му заповяда да се маха. Животното се подчини и изчезна.

Седнаха върху щайги и паянтови шезлонги под едно дърво в предния двор. Не представиха Саманта на Джеси, който не й обърна никакво внимание. Беше недодялан и груб, изглеждаше на много повече от шейсет години, имаше няколко зъба и големи бръчки, врязани дълбоко заради трудния му живот и постоянно начумерената му физиономия.

Вик бе изследвал водата от кладенеца на Маккийвър и резултатите, макар и предсказуеми, бяха страшни. Водата беше замърсена с летливи органични вещества, отрови като винилхлорид, трихлоретилен, живак, олово и десетки други. С огромно търпение Вик обясни какво означават сложните думи. Джеси схвана основното. Не само не беше безопасно да пие водата, но не биваше да я използва и за нищо друго, точка. Нито за готвене, нито за къпане, нито за да си мие зъбите и съдовете или да пере. Нищичко. Джеси обясни, че още преди петнайсет години са започнали да си купуват вода за пиене, но са продължили да използват кладенеца за къпане и за почистване на дома. Момчето му умряло първо — рак на хранопровода.

Донован включи диктофона и го постави на една пластмасова щайга за мляко. Непринудено и изключително внимателно той разпитва почти час Джеси за семейството и рака, покосил близките му. Вик слушаше, пушеше и от време на време задаваше по някой въпрос. Историите бяха съкрушителни, но Джеси ги разказа почти безстрастно. Беше се нагледал на нещастия и беше закоравял.

— Искам да се включите в нашето дело, господин Маккийвър — каза Донован, след като изключи диктофона. — Смятаме да съдим „Крол Майнинг“ във федералния съд. Можем да докажем, че са изхвърлили огромно количество вредни отпадъци горе в утаителя си, които от години се процеждат в подпочвените води тук.

Джеси облегна брадичка на бастуна си и затвори очи.

— Съдебното дело няма да ги върне. Вече ги няма.

— Така е, но не е трябвало да умират. Убил ги е онзи утаител и собствениците му трябва да си платят.

— Колко?

— Не мога да ви обещая нито цент, но ще съдим „Крол“ за милиони. Участват още много хора, господин Маккийвър. Засега още трийсет семейства от долината Хамър са се включили и са готови за съдебно дело. Всички имат близък, който е починал от рак, и то през последните десет години.

Джеси се изплю настрани, изтри уста с ръкава си и каза:

— Чувал съм за вас. Много се говори в цялата долина. Някои искат да съдят, други още се страхуват от въгледобивната компания, нищо че всичко е приключило там горе. Не знам какво да правя, наистина. Казвам ви. Не знам накъде да поема.

— Добре, помислете си. Но ми обещайте нещо: когато сте готов да се борите, обадете се на мен, не на друг адвокат. Вече три години работя по този случай, а още дори не сме завели дело. Нуждая се от вас на своя страна, господин Маккийвър.

Човекът се съгласи да си помисли, а Донован обеща да се върне след две седмици. Оставиха Джеси да седи на сянка — кучето се беше върнало при него — и потеглиха. Мълчаха, докато накрая Саманта попита:

— Добре, как ще докажеш, че компанията е знаела, че утаителят е замърсявал водата на господин Маккийвър?

Двамата на предната седалка се спогледаха и няколко секунди никой не отговори. Вик се пресегна да си вземе цигара. Донован най-сетне каза:

— Има техни вътрешни документи, които съвсем ясно показват, че са знаели за замърсяването, но не са предприели нищо. Всъщност са прикривали всичко през последните десет години.

Тя отново отвори прозореца, пое дълбоко дъх и попита:

— Как си се сдобил с документите, след като още не си завел дело?

— Не съм казал, че разполагаме с тях — отговори Донован леко отбранително.

— Проведоха се няколко разследвания от Агенцията за опазване на околната среда — намеси се Вик — и от други контролни органи. Има много документи.

— Агенцията откри ли тези уличаващи документи? — попита Саманта.

И двамата мъже се поколебаха.

— Не всички — отговори Вик.

Саманта се отдръпна и разговорът прекъсна. Завиха по черен път и се подрусаха по него около километър и половина.

— Кога ще заведеш делото? — попита тя.

— Скоро — отговори Донован.

— Е, ако ще работя в кантората ти, трябва да знам тези неща, нали така?

Донован не отговори. Завиха към стара каравана и паркираха зад мръсна кола без тасове на гумите и увиснала броня.

— А това пък кой е? — попита Саманта.

— Доли Суони — отговори Донован. — Съпругът й почина от рак на черния дроб преди две години на четирийсет и една.

— Клиентка ли ти е?

— Още не — отговори Донован, отваряйки вратата.

Доли Суони се появи на предната веранда — паянтово допълнение към караваната с изпотрошени стъпала. Едра жена, облечена с дълъг, осеян с петна халат, който стигаше почти до босите й стъпала.

— Мисля да почакам в пикапа каза Саманта.

 

 

Обядваха рано в единственото заведение в центъра на Роквил. Вътре беше горещо и задушно и вонеше на прегоряла мазнина. Сервитьорката им донесе три чаши вода с лед, които останаха недокоснати. Вместо това тримата си поръчаха диетична кола и сандвичи. Край тях нямаше други хора, затова Саманта реши да продължи с въпросите.

— Е, ако вече имаш трийсет клиенти и работиш по случая от три години, защо още не си завел дело?

Двамата мъже се озърнаха да проверят дали някой не ги слуша. Когато се увери, че няма проблеми, Донован отговори тихо:

— Делото е огромно, Саманта. Десетки починали, ответник с невероятно дълбоки джобове, възможност за обезщетения, които, мисля, ще успеем да обосновем. Вече съм похарчил сто хиляди долара по този случай, а ще са нужни много повече, преди да стигнем до съдебните заседатели. Нужно е време — време за убеждаване на клиентите, време за проучване, време за сформиране на правен екип, способен да се бори с армията адвокати и експерти, с които „Крол“ ще изгради защитата си.

— Освен това е опасно — добави Вик. — Във въгледобива има много лоши, а „Крол Майнинг“ са сред най-опасните играчи. Те не само безмилостно опустошават планината с открития си добив, но са и много агресивни в съда. Делото е страхотно, но перспективата да се сблъскат с „Крол Майнинг“ уплаши мнозина адвокати, които обикновено се включват в големите екологични дела.

— Затова се нуждая от помощ — намеси се Донован. — Ако ти е скучно и търсиш някакво вълнение, да се залавяме за работа. Имам един тон документи, които трябва да бъдат прегледани.

Тя овладя смеха си и отговори:

— Страхотно, още документи за преглед. Цялата първа година във фирмата прекарах в едно подземие и само преглеждах документи. В Ню Йорк това е проклятието за всеки нов служител.

— Тук ще е различно, повярвай ми.

— За уличаващите документи ли става дума? За интересните неща?

Двамата мъже отново се озърнаха. Сервитьорката им поднесе диетичните коли и се отдалечи. Надали изобщо разбираше нещо от съдебни дела. Саманта се приведе ниско над масата и ги застреля с въпроса:

— Документите вече са при вас, нали?

— Да кажем само че имаме достъп до тях — рече Донован. — Документите изчезнаха. „Крол Майнинг“ знаят, че са изчезнали, но не знаят у кого са. След като заведа делото, компанията ще научи, че са у мен. Само толкова мога да ти кажа.

Докато Донован говореше, Вик се взираше изпитателно в Саманта и наблюдаваше реакцията й. Погледът му казваше: „Може ли да й се има доверие?“. Освен това беше и скептичен. Искаше му се да говорят за друго.

— Какво ще направят „Крол Майнинг“, когато разберат, че имате достъп до документите?

— Ще откачат, но какво от това? Ще бъдем във федералния и, надявам се, пред свестен съдия, който ще им даде да се разберат.

Пристигнаха чиниите им — тънки сандвичи до купчина пържени картофки — и тримата започнаха да се хранят. Вик я разпита за Ню Йорк и за живота й там. Бяха заинтригувани от работата й във фирма с хиляди адвокати на едно място и от познанията й относно строителството на небостъргачи. Тя се изкушаваше да представи нещата в привлекателна светлина, но не беше такава измамница. Заряза сандвича и се заигра с картофките, но не спираше да се чуди къде ли обядват Блайд и приятелите й — сигурно в някой модерен ресторант във Вилидж със салфетки от плат, винена листа и бутикова кухня. В друг свят.