Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (7)

7.

Беше пет часът сутринта, когато Жулиен се промъкна в имението. Беше прекарал целия следобед и нощта при Матилд. Най-напред провери дали моторът на Жустин бе в гаража, а после, без да губи време, се качи в стаята си. Веднага отвори гардероба и извади кутията с бои. Както винаги, ключовете от кабинета му си стояха там, под тубите с гваш. Жулиен се отпусна с известно облекчение в широкото кресло и потъна в успокояваща му милувка с отворената кутия бои върху коленете си. Само че проблемът не изчезваше. Беше там. И нямаше обяснение за него. Кутията с бои бе единственият осезаем предмет, който бе останал от някогашните му мечти. Бе подарък от майка му за Коледа в годината, когато навърши четиринадесет години. Тогава тя му бе казала, че вече е излязъл от възрастта, когато се правят несръчни рисунки, и че отсега нататък щяха да му трябват бои, с които работят истинските художници. След това с тях бе нарисувал „Ванс“ — трескаво, с увлечение. Сградата бе провансалска интерпретация на замъка „Багател“^[1] с изобилие от каменни и метални орнаменти върху фасадата и на Жулиен му бе доставило истинско удоволствие да ги пресъздаде в цялостната им елегантна сложност. Прекрасният пейзаж му бе послужил не за стандартен фон, а за изящна опаковка, и върху творбата му, чак до полите на планината Ванту, като разпенени морски вълни се къдреха хълм след хълм.

— Не ми трябва син, който ще умира от глад! Играй си на художник през почивните дни, ако искаш, но съм категорично против да отидеш в Академията за изящни изкуства — бе изкрещял баща му една вечер, когато Жулиен бе споделил с него призванието си.

Майка му не го бе защитила. Той цял живот се бе сърдил на баща си и на цялото си семейство, че му стовариха на гърба тази проклета фабрика! А сега пък му предстоеше да дава отчет на сестра си… А той беше ли я попитал поне веднъж какви ги вършеше в Африка? Никога не си бе пъхал носа в създаденото от нея дружество за производство на козметични продукти и добиване на каритово масло… В края на краищата й бе направил услуга, поемайки юздите на фабриката, докато тя се забавляваше там, на другия край на света, с любимите си биологично чисти продукти. И той бе законен наследник на баща си също толкова, колкото и тя. Разбира се, оттеглянето на групата „Вантиве“ го принуждаваше да търси нов източник на финансиране, но Алесандра нямаше право да го упреква за случилото се. Така или иначе, парите щяха да се върнат в касата на „Ла Провансал“, следователно нямаше значение как. Омръзнало му бе да го упрекват, че не поема отговорност…

Ами тази кражба? Кой ли бе проникнал в кабинета му? И как? Какъв късмет все пак, че не бяха открили втория тайник, където бе сложил на сигурно място други документи, при това — с важно съдържание. Дори Алесандра не знаеше за съществуването му… А и той самият го бе открил съвсем случайно, докато се опитваше веднъж да извади лист хартия, който бе паднал зад библиотеката. Наложи му се да разчисти лавиците, а после — да ги свали от стената, за да стигне до него. Тогава забеляза някакъв разрез върху ламперията, наподобяващ кръпка. Опря се, без да иска, върху белязаното място и ламперията помръдна, а в стената зейна ниша с дълбочина около петдесет сантиметра. Като че ли бе празна… но Жулиен се качи върху един стол, за да я разгледа отблизо. И тогава, опипвайки нишата, докосна нещо в горния й ляв ъгъл… Беше чекмедже. Значи имаше втори тайник! Успя да го отвори и за голяма своя изненада откри купчина писма, завързани с розова панделка. Жулиен ги преброи. Бяха петнадесет. И всички — адресирани до госпожа Франсоаз Арну във „Ванс“. Почеркът не бе на баща му. Бе извадил първото и го бе прочел. Наложи се да седне на стола, защото изненадата, болката и уплахата направо го задушаваха. Майка му бе имала любовник. И този любовник бе Мариус Гарбиани. Как тези писма, всички от 1981 година, бяха попаднали там? Дали баща му не ги бе укрил, за да избегне скандала? 1981 година… Жулиен пресметна. Да, две години след раждането на Алесандра. Кореспонденцията бе продължила цяла година. В последното писмо Мариус Гарбиани се кълнеше във вечна любов на майка му. Жулиен бе шокиран не от факта, че майка му е имала любовник, а че любовникът е бил Мариус Гарбиани. И то не Гарбиани такъв, какъвто бе днес, а по времето, когато е имал само четири камиона и е събирал боклука на Солт и на съседните общини.

Беше върнал писмата в скривалището и си беше казал, че някой ден ще му послужат. Почувства се изигран, ограбен. Бяха му попречили да следва избрания от него път. Щом майка му не го бе защитила пред баща му, това означаваше или че е имала доста други грижи, или пък, че дълбоко в себе си се е упреквала за някои свои грехове… В края на краищата смъртта на Реми бе отключила безброй подлости… Той се закле от този ден нататък да не се оставя други да диктуват бъдещето му. Щеше да играе сам, само за себе си, както бяха правили близките му, в това число и жена му Каролин. При това щеше да действа без никакви скрупули…

Жулиен се запита дали крадецът (или крадлата), отмъкнал парите и документите от първото скривалище, не бе търсил именно писмата. След като размисли, реши, че отговорът е „не“. Какво ли е търсел? Договора с групата „Вантиве“, предварителното споразумение между „Вантиве“ и Гарбиани или пък фактурите за повърхностно активните вещества? Миришеше на нагъл шантаж. Е, и осемнадесетте хиляди евро също можеха да бъдат цел. Освен ако не беше точно обратното. Най-вероятно са търсели парите, а в бързината са взели и другото… Не, не се връзваше… Ами журналистът, когото бяха убили? Разбира се, Мариус Гарбиани довеждаше хората до разорение, но не ги убиваше. Освен ако Алесандра не се бе забъркала в някакви съмнителни сделки в Африка и ако не са се целили в нея. Тази хипотеза го поразведри. Слезе в кухнята и включи един малък телевизионен апарат, за да чуе новините, а в това време си приготви обилна закуска. Предположението, че мишената е била Алесандра, му бе отворило апетита. Някой имаше зъб на сестра му. В износа винаги има възможности за машинации, а тя, понеже винаги се смяташе за по-умна от всички, сигурно е искала да изиграе някого — с хитрост и лукавство… И този някой днес си отмъщаваше. Добър урок за сестричката!

„…Открили са амониеви соли в река Грес, близо до община Варс. Причина за замърсяването е изтичане на забранено повърхностно активно вещество, използващо се при производството на синтетични парфюми. Професионалистите, които са натоварени с разследването, все още не са открили източника на замърсяването“ — говореше репортерът.

Жулиен угаси телевизора с досада. За да се успокои, си каза, че не само той използва този вид продукти… В края на краищата, бе взел всички предпазни мерки. Нямаше как да стигнат до „Ла Провансал“. Изяде спокойно и с наслада препечените филийки, изпи кафето си. Налагаше се да поиска обяснение от дъщеря си за онзи тип с нисана, но бе по-добре да не я буди, а да изчака удобен момент. Имаше по-спешни неща… Трябваше да отиде веднага във фабриката, а после да пораздруса малко банкера си, за да запълни дупката от осемнадесет хиляди евро в трезора, защото с манията да рови навсякъде сестра му вече непременно бе открила липсата.

* * *

— Не знаеш ли с какво разполага?! — крещеше Мариус Гарбиани в телефонната слушалка.

Отговорът на Жан Перо от другата страна на линията го вбеси още повече.

— Вчера полицаите ме изтормозиха, няма да ги изтърпя и днес. Твоят досадник, дето рови навсякъде, ме интервюира вчера, а вечерта взеха, че го убиха. Веднъж и аз да приема любезно някой от твоите драскачи… А сега на всички им се иска да съм замесен в тази свинщина!…

— Нещо те хваща параноя, Мариус. Всички знаят, че никога не се забъркваш в престъпления — подхвърли му не без ирония Перо, а после коварно добави: — е, поне не в престъпления от този род…

— На всичко отгоре си и нагъл… Там е работата, че ако не открият нищо, полицаите ще си наврат носовете навсякъде, и то само и само да покажат колко са велики…

— Повтарям ти, че Ян Салк не се бе докопал до нещо конкретно… Е, поне така мисля… Той бе журналист на свободна практика. Сътрудничеше редовно на „Еко дю Миди“, но работеше и за други вестници. Сега от ченгетата ли те е шубе?

— Не, само че това е като финансова ревизия… Все ще се заядат за нещо… Надявам се, че играеш с открити карти, Перо… В противен случай…

— Как е Морган?

— Платих купища пари за образованието му в Бъркли, така че няма как да се държи като гамен. Той работи в Ситито, а не на улица „Канбиер“^[2] Ясно ли ти е?

Гарбиани тресна слушалката. Бе дошъл много рано в кабинета си. Нямаше нищо общо с убийството на Ян Салк. Но не му хареса, че Перо разпитва за Морган. Каква ли идиотщина се въртеше в главата на директора на „Еко“… Предвидлив по природа, Гарбиани бе повикал адвокатите си, които го бяха успокоили за хода на разследването. Имаше риск да изскочи само историята с „Вантиве“. Бе прибрал видеозаписа, където се виждаше Жулиен Арну. Гарбиани бе на принципа, че човек никога не е достатъчно предпазлив. Тази работа с убийството не трябваше да окаже влияние върху неговите дела. До известна степен съдбата мъничко му помагаше да съсипе семейство Арну. Убийството щеше да вгорчи живота на брата и сестрата, така че щяха да имат една-едничка цел: да се отърват от фабриката. И тогава Гарбиани щеше да определи цената й. Чувстваше се обаче малко неразположен и това му разваляше настроението.

Накара Морган, който току-що се бе появил в завода, да дойде незабавно в кабинета му.

— Какво мислиш за тая работа? — кресна Мариус още преди Морган да е затворил вратата.

— За коя работа?

— За оня тип, дето го намериха мъртъв в „Ла Провансал“.

— Какво да мисля?

— Нямаш ли някаква информация? Не поразпита ли хората, които работят за нас?

— Да. Като се изключат някой данни за финансирането, намерени в компютъра на Салк, няма нищо друго. А Матийо си е поиграл мъничко с тях и са негодни за употреба. Повече нищо не може да се направи. Нито пък да се измисли нещо по-добро.

— Нали не криеш нещо от мен, синчето ми?

— Нищо не крия.

— Искам да събереш сведения за новия мъжкар на Алесандра, който я следва по петите като сянка. Капитан Риготие рече, че и той бил журналист.

— Казва се Батист Кавано. Старши репортер в „Евенмон“. От опасните в своята сфера… Не оставя нищо на случайността. Официално прекарва тук отпуска си.

— Все още въздишаш по Алесандра, а, синко? Тупа ти сърчицето… Ще ти я доведа кротка и покорна… И аз си имам източници. Кавано просто е нищожно препъникамъче на пътя… Тя е имала поне дузина такива… Той ще си вдигне чуковете веднага щом разбере, че е гола като пушка… Усмихни се, Морган, усмихни се.

Мариус Гарбиани се развесели от обърканото и смаяно изражение на сина си. Бе засегнал болното му място. Той обичаше да го тормози — и за да се позабавлява, но и за да провери дали Морган притежава нужното самообладание.

* * *

В края на краищата Алесандра и Батист решиха да действат едновременно на два фронта, за да печелят време. Батист щеше да отиде в Банон при приятелката на Ян Салк, а Алесандра щеше да прекара сутринта във фабриката, за да провери внимателно всички счетоводни документи на „Ла Провансал“.

Още в девет часа Алесандра потъна в баланса, направи анализ на сделките, изчисли щетите. Традиционното ноу-хау и изключителното качество на суровините бяха отстъпили място на индустриализацията на методите за производство и химическите съставки. Един търговец на перилни препарати бе заместил прочутите и уважавани парфюмеристи. Пълно унижение. За две години Жулиен бе сринал четиридесетгодишния усилен труд на баща си. Алесандра се чувстваше отговорна за това корабокрушение. Трябваше да е по-внимателна, да си идва по-често у дома, да не се доверява така сляпо на брат си. Знаеше, че за да работи с баща си, Жулиен се бе отказал от мечтата си да стане художник. Навремето бе помислила, че той не се бе борил достатъчно за мечтата си да учи в Академията за изящни изкуства, и бе решила, че вероятно не е държал чак толкова на това. Изведнъж Алесандра си даде сметка, че той просто не се бе осмелил да се разбунтува. Бе се нагърбил с ролята, която бе отредена на Реми, защото искаше да спечели сърцето на баща си. Бе разрушил онова, което бе пречка за собствените му планове, така че бе чист пред съвестта си. Сега тя трябваше да изправи на крака „Ла Провансал“ — предприятието, създадено от Франсис Арну. Войната бе обявена. Необходима и неизбежна война. Трябваше да проучи всяко колелце от машината, а после — да демонтира всички: едно по едно. Само че още не знаеше точно откъде да започне. В съзнанието й напираше един болезнен въпрос без отговор: дали Жулиен бе убил Ян Салк. И ако го бе убил — защо? Само че полицаите бяха открили в убийството ръката на професионалист. Така че нямаше как да е брат й. И все пак Алесандра някак не успяваше да убеди себе си напълно. Несъмнено гневът й към Жулиен я заслепяваше.

 

 

В това време Батист тъкмо бе пристигнал в Банон. Бе изключил мобилния си телефон и джипиес устройството на наетата кола. Бе нахлупил стар каскет, стоял дълго в един гардероб на „Естамине“, и бе надянал тъмни очила. Да, бе взел предпазни мерки. Някой можеше да го проследи. Тук вече го познаваха. Бяха го виждали с Алесандра, а и в двора на фабриката журналистите бяха направили доста снимки. Емили, приятелката на Ян Салк, му бе обяснила как да стигне до дома й. А той бе записал всичко на лист хартия. Паркира колата до пощата и се спусна пеша към площад „Сен Жуст“. Емили живееше във висока селска къща, намираща се на тясна уличка. Той дръпна верижката на звънеца и веднага чу приглушено дрънчене. На първия етаж се отвори прозорец.

— Вие ли сте Батист?

Той кимна с глава и почака доста, преди великолепната врата от резбовано дърво да се отвори. Огледа се, за да се увери, че никой не го следи, тъй като на оживения площад „Сен Жуст“, където свършваше уличката, бе забелязал поне четири кафенета с маси отвън.

— Влезте — каза приятелката на убития журналист.

Двамата се изкачиха по каменно стълбище до площадката на първия етаж, където имаше две врати. Едната от тях бе отворена. Младата жена бе много бледа, а очите й бяха зачервени. Когато й се обади по телефона, Батист имаше усещането, че тя очакваше обаждането му. Влязоха в просторна стая, която очевидно служеше и за всекидневна, и за трапезария. Там седеше една около петдесетгодишна жена, която веднага стана.

— Майка ми. Тя дотича веднага щом…

Емили не довърши. Задушаваха я ридания, които тя се опита да потисне.

— Аз съм госпожа Балтие — представи се майка й. — Оставям ви сами. Не уморявайте много дъщеря ми, защото очаква дете…

И тя не можа да завърши думите, които искаше изрече. Батист чу лекото затваряне на вратата. Емили бе млада и доста слаба. Бременността й едва се забелязваше. Косите й бяха подстригани късо, а грамадните й сини очи сякаш заемаха цялото й лице.

— Не знаех как да се свържа с вас. Ян ми бе казал да ви намеря, ако му се случи нещастие.

Проявяваше смелост и правеше отчаяни усилия да не заплаче. На момента започваше да хълца. Сложи ръка на корема си, сякаш да предпази от вълнението детето, което носеше.

— За щастие ми телефонирахте. Ян бе доволен, че се е запознал с вас. Казваше, че го закриля щастлива звезда, защото най-сетне срещнал човек, на когото можел да се довери. Трябва да ви дам нещо — ето това.

При тези думи Емил и му подаде плик, в който имаше флашка.

— Преди месец той ме помоли да си отворя сейф в моята банка, за да сложа в него тази флашка. Отидох да я взема малко преди да дойдете. Мама дойде с мен, защото все още не мога да дойда на себе си. Само че, господин Кавано — продължи тя с глух глас, — стори ми се, че ме следят.

— Не сте ли съобщили на полицията за тази флашка?

— Не. Първоначално Ян ми бе казал да се обърна към тях, ако му се случи нещо, но после, след като се запозна с вас, промени мнението си и настояваше: „В никакъв случай не давай това на ченгетата, нито пък във вестника. Дай го само и единствено на Батист Кавано“. Знаете, че беше свестен човек. Съвестен. Възхищаваше ви се безкрайно.

— А знаете ли какво има вътре?

— Не. Ян не пожела да ми каже нищо, защото не искаше да ме подлага на опасност. Само че бе доста възбуден, защото бе намерил много важни документи. Каза ми, че открил истинска бомба, която щяла да причини сериозни неприятности на няколко души, когато материалът му излезел. Не уточни кои, а и аз не го попитах.

— Не знаехте ли върху какво е работел? Познато ли ви е името „Ла Провансал“?

— Само по име. Нали знаете, че не съм от този край.

— А къде работите?

— Бях библиотекарка в Лимож, преди да срещна Ян преди четири години. Сега работя на половин ден в една книжарница в Карпантра. Не знаехме как ще се развие кариерата на Ян. Мама ще ме отведе у една братовчедка в Корез след погребението, което ще се състои утре. Пристигна семейството му. Полицаите казаха, че е по-добре да замина, да съм далеч оттук… Знаят къде да ме намерят. Ето телефонния ми номер и адреса ми.

Подаде му лист хартия, като го гледаше право в очите.

— Благодаря ви. Заради паметта на Ян и бъдещото му дете.

— Ще ви държа в течение. Може да отнеме известно време… Ако някой ви попита защо съм идвал при вас, кажете му, че съм дошъл да ви изкажа съболезнованията си от солидарност към колега, загинал по време на работа. Кажете им също, че ще ви донеса формуляри, които да попълните, за да поискате помощ от взаимоспомагателната каса на журналистите. Впрочем наистина ще се заема с този въпрос. Пазете се. Бъдете смела! Не ме изпращайте.

 

 

На връщане Батист спира няколко пъти, въпреки че нямаше търпение да разбере какво има във флашката. Все пак предпочете да поразиграва евентуалните си преследвачи и да ги накара да се издадат или поне да им покаже, че посещението му при Емили е било просто проява на любезност. Очевидно никой не се интересуваше от него. Или поне — още не. Завърна се в „Естамине“. Алесандра бе все още във фабриката. Включи компютъра си и пъхна флашката. Документът бе защитен с парола, текстът — шифрован. След много безплодни опити Батист изпрати документа по електронната поща на един от компютърните специалисти във вестника, в който работеше. Получи следния отговор: „Това, което искаш, е доста сложно. Дай ми двадесет и четири часа“.

* * *

Под сянката на липите Алесандра преоткри един от ароматите на детството си в чая от мента, който й поднесе Осин Бенмалек. Не бе забравила нищо — нито тържествения замах на ръката му, нито шуртенето на горещата течност, която той изливаше отвисоко в чашите. Осин все още живееше в Орел — селце, разположено на три километра от Солт, в красива къща, потънала в храсти олеандър с розови цветове и бугенвилии.

— Все още ли обичаш макруд^[3]? — попита я Ясмина, докато носеше цяла пирамида сладкиши с бадеми и мед, посипани с канела и портокалови цветчета.

— О, да. Струва ми се, че не съм яла такива лакомства от пет годни.

— А вие, господин Кавано?

— Моля ви, наричайте ме Батист. За мен ще бъде удоволствие. О, разбира се, че ще опитам тези чудеса! Знаете ли, че отразявах трагедията в Тибирин през 1996 година^[4], а после отидох чак до Бискра^[5].

— Фактът, че сте изминали толкова километри в пущинака, не може да се мери с удоволствието да опитате сладкишите на Ясмина — каза през смях Осин.

— М-м-м! Все така прекрасни и неповторими… — облиза устни Алесандра.

— Да — допълни похвалата Батист. — Трябва да призная, че никога не съм вкусвал подобно нещо.

Всеки път, когато Алесандра идваше тук, възраждаше спомените от детството си, когато двамата с Жулиен се измъкваха от „Ванс“ и идваха с велосипедите си при Осин и Ясмина.

— Майка ти добре ли е? — попита Осин.

— Ами, да. Добре е. Вече не се ли виждаш с нея?

— Рядко. Откакто Жулиен преструктурира „Ла Провансал“, не знам какво да правя.

— Сготвих ти тажин^[6], който обичаш толкова много. Батист ще може да направи сравнение с други места, на които го е ял. Ей сега ще го довърша, за да можеш да го вземеш със себе си — заяви Ясмина, която предпочете да остави мъжа си сам да се оправя с деликатната тема за „Ла Провансал“.

Тук Алесандра се чувстваше на сигурно място, защитена от опасностите, които бяха надвиснали над нея от няколко дни. В този дом семейство Бенмалек бяха пресъздали късче от родния си Алжир. Всичко в декора, ароматите, дори самият Осин, който бе облечен в джелаба^[7], напомняше за страната, която бяха напуснали, и създаваше впечатление, че човек се намира извън времето.

— Моля те, разкажи ми всичко. Кажи ми какво се случи между теб и Жулиен.

Осин не отговори, а отново й наля чай и предложи на гостите да си вземат от макруда. Алесандра не посегна към чинията, а Батист си избра едно парче. Познаваше хората от Средиземноморието. Знаеше, че не трябва да ги притискаш и че е особено важно да проявиш търпение. Нищо че Осин живееше във Франция от четиридесет години, че се бе интегрирал напълно в страната и бе възприел френската култура още от дете. Все пак ориенталският характер още вземаше връх. Заради мълчанието му Алесандра почувства, че губи почва под краката, изведнъж се натъжи и разтревожи. С едно движение на ръката си Батист я успокои и направи знак да почака малко. Изяде бавно малкото парче сладкиш и отпи от великолепния чай.

Очевидно бе, че Осин водеше мъчителна вътрешна борба, чийто край щеше да настъпи скоро.

Само че всичко зависеше от начина, по който той щеше да изложи проблема. А трагедията от предишната нощ никак не улесняваше задачата му. За един миг се бе запитал дали убиецът не е Жулиен, но след кратък размисъл бе стигнал до извода, че това бе невъзможно. Аля (така той наричаше Алесандра) се обвиняваше за смъртта на баща си, а Франсоаз — за смъртта на Реми, въпреки че никоя от двете нямаше вина. Тежък товар носеха на раменете си тези жени. Да, Жулиен наистина не бе убил журналиста, но пък за сметка на това бе закопал „Ла Провансал“. Дали Аля бе в състояние да чуе истината? Той настойчиво се вгледа в нея. Черните му очи търсеха някакъв знак по лицето на младата жена, който да му подскаже какво да бъде поведението му.

— Аля, това, което имам да ти кажа, е деликатно. Не исках да те безпокоя, докато беше в Африка, защото вече бях взел решение какво да правя. Не желаех по никой начин да предам паметта на Франсис. А и не притежавам душа на доносник. Семейството ви е вече доста изстрадало, за да предизвикам в него и братоубийствена битка. Въпреки че не изглежда така, майка ти не би понесла подобна скръб. Нямаше как да спра промените във фабриката, защото господар бе Жулиен. Имах дялове в предприятието и му ги продадох. Брат ти искаше „да направи пари“, както се изразява самият той. Не му пука за работата на баща ти, за твоите усилия, а най-малко пък за репутацията на фабриката.

Осин обясни как наскоро разбрал, че изследователската дейност не интересувала Жулиен. Предложил на две опитни лаборантки да се пенсионират преждевременно, тъй като работата намалявала. Спрял поръчките за първокачествени цветя и растения, за да сключи договори с чужди фирми, чиито продукти били на по-ниско качество, но с по-ниска цена. Осин се надявал, че Алесандра ще усети какво става и ще спре падението. А щом разбрал и за идеята на Жулиен за синтетичните парфюми, за него нямало повече място в „Ла Провансал“. Впрочем фабриката вече не заслужавала името си. Така, малко по малко, Жулиен най-напред изхвърлил най-добрите съставки на парфюмите, а после продал патентите на всички козметични продукта на един от конкурентите — германец, за да се посвети изцяло на синтетичните парфюми. Осин многократно се опитал да го вразуми, но Жулиен проявил вироглавство. Така че в края на ноември Осин му връчил оставката си.

— Отказах да бъда съучастник в нещо, което смятам за светотатство. Оттогава не сме разменили и дума помежду си.

— Значи според теб с „Ла Провансал“ е свършено? — попита Алесандра едва чуто.

— Да. Дочух, че и най-големият й клиент се оттеглял…

— „Вантиве“.

— Да. Именно.

— Познаваш ли тези хора?

— Не. Жулиен сключи договора сам. Каза, че ти си се подписала под него, също и майка ти. Какво можех да сторя? Постъпката ти ме учуди, но уважих волята ти.

— Изобщо не съм се подписвала. Под нищо. Жулиен никога не ми е споменавал за „Вантиве“. Разбрах за съществуването му вчера следобед.

Осин имаше нужда от време, за да смели новината. Последва дълго мълчание.

— Искаш да кажеш, че е подправил подписа ти?

— Да.

— Винаги съм знаел, че Жулиен е лош управител и че работи за бърза печалба, без да се обременява с дългосрочни планове, но не допусках, че е станал и мошеник…

Осин замълча. Дали Жулиен би убил журналиста, ако е разбрал, че той е разкрил как стоят нещата? Безмълвна, но свирепа борба противопоставяше един на друг Жулиен и Аля, и то — от дълго време. Безспорно Жулиен е имал съображения, които са го подтиквали да се държи по този начин и да стигне чак дотам, че да подправи подписа на сестра си и да разруши предприятието.

— Какво мислиш да правиш сега?

— Признавам, че… Кажи ми впрочем, нещата, които произвеждам в Африка… къде… къде отиват те… след като патентите са продадени?

— Директно при германската фирма, която ги продава от свое име и със своята марка.

— Ама той е луд! Съсипал ме е напълно — извика Алесандра. — Ама че боклук! Извини ме, Осин.

— И аз мисля така. А сега, след като не си подписала никакви документи, нещата трябва да се разглеждат по съвсем различен начин. Ще ме извините ли за момент? Веднага се връщам.

Осин изчезна в къщата. Батист мълчеше и се питаше дали Алесандра ще издържи на тези емоции. Тя бе лишена от притежанията си, предадена, опозорена. Осин се появи отново. Носеше квадратна кутия, която постави на ниската масичка. Донесе прясно запарен чай и го разсипа по чашите със същия тържествен ритуал.

— Положението не е чак толкова отчайващо и безизходно — подхвърли той на Алесандра.

— Ти си оптимист…

— О, не, разсъждавам съвсем трезво… и виждам нещата ясно. Познавам те, моя малка Аля. Ти винаги си била смела. И аз няма да те оставя да се удавиш само защото брат ти си е изгубил ума.

— Имаш някакво чудотворно решение ли?

— Не. Нямам чудотворно решение, но все пак имам ето това. То ми отне дълги години работа.

Осин посочи кутията. Бе работил с Франсис Арну по една формула с цел създаване на нова козметична серия биопродукти, за да отговори на нарастващото търсене на подобни стоки на пазара. Канели се да пуснат мостри, когато се случил инцидентът с Франсис Арну. Трябвала им още година работа, за да стигнат до крайния резултат. Осин притежавал мъничка лаборатория в една пристройка към къщата. Той усъвършенствал формулата и след смъртта на приятеля си продължил там проучванията. Така постепенно изобретил цяла серия продукти за грижа за кожата, чиито формули били записани върху осемте диска в кутията.

— Патентите са на мое име. Ще ги прехвърля на твое, когато пожелаеш.

— Но аз нямам правото да…

— Така или иначе, ти имаш нужда от мен, за да ги използваш. Знаеш добре, че между производството на прототипите и излизането на пазара на кутийките с крем минава период от време, който не може да се съкрати. Не говоря за финансирането. Щом казвам, че ти ги давам, значи ти ги давам. Така изплащам един дълг, който е въпрос на чест — моят дълг към баща ти и майка ти. Не е нужно да знаеш какъв е той. Приеми, каквото ти давам. А сега съм готов да отговоря на всички въпроси, които касаят оздравителния процес на „Ла Провансал“.

Алесандра се хвърли в прегръдките на Осин. Бе спасена. Също и „Ла Провансал“. Не знаеше още точно какво ще прави, но проблемът вече бе чисто технически, организационен. Изискваше търпение и решителност. Очите на Алесандра и Осин бяха пълни със сълзи. Животът щеше да продължи. Алесандра бе разтърсена до дъното на душата си, разнежена от предаността на Осин към баща й. Даваше си сметка колко силно е било приятелството между двамата мъже толкова години наред, а също и че това приятелство години след смъртта на баща й бе още живо.

Ясмина стоеше до вратата. Тя бе следила разговора. Лицето й сияеше. Приближи се към Батист и хвана ръцете му.

— Ще й помогнете, нали? Не е заслужила онова, което й се случва. Ще я закриляте и пазите, виждам го по очите ви. Познавам я, откакто се е родила. Има чиста душа и голямо сърце. Съпругът ми я нарича Аля, а това значи „върховна“, „благородна“. Тя ще измъкне предприятието от тинята, в която го потопи брат й. Но не трябва да му се сърдим. Вината не е негова. Откакто умря Реми, той е нещастен. В течение сте, нали? Сключи несполучлив брак, разведе се. Сам е и е самотен. Баща му невинаги се отнасяше особено мило към него. Не му позволи да следва пътя си. А що се отнася до Франсоаз, траурът по детето й бе много тежък. На Жулиен му липсваше обич. Той не притежава силния характер на сестра си. Подхлъзна се, но дано Бог му прости.

* * *

Жустин бе върнала парите, които взе назаем от Клемантин, а останалите подели с Манюел. Не разбираше защо приятелят й оставаше мрачен дори и при вида на седемте хиляди евро, разстлани върху масата, които той не докосваше.

— Не ги ли искаш? — попита го леко обезпокоената Жустин.

— Не знам — смотолеви Манюел през зъби.

— Как така не знаеш?

— Какво ще правиш с тези хартийки?

— Този въпрос засяга мен. Какво ти е? В края на краищата всичко мина гладко…

— Като изключим, че тази сутрин намериха труп във фабриката на баща ти.

— Ти ли го уби?

— Очевидно не.

— Тогава на нас какво ни пука? Да му мисли баща ми.

Манюел прояви предпазливост и не каза на Жустин какво с научил за събитията през изминалата нощ. Не й каза и че е направил ксерокопия на „хартийките“, преди да й ги даде. Тя не знаеше също, че той я бе съблазнил по заповед на Морган Гарбиани, който му плащаше. Манюел не се бе постарал да открие какви са мотивите на Морган. Просто му се подчиняваше и чрез Жустин трябваше да разбере колкото може повече неща за Жулиен Арну. А тя му бе поднесла информацията на тепсия. В прословутата нощ Манюел бе разпознал поршето на Стефано Алтари, едно от „момчетата за всичко“ на Морган, и така бе направил връзка с убийството на Салк, а най-неприятното бе, че бащата на Жустин пък бе забелязал неговия нисан. Не виждаше как ще обясни случилото се на Морган. А това означаваше, че трябва да реши проблема бързо, с други думи — да отиде в Марсилия и да си намери друга кола, колкото се може по-незабележима.

— Тръгвам веднага и ще се върна след два дни. Нали ще си послушна, бебчо?

— Ама как така тръгваш? Ще дойда с теб — примоли му се Жустин.

— И дума да не става. Ще внимаваш, нали?

Манюел не искаше да поеме риска и да се подложи на картечен обстрел от въпроси, на които нямаше как да отговори. А и в никакъв случай не можеше да си позволи да предизвика подозрения у Жустин. Знаеше един безпогрешен начин да я укроти.

— Ела — каза й той и я прегърна.

Когато я гледаше така, Жустин не можеше да му устои. Тя се бе пристрастила към тялото на Манюел, както други се пристрастяват към дрогата.