Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (4)

4.

Колата на Жулиен — голф кабриолет, излетя през широко отворената желязна врата и изчезна от контролните екрани в кабинета на Мариус Гарбиани. Синчето Арну бе на колене, а „Ла Провансал“ приличаше на килнал се настрани кораб. Корабокрушението бе неизбежно. Гарбиани ликуваше. Победата му бе близо. Бе дал няколко дни за размисъл на малкия Арну, преди да го попритисне. Само че Жулиен нямаше да успее да спаси нищо. Защото Гарбиани щеше да докара семейство Арну до фалит, а после да купи предприятието за едно евро — символично, както си му е редът. И така щеше да унищожи потомците на Франсис. Бе поканил Жулиен в седем сутринта, за да сподели закуската си с него и с Морган. Не разбираше защо Морган се бе омел нанякъде след първата си чаша кафе. Щеше да му поиска обяснение по-късно.

Погледна снимката, която царствено сияеше на централно място върху бюрото му. Млада жена му се усмихваше. Завинаги. От вечността. Бе починала преди четири години. Отнесе я рак на гърдата. Каквото и да разправяха, винаги бе обичал Флоранс. Тя бе негова съпруга в продължение на четиридесет години. Никога не бе изневерила на дълга си и бе съвършена майка на единствения им син. Въпреки че наистина я обичаше, я бе мамил с безброй любовници. Беше избрал този начин на живот, за да укроти бесния гняв, който го гризеше отвътре и до днес. Дори не си спомняше повечето от тези жени. Освен една… Веднага отпъди образа, който му причиняваше страдание. Не беше мъж, който се разнежва и се самосъжалява. Никога не бе имал в какво да упрекне Флоранс, може би защото тя не му противоречеше никога и за нищо. Бе го подкрепяла безотказно — с нежност, упоритост, искреност. Впрочем тя единствена бе в състояние да усмирява неудържимите му гневни изблици, които го обземаха често. Флоранс му бе дала обичта и закрилата, от които бе напълно лишен в детството си. Чак когато се разболя, Мариус разбра какво значение в живота му имаше тя.

Морган приличаше на нея в много неща. Гарбиани взе снимката в рамка и я целуна продължително. Нямаше да свикне, че вече я няма. Усети, че му се завива свят, стегна го гърлото и той едва потисна риданията си. Звъненето на телефона го изтръгна от унеса и мечтите по миналото. Беше Морган.

— Да, синко?

— Нали няма да забравиш журналиста от „Еко дю Миди“ след един час?

— Доведи ми го при басейна. Измъкна се доста бързо преди малко…

— Имах работа.

— И семейство Арну са част от работата ти.

— Късно снощи ми дадоха сведения за този тип от „Еко“ и исках да уточня някои неща преди срещата.

— Има ли някакъв проблем?

— Не. Всичко е наред.

Гарбиани затвори. Студенината на Морган винаги го объркваше малко. Не я усещаше насочена конкретно към себе си. Отдаваше я на отговорностите му в холдинга, където изпълняваше длъжността финансов директор, а също и на мъката му. Синът му бе безутешен след смъртта на майка си, а Мариус никога не бе чул да си има приятелка. Дори му се струваше, че жените не го интересуваха. Бе наел детектив, за да се убеди, че и мъжете не го вълнуваха. Мариус не намираше самотата му за нормална. Трябваше да поговори по този въпрос със сина си веднага щом въпросът с откупуването на фабриката се уреди…

 

 

Някакъв призрак накара екраните да потрепнат. Ян Салк влезе в собствеността на Гарбиани, яхнал мотопеда си. Мариус забеляза, че е мощна машина — „Ямаха“. Наблюдаваше движенията на журналиста и с известно нетърпение чакаше да свали каската си. Увеличи лицето му. Малко над тридесет, напълно непознат младеж, чиито движения издаваха спокоен характер. Перо го бе предупредил, че не е начинаещ. Проучваше старателно всичко каквото имаше на разположение преди интервютата и никога не импровизираше. Гарбиани видя, че Морган отива да го посрещне. Натисна няколко бутона и проследи как двамата отиват към басейна. Орели, племенницата на Магда, чието задължение бе да посреща гостите, стоеше почтително. Ян Салк дори не я погледна, макар че си струваше. Гарбиани включи звука, за да чуе разговора им. Никой не бе в течение на тази допълнителна екстра, дори синът му.

— Господин Мариус Гарбиани не е ли у дома? — попита Салк.

— Тук е, тук е, не се безпокойте — каза Морган с широка усмивка, — но нали знаете, че хората, които са най-близо до мястото на срещата, закъсняват най-много.

— А вие ще присъствате ли на интервюто? — проучи Салк, без да покаже и най-малък признак на смущение или безпокойство.

— Да, ако ми позволите.

— Разбира се, за мен ще е удоволствие. Всъщност можем да започнем, като поговорим малко за вас. Учили сте в Бъркли, а вашата специалност са международните финанси, нали?

— Да.

— И това позволи през последните четири години холдингът да разшири дейността си в Антилите, Таити, Квебек, а също и в много европейски страни.

— Точно така — потвърди Морган. — Кафе, чай, какао?

— Кафе, ако обичате.

Морган направи едва доловим знак на Орели и тя побърза да им сервира кафе.

— Във Фор дьо Франс^[1] срещу вас се води дело за корупция. Какво бихте казали за това обвинение?

Мариус Гарбиани изключи микрофона, натисна синия бутон и върху мониторите се спусна плътна щора, която ги скри напълно.

— И този е като останалите. Рови ли, рови! — изрева той гневно, докато излизаше от кабинета си.

Не му хареса въпросът на Ян Салк, особено в този момент. Би предпочел журналистът да го посети в деня, когато вече можеше да обяви купуването на „Ла Провансал“. Само че директорът на вестника бе категоричен: поредицата статии трябваше да излезе преди 15 юли, с други думи — преди началото на фестивалите. Морган ловко отклоняваше въпроса, нямаше как другояче — в края на краищата той бе „под обстрел“. С пъргава крачка Гарбиани изскочи на терасата и буквално смаза в ръката си подадената му от Салк ръка, спокойно пое чашата кафе, която Орели му поднесе, и отпи, без да бърза. После подхвърли с най-любезен тон:

— Очертава се хубав ден. Простете ми за закъснението, но съм сигурен, че разговорът ви с Морган е бил доста полезен.

— Благодаря ви, че ме приемате и че ми отделяте от ценното си време. Тъкмо питах сина ви за процедурата по делото му за корупция в Мартиника.

— То е прекратено, защото обвинението не разполага с никакви доказателства. Вашият директор Жан Перо ми спомена, че статията ви ще бъде посветена на икономическото развитие на нашия край. Значи всички ние трябва да се придържаме към тази тема. Кралят на отпадъците, нали така ме наричат колегите ви? Така че, слушам ви…

В думите на Гарбиани нямаше и грам ирония, нито пък оттенък на заплаха, но природната му властност изключваше всякаква възможност за разискване.

— Вашето предприятие фигурира в националния регистър и заема трето място сред предприятията от този сектор в областта. Според официален доклад обаче оборудването на вашия завод за горене на отпадъци е с малко поостаряло оборудване и в атмосферата се отделят газове, които не са в съответствие с новите стандарти ISO.

— Нашият завод за рециклиране и обработка на отпадъци дълго време служеше за пример в цяла Европа. Чрез горенето на отпадъците в него се икономисват годишно шестдесет и три хиляди варела петрол. Парата, която произвеждаме, осигурява отоплението на осем хиляди жилища. Остатъците от пречистването след изгаряне на домакински отпадъци, които не сме в състояние да рециклираме, представляват едва четири процента от годишния тонаж. А това ни поставя някъде малко над златната среда от гледна точка на европейските нормативи. Нашите инженери работят непрекъснато по обновяването на инсталациите. Имаме амбицията да изпреварим следващите стандарти. И вие като мен сте наясно, че онези проклети технократи в Брюксел винаги закъсняват с една дължина.

— Значи бихме могли да си зададем въпроса дали и Брюксел не се нуждае от контрол — добави Салк през смях.

— А, значи сте съгласен с мен. Получавате червена точка. Технократите ровят навсякъде, а обвиняват предприятията, които в края на краищата осигуряват средствата. Непрекъснато ни притискат с изисквания за промени, които струват скъпо и нямат край, а после крещят до небето, че безработицата се увеличавала.

— Всъщност еколозите се тревожат за състоянието на сметищата и депата за отпадъци.

— Ами че еколозите непрестанно се тревожат за нещо… Човек би казал, че това е целта на живота им, че иначе ще умрат… Работим непрестанно и по безопасността на този сектор. Никъде няма риск, равен на нула — нито в депата за опасните отпадъци, нито пък за всеки от нас. Аз мога утре да се удавя в басейна си, вие пък може да катастрофирате с мотора си, щом си тръгнете оттук. В нашите фирми даваме работа на пет хиляди души. Първата ни грижа е да бдим над тяхната сигурност. Но не може навсякъде всичко да е идеално.

— Е, да, но все пак околната среда…

— Ами че опазването на околната среда е наш приоритет, защото я освобождаваме от всякакъв вид отпадъци, които са дело на нашите съграждани и промишлеността на страната ни. Чистачите никога не са се радвали на добро име. Като награда за работата си са получавали единствено презрението на населението. Говоря като познавач… Влязох в занаята, като висях отзад на боклукчийската кола, когато бях само на дванадесет години. Надявам се, че този факт фигурира във вашите архиви…

— Разбира се. И затова искам да разговарям с вас именно за вашия достоен за подражание успех.

— Мога ли да ви оставя да си говорите? — попита Морган.

Баща му кимна с глава в знак на съгласие. Младият Гарбиани се сбогува със Салк и се оттегли. А Мариус Гарбиани заразказва за своето детство и юношество и за това как си пробил път, въпреки враждебността на известните и богати семейства в Солт и околността, чиято слава той надминал…

— А това далеч не е краят! — добави той.

— Имате още планове?

— Ще говорим отново след месец. Сега е малко рано да ги споделя.

— А в кой сектор?

— Тъкмо ще имаме повод да се видим. А сега, ако позволите и ако нямате още въпроси…

— Бих искал да поговорим и за „Рейсин д’Авиньон“ — отбор, в който сте вложили много пари и чиято дейност следите отблизо. Само че резултатите им през този сезон не бяха на висотата на очакванията ви. Смятате ли да смените треньора?

Изведнъж Мариус Гарбиани стана по-словоохотлив. Футболният клуб на Авиньон бе любимата му играчка. И той като негов собственик можеше да говори за грешките и проблемите на отбора, както и за успехите му. Бе му забавно и се разтоварваше на воля, надувайки главата на Салк. А когато заизрежда футболистите, заприлича на очаровано дете. После внезапно прекъсна тирадата си с едно нетърпящо възражение: „Ще ви изпратя“.

— Оставих си раницата в хола — каза извинително Салк.

Гарбиани повика Орели и я накара да донесе раницата. А после тръгна с журналиста по алеята с дърветата и отиде с него чак до входната врата, където бе паркиран мотоциклетът му. После погледа как ямахата се отдалечава и се замисли. Нещо в това интервю не му харесваше, но пък младежът му бе безкрайно симпатичен. Изтегна се на един шезлонг до басейна. Оная история с корупцията бе приключила. Нямаше как журналистът да се зарови в мъглявината от фирми, създадени от Морган там. „Еко дю Миди“ нямаше на разположение техника и средства, за да направи задълбочено проучване по темата. Местният ежедневник все пак не бе „Уошингтън поуст“, а и Ян Салк не бе журналист от ранга на Боб Удуърд или Карл Бърнстийн^[2]. Махна с ръка, за да прогони мислите си, сякаш отпъждаше нахална муха.

Морган дойде при баща си по бански и скочи в басейна надолу с главата.

Плуваше с огромна енергия, която приличаше на силно раздразнение. Сигурно бе надушил нещо и му се искаше да се поуспокои, преди да изплюе камъчето. Мариус познаваше добре сина си. Вероятно се бе случило нещо твърде сериозно, за да взима подобни предпазни мерки.

— Разтоварваш се, а? — Гарбиани попита сина си през смях.

Не получи отговор. Дори му се стори, че маховете на Морган станаха по-шумни и по-чести. Младият мъж излезе от басейна, поотърси се от водата и се просна на един шезлонг до баща си.

— Проблем ли имаш, синко?

— Да — промърмори Морган, докато се опитваше да успокои дишането си.

— Сериозен ли е?

Синът кимна.

— Не бързай. Лошите новини могат да поизчакат.

После натисна един бутон от портативната уредба до басейна и Орели се появи начаса.

— Портокалов фреш и уискито ми. Впрочем направо донесете бутилката.

— Прерових раницата му. Намерих там една флашка и проверих съдържанието й. Всъщност, нищо интересно. Все пак се обадих на Матийо от „Еко дю Миди“, който знае паролата на компютъра му. А той намери доста сведения, включително и за „Вантиве“.

— Неприятни?

— Няколко доказателства. Добрал се е до някои елементи от веригата. Наистина има още доста работа, ако иска да намести пъзела и да опише всичко. Е, на практика на този етап не може да използва материалите за статията си, но някъде може да вмъкне онова, което знае за „Вантиве“.

— Ще накарам да спрат статията.

— Не.

— Имаш картбланш, синко.

Вперил поглед в долината Семанк, Мариус Гарбиани отпи с наслада от любимото си уиски „Лафройг“, а Морган изпи на един дъх портокаловия фреш, облече хавлиения си халат и влезе във вилата.

* * *

Междувременно Жулиен се бе върнал във „Ванс“ и трескаво крачеше из стаята си. Вече бе сигурен, че „кралят на боклука“ ще откупи „Вантиве“ и ако изчакваше, то бе, за да се наслади до насита на отмъщението. Отмъщаваше на бащата чрез сина… Жулиен не се гордееше много със себе си, но в края на краищата кой му бе помогнал? Никой. Утре Алесандра щеше да направи ревизия на счетоводните сметки, поръчките, доставките, производството. А той се чувстваше като малко момче, което очаква наказанието си. Тя щеше да забележи, че счетоводният баланс не съответства напълно с цифрите, които й бе изпратил в Уагадугу, щеше да научи и че Осин Бенмалек, дясната ръка на Франсис Арну, който след смъртта му бе поел ръководството на лабораторията, бе подал оставка преди седем месеца. А също и че повечето от доставчиците се бяха оттеглили и че химическите съставки на продуктите бяха взели връх над биологичните.

— Ами ако й кажа истината и всичко друго? — питаше се Жулиен и рязко се спираше насред стаята. Като деца бяха много близки. И двамата страдаха, след като Реми си отиде. След трагедията Жулиен не само се почувства сам и изоставен, но и смазан от мисията да закриля сестра си. От най-малкия се превърна в най-големия. Ролята никак не му отиваше, още повече че Алесандра се бе проявила като силна личност и малко го плашеше. Тя винаги бе бляскава в учението, докато той креташе някъде около средата, а понякога и под нея. Женитбата не му помогна никак. Нито пък реши проблемите му. Алесандра мразеше жена му и не го криеше. Трябваше обаче да признае, че малката му сестричка винаги бе нежна и мила с него, проявяваше дори майчинска грижа. Смъртта на баща им обаче не ги сближи. Алесандра изпитваше вина, а той недоумяваше защо, тъй като тя никога не му се бе доверила. А и той не я насърчи нито веднъж. Алесандра чувстваше огромна мъка, а колкото и странно да бе, самият той смяташе, че след като Франсис Арну вече го няма, ще му поолекне малко… Само че се случи точно обратното. А когато Алесандра взе решение да продължи бащиното си дело в Буркина Фасо, той трябваше да поеме ръководството на „Ла Провансал“ и това тутакси го отдалечи от свободата, към която толкова се стремеше. „Тя няма да прояви никакво разбиране“ — заключи примирен Жулиен.

За щастие, петнадесетина дни преди пристигането на сестра му във Франция, той бе успял да разреши един особено важен проблем. След прилагането на нова европейска норма повърхностно активните вещества^[3] от типа АРЕО^[4], които влизаха в състава на синтетичните парфюми, бяха забранени поради рискове от замърсяване на околната среда.

„Ла Провансал“ притежаваше склад с такива суровини, който Жулиен изпразваше дискретно чрез поръчките на фирма „Вантиве“, като подправяше датите на производство. А печалбите от тези му действия далеч не бяха за пренебрегване. По този начин той поддържаше равновесието в трезора. Само че оттеглянето на „Вантиве“ слагаше край на този удобен начин да разкара нежеланите суровини и да печели добре. Бе се отървал от повърхностно активните вещества, които бяха скрити в подземията на фабриката. Помогна му неговият приятел от началното училище Антонио Медейрос, който събираше изхвърлените от жителите на Солт обемисти предмети на боклука за сметка на кметството и от време на време помагаше за доставките на „Ла Провансал“ Жулиен се бе погрижил предварително да постави повърхностно активните вещества в стари варели за лавандулови есенциални масла и грижливо бе изтрил надписите върху метала.

На работниците, които му помагаха при товаренето, обясни, че така разчиствал място за нови суровини. Бе намерил едно ненаблюдавано и неконтролирано бунище малко преди Гренобъл, на около седемдесет километра от Солт, където изпразни камиона. Това се случи в деня Х, когато Жулиен и Антонио изчакаха настъпването на нощта, за да се отърват от досадния товар. И то след като се убедиха, че наоколо няма жива душа. На връщане Жулиен се сети, че не бе преброил варелите и не бе сигурен дали бяха разтоварили точно двадесет и три.

— Надявам се, че не сме изтърсили някой варел по пътя — обезпокои се той.

— Не се безпокой — бе му отговорил Антонио. — Целият товар бе стегнат с ремъци, а и поставих защитна мрежа, която е задължителна.

 

 

Жулиен бе толкова увлечен в мислите си, че не чу вратата да се отваря. Внезапно се озова лице в лице с дъщеря си. Не реагира веднага, а я погледна слисано.

— Сам ли си говориш вече? — подхвърли му тя.

— Нали не възнамеряваш да се появиш така на рождения ден на баба си?! — възкликна той.

— Не ти ли харесва тоалетът ми? — престори се на учудена Жустин и отпусна върху рамото си тънката презрамка на роклята си.

Бе кацнала върху обувки с 12-сантиметрови токчета и носеше рокля от червена дантела, която не скриваше нито една анатомична подробност от тялото й. А и с русите си коси, които падаха като водопад от едри къдрици върху раменете й, и с нестандартния грим, който подчертаваше зелените й очи, приличаше на Долитате от модните списания. Жустин си даде ясна сметка, че баща й е силно притеснен. Затова седна на леглото, кръстоса крака и зае похотлива поза.

— Възбуден си, нали? Ами че аз съм ти дъщеря!

— Ти си напълно побъркана!

— Значи не те възбуждам?

— Излез веднага и върви да се преоблечеш — изкрещя Жулиен вън от себе си.

— Ще се преоблека, ако поискам. Само че не искам.

— Излез оттук! — изрева той.

Жустин не се помръдна. Силно разгневен, баща й се хвърли върху нея и сграбчи роклята й. Чу се сухо „храс“ и роклята се скъса.

— Боклук нещастен! Вече не си ми баща! Мразя те! — изкрещя Жустин, хвана раздраната си рокля и излезе от стаята. Чу я, че изрича купища ругатни по негов адрес, които изведнъж прекъснаха. После чу гласа на майка си, която питаше какво става. Естествено, щеше да вземе страната на внучката си и да я защити. Това бе вече прекалено. Жулиен нахълта в стаята на Жустин, без дори да почука. Момичето седеше в едно кресло, превито на две, за да прикрие голотата си, и хълцаше.

— Как се осмеляваш да се появиш така пред майка си? — подразни го Франсоаз Арну.

Тогава той осъзна, че е гол до кръста, обут само в панталона от костюма си, бос, несресан и небръснат. Както винаги, обстоятелствата бяха срещу него. Гневът му все още не бе преминал напълно и той каза:

— Виждаш ли как се е облякла внучката ти? Ако въобще може да се каже, че е облечена. Възнамерява да облече тази рокля на рождения ти ден и да се появи в този вид пред роднините и приятелите ти… Нима ще я подкрепиш? А може би дори ще я насърчиш?!

Жустин продължаваше да плаче, но без да се престарава особено. Баба й изрази известна изненада и като че ли наистина си даде сметка за вида на младото момиче. Гримът на Жустин се бе размазал и по бузите й се стичаха черни рекички, червилото нямаше линия, а изглеждаше наплескано върху устните й, дантелите се спускаха на парцали и оголваха гръдта й.

— Признавам, че не си особено елегантна, скъпа! Наистина ли мислеше да ме зарадваш, като се появиш в този тоалет на празника ми, или пък напротив — искаше да ме натъжиш? Знаеш, че винаги те подкрепям, когато баща ти греши, но в случая той е прав. Давам ти половин час да ми покажеш какво очарователно момиче си, което при това изпитва обич към баба си. Ще се видим след малко, миличка.

Жустин хвърли изпълнен с омраза поглед към баща си, който извърна глава. Франсоаз Арну помълча малко, а после се обърна към сина си:

— Гостите ще бъдат тук след час.

— Тъкмо се обличах, когато тя нахлу, без да почука, в стаята ми, облечена като същинска проститутка. Направих й бележка за тоалета й. Започва вече адски да ми писва от капризите й. Щеше ли да ти е приятно да се появи в този си вид пред всички?

— Разбира се, че не. Но сега не е моментът да уреждаш отношенията си с дъщеря ти. Поканих младия Матис Гранже, сина на аптекаря в Горд. Хубаво момче, учи киноизкуство в Париж. Не познава Жустин, но ще разчитаме на него да я усмирява през цялата вечер. Каниш се да облечеш белия си костюм, ако съдя по панталона ти?

— Да.

— Благодаря. Много го харесвам, а и ти отива.

— Мамо…

— Да?

— Нищо.

Жулиен се повъртя насам-натам и после се огледа продължително в едно огледало. Какво бе направил, че да има такава дъщеря?! Какво зло бе сторил, че да му се струпат всички досадни неприятности върху главата по едно и също време? Бе уморен, съсипан, напълно смазан. Искаше му се да заспи, да не мисли за нищо, да не вижда никого. Да поспи… Да заспи… Една кола се зададе по алеята с кипарисите. Алесандра и приятелят й… Да заспи… Той си наля водка с лед и за да се разбуди, се пъхна под ледената вода на душа. Само че и след като излезе от банята, продължи да изпитва непреодолимо желание да спи. Този път не се опита да се пребори с него…

 

 

Не след дълго дочу приглушен шум. А после и далечен глас, който питаше: „Тук ли си, Жулиен?“. Отново чу приглушен шум и името си… Събуди се внезапно и този път чу данданията навън. От рождения ден?

— Идвам — извика той.

— Мога ли да вляза? — попита Алесандра.

— Влез.

Жулиен лежеше на леглото, а върху слабините си бе метнал хавлиена кърпа. Обърканата Алесандра го погледна и попита:

— Не си ли готов?

— Заспал съм. Има ли вече хора?

— Чакаме само теб. Мама се разтревожи. Вече изпихме аперитива и ще сядаме на масата. Жустин не пожела да се качи при теб, за да види защо се бавиш. Сигурен ли си, че си добре?

— Да, да. Само да се облека. Как мина пътуването?

— Много добре. Батист е тук и няма търпение да се запознае с теб. Наистина ли нямаш нужда от нищо?

— Идвам.

Алесандра затвори вратата и остана сама в коридора. Бе силно объркана. Струваше й се невъзможно да е изтекло толкова време, откакто Жулиен я изпрати на летището в Маринян преди десет месеца. Брат й бе отслабнал. От пръв поглед ставаше ясно, че е силно изнервен. Слезе да успокои майка си и забеляза, че Жустин се опитва да долови нещо от разговора им, докато в същото време слушаше един красив младеж, който веднага се набиваше в очи с дългата си кестенява коса, прибрана на опашка.

Вечерта бе прекрасна. Бели и розови цветя примесваха аромата си с уханията на градината. Приборите от сребро и кристалните чаши разпръскваха хиляди искри. Облаците на небето кокетно се къдреха над оранжевия фон на залязващото слънце.

— Да не би да ти е скучно? — попита Алесандра Батист, хвана ръката му и здраво я стисна.

— Къде е брат ти?

— Почти бе заспал. Невероятно, нали?

Сътрапезниците заеха местата си. Жулиен влезе, облечен в белия си костюм. Бе обул босите си крака в меки бели обувки от шевро. Не носеше риза под сакото, а само фланелка без ръкави, която подчертаваше тялото му, и кожен гердан, на който висеше зъб от африканска дива свиня — подарък от Алесандра отпреди две години. Кимна с глава на всички и седна срещу майка си в другия край на масата. Спрелите за миг разговори се подновиха. Франсоаз Арну бе настанила Батист от дясната си страна, за да подчертае, че го счита за свой зет. Младият Матис Гранже бе напълно покорен от обаянието на Жустин, която в момента се държеше като момиче от добро семейство. Беше зашеметяваща с плътно прилепналата по тялото й смарагдовозелена рокля, която разкриваше само ръцете й. Бе вдигнала косите си във висок свободен кок, за да подчертае дългата си грациозна шия. Носеше три реда перли, които Франсоаз Арну й бе подарила за шестнадесетия й рожден ден. Алесандра не бе пожелала да ги носи, въпреки че бяха на прапрабаба й. Жулиен се усмихваше подчертано весело и усмивката му скриваше блуждаещия израз на очите му.

Спусна се нощта. Лампите и обсипаните с електрически крушки дървета пръскаха мека светлина върху терасата. Храната бе прекрасна, вината — опиващи. Гостите разговаряха весело. Само Жустин гледаше често гривната си, която всъщност бе ръчен часовник, и все по-разсеяно слушаше какво й говори съседът й по маса. Розлин сервира десерта — лека желирана торта с лавандула и мед и порция малини. Шампанското в чашите пръскаше златисти искри. Специална маса бе обсипана с подаръци за Франсоаз Арну, които тя отиде да отвори, след като гостите й пожелаха в хор „Честит рожден ден“.

— Поговори с Жулиен, докато помагам на мама да разопакова подаръците — прошепна Алесандра на ухото на Батист. — Той не в нормалното си състояние. Сигурно има грижи с тази хипарка Жустин и може би сърдечни проблеми с някоя лекомислена шантавелка, която е забърсал бог знае къде.

* * *

Часът бе един през нощта, когато Манюел проникна в двора на „Ла Провансал“. Ключът от портала, както и ключът от кабинета на баща й, които Жустин му бе дала, паснаха идеално. Бе дошъл от Солт пеша, изминал бе поне километър. Когато наближи фабриката, обу калцуни върху маратонките си, сложи гумени ръкавици на ръцете си и маска на лицето си с дупки за очите и устата. Беше спокоен. В края на краищата това си бе рутинна работа. Спря за миг на двора, за да се ориентира, и веднага откри административната сграда вляво. Изкачи се по стълбите до първия етаж. Лунната светлина нахлуваше през прозорците и чертаеше широки сребристи ивици, така че той вървеше без капка колебание. Третата врата вдясно водеше към кабинета на Жулиен Арну. Дотук всичко съвпадаше с начертаните от Жустин планове. Вратата на библиотеката се отвори послушно като предишните. Манюел намери скривалището в стената, зад четвъртия ред класьори. Сега оставаше само да натисне едно копче вляво на стената, за да отвори вратата на тайника.

Жустин му бе казала да вземе всичко, каквото намери вътре — пари, документи… Той сложи съдържанието в раницата си, подреди разместените класьори и затвори скривалището. Така всичко си дойде на мястото. Както го бе заварил.

Бе тичал вече няколкостотин метра, когато дочу шум на мотор и скоро видя блясъка на мощни фарове, които сякаш метяха пътя със светлината си. Скри се зад храсталаците. Покрай него профуча едно „Порше Кайен“. Изчака колата да се отдалечи достатъчно, преди да продължи пътя си. Стори му се обаче, че колата бе спряла. Чу, че вратите й се отварят с трясък. Един, два, три пъти… Предположи, че от нея са слезли трима души. Хукна през полето и докато тичаше, събу калцуните, свали ръкавиците и маската. Напъха всичко в раницата си. Не престана да тича бясно чак докато не стигна селото. Качи се в колата си, отпусна ръчната спирачка и пусна колата по нанадолншцето на една стръмна улица, преди да запали мотора. Беше се измъкнал. Не знаеше от какво точно, но инстинктът му подсказваше, че трябва час по-скоро да се отърве от всичко, което бе откраднал. Позвъни на Жустин, която му отговори светкавично. На фона на гласа й долови разговори и музика.

— Ела веднага да вземеш всичко, което ме накара да задигна — заповяда й той.

— Не мога да напусна тържеството сега, ще се забележи…

— Веднага! Щом ти казвам веднага, значи веднага!

Манюел затвори телефона. С Жустин се бяха разбрали, че ще се видят в три през нощта — веднага след като празненството свърши, а баба й и баща й заспят дълбоко.

Жустин мислеше, че Матис наистина е сладък, защото я разсмиваше. Много й се искаше да накара Манюел да ревнува, но от тона на гласа му разбра, че няма никакъв интерес да му се опъва. Тя се измъкна незабелязано и се качи в стаята си да се преоблече. После излезе през малката задна врата, покатери се на стената, скочи на пътя и хукна към скривалището, за да вземе мотора си.