Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (2)

2.

— Не, не и не! Отказвам интервюто! И нека най-напред изясним — кой ви даде номера на мобилния ми телефон?

Очевидно Алесандра едва успяваше да запази спокойствие, въпреки че продължаваше да слуша внимателно събеседника си.

— Брат ми ли? Ами в такъв случай защо не интервюирате него? Вижте какво, сега е девет часът сутринта, а денят ми е доста натоварен. Изпратете ми всичко, което вече ми казахте, на електронната поща и когато намеря миг свободно време, ще прочета писмото ви.

После натисна червената слушалка.

— Този тип ми досажда.

— А кой е той? — попита Батист. Беше на терасата, където вече бе наредил масата за закуска.

— Онзи журналист от „Еко дю Миди“. Казва, че пише материал за семействата, които управляват важни за областта предприятия. Жулиен и мама не са искали да отговорят на въпросите му и понеже аз съм главният изпълнителен директор, очевидно е решил да се лепне за мен. Е, ще ти разкажа накратко какво ме попита. А пък онзи малоумник Жулиен му е дал номера на мобилния ми телефон!

Батист сложи ръце върху раменете на Алесандра, а после погали дългите й кестеняви коси.

— За Ян Салк ли става дума? Същият, който вчера ти остави съобщение?

— Да. Но за момента искам да ме оставят на мира. Има кафе, хляб, кифли, портокалов сок. А Розлин ни е донесла и невероятно домашно сладко. Прегърни ме. Този тип направо ме изнерви… Типично за Жулиен… Стоварва всичко върху мен, не поема никаква отговорност, а после разправя, че съм била цербер…

— Знаеш ли какво ще направим? Най-напред ще закусим на спокойствие, после ще отворим електронната поща и ще прочетем писмото на журналиста. Ще потърся в интернет какви статии е писал, а после ще се обадя на Жан Перо — директора на „Еко дю Миди“. Познавам го от петнадесет години. Ще уредя нещата. И отсега нататък аз ще бъда вашият човек за връзки е медиите, госпожо главен изпълнителен директор!

Батист захапа филия, която бе намазал обилно със сладко, и с пълна уста успя да каже:

— Страхотно! Тази Розлин е съкровище. Да се храни човек у вас, е истинско пиршество.

Алесандра избухна в смях. Батист се правеше на шут, за да я успокои. Тя въздъхна дълбоко, отпи глътка чай и се отпусна.

— Щастлива съм, че си тук. Не ти казах досега, но откакто кацнахме на летището в Маринян, имам лошо предчувствие. Ето защо обаждането на този журналист ме притесни доста. Ще се наложи да разговаряме за татко, за миналото… А нямам никакво желание. Това, че майка ми е отказала интервюто, е съвсем логично. Защото тя никога не се е занимавала с фабриката за сапун, въпреки че броят акции, които притежава, не е за пренебрегване. Но що се отнася до Жулиен, постъпката му не е нормална. Под претекст, че след развода е объркан и неуравновесен, отказва да се занимава с неща, които го притесняват.

— Не се тревожи. Всичко ще мине добре. Не си сама.

— Знам, но не искам той да ме откъсне от щастливите мигове, които преживявам.

Камбаната на селската църква отмери десет удара.

— Трябва да се обадя на мама. Почивай си, нямаме бърза работа.

Тя го целуна по устните, но Батист усети, че мислите й вече бяха другаде. Довърши закуската си, раздига масата, а после седна пред лаптопа си. Намери без особена трудност това, което търсеше. Ян Салк бе плодовит и очевидно добре платен журналист. Бе публикувал материали на много теми — добре структурирани, обосновани, подкрепени с документи, а въпросите, които задаваше в интервютата си, бяха логични и уместни. Батист се обади в „Еко дю Миди“ и поиска да говори с Жан Перо. Както очакваше, получи много добри отзиви за журналиста и научи, че от три години редовно пишел за вестника. Перо му обясни, че е невъзможно да направят пълна поредица за икономиката на областта, без да включат в нея фабриката за козметични продукти „Ла Провансал“. Още повече че разширяването на дейността й под ръководството на Алесандра в Буркина Фасо щяло да покаже динамиката на местните предприятия, които се развиват и извън страната. Батист му каза, че може да разчита на тях за статията, и двамата се уговориха да обядват заедно през следващата седмица в Марсилия, където бе редакцията на вестника.

Върна се на терасата и зачака Алесандра. Тя не се забави. Бе облечена в бежов ленен панталон и дълго сако в тон с панталона, а под него се показваше копринен корсаж, който бе специално подбран, за да подчертае красотата на невероятна старинна африканска огърлица. Алесандра изглеждаше ослепително.

— Мама ни очаква към шест вечерта. Казах й, че няма да вечеряме с нея. Стори ми се, че изпита облекчение.

— Успях да говоря с Перо. Ще обядвам с моя стар приятел, след като интервюто приключи. Можеш напълно да се довериш на Салк.

— Ще бъдеш ли с мен по време на интервюто?

— Не, това не е прието между професионалисти. Но не се тревожи. Ще бъда наблизо. Съгласна ли си да те посети?

— Да, нека дойде тук. Най-подходящо е да го посрещна на терасата. А сега ще те разведа из Солт и нашите поля с лавандула.

* * *

— Това не е моя работа! Ти трябва да намериш решение! — изригна като вулкан Мариус Гарбиани и продължи да крещи по залепения до ухото си мобилен телефон. — Очаквам резултати срещу парите, които ти давам. Ако пък си въобразяваш, че ще продължа да плащам на треньор, чиито футболисти по време на мач се оплитат като пилета в кълчища, лъжеш се. Изчезвай, и то бързо, веднага!

Гарбиани гневно затвори телефона, натисна газта на божественото „Ферари-4“, за да чуе още веднъж рева на двигателя, преди да го застави да млъкне. Въздъхна дълбоко (и тази въздишка всъщност изрази удоволствието му), като с наслада галеше кожения волан. После с мъка се измъкна от колата, защото тя изискваше от притежателя си гъвкавост, която възрастта му бе унищожила. Изправи се и се отдалечи на пет-шест крачки, за да обхване с поглед новата си придобивка — истински разкош с митично червен цвят, чиято решетка на радиатора бе украсена с не по-малко митичния изправил се на задните си крака кон. Деловият мъж се бе разнежил и се наслаждаваше на символа на своя успех. Мощността на автомобила бе в чудесна хармония с гнева на притежателя си — черта на характера, която не го бе напуснала още от младежка възраст. Единствено тръпката, която усещаше, когато дванадесетте цилиндъра се втурваха напред, успокояваше постоянното му желание да доминира. Приемаше подобен абсурд — да го размекне една машина, но никога не би приел това да направи човешко същество. Удоволствието, което изпитваше, докато бе в изящния болид, съчетано с удовлетворение от живота и чувство за сигурност, надминаваше всичките му очаквания. Потри със задоволство ръцете си. Бе възтържествувал над всички. Никой в областта, с изключение на двама парижани и един руснак, не притежаваше подобно съкровище.

Мариус Гарбиани бе малко над шестдесетте и бе напълнял съвсем леко. Бе среден на ръст, с посребрени кестеняви коси и честно казано, бе симпатичен. Суровите му сини очи гледаха лукаво, а чувствената му уста бе постоянно изкривена в гримаса на досада. Стойката и лицето му изразяваха агресивност и всички наоколо предугаждаха, че тя би се проявила при най-незначителния повод. Човекът просто обичаше да дава простор на гнева си, а яростните му изблици бяха чести и силни като бури. Гневът бе средство да разклати психиката на противниците му, които сериозно се затрудняваха да различат истинското му раздразнение от показното.

Гарбиани бе начело на холдинг, който държеше монопола по събирането и обработването на отпадъците в Прованс, а към холдинга бе прикрепена мъглява върволица от фирми с най-разнородна дейност. Страстен любител на футбола, той бе собственик на „Рейсинг д’Авиньон“ — клуб, който играеше в първа дивизия. Гарбиани често спонсорираше и състезания по голф, и тенис турнири. Цялата тази дейност бе в услуга на амбициите му и му бе дала възможност да се промъкне във всички среди, а и до известна степен, по един или друг начин — да ги контролира.

Мариус Гарбиани имаше окаяно детство. Беше живял най-напред в Карпантра, а после и в Солт — в дървена колиба в границите на селцето. Баща му бе кантонер и изпиваше нищожната си надница в компанията на майка му. На 12-годишна възраст Мариус вече събираше всичко, което хората изхвърляха. Работеше заедно е един стар вехтошар на име Габриел Анкис. Деляха залъка си в продължение на цели осем години. Когато Габриел почина, за голяма своя изненада Мариус се оказа наследник на доста пари, които ортакът му бе поверил на един нотариус. С тях си купи първо един камион, а после още два. Зае се с битовите отпадъци, като използва момента, когато общините започваха постепенно да се освобождават от тези си задължения, поверявайки ги на частни предприемачи. Ето как той — човекът, към когото жителите на Солт се отнасяха с презрение или в най-добрия случай — със снизхождение, се превърна в опасен и ловък делови мъж, който постепенно иззе тази дейност не само в селата и околните градове, но и в пазарите в Марсилия, Ница и Тулон. Е, трябваше му малко време, за да откупи мястото си сред най-знатните кръгове в областта, и от този момент нататък стана важна личност.

 

 

Мариус Гарбиани влезе във вилата, проектирана за него от известен архитект от Бандол. Бе особено горд с нея, още повече че тя бе обект на много статии в списания за обзавеждане по цял свят. Бе разположена на изхода на Горд. Два хектара парк защитаваха постройката от бетон, стъкло и стомана, която се срастваше с околния релеф. Сградата бе с доста изчистени линии и се разпростираше на три нива, без това да смути пейзажа. А от терасата на първия етаж, където се намираше басейнът с преливник, се откриваше необхватна за окото гледка към долината на абатство Сенанк. Техниката господстваше навсякъде благодарение на гениално изобретена система за осигуряване безопасността на къщата — входната врата, вратите на всички помещения, щорите на прозорците, телевизорите и лампите „отговаряха“ на гласа на господаря на дома или на щракване с пръсти.

Икономката Магда бе побързала да отиде в хола още като видя на контролния екран в кухнята, че порталът се отваря. Начаса бе приготвила питието — чаша дванадесетгодишно уиски „Лафройг“, което господарят й пиеше веднага щом се прибереше. Тя знаеше, че вместо да й каже „добър ден“, ще започне да й крещи да не го безпокои и че после щеше да я залее с лавина заповеди, някои от които си противоречаха.

— Отивам в кабинета — отсече Гарбиани и не каза и дума повече.

Магда бе изненадана от спокойствието на господаря си. Отдаде го на новата му кола. През повечето време той се държеше като малко момче, като лошо малко момче. Тя не се страхуваше от него и може би по тази причина бе най-отдавнашната му прислужница. Беше наясно, че в детството си той бе страдал от липса на обич. Знаеше всичко за този период от живота му и го жалеше. След смъртта на госпожа Гарбиани бе поела задълженията на икономка. Не му противоречеше, бе послушна и покорна, но никога не проявяваше сервилност. Впрочем Гарбиани умееше да бъде щедър, и то — някак неочаквано. Когато синът на Фернан, един от градинарите, претърпя сериозна злополука с мотора си, той плати настаняването му в най-добрата клиника, а след това — и скъпите процедури от възстановителната терапия, продължи да му плаща и надницата, когато след три месеца парите от здравните осигуровки секнаха, и не престана чак докато младежът — вече баща на две малки деца — се възстанови напълно. Отпуската му по болест продължи цяла година.

Гарбиани повика сина си по вътрешната линия. Когато Морган влезе в кабинета, с едната си ръка баща му си играеше с плота за управление на камерите за наблюдение, а в другата държеше чашата с уиски.

— Малката Арну се е върнала. Ще трябва да атакуваме братчето й начаса, защото може да рухне пред сестра си и да й признае всичко.

— Искаш да кажеш, че Алесандра се е върнала?

— Франсоаз Арну ще празнува шестдесетия си рожден ден вдругиден. Така че дъщеричката е дошла за празника. Там ще са всички важни клечки.

— Ти поканен ли си?

— Не се прави на глупак. Знаеш много добре, че никога не са ме канили, нито пък някога ще ме поканят. Впрочем все ми е тая. Ще ги съсипя напълно, а това наистина е много, много по-забавно.

Морган не бе глупак и бе напълно наясно, че на баща му не му беше „все тая“. Винаги го бе боляло, че не е част от близкия приятелски кръг на това старо семейство от Солт. Самият той също страдаше от този факт, но по друга причина. Интересуваше се само и единствено от Алесандра и би направил всичко за нея. Наистина младата жена винаги се бе отнасяла сърдечно към него, но същевременно го държеше на разстояние. А ето че настъпваше момент, когато подготвяният от баща му мръсен удар по семейство Арну най-сетне щеше да я хвърли в ръцете му.

— Поемам контрола над „Вантиве“, вече е решено. Моментът настъпи. Жулиен е в съвършено неизгодна позиция и ще приеме всичките ми условия, а и ще бъде особено доволен, че го измъквам от ръцете на „наследницата“, както я нарича обикновено. Можеш да задвижиш нещата.

— Вече съм го направил.

Мариус погледна сина си с известно възхищение, което обаче се примесваше с доза подозрителност и недоверие.

— Работата е там, че един от членовете на съвета на директорите във „Вантиве“ създава спънки — заяви Морган.

— Кой точно?

— Кристиан Ботие.

— Къде мога да се срещна с него?

— На игрището за голф. Прекарва там почти цялото си време. Предложих му да направим заедно една обиколка, за да поговорим, но той отхвърли предложението ми, под претекст, че сакатата ми игра не била достатъчно основание.

— О, ще се погрижа за него.

— Ами че ти не си по-добър от мен!

— Може би пържолите, които изяждам, са повече от топките, които изстрелвам върху онази зализана ливада, но въпреки това той няма как да не чуе какво му говоря в бара на клуба. Няма да снобее дълго. Ще му покажа няколко документа, които ще го направят смирен и послушен.

— Оставям те да действаш, никак не одобрявам тези методи.

— Не искам подобно нещо от теб…

Да провали „Ла Провансал“, бе последната битка, която Гарбиани си бе набелязал като цел. Вече нямаше какво да доказва, искаше само да се наслади на отмъщението си. Чрез „Вантиве“ щеше да проникне в капитала на фирмата и да придобие мажоритарния пакет акции. Така всичко, което притежаваха семейство Арну, щеше да бъде негово и тогава Франсоаз щеше да дотича при него.

— Ще отпразнуваме това, синко! Да вървим в ресторант „Каплонг“^[1]. Между другото, малката Арну се е върнала у дома с някакъв мъжкар. Запознала се с него в Африка. Изглежда, нещата са сериозни. Успокой се, не е чернокож, а някакъв неопитен младок. От журналистическия бранш. А! По повод кретени като него, дето обичат да си врат носа навсякъде… Днес ми се обадиха от „Еко дю Миди“. Пишели материал за големите семейства в областта. Искам да си с мен, докато давам интервю за вестника.

Морган бе пребледнял като платно. Досега Алесандра бе имала само епизодични връзки, които не го тревожеха особено. А сега, изправен пред това неочаквано препятствие, стисна здраво зъби.

— Ама че физиономия! За Алесандра ли се тръшкаш? Не си го слагай на сърце… Когато разбере в каква безизходица е скъпият й брат и осъзнае, че вече няма никакви пари, нейният бледолик младок ще си плюе на петите.

Гарбиани натисна някакъв бутон и на един от екраните се появи Магда.

— Да, господине?

— Ще вечеряме навън.

После натисна друг бутон и голямо пано от палисандрово дърво закри екраните, придавайки на кабинета мекота и интимност, които бяха в пълен контраст с каруцарския език на собственика му.

Гарбиани бързаше да сподели със сина си тръпката, която изпитваше, щом се качеше в новия си автомобил. Що се отнася до Морган, той не обичаше каквито и да било показни крайности.

— Ще си облека друго сако. Идвам след две минути — подхвърли той.

 

 

Намери баща си зад волана на ферарито — наслаждаваше се на ръмженето на мотора, чийто шум оглушаваше цялата долина.

— Между другото, как мина мачът? — попита Морган, като се настаняваше до баща си.

Едва бе успял да затвори вратата, и Гарбиани бясно потегли.

— Аматьори! Сган от некадърници! Заслужават само да ги рита човек в задника. Казах ти да ми намериш връзки в областта на културата. Изглежда, че в момента хората обичат театъра и операта и ходят доста по музеи. Сигурно на онези в културата им трябват пари… Борели ми каза, че им били отрязали напълно субсидиите.

— Срещнах се с директора на фестивала в Авиньон и с директора на музикалните празници в Оранж. Зависи с кой политически кръг искаш да се сближиш.

— Не ми пука за политиката! Майната й. Искам просто да гледам хубави жени и да си плакна окото.

— Тогава ти трябва фестивалът в Авиньон. Понякога там идват филмови звезди. Само че ще се отегчаваш до смърт в театъра.

— Ти ходил ли си вече там?!

— Да — отвърна Морган.

Но не каза на баща си, че всеки път, когато Алесандра отиваше на някой спектакъл от фестивала, той я следваше неотлъчно. До миналата година тя не бе изпуснала нито едно представление.

— Доста хора ходят там — поде отново разговора Морган.

И като видя слисаното изражение на бащиното си лице, продължи иронично:

— Ще се разнообразиш след контактите си с футболистите. Вече няма да е нужно да крещиш по трибуните на стадиона.

— И какво ще ми донесе това разнообразие?

— Почит и зачитане от страна на общинските съветници, на избраниците на департамента, на твоя приятел Борели, на областния управител, включително и на министъра на културата, чиято кожа ще спасиш, тъй като вече няма бюджет. Ще си осигуриш и признателността на артистите, пресата, първенците, с една дума — на всички. Ще присъстваш на премиерите. И така нататък. Ти обичаш всички тези неща.

— И колко мангизи ще ми струва тази дреболия?

— Пет милиона евро.

Гарбиани се умълча и не проговори чак до ресторанта.

* * *

Жулиен Арну бе под душа от доста време… Изпитваше нужда да измие тялото си от обилната лепкава пот — резултат от лудориите му с Матилд, а също и мозъка си, задръстен от проблеми, които нямаха разрешение за момента, а на всичкото отгоре бяха затрупвани от нови, които изникваха непрекъснато и не им се виждаше краят. Надяваше се, че Матилд ще го измъкне от безизходицата, в която бе затънал. Тя бе направила всичко по силите си — с характерната си нежност и със сръчност, каквато бе срещал единствено у професионалистките. След като се любиха, му бе направила шварц кафе, каквото умееше да прави само тя и не разкриваше тайната си. После бе отишла на работа, като на тръгване за пореден път го бе посъветвала да се види с психотерапевт.

Бе се запознал с младата жена веднага след развода си. Тя работеше като медицинска сестра в болницата на Карпантра, където бе завел дъщеря си Жустин, след като бе паднала от велосипеда си и бе ударила доста лошо коляното си. Тя й бе оказала първа помощ, а на другия ден, когато Жулиен дойде да вземе забравените рентгенови снимки, за да ги покаже на семейния лекар, Матилд бе дежурна. После всичко стана по възможно най-естествения начин. Матилд харесваше Жулиен, защото се любел добре — поне така казваше тя. Не й бе нужно нищо повече. Не му задаваше никакви въпроси и си живееше своя живот, в който Жулиен на практика нямаше никакво значение. Апартаментът й бе весел като самата нея и съвсем непретенциозен. Там той се чувстваше добре и когато бе на ръба на поредната нервна криза, се случваше да прекарва в него цели дни — като в убежище. В такива случаи казваше на близките си и на служителите във фабриката, че отива в Марсилия.

Матилд бе пълна противоположност на бившата му съпруга Каролин. „Властна жена“ — бе му подхвърлила един ден младата медицинска сестра, като се шегуваше нежно с него. С две думи бе охарактеризирала цялата му драма. Жулиен бе под властта на баща си, на сестра си и по фатално стечение на обстоятелствата си бе намерил жена, която му бе стъпила на врата. Задушаваше се и постоянно носеше в себе си усещане за провал, а откакто Реми, по-големият му брат, почина, започна и да лъже. И го правеше с удоволствие. Когато се случи нещастието, Реми бе на единадесет години. Тогава баща му пренесе върху Жулиен надеждите си, но той не отговори на очакванията му. Цял живот го преследваше една и съща сцена. Бе на шестнадесет години и работеше във фабриката по време на лятната си ваканция, когато Франсис Арну студено заяви пред един от надзирателите, че надеждният човек в семейството е Алесандра. На Жулиен му се бе приискало да изчезне някъде начаса, но го възпря споменът за съсипаното от мъка лице на майка му пред ковчега на Реми. Жулиен никога не бе притежавал нито силата, нито волята да се отърве от този призрачен спомен, който невидимо, но постоянно владееше съзнанието му.

Бракът му се оказа пълен провал. Жена му напусна семейното жилище, без да загатне с нещо намеренията си. Двадесет и четири часа след като тя си бе тръгнала, Жулиен получи писмо от някакъв адвокат в Безансон, че Каролин Дорсел, по мъж Арну, иска развод. Шокът от постъпката й и неразбирането на причината бяха еднакво силни. Оттогава бяха изминали осем години. Бе се върнал да живее при родителите си, за да осигури грижи и любов за детето си. По онова време малкото момиченце и баба й се разбираха чудесно. Но откакто навлезе в пубертета, Жустин стана доста агресивна и опасна, при това — по твърде извратен начин. Баща й не оставаше безразличен към нервните й кризи и обляното й в сълзи лице, към внезапните й изблици на гняв, които бързо прерастваха в истерия. Той отстъпваше винаги, защото смяташе, че така компенсира липсата на майка й. Трябваше да заведе дъщеря си на консултация при психотерапевт. Матилд непрекъснато му даваше този съвет, но той нямаше сърце да го направи. Най-вече не му се искаше Жустин да научи за връзката му с Матилд. Тя ревнуваше от всичко, искаше баща си само за себе си, но това не й пречеше постоянно да го обсипва с ругатни. Една вечер, когато се държеше особено гадно, в очите на Жулиен се появиха сълзи. Жустин ги забеляза, но само се изсмя, а смехът й бе жесток и изпълнен с презрение.

Откакто баща му почина, Жулиен бе поел управлението на фабриката. Оказа се слаб ръководител и лош мениджър. На два пъти Алесандра му бе препоръчала да „смени курса“ и да промени поведението си. А от десет месеца насам, откакто тя бе заминала за Африка, се бе оставил на течението и бе обединил капитала на семейното предприятие с този на групировката „Вантиве“ — производители на перилни препарати. Подготвяше това предателство отдавна и тайно, като фалшифицираше подписа на Алесандра. С новия акционер Жулиен бе разработил в „Ла Провансал“ серия синтетични парфюми — в пълен разрез с политиката на баща му и сестра му.

Бе спрял производството на есенциални масла, като постепенно прекратяваше контактите си с доставчици на цветя, маслини, дървесни кори и пренебрегваше поръчките на известните парфюмеристи. Впрочем групировката „Вантиве“ в момента имаше трудности. Преди седмица директорът й го бе уведомил, че ще се оттеглят от общия бизнес с „Ла Провансал“. Как щеше да обясни ситуацията с „Вантиве“ и всичко останало на Алесандра утре? Още повече че адвокатът бе дал ясно да разбере на Жулиен, че рискува да влезе в затвора за подправяне на чужд подпис и използване на документи с фалшиво съдържание.

Облече се, без да бърза, излезе от апартамента, където обаче възнамеряваше да се върне по-късно, и се качи в колата, която бе паркирал на улицата. Включи двигателя, натисна някакъв бутон и почака, докато гюрукът на фолксваген голфа се отвори. После се отправи към фабриката. Не искаше да се срещне с майка си, а още по-малко — с дъщеря си. Утрешният ден щеше да е ужасен. Помисли дали да не се самоубие. Никой нямаше да го оплаче, нито дори Матилд. Бе наясно, че я дели с други мъже. Впрочем този факт му бе безразличен. Всичко му бе безразлично. Все пак имаше още един коз — един вид последна битка за спасяване на честта, с който щеше да създаде проблеми на Алесандра. А що се отнасяше до майка му, бе открил една никому неизвестна тайна за нея, така че просто щеше да я изправи лице в лице със собствената й съвест.

Жулиен натисна педала за газта. Щеше да залъгва сестра си, докато се подпишеше договорът с Гарбиани. После бомбата щеше да избухне.