Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (6)

6.

Алесандра мълчеше. Батист също не бе особено разговорлив. Мислеше за приятелката си и за осеяния й с трагични епизоди живот. Чувстваше, че е безсилен да я утеши, защото за нея нямаше утеха. Бе се разиграла поредната трагедия. Бе умрял човек. Батист имаше усещането, че Ян Салк е бил убит другаде и е бил пренесен в „Ла Провансал“ със специална цел. А най-странното от всичко бе, че в статиите на журналиста за известните личности в областта нямаше нищо, което да предизвика гнева им. Приличаха на ласкателни портрети. Благодарение на опита си Батист надушваше едновременно и съмнителни сделки, и престъпления. Но защо именно това тихо селце бе станало място за уреждане на сметки? Може би престъплението не бе дело на местни хора, а на лица от деловия свят? Въпреки добродушния си вид Салк имаше остър поглед и съвсем не бе беззъб, макар че криеше хапливостта си зад детинската си усмивка… Разполагал е с някакви доказателства и дори с улики. Батист можеше да се закълне в това. Щеше да предложи на директора на „Еко дю Миди“ да направи собствено разследване за вестника. Перо не можеше да му откаже подобно нещо. А резултатите от аутопсията щяха да бъдат неговата отправна точка.

Батист погледна Алесандра. Пътуваха към „Естамине“. Преди да се върне във фабриката, Алесандра трябваше да вземе някои папки. Поискала бе да шофира, за да се съсредоточи върху нещо и по този начин да не се поддава на отчаянието си, което, макар и безмълвно, очевидно я измъчваше жестоко. Франсоаз Арну не разбираше какво става и бе рухнала психически от случилото се. Това бе напълно разбираемо. Щеше ли да помогне на децата си? А ако трябваше да вземе страна, кого от двамата би подкрепила? Алесандра или Жулиен?

— Ако обичаш, набери Жулиен от моя мобилен телефон — помоли го Алесандра. — И ако ти отговори, кажи му, че ще бъда във фабриката към четири следобед и че ще го чакам там.

Батист попадна за пети път на гласовата поща на Жулиен и този път не остави съобщение.

— Каква игра играе брат ми, Батист? Излиза, че след като съм се срещнала с журналиста, съм отговорна за смъртта му!

— О, не.

— Жулиен реагира винаги по този начин. Не поема никаква отговорност. Изключително доволен е, че неприятностите се струпват върху мен. А може да смята, че идвайки във Франция, съм донесла със себе си и лош късмет.

Пристигнаха в „Естамине“ и Алесандра паркира колата. После подхвърли:

— Ами Осин? Защо Жулиен не ме е уведомил, че си е подал оставката?! Би могъл да ми изпрати съобщение по електронната поща. Направи ли ти впечатление, че и мама не бе в течение?!

— Мислиш ли, че ще можеш да влезеш във фабриката?

— В административната част — да, но са забранили всякакъв достъп до производствените помещения и складовете, които са разположени в други сгради. Ама че ужасно положение! Имам чувството, че съм изживяла някакъв кошмар, и се страхувам да не започне отново.

— Кажи ми какво да направя, за да ти помогна?!

— Опитай се да разбереш какво знае Жан Перо и виж какво може да се направи с негова помощ и ако не те затруднява — заеми се с покупките. Опитай се чрез твоите източници да намериш сведения за Ян Салк. Жулиен е отказал да се срещне с него, с други думи, желанието му да го интервюира го е направило подозрителен… Няма никаква логика… Питам се какви ли поразии е направил брат ми… Осин сигурно е знаел нещичко или поне така се надявам. Едно време споделяше всичко с мен… Е, добре, приготвям каквото ми е необходимо и тръгваме…

— Защо ли са убили Ян Салк? — разсъждаваше на глас Батист.

— Казаха, че се е удавил.

— Това твърдят за момента, но… Чуй ме, Алесандра, не трябва да поемаш никакви рискове. А когато със сигурност знаем, че се касае за убийство, ще поговоря с капитана за мерките, които трябва да вземат за твоята безопасност и за безопасността на семейството ти.

— Убийство? Така ли мислиш?

— Не мисля нищо.

Той я притегли към себе си и нежно я притисна в прегръдките си. Разбра, че и тя има подобни съмнения, но за момента действителността бе твърде сурова и бе невъзможно човек да я възприеме веднага. Трябваше й малко време, за да осъзнае, че се бе случило нещо гадно, което дълго щеше да трови живота й…

— Ще направя кафе.

Десет минути по-късно Алесандра слезе от стаята си в салона, а чантата й бе пълна с папки. Носеше и лаптопа си.

— Кой би могъл да го убие? — попита тя, докато си пиеше кафето. — И защо? Изглеждаше съвсем безобиден.

— Следователите ще си свършат работата, а пък аз — моята. Не се тревожи твърде много. Аз съм тук.

— За щастие. Ако трябваше да се изправя сама очи в очи с тази нова трагедия, струва ми се, че щях да зарежа всичко…

— Нямаше да постъпиш така. Ти си силен човек, Алесандра.

— Да вървим, а?

 

 

Пред портала на фабриката дежуреше полицай. А в двора все още имаше две полицейски коли. Разпитът на петдесетте служители продължаваше. Батист тръгна към складовете, а Алесандра се качи на етажа, където бяха кабинетите.

— Алис, ще бъда в кабинета на Жулиен.

— Заключен е, госпожице Арну — отговори й секретарката.

— Ами тогава дайте ми ключа.

— Само господин Жулиен има ключ за кабинета си.

— Откога?

— От последното ви пътуване.

Алесандра вдигна рамене. Наистина тук имаше нещо гнило.

— В такъв случай ще работя в залата в дъното на коридора. Кажете на господин Локар да дойде при мен след половин час с отчета за миналата година и счетоводните сметки от януари досега.

След като затвори вратата, Алесандра стовари папките върху масата и включи лаптопа си. Намери телефона на Осин Бенмалек и му позвъни. Звъня дълго и дълго чака да вдигнат телефона…

 

 

— Вие ли сте, госпожо Бенмалек?

— Алесандра!

— Значи ме позна по гласа, а, Ясмина?

— Гледахме репортажа по телевизията следобед. Беше ужасно. Осин е съсипан. Предполагам, че искаш да говориш с него.

— Да, ако е възможно…

— Той е в лабораторията. Ще ида да го повикам.

През прозореца Алесандра видя как двама служители си тръгнаха. Изглеждаха уморени. Забеляза и Батист, който разговаряше с един полицай. Полицаят сочеше с пръст към земята и му показваше нещо.

— Здравей, Алесандра.

— Здравей, Осин. Ще говоря направо. Искам да те видя час по-скоро.

— На твое разположение съм.

— Ще се видим утре. Не знам кога. Зависи колко време ще съм нужна тук. Да кажем, някъде към три-четири часа.

— Как приема събитията майка ти?

— Ще поговорим утре, ако нямаш нищо против.

Осин затвори. Алесандра бе напълно объркана. Познаваше Осин и Ясмина, откакто се помнеше. Нямаха деца и я имаха за свое дете. Осин Бенмалек я бе научил на всичко, което знаеше. Бе един от най-блестящите студенти в Алжирския университет и бе получил стипендия, за да учи химия в Париж. Искаше да създава парфюми. Само че войната бе попречила на намеренията му. Наложило му се да остане във Франция и цели десет години да работи в цех за щамповане на платове в Авиньон. После се бе запознал с Франсис Арну, който му бе дал възможност да се заеме с истинското си призвание. Бе надарен с уникално обоняние, което начаса разпознаваше трите олфактивни^[1] нотки^[2] на всеки парфюм. Алесандра си спомняше как той я обучаваше и й обясняваше всяка от тях.

Пред очите й и досега бяха двамата с баща й. Те бяха неразделни и разговаряха безкрай в лабораторията, облечени неизменно в белите си работни комбинезони. Осин поглеждаше над малките си кръгли очила с железни рамки и обясняваше на Алесандра какво да прави.

— Отвори внимателно шишенцето и после бавно го поднеси към носа си. Веднага ще добиеш първото си впечатление. То е леко и нетрайно. Това е върховата нотка. Следва средната или сърцевинната нотка — тя не е толкова спонтанна и натраплива, но затова пък по-трайна. Това е „темата“. После идва ред на основната нотка. Понякога тя остава импрегнирана години наред в някоя тъкан, кожа, дърво. Именно благодарение на нея човек се пристрастява към някой парфюм. Той остава в паметта му, защото ароматите, следователно и парфюмите, се запомнят завинаги^[3].

Леко покашляне стресна Алесандра и тя подскочи. Господин Локар бе застанал на вратата.

— Радваме се, че се върнахте, госпожице Арну. За съжаление…

— Благодаря ви, господин Локар. Обстоятелствата наистина са странни. Разпитаха ли ви вече?

— Да. Какво съм правил снощи. Каквото питаха и всички останали. Донесох счетоводните документи, които поискахте.

Тя ги прегледа внимателно. После ги сравни с документите, които Жулиен й бе изпращал, докато бе в Африка. Нещо не се връзваше… Имаше разлика в някои редове в разходната част на отчета. Особено подозрително бе едно име, което фигурираше в отчетите всеки месец — Вантиве. Жулиен не й бе изпращал документи, в които то се споменава.

— Кой е този човек? — попита Алесандра. — Някой нов доставчик?

— Не. Това е производителят на перилни препарати, който стана съдружник на „Ла Провансал“. Вие сте подписали…

— Нищо не съм подписвала. Дори не съм в течение…

— Но… господин Жулиен и майка ви са сложили подписите си до вашия…

— Я ми покажете и тези документи.

— Те са в кабинета на господин Жулиен.

— … за който и вие нямате ключ.

— Не, госпожице.

— Естествено. И какво точно правим с този Вантиве, освен че му изплащаме дивиденти?

— Доставяме му синтетични парфюми.

— Синтетични парфюми ли?!

— Господин Жулиен…

— Не ми пука за господин Жулиен. Дайте ми книгата със списъка на доставчиците.

Алесандра попадаше от една изненада на друга. Защото разбра, че производителите на жасмин, зехтин, лавандула, тим, розмарин, хвойна, с една дума — на всички съставки на естествените парфюми, вече не работеха с „Ла Провансал“.

— Дайте ми и книгата за поръчките, ако обичате.

Аха, пак Вантиве. Каритово масло. Ето и серията козметични продукти, създавани в Буркина Фасо. Господин Локар изглеждаше притеснен. Алесандра го гледаше, без да е в състояние да проговори. Катастрофата бе пълна. Истинско бедствие.

— Виждам, че не сте били в течение. Не мислете, че представям положението в черни краски за удоволствие. Просто съм длъжен да ви кажа истината. От пет месеца имаме проблеми с трезора. Банката прие да покрие надниците и задълженията на работниците за юни и юли. Ако до края на август няма промяна, вероятно ще ни задължат да им представим баланса. Тазсутрешната трагедия не оправя нещата, освен ако, докато трае разследването, не замразят дейността ни. Защото това би ни дало малко време, за да си поемем глътка въздух.

Алесандра стоеше неподвижно като статуя. Тялото й не реагираше. А разумът й сякаш се давеше в плаващи пясъци.

Четиридесетте години усилия на баща й бяха унищожени. Предприятието на семейство Арну произвеждаше синтетични парфюми. „Ла Провансал“ бе се превърнала в посмешище в професионалните среди! Тя стана, но бе принудена отново да седне в креслото. Краката й отказваха да й служат.

— Не се ли чувствате добре? Чаша вода? — предложи със заекване Локар, който бе доста притеснен.

— Да, ако обичате — проговори с неимоверно усилие Алесандра.

Жулиен я бе предал. А най-лошото бе, че бе предал и баща си. Бе фалшифицирал документи. Бе станал престъпник. Мръсник, при това — и подлец. Укриваше се, докато бурята отмине. И какво общо имаше Ян Салк с всичко това? Дали не бе открил нещо. А Жулиен…

Локар се върна с чаша вода. Отвори прозореца и седна до младата жена. Алесандра изпи на един дъх водата със затворени очи. Надяваше се, че щом в гърлото й влезе последната глътка, ще се събуди и кошмарният сън ще е свършил. А един глас й нашепваше: „Четирима мъже…“. Тя простена. Локар подскочи.

— Извинете ме.

— Разбирам ви. Какво трябва да направя сега?

— Още не знам. Разчитам на вашата дискретност. Персоналът не трябва да научава нищо. Моля ви отсега нататък да докладвате само и единствено на мен и да ме уведомявате за всичко, което брат ми прави или нарежда да се прави. Това е в интерес на предприятието. Ами представителят на синдиката? Той не направи ли някакво възражение след промяната на стратегията?

— Не, госпожице.

— Благодаря ви, господин Локар.

Алесандра остана сама. Жулиен щеше да отиде в затвора. Измама. Подправяне на подпис. Фалшифициране на счетоводни документи. Щяха да му дадат най-малко пет години. А „Ла Провансал“ щеше да фалира! Внезапно изпита срам. Заради брат си, заради майка си, заради самата себе си. Какво ли щеше да си помисли Батист за семейството им?! Толкова се гордееше с успехите си в Африка, а сега всичко пропадаше, защото Жулиен бе не само некадърник, но и негодник. Упрекваше се, че докато бе в Угадугу, не бе преглеждала по-внимателно документите, че не бе проверила доколко достоверни бяха слуховете за затрудненията на фабриката. Бе изцяло отдадена на щастието си, на любовта си с Батист. Бе решила, че никога вече няма да я постигне нещастие. А днес то се стоварваше върху нея като гръм върху стар дъб. Ако Батист си вдигнеше чуковете и побегнете, като разбере, че бъдещият му зет е мошеник и крадец, тя нямаше да го упрекне. Жулиен бе очернил цялото си семейство.

Вътрешният телефон звънна. За каква ли нова катастрофа щяха да й съобщят сега?

— Капитан Риготие иска да разговаря с вас — чу тя гласа на Алис. — Да ви свържа ли?

— Да. Слушам ви — каза Алесандра уморено.

— Бих искал да ви видя възможно най-скоро.

— Елате веднага. Аз съм във фабриката.

— Идвам след десет минути.

— Чакам ви.

Алесандра с усилие стана от стола. Отиде до прозореца и си пое дълбоко въздух. После се върна до масата и седна отново. Бе изтощена до крайност. Напълно объркана. Съсипана. Унищожена. След четвърт час капитан Риготие влезе при нея заедно с Батист.

— Срещнахме се долу — обясни Батист.

От пръв поглед той разбра, че Алесандра не е на себе си.

— Батист, би ли отишъл да донесеш още един стол?

Нямаше нужда Батист да си прави този труд, защото Алис вече носеше стол. Капитанът изглеждаше също толкова притеснен, колкото и господин Локар. Алесандра отгатна какво са открили следователите — Ян Салк е бил убит.

— Резултатите от аутопсията показват, че Ян Салк е умрял от удавяне, но преди това е бил упоен и приспан. Донесли са го в безсъзнание до резервоарите, като очевидно са минали през прозореца. Смъртта е настъпила между полунощ и един часа сутринта вследствие на потапяне на главата във водата. Приспивателното е било вкарано в тялото около двадесет и два часа. Още не знаем какво точно е било то. Имахте ли време да помислите върху въпроса, който ви зададох тази сутрин: дали имате неприятели.

— Не, не. Нямах време да размишлявам. Извинете, но има и други неща, които…

— … които биха могли да имат нещо общо с разследването?

— Не зная.

— Очакваме резултатите от лабораторията. Не открихме отпечатъци… Има само отпечатъци на хората, работещи в сградата. Госпожице Арну, имаме нужда от вашата помощ. Върнали сте се от Буркина Фасо преди три дни. Дали сте интервю на Ян Салк, а на другата вечер към двадесет и два часа, а може би и по-рано, той среща убиеца си, който може и да не е действал сам. Никой не е чул стъпки, но намерените следи от обувки правят предположението ми напълно правдоподобно.

— Салк ни спомена, че му предстои среща с Мариус Гарбиани. Каза ни го вчера сутринта — уточни Батист.

— Вече разговаряхме с господин Гарбиани. Срещата е била изключително сърдечна. Думите му бяха потвърдени от сина му Морган, въпреки че той е присъствал само на началото на интервюто. Господин Гарбиани-баща се е обадил по телефона на директора на „Еко дю Миди“, за да му благодари. Господин Перо, който дойде за разпознаване на тялото, потвърди казаното от него.

— Намерихте ли документите му за самоличност? Нищо ли не е откраднато от бюрото му във вестника? — попита Батист.

— Мотоциклетът му бе паркиран на площада близо до уличката, където е живеел. Намерихме и раницата му, в която бяха личните му документи, също и една флашка, а в багажника имаше и някои други документи.

— Значи причина за убийството не е бил обир — заключи Батист.

— Очевидно не.

— А какво съдържа флашката?

— Готовите вече статии за поредицата интервюта.

Алесандра не проговори по време на целия разговор. Слушаше разсеяно двамата мъже. Думите им достигаха до съзнанието й като два блъскащи се един в друг словесни потока. Брат й — убиец?… Невъзможно. Мошеник, подлец, но и убиец, защото Жулиен бе разрушил семейното предприятие и така символично бе убил и баща си…

— Госпожице Арну, възможно ли е някой от конкуренцията да се опитва да ви навреди? Помислете добре. Някакво отмъщение? Имате интереси в Африка, може би там има някаква следа, която бихме могли да проверим?

— Честно казано, не виждам каква. Та аз се върнах във Франция едва преди три дни…

Алесандра замълча. Да не би убийството да имаше нещо общо с онова, което тя откри в счетоводните сметки и управлението на Жулиен? Но в такъв случай не беше ли то един вид предупреждение… А дали и Жулиен не бе в опасност? Мислите й препускаха бясно. Искаше й се да сподели подозренията си с Батист.

— Предполагам, че сте задали тези въпроси и на брат ми? — попита Алесандра, за да спечели време.

— Да.

— А мога ли да знам какво ви отговори той?

— Даде ми същия отговор като вас. Позволявам си да бъда настойчив, защото имаме оскъдна информация. И за да бъда напълно откровен — не разполагаме с почти нищо. Случилото се е дело на професионалисти. Ако имате нещо, за което да се заловим…

Алесандра изживяваше нечовешки мъки. Бе напълно наясно, че не бива да хитрува, но как можеше да издаде нередностите, които бе извършил брат й?

Батист я наблюдаваше. Забеляза борбата, която водеше със себе си. Не можеше да се намеси. Предугаждаше, че след като бе проверила щателно счетоводните документи, бе открила онова, от което се боеше. Впери настойчиво погледа си в нея, за да я насърчи да говори. Алесандра стана, направи няколко крачки и отиде до прозореца. В някой от кабинетите звънеше телефон, един от камионите в двора тъкмо потегляше за някъде. Алесандра стоеше с гръб към двамата мъже. Накрая заговори:

— Току-що открих някои неща, но все още не зная доколко далеч се простират последиците от тях. Така че ви моля да проявите изключителна дискретност по отношение на онова, което ще споделя с вас, защото под въпрос е работата на петдесет и трима души или, с други думи — затварянето на фабриката. Това не е шантаж, а ужасната гола истина.

После се обърна към тях. По бузите й се стичаха сълзи. Не седна, а се облегна на стената. Обясни им какво й бе показал господин Локар, разказа как брат й е подправил подписа й, не пропусна и че групата „Вантиве“ е станала съдружник на фирмата. Уточни пред капитан Риготие, че за момента не подава никакво оплакване срещу брат си. Най-напред бе необходимо да се разплетат обърканите конци и да се потърси начин за спасяването на „Ла Провансал“.

Алесандра бе възвърнала спокойствието си. От нея дори лъхаше известна студенина. Сякаш току-що се бе сдобила с непобедимо оръжие, което възнамеряваше да използва, без да й мигне окото.

— Не зная нищо за групата „Вантиве“, на която „Ла Провансал“ продава синтетични парфюми. Никога не сме произвеждали такива — от създаването на фабриката за сапуни от баща ми до неотдавна… Не мога да уточня кога точно са се променили нещата, но датата е съвсем скорошна. „Ла Провансал“ винаги е произвеждала естествени парфюми и именно на тях тя дължи славата и репутацията си.

Капитанът не я прекъсна нито веднъж, а я остави да следва хода на мислите си на глас.

— Брат ми не е убил Ян Салк, нито пък е накарал да го убият. В това съм сигурна. Не мога да ви кажа нищо повече. А дали журналистът е разследвал други фирми, освен онези, чиито представители е интервюирал за серията репортажи, посветени на областта?

— Неговият директор и главният му редактор ни увериха, че не е правил подобно нещо. Били му възложили след тези статии да отрази фестивалите в областта. Бяхте откровена, ще ви отвърна със същото. Всичко води до убеждението, че престъплението е свързано с вашето предприятие — пряко или косвено. Това, което споделихте с мен, съвпада с някои елементи от разследването, а именно — че убийството е дело на професионалист.

— Изложени ли са на опасност госпожица Арну и членовете на нейното семейство? — попита Батист.

— Не казвам „да“, но имам известни съмнения. Все пак, бъдете внимателни, бдителни. Обадете ми се при най-малкото подозрение…

Капитан Риготие стана и се сбогува.

Батист прегърна Алесандра. Тя не помръдна. Залюля я нежно като дете. Галеше косите й. Бе напълно наясно с размера на пораженията във фирмата — в краткосрочен и дългосрочен план, а също и с безсилието на Алесандра. Трудно му бе да сложи в ред мислите си, не бе в състояние да разсъждава. Умът му бе скован от ужасното положение. Но все пак трябваше да предприеме нещо, да действа, да спаси Алесандра, да й помогне.

— Връщаме се у дома — прошепна й той.

Алесандра кимна с глава. По бузите й отново се затъркаляха сълзи, които тя избърса с опакото на ръката си.

— Ще взема папките — каза тя, като се освободи от прегръдката на Батист. После вдигна телефона и повика Алис.

— Тръгваме си. Ще дойда утре малко преди обяд. Предупредете господин Локар.

Батист й помогна да отнесе папките в колата и седна зад волана, а щом пристигнаха в „Естамине“, се зае с вечерята. Надяваше се, че Жан Перо ще свали картите на масата. А той, Батист, щеше да направи собствено разследване със или без съгласието на директора на „Еко дю Миди“. Очевидно Салк е знаел нещичко и някой се е канел да натопи „Ла Провансал“. Само че кой? И защо? Отговор нямаше. Не му бе останало време да пазарува, така че направи салата с продуктите, които намери в хладилника. Претопли във фурната остатъка от печеното и нареди масата за вечеря на терасата. Не се решаваше да обезпокои Алесандра. Очевидно тя имаше нужда да бъде сама.

 

 

Жан Перо сигурно все още бе човекът, когото добре познаваше — приветлив, любезен, с остър като бръснач ум, не оставящ нищо на случайността. Но същевременно държеше много на собственото душевно и физическо удобство, дори с риск да го сметнат за демагог. Дълго и старателно се бе възпитавал как да проявява гъвкавост и я използваше без всякакви скрупули. Батист щеше да се опита да го задържи на своя страна, да го направи свой съюзник. Очертаваше се деликатна битка.

Сега, след като знаеше за затрудненото положение, в което се намираше „Ла Провансал“, и за престъпленията, извършени от брата на Алесандра, трябваше да играе твърдо и решително, за да не събуди подозренията на своя колега по перо. Какво ли е знаел Салк и откъде е черпил информация? И само един ли е бил източникът?

— Е, как върви? Справяш ли се?

Батист не бе забелязал Алесандра, която бе застанала до кухненския прозорец.

— На война като на война!

Съжали за горчивото си чувство за хумор. Тя пак бе плакала, защото очите й бяха зачервени.

— Да ти предложа ли питие? Какво пие твоят приятел?

— Червено вино, освен ако с възрастта не е минал на уиски или пък на вода…

— В такъв случай — червено вино за всички. Имам едно прекрасно „Жигондас“^[4] от „Шато дьо Триньон“ в избата. Но да се върнем на нашите проблеми. Смяташ ли, след всичко, което чу преди малко, че той ще ни помогне?

— Остави ме да опитам. Това си е моя битка. Нека всеки си остане в неговата област. Добре направи, че каза на капитана какво е положението във фабриката.

— Бях в шок. Дори нямах време да размисля. Направо се хвърлих в дълбокото. Е, толкова по-зле за Жулиен. Трябва да спасим „Ла Провансал“. Почакай… Чувам шум от кола. Сигурно е твоят приятел Перо.

Директорът на „Еко дю Миди“ пресече двора на „Естамине“ с решителни крачки. Жан Перо изпитваше повече досада, отколкото тревога от смъртта на Ян Салк. Батист познаваше твърде добре тайните на журналистическия занаят и психологията на неговите играчи, за да разбере веднага, че нещо не бе както трябва. Да, нещо не се връзваше. Така или иначе, двамата с Перо единодушно изказаха мнението си, че щом медиите се заемат с някое престъпление, объркват работата на ченгетата и променят хода на следствието.

— Аз съм от другата страна на барикадата — въздъхна Жан Перо. — Направо нямам думи за положението, в което се намирам. Не мога да използвам събитието, което така или иначе засяга моя вестник, и нямам право да го превърна в сензационна новина…

Бе постъпил във вестника преди тридесет години като журналист на свободна практика. Тогава ежедневникът излизал в тираж 500 000 екземпляра и се разпространявал в седем департамента. А днес бе цяло чудо, ако „Еко дю Миди“ достигне 150 000 екземпляра. Пък и можеше да се купи единствено във Воюпоз, Буш дю Рон и Алп дьо От Прованс. Перо бе минал през всички стъпала на занаята и сега бе директор. Така че на него се падаше тежката задача да трепери за резултатите и да бяга от сензациите.

— Ние сме сравнително сговорчиви. Така че статиите на Салк се вписваха чудесно в политиката ни и отговаряха на очакванията на читателите ни, въпреки че понякога той не се съобразяваше с обидчивостта им. Смъртта му е ужасен шок. Така или иначе, нашата професия е длъжна да бъде в услуга на истината — заключи той.

— Настоявам да бъдеш колкото се може по-дискретен, защото само така час по-скоро ще извадим на бял свят мотивите за престъплението — заяви Батист.

Перо каза, че вече бил уредил този въпрос с полицията, главния прокурор и следователя. Е, изтичала информация тук-там, но най-важното било да не се насърчават и подхранват лъжливи изявления. Така че нито Алесандра, нито някой друг член от семейството не трябвало да се съгласява на интервюта.

Симпатията, която двамата мъже изпитваха един към друг, не успя да допринесе за разведряването на атмосферата по време на вечерята, която при други обстоятелства би била изключително приятна.

— Правя собствено разследване. Заради Алесандра. Съгласен ли си да обединим силите си, или предпочиташ да действаш сам? — попита Батист.

Жан Перо не отговори веднага. Запали си пура, която извади от кожена кутия за пури. Предложи на Батист, но той отказа. Дръпна силно, издуха дима и едва тогава каза:

— Почти съм сигурен, че Салк е открил нещо голямо и че се е готвел за удар. Но не разбирам какво общо има „Ла Провансал“ с всичко това. Не откриха нищо в компютъра на бюрото му. А и програмистите ме уведомиха, че са го преровили десет часа преди Салк да бъде убит. Посетих приятелката му. Тя не знае нищо, не разполага с нищо, а и Салк не й е казвал нищо. Бременна е в четвъртия месец. Не бях особено настоятелен. Виждаш каква трагедия изживява това момиче…

— Готвел ли е някакъв материал извън портретите на личностите от областта, за които ни разказа?

— Не, но той работеше и за други издания. А и твърде е възможно да е изчаквал, докато събере достатъчно доказателства, преди да нареди окончателно пъзела и да проговори. Това бе напълно в стила му. Защото бе педантичен и потаен…

Перо погледна Алесандра. Тя бе изиграла прекрасно ролята си на домакиня, но не бе казала нищо извън учтивите думи, които се изискваха от възпитанието и от протокола по сервирането. Директорът на „Еко дю Миди“ изглеждаше развълнуван от красотата й, но и доста изненадан от мълчанието й.

— Вие какво мислите, госпожице Арну?

— Моля ви, наричайте ме Алесандра. За момента не мисля нищо. Още съм в шок. Не разбирам абсолютно нищо.

— Имаш ли нещо против да се срещна с приятелката на Салк? — попита Батист своя колега.

— Клетата, вече се е срещнала с полицаите. В нейното състояние… Не, разбира се. Върви. Върши си работата, стари приятелю. И ще дадеш на мен изключителните права за статията си, ако откриеш нещо.

— Няма да има никаква статия, докато виновникът не бъде открит, а случаят — приключен — отсече Батист.

Решението му като че ли удовлетвори напълно Перо.

Батист имаше усещането, че неговият колега не играе честно. Двамата с Алесандра използваха топлата нощ, за да си поотдъхнат. Батист бе заключил желязната врата и бе затворил капаците на прозорците, които малко му се опънаха, защото никога не бяха затваряни, а после премести колата на друго място, за да не се вижда от улицата. Имаше голяма вероятност да ги нападнат журналисти, след като новината се разпространи по националните канали.

— Какво мислиш, Алесандра?

— За господина ли? Не съм много наясно. А и никак не ми се иска да си създадеш проблеми, ако започнеш самостоятелно разследване.

Нямаше значение, че Сафиату я бе уверила, че младият бял мъж, с когото правеше „разни работи“, нямаше да умре. В края на краищата, бе напълно възможно да се е заблудила. Да е объркала лицата. Бе мислила за предсказанието през цялата вечер, през цялото време, докато траеше вечерята. Също и за Батист. Държеше се с нея по начин, достоен за пример. И въпреки че Перо й бе причинил ново безпокойство, вместо да я утеши, усещаше твърдостта на Батист и решителността му да я закриля и да задейства способностите си на следовател, за да й помогне.

— Ами Жулиен? Какво да правя с него?

— От разследващия екип възнамеряват да разговарят с него утре сутринта. Не може да се скрие, защото е притиснат отвсякъде. Ние пък имаме много работа със счетоводните документи. Научих доста неща в тази област, докато правех репортажи, така че бих могъл да ти бъда в помощ. Но вече стана късно, така че да вървим да спим. Утре ни чака нов ден.

Алесандра не се противопостави и „Естамине“ скоро потъна в мрак.