Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (11)

11.

Както всяка сутрин, откакто Осин Бенмалек бе поел отново ръководството на лабораторията в „Ла Провансал“, двамата с Алесандра правеха разбор как върви новата козметична линия. Този ден заедно с нея бе дошъл и Батист. Осин им подаде метален цилиндър, който съдържаше бяла каша.

— Помириши тази смес от смола и борова кора — подхвърли той гордо.

— Страхотно!

— Отгатни как получих този аромат — каза той с хитър поглед.

— Предполагам, с помощта на разтворител?

— Да, но не какъв да е… Естествен.

— Въглероден двуокис?

— Да, отговорът наистина е съвсем прост! Държах го под налягане на по-малко от 40 атмосфери в продължение на петнадесет минути. Въглеродният двуокис се втечни. Тогава потопих боровата кора, която отдели аромата си, без да се налага да я загрявам. А щом се изпари, не остана и следа от разтвора… Сто процента екологичен парфюм.

— Осин, ти си направо гений! — възкликна Алесандра и го прегърна. — Батист, ти присъстваш на изключителна премиера.

Желанието за живот се завръщаше у Алесандра. Ентусиазирана от това съдбовно откритие, тя започна да говори на Батист за света на парфюмите, като по този начин му предостави материал за статията му.

— Има седем големи семейства парфюми^[1]. И всяко от тях се дели на подсемейства или подкатегории според специфичния начин, по който се извлича ароматът. В първото семейство са хесперидните аромати. Те обхващат нежните миризми на цитрусовите плодове и бергамота. Във второто семейство влизат флоралните есенции като лавандулата, туберозата и розата. После идва ред на различните сортове папрат с ухания на подправки, следват шипровите^[2] видове с дъх на мъх, след тях пък се нареждат дървесните видове — сандалово дърво, кедър, пачули, индийски троскот. Шестото семейство е на амбровите благоухания с омайващ мирис на кехлибар, често леко напоени с ванилия, които ни отнасят в екзотичния Ориент. Последно е семейството на кожените аромати, дразнещи обонянието с миризма на тютюн и кожа.

Алесандра хвърли поглед към Батист.

— Наред ли е всичко? Следваш ли мисълта ми? Всичко ли разбираш?

— Новопокръстеният се присъединява към вярата — отговори й той със смях.

— Има различни методи ароматът на парфюмите да се „хване в плен“. На първо място — чрез дестилация. При него ароматът се извлича чрез изпарение.

 

 

Алесандра се отправи към един аламбик^[3], поставен върху серпантина тръби, и докато Осин обясняваше метода, тя сочеше с показалец пътя на химичния процес.

— Растенията се поставят тук — каза му тя, показвайки му резервоара. — Това е екстракторът. После се заливат с вода в съотношение от пет до десет към едно, а после сместа се затопля. Изпаренията, които се отделят, улавят и задържат аромата на растителната смес. В края на процеса те се кондензират и чрез изстудяване се получава есенциалното масло.

Батист си водеше бележки. Авторитетният седмичник, за който работеше, щеше да публикува обзорен материал за съставките, процесите на производство на биологични козметични продукти и козметичните серии, по които се работи в момента.

— Вторият метод е методът на екстракцията^[4]. Съставките се смесват с разтворители и вода, а после се загряват до шестдесет градуса. Използват се летливи разтворители като етанол, метанол и бензол, защото целта е след декантиране да се получи силно миризлив восък с изключително силен аромат, наречен конкрет^[5]. Впоследствие восъкът се смесва със спирт. Сместа се затопля, а после се изстудява и по този начин се отстранява присъстващата в нея мазнина. Получава се така нареченото „абсолю“^[6]. Есенциалните масла съдържат по-голямата част от върховните нотки на парфюма, докато субстанцията абсолю се използва за формиране на основната нотка. Тя е трайна и с аромата си маркира аурата на този, който ползва парфюма.

Алесандра спря за миг експозето си и намигна на Осин, докато Батист старателно пишеше, все така загрижен да не пропусне нещо.

— Не всички есенции освобождават парфюма си по този начин. Някои са по-крехки и не понасят да бъдат затопляни. Така е с жасмина, туберозата и нарциса. В такива случаи се практикува енфльоражът^[7]. Цветовете внимателно се разстилат върху поставка заедно с някакъв вид мазна материя, като цветовете се сменят всеки ден и така, докато мазната основа се насити с техния парфюм. После тя се обработва с алкохол. И в тези случаи абсолю се отделя след изпаряването.

Алесандра възторжено и с обич стисна ръката на човека, когото вече считаше за свой баща.

— Осин току-що завърши процеса, при който се каптира ароматът на суха материя — като боровата кора, например, без да се затопля и чрез използване на естествен разтворител — въглероден двуокис. А това си е доста трудно упражнение.

— Да, но накрая получаваме стопроцентов екологичен продукт. Това ще отнеме време.

— Мисля, че всичко това се случи точно когато трябваше, Осин. След като приключа обиколката на доставчиците, ще се заемем с клиничните тестове.

Тестовете, предназначени да установят дали има токсично влияние върху клетките, вече бяха готови. Оставаше пач-тестът, който се извършваше върху доброволци, за да се установи степента на възможни алергии по кожата. Младата жена, върху чиито плещи вече лежеше „Ла Провансал“, бе силно обнадеждена. Скоро козметичната линия щеше да поеме по пътя си.

* * *

Алесандра възнамеряваше да поднови връзките, някога създадени от баща й и прекъснати от Жулиен. Бе горда, че Батист я придружава, при това — като репортер на световноизвестен и авторитетен седмичник. По този начин тя искаше да привлече вниманието на читателите към скъпия й Прованс, да покаже на света значението на областта и достойнствата на жителите. За тях бе въпрос на чест щедрата земя да продължи да дава редки и изискващи много грижи продукти благодарение на знанията, които бяха наследили от прапрадедите си.

Младата жена не си затваряше очите пред факта, че трагедиите от последните седмици бяха хвърлили черна сянка върху професионалните й контакти. Разбираше как стоят нещата, но все пак се надяваше да си възвърне доверието на онези от тях, с които се бе запознала, докато придружаваше баща си в ежегодната му обиколка на доставчиците.

Проклятието също оказваше своето влияние. Франсоаз Арну й го напомняше всеки ден, а и всеки ден гласът на Сафиату идваше неканен в мислите й. Значи следващите жертви щяха да бъдат един млад и един възрастен мъж. Трепереше за живота на Батист и на Осин. Бе започнала да харесва много Матис. Той укротяваше агресивността на Жустин, но Алесандра знаеше също така, че той я води по опасен път. Бе разговаряла по този въпрос с родителите му и от този момент и те започнаха неотлъчно да бдят над двамата млади хора. Поведението на Жустин изненадваше обкръжението й. Поне външно не изглеждаше ни най-малко наранена от смъртта на баща си. Алесандра почти можеше да се закълне, че напротив, смъртта на Жулиен бе донесла облекчение на девойката. Батист бе съгласен с нея. Сега Жустин прекарваше голяма част от деня при Франсоаз Арну, гледаше филми по канал „Супер 8“ и DVD-та със записи на филми за семейството. След развода на Жулиен баба и внучка бяха сключили здрав съюз, който се бе оказал сполучлив начин да лекуват взаимно раните си. Животът във „Ванс“ криво-ляво се успокояваше, същото важеше и за „Ла Провансал“ и на двете места всеки влагаше своя принос в тази посока.

Батист направи ново предложение за брак на Алесандра. Тя каза „да“ с огромна благодарност към мъжа, когото принуждаваше да споделя проблемите й от последните дни. Срамуваше се, че има такова мрачно наследство — толкова покосени от смъртта и такива, на които тази страшна участ предстоеше. Двамата решиха да изчакат една година, преди да се оженят, от уважение към траура на семейството, а и за да може Алесандра да се посвети изцяло на фабриката. Тя не само трябваше да създаде, произведе и продаде нова козметична линия, но и също да възстанови традиционните за фабриката продукти, да ръководи съдружието в Бобо-Диуласо, фирмата за внос-износ в Уагадугу и да работи върху приложението на маслото от карите в биологично чисти продукти. Налагаше се да се изправи лице в лице срещу сложните обстоятелства, при които съдружникът „Вантиве“ излизаше от „Ла Провансал“. Като спираше производството на фабриката, предназначено за търговеца, Алесандра се изправяше пред деликатни финансови проблеми. Не се съмняваше, че банките неотлъчно следят действията й. Трябваше да ги убеди, че новите оферти, които на практика представляваха просто закърпване на старите, щяха да са рентабилни в кратък и средно дълъг срок. Финансистите не искаха и да чуят за „дългосрочни планове“.

Батист бе приключил проучването на документите във флашката на Салк. Установи неподлежащо на съмнение участие на чужди фирми в откупуването на „Ла Провансал“ чрез групировката „Вантиве“. А в една или зад една от тези фирми се криеше Мариус Гарбиани… Салк не разполагаше с доказателство или го бе открил едва в последните мигове на живота си. Беше убит заради разкритията си. Фабиен, младежът, който бе помогнал на Батист да разплете сложната дигитална загадка, смяташе, че части от данните, с които е разполагал Салк, са били изтрити или пък са ги изтъргували, за да объркат следите, и затова са посегнали на личния компютър на журналиста. Батист не бе споделил разкритията си с капитан Риготие. Чакаше нещо, без да знае точно какво. А за да разкрие схемата, трябваше да е сигурен, че Алесандра не рискува нищо. Нито пък „Ла Провансал“. Ето защо инстинктът му подсказваше да бъде предпазлив. Били са наети професионални убийци — престъпници, които принадлежаха към международна мрежа, владееха улицата и без да им мигне окото, използваха мафиотски прийоми. Батист вече се бе сблъсквал е тях, докато разследваше търговците на оръжия. Едно нещо го учудваше — липсата на пропорция. Защото международните фирми в документите бяха много, а „Ла Провансал“ — просто капка вода в Средиземно море. Статията за производство на био парфюми бе добре дошла за Алесандра, но освен това даваше възможност на Батист да продължи разследването си, защото имаше повод да се среща е главните действащи лица в тази занаятчийска сага, а сред тях може би се криеше убиецът на Ян Салк. Размишляваше как да се срещне с Морган Гарбиани. Той дърпаше конците на холдинга по-добре от баща си. Никога не го бе виждал на живо, а само на снимка, а от нея бе разбрал, че трябва да действа с изключителна предпазливост.

* * *

„Епик“ представляваше дискретна постройка, изгубена насред полето. Собственикът й Орелиен дойде да посрещне Алесандра и Батист на обраслата с треволяци пътека, която водеше към дома му. Бе се заселил в този кран преди близо петнадесет години и оттогава обикаляше със сърп в ръка и раничка на гръб покрай храсталаците, примесени с варовикови скали, и бродеше неуморно из ливадите. Розмаринът, добре познатата хвойна и нежната мащерка, които растяха на воля из околностите на Банон, чубрицата от околностите на Форкалкие със своята остра миризма и ароматната мащерка, покрила хълмовете на Люберон, го привличаха неудържимо и той постоянно се катереше по стръмните каменисти пътечки, където се осмеляваха да ходят само козите. „Дебненето“ на ароматни треви нямаше тайни за Орелиен, а събраните растения бяха първокласни, защото растяха в диво състояние сред природата.

От „Ла Провансал“ се бяха обърнали към него, защото биологично чистите продукти бяха негов приоритет и Орелиен бе безспорният номер едно сред експертите по биокултури.

Алесандра и Батист посетиха тези очарователни места и изпитаха неописуемо щастие. Полските щурци изнасяха своята серенада, въздухът бе напоен с хиляди аромати, лек бриз освежаваше горещия юлски ден. Батист бе включил миниатюрен диктофон и записваше обясненията на Орелиен. Полагаше огромни усилия да не изгуби нито думичка от неговия разказ, но същевременно му се искаше да се наслади до насита на този земен рай. Алесандра забравяше ужаса, в който живееше, откакто се бе завърнала във Франция, и се съживяваше сред тази баня от диви парфюми, които укрепваха тялото и успокояваха духа. Потъваше в корените на растенията, като пиеше живителния сок от сърцевината им. Орелиен обеща да даде половината от урожая си на „Ла Провансал“. Обясни на Батист колко е горд, че допринася за успеха на предприятие, в което даровете на природата се поставяха на пиедестал.

Слънцето хвърляше към земята последните си огнени лъчи, когато Алесандра и Батист се прибраха в „Естамине“. Тази експедиция бе пречистила телата и душите им от тревогите и страховете, изпитани през последните седмици. Тя даде старт и на нов етап в изправянето на крака на „Ла Провансал“. Беше важна за самата Алесандра, за тях двамата и за живота им като двойка. Ходенето пеша ги бе изтощило. Вечеряха набързо и се качиха на горния етаж, за да си легнат. Алесандра, която бе изключила мобилния си телефон, намери съобщение — един от банкерите я канеше на среща в клона на банката в Солт в девет часа на следващия ден.

* * *

— Как така ми отказвате? — повтаряше объркано Алесандра. — Миналата седмица господин Ариг ме увери, че молбата ми за заем ще бъде одобрена! Искам да се срещна с него.

— Съжалявам, госпожице Арну, но директорът ще отсъства три дни — отговори срамежливо съветникът.

— Предполагам, е на семинар? — изсъска Алесандра вън от себе си.

— Не. Отиде в централата ни, в Париж.

— Но в такъв случай бихте могли да се свържете с него!

— Невъзможно.

— Очевидно! — каза иронично Алесандра. Тя не беше наивна и разбираше стратегическите похвати на служителя. — Но защо вие ми съобщавате, че ми е отказан заем? Обикновено господин Ариг се занимава лично с „Ла Провансал“.

— Той замина вчера сутринта, а отговорът пристигна рано следобед. По тази причина прецених, че е добре да се свържа с вас преди неговото завръщане, за да можете да вземете мерки. Напомням ви, че ако отвореният кредит от петдесет и четири хиляди евро не бъде изплатен в рамките на четиридесет и осем часа, ще бъдем принудени да уведомим „Банк дьо Франс“.

Алесандра имаше неприятното усещане, че младият служител срещу нея й декламира урок, в истинността на който и самият той не бе убеден.

— А заместник-директорът е…

— … в отпуск по болест.

Алесандра стана и излезе от кабинета, без да се занимава повече със събеседника си, и хукна да намери Батист, който я чакаше на терасата на кафене „Тийол“. Завари го да чете спокойно вестници.

— Нещо не се връзва. Някой блокира действията ми с банките.

— Мариус Гарбиани — подхвърли шепнешком Батист.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Ще пиеш ли едно кафе, или искаш да тръгваме веднага?

— Да тръгваме. Имам чувството, че цялото село ме наблюдава.

 

 

Като се завърнаха в „Естамине“, Алесандра обясни на Батист, че без този кредит фабриката ще е принудена да обяви несъстоятелност. Вече тридесет години баща й работеше с тази банка и въпреки че въпросният господин Ариг бе в нея само от четири години, знаеше много добре как да се държи с „Ла Провансал“ и семейство Арну. Провалът на Жулиен, опетнил безупречната доскоро репутация на фабриката, оправдаваше до известна степен поведението му.

— Има само едно решение: да се ипотекира „Ванс“. Защото „Естамине“ няма да стигне. В противен случай останалите три банки ще се оттеглят. Наистина ли си сигурен, че е Гарбиани?

— Методът е класически. Може би отивам твърде далеч, но твърдя, че този метод дори слага подписа си под убийството на Ян Салк… И че ти пресича пътя към всички кредити…

— Ама с какво право? — изкрещя Алесандра. — Ще подам оплакване срещу него. Ща повикам и адвокат.

— Няма да ни е от полза, ако предизвикаме процедура. Той вече е свършил каквото трябва. И все пак съм твърде скептичен, че той е убил Ян Салк или пък е накарал да го убият. Не трябва да избързваме.

— Но аз имам само четиридесет и осем часа…

— Ще провалим шанса си истинският убиец да се разобличи. Слушай, аз мога да намеря необходимите средства, за да избегнем клещите на „Банк дьо Франс“ и на ищците.

— Прекрасно, но как?

— Колко пари ти трябват точно? — попита Батист.

— Всичко на всичко двеста деветдесет и две хиляди евро. Освен да ги намеря под подковата на някой кон… Всичко е ясно. Не слагам в това число заплатите за следващия месец на петдесет и четиримата служители.

— Всяко нещо с времето си. Засега да говорим за двеста деветдесет и две хиляди, нали са толкова? — повтори Батист.

— Да.

— Ами конят идва… — каза Батист и избухна в смях.

— На всичко отгоре и се подиграваш с мен! Мразя те! — каза Алесандра, стана и избухна в ридания.

Батист я сграбчи за рамото и я накара да седне отново.

— Успокой се и ме слушай! Застрахователните компании ми дадоха значителен капитал след катастрофата на еърбъса, причинила смъртта на родителите ми и на двете ми сестри. Парите ми бяха преведени по сметка, но аз не се докоснах до тях. Не можех. Трябва само да се обадя на моята банка, за да деблокирам сумата, която ти е необходима. Това ще отнеме най-много пет дни. А пък аз ще поискам от моя нотариус да ми даде гаранция, че парите ще бъдат внесени преди падежа. Така ще удариш плесница в лицето на тези гадни финансисти и най-вече — на Гарбиани.

Батист вече набираше телефонния номер, но Алесандра хвана ръката му.

— Не мога да взема тези пари.

— Разчитам, че ще ми ги върнеш. Това е само заем, скъпа моя… Начин да ви държа изкъсо, докато се оженим. Хайде, иди избърши сълзите от хубавите си очи. Толкова плака в последно време! — каза й той и погали косите й. — Винаги съм се чудил какво да правя с тези пари. А сега съм щастлив, че те ще спасят „Ла Провансал“. Аз влизам не само в семейството, но и в семейното предприятие. Направо сте в капан, красавице. А сега, върви се разкраси, докато аз задействам плана.

* * *

— Надявам се, че имате сериозна причина да ме накарате да дойда чак тук — каза Мариус Гарбиани отбранително.

Виктоар дьо Монтобан го покани да седне в удобното градинско кресло от ратан, поставено до нейното, на терасата на селската къща в Русийон — едно от многото й притежания.

— Пия цитронада и не мога да предложа нищо друго. Искате ли цитронада, скъпи ми Мариус?

— Каква е тази постановка? — изръмжа той.

— Погледнете отвесните скали на морския бряг — каза превзето маркизата. — Гледката никога не ми омръзва. Човек би казал, че се намираме в друг, при това нереален свят. Представям си, че такъв е пейзажът на Марс.

— Стига глупости! Какво толкова имате да ми кажете и защо тук?

— Виждате ли скалите?

— Ама изобщо не ми пука за тези скали!

— Грешите. Природата ни учи на много неща, а ние не ги разбираме. Никак не ги разбираме. Скъпи ми Мариус, вие приличате на тези скали. На вид са здрави, солидни, но в действителност — крехки, трошливи. Погледнете се — кълбо от нерви, а то не е…

— Не ви позволявам…

— Зарежете „Ла Провансал“.

Виктоар бе сменила тона, с който разговаряше до този момент.

— Нима ме заплашвате? — изкрещя Гарбиани, който започваше да губи самообладание.

— За каква ме вземате?

— Никога няма да се откажа от „Ла Провансал“. Вие ли покрихте Алесандра пред банките?

— Не. Нямам представа кой го е направил, но разбира се — имам предположение…

— И кой?!

— Човек трябва да умее да губи, Мариус. В противен случай ще загуби всичко. Ставате смешен с желанието си за отмъщение. Ще ви помоля да ми отговорите честно. Вие ли убихте Ян Салк, или поръчахте да го убият?

Смайването, което Виктоар дьо Монтобан прочете в очите на Гарбиани, бе равнозначно на отговор. Той се задъхваше от гняв и възмущение. Започна да се задушава.

— Успокойте се. На тази възраст сърцето е уязвимо. И не чух отговора ви.

— Вие сте луда, и то — опасно луда! Не! Не и не! Кой ви пъхна тази мисъл в главата?

— Ами, в една или друга степен, тази мисъл се върти в главата на всички.

— Как така — всички?!

— Ами така, всички. Вашето настървение да съсипете Алесандра Арну ви превръща в идеалния виновник.

— Ако сте ме повикали тук да слушам подобни идиотщини… — каза той и стана, блъскайки яростно масата. Чашите и гарафата се разклатиха и паднаха на една страна.

— Седнете, Мариус! Бях забравила колко е трудно човек да проведе смислен разговор с вас. И така, значи вие не сте убили Ян Салк? — настоя тя, за да изпита отново удоволствие от гнева му.

На Мариус никак не му хареса снизходителното високомерие, с което Виктоар се отнасяше към него открай време, още повече че той ненавиждаше снобските й обноски и те безкрайно го дразнеха. Виктоар помълча малко, а после го погледна с известно съжаление, което никак не бе характерно за нея.

— Накарах ви да дойдете тук днес, защото от няколко дни притежавам ето това — каза тя и му подаде един плик и добави: — Четете.

Докато Мариус се запознаваше със съдържанието на документа, лицето му губеше червендалестия си тен.

— Както можете да установите — подхвана отново тя, — тези счетоводни книжа показват, че сте извършили многобройни трансфери и източване на фондове към ваши фирмички в места, които политиците наричат финансов рай. Мисля, че ще се окажете в доста неизгодна позиция в деня, когато правосъдието бъде уведомено за всичко това. Дори съм убедена, че ще види в тях достатъчен мотив за убийство. Като убийството на журналист, обичал да рови повечко тук-там, например…

— Тези документи са подправени!

— Смятате ли? И все пак върху тях от страница четиринайсета до двадесет и трета стои вашият подпис!

А после, не без известно ликуване, Виктоар добави:

— Най-настойчиво ви съветвам да оставите на мира Алесандра Арну. А що се отнася до Франсоаз, съдбата пое ролята на съдник и тя плаща тежко за грешката си. А между другото, ще ви се наложи да посветите времето и енергията си, за да се защитите и да спасите онова, което сте спечелили толкова трудно, бедни ми Мариус. Не съм ви издала, няма и да го направя. Не е нужно аз да чертая вашата съдба, защото някои хора на високи позиции са по-добре информирани и от мен. Ще ви изпратя.

Мариус Гарбиани последва Виктоар дьо Монтобан, без да каже нито дума. Разбираше прекрасно какво го очаква.

* * *

Докато наближаваха крайбрежието, въздухът ставаше по-топъл. По хълмовете на Грас колата се заизкачва по най-прочутия път в областта, където разнообразни растителни видове се смесваха в разкошна и очевидно старателно поддържана арка. В двора на скромния селски дом четири палми обозначаваха ъглите на голям басейн, върху чиято повърхност падаха сенките на високи храсти арабски жасмин, хелиотроп и резеда^[8].

— Добре дошли, госпожице Арну — каза собственикът, докато ги посрещаше.

— Представям ви Батист Кавано от „Л’Евенмон“.

— Артюс Флоримон. Очаровани сме, че проявявате интерес към нас. Ще отворим вратите на нашия скромен дом, включително и най-секретните.

Отвори бутилка разхладително питие, което Алесандра и Батист изпиха под сянката на огромно смокиново дърво, а после ги заведе до съседната фабрика. Вътре тя бе изцяло бяла и контрастираше на фасадата от яркочервени тухли. Отвън постройката напомняше на картинка на манифактура от XIX век. Още от 1747 година фирмата създаваше парфюми, предназначени за известни личности. А с течение на времето най-престижните марки парфюми бяха намерили прием в кралските и императорските дворове на Европа и Русия. Наследникът на династията Флоримон покани Алесандра и Батист да разгледат последната му находка, с която се гордееше много.

— Конкрет от rosa grandifolia. Майска роза. Изключителен екземпляр.

Алесандра поднесе металния цилиндър към носа си.

— Невероятно усещане! Не съм вдъхвала подобен аромат, откакто придобих умението да различавам миризмите.

— Расте в едно имение на юг от Грас. Особеността й се състои в това, че всичките й цветове са от един и същи корен. Трябва да добавя и че младата градинарка, която пое отглеждането й от миналата година, върши чудеса. Тя е привърженичка на биодинамиката^[9] — техника, която се състои в зачитане на всеки елемент като неделима част от цялото. Влияние върху размера на видовете оказва разположението на планетите, а изворната вода е от изключително значение за качественото им поливане, да не говорим за отварите от различни растения, които се използват за наторяването им, отстраняват паразитите и спират растежа на вредителите. Няма никакъв сулфат, никакъв химически елемент.

Батист следеше разговора с интерес. Навлизаше в непознат свят, чиито сложни процеси и строги правила досега му бяха убягвали. А Алесандра слушаше Флоримон с истинска наслада.

— Добивът е два пъти по-нисък от познатия вид маслодайни рози. Вместо 450 цвята на килограм, са необходими двойно повече. Оттам идва и изключителното качество на продукта, който е много търсен от клиентите ни.

Алесандра бе на седмото небе. Артюс Флоримон им даде да подушат и абсолю от жасмин, а също и конкрет от мимоза. Алесандра нямаше за какво повече да мечтае. Доставката на суровини за козметичната линия биопродукти на „Ла Провансал“ бе осигурена. С подобни чудеса успехът й бе сигурен.

Бе късно, когато напуснаха границите на областта. Батист предложи да удължат пътуването си и да отпразнуват края на неприятностите в някое хубаво ресторантче. Алесандра трябваше да реши къде. Бе проследил на айпада си направените от нотариуса трансакции. Банката в Солт бе принудена да приеме удължаването на срока. Батист се надяваше, че Алесандра ще се отпусне и успокои. Искаше да я накара да забрави, пък било и за една вечер и една нощ, тежките отговорности, които се бяха стоварили на раменете й. А най-вече — искаше да й вдъхне вяра в бъдещето.

От терасата на ресторант „Мулен дьо Мужен“ Алесандра и Батист наблюдаваха залеза на слънцето. Наслаждаваха се на всеки миг. Алесандра бе притеснена от вниманието и загрижеността на Батист. Помощта, която й бе оказал за спасяването на „Ла Провансал“ от фалит, скрепяваше любовта им и живота им като двойка също така категорично, както би го направила и брачната клетва. На другия ден се изкачиха към масива Алпий, където ги очакваше Виктоар дьо Монтобан.

* * *

Като излязоха от Фонвией, поеха по частен път. Лозите се простираха чак до хоризонта. В границите на имението Монтобан слънцето започваше своята дневна обиколка и я завършваше пак там… Колата премина през разтворената желязна врата, без да намали скоростта. Поеха по широка алея с вековни чинари, които образуваха красива дъга, покрай нея се простираше маслинова горичка, а после — розариум. Замъкът постепенно се показваше зад короните на дърветата и гордо се издигаше над лехите, проектирани по рисунки на Андре льо Нотър^[10], непокътнат от капризите на времето. Посетителят не можеше да не се впечатли от величествения декор, който му представяше цели векове история.

Икономът въведе Алесандра и Батист в кабинет, който бе почти точно копие на будоара на Мария-Антоанета в Трианон. Цялата мебелировка бе от същата епоха. Маркизата носеше бял тайор, дело на шивач магьосник, а посребрените й коси бяха прибрани на кок. Елегантността й не смекчаваше властния й вид. Навършила седемдесет години, Виктоар дьо Монтобан управляваше с ръка на господарка имение, чиято слава излизаше извън пределите не само на Прованс, но и на Франция. Култивираше аристократичния си дух, за който между другото казваха, че е високо ценен в Елисейския дворец. Тя стана, за да посрещне двойката. Алесандра представи Батист.

— Господин Кавано, та ние сме стари познайници, въпреки че никога не сме се срещали. Не съм ли права?

— Наистина…

— Аферата „Льокастел“. Синът ми Арман бе замесен в трафик на оръжия, който вие разкрихте.

— Така е. Сърдите ли ми се?

— Съвсем не. Синът ми е глупак и си получи заслуженото. Родът Монтобан си струва жертвите. Дългът ни налага да сложим чувствата си на заден план. А ти, малка ми Алесандра, справяш ли се? — попита тя със съпричастност и съчувствие, които изглеждаха искрени.

Договориха се, че „Ла Провансал“ може да разчита на следващата реколта маслини в имението. После разговорът стана забавен. Виктоар накара прислужника да им сервира оранжада, а когато той излезе, подхвърли без никакво предисловие:

— Знам, че банката ти е създала неприятности. Ариг е малоумник, когото Гарбиани манипулира както си иска…

— Защото…

— Да. Не се ли усъмни? Знам също и че някой вече е уредил въпроса. Кой точно?

Алесандра онемя пред това ново доказателство за омразата на Гарбиани, а също и от бруталността на зададения въпрос. Не знаеше какво да отговори, защото не искаше да поставя Батист в неудобно положение.

— Аз — каза Батист.

— Вие? С авторските си права ли? Толкова ли са доходоносни?

В гласа на маркизата имаше лека ирония. Тя не повярва на Батист и не хареса отговора му, който взе за нахалство.

— Права сте. Авторските права не носят особени доходи.

Батист не й помагаше да схване ситуацията и тя изпадна в затруднение.

— Тогава наследство?

— Не.

— Тази игра на котка и мишка започва да ме уморява. Е, какво тогава?

— Застраховки, които получих след смъртта на родителите ми и двете ми сестри в самолетна катастрофа. Катастрофата при връх Сент-Одил в Елзас. Не знаехте тази подробност ли?

— Простете ми. Приемете най-искрените ми съболезнования. Направили сте единственото нещо, което можеше да спре този подлец и мръсник Гарбиани. Алесандра, намерила си мъж, който ти е равен по сила. Поздравявам те. Надявам се, че ще ме поканиш на сватбата ви.

— Разбира се — каза Алесандра, която усети как за миг се превърна отново в малко момиченце.

— А смятате ли, че ще имаме още неприятности с Гарбиани? — попита Батист.

— Не, сега вече не. Нека сложим картите на масата, господин Кавано. Знам, че сте правили разследване за смъртта на младия журналист. Е, до какви изводи стигнахте? Почакайте. Знам, че флашката, която сте дали на Перо, е била непълна. Водила се е истинска война. Така или иначе, Перо не би могъл нищо да стори. Но пък аз го държа в ръцете си. Кой е убил Салк?

— Колебая се.

— Наистина ли?

Виктоар дьо Монтобан вече не се шегуваше. Очевидно изпитваше голямо уважение към Батист.

— Наистина. Всички улики водят към Мариус Гарбиани. Но не го е извършил самият той. Наредил е да го направят.

— След двадесет и четири часа ще сме наясно.

— И…

— Единственото нещо, в което съм в състояние да уверя Алесандра, тъй като ми отговорихте съвсем искрено, е, че Мариус Гарбиани повече няма да й създава неприятности.

И понеже Алесандра и Батист я погледнаха недоверчиво, тя добави:

— Моята възраст ми дава известни предимства. Превърнах се в безсрамна стара дама. Е, поне се осмелявам да се нарека такава. Желая ви успешно завръщане. Алесандра, целуни майка си от мен и й кажи, че скоро ще я посетя. Имаме да си казваме много неща.

Алесандра и Батист изпитаха странно чувство. Защото Виктоар дьо Монтобан умело използваше и заплахата, и покровителството.

— Манипулаторка до дъното на душата си — заключи Батист. — За щастие си й симпатична и е снизходителна към теб. Знае истината за Салк и блъфира за Гарбиани, като на покер.

Алесандра видя на мобилния си телефон съобщение от Осин Бенмалек, с което я предупреждаваше, че парцелът с фина лавандула е нападнат от бръмбари листояди.

— Не може да бъде! — възкликна Алесандра. — Сега пък и листояди?!

И в отговор на въпросителния поглед на Батист обясни, че тези твари се справят с поле лавандула за нула време и трябва да се реагира веднага. Най-късно на следващия ден.