Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (12)

12.

Още от зори Алесандра работеше усилено на полето, засято с фина лавандула, чиято реколта бе използвана единствено за производството на сапуните „Лу Реми“. Разтърсваше всяко растение, за да го освободи от безбройните листояди, които иначе, без да губят време, щяха да погълнат стъблата, клъцвайки ги умело точно под издължените цветове. Това насекомо, въпреки че на вид приличаше на най-безобидна калинка, бе единственият вредител по лавандулата, която, поради способността си да отблъсква всякакви нашественици чрез миризмата си, нямаше друг неприятел. Алесандра прилагаше на практика уроците на Осин — само с едно-единствено движение събаряше замаяните от утринния хлад листояди и те падаха в чадъра, поставен в основата на растението. Осин работеше на съседния ред. Батист, следвайки примера им, бе поел четвъртия. Редовете бяха осем, всеки с дължина около двеста метра. Франсоаз Арну се бе прибрала в къщата, смазана от усилията, които бе положила да разкара „тези мръсни гадини“.

Всяка година реколтата от лавандула бе гордостта на „Ла Провансал“. Тя бе и своеобразен химн в памет на Реми, но същевременно затвърждаваше репутацията на производителя си. Франсис Арну лично бе избрал какъв вид лавандула да бъде посаден — див храст, който бе открил по време на една разходка недалеч от имението две години след смъртта на Реми. Алесандра бе с него в онзи ден и си спомняше вълнението на баща си при вида на растението, което цъфтеше недалеч от пътеката. Истинска лилава кралица. Франсис не бе пожелал да пресади храста на друго място, от страх, че няма да се аклиматизира върху друга почва. Бе купил терена, обработил земята и засял там издънки от същия храст. А лабораторията на „Ла Провансал“ в кратък срок произведе уникално етерично масло. Тогава Франсис реши да пусне на пазара лимитирана серия сапуни, които в памет на по-големия си син кръсти „Лу Реми“. Всяка година първият сапун бе запазван за Франсоаз — дар, който тя очакваше с огромно вълнение. Щом поемеше съкровището в ръка, се разнежваше безкрайно.

Алесандра се изправи. Слънцето вече бавно се изкачваше върху лазурното небе. Нямаше нито едно облаче. Бе свършила своите два реда. А Осин и Батист тъкмо привършваха техните. Тя отиде при тях.

— Мама ни очаква с нетърпение. Приготвила ни е закуска. А после аз веднага изчезвам, за да видя резултатите от тестовете за безвредност. Да не говорим, че ми предстои да прехвърлям бумащина часове наред.

На терасата във „Ванс“ Франсоаз бе наредила изящно масата за закуска. В средата букет от чаени рози подчертаваше красотата на съдовете от фин порцелан. Топлите кроасани и мъничките кифлички ухаеха на масло. А хълмовете на Мон Ванту бяха обвити във ведрина и спокойствие. Бе утрин, която премахва като с магическа пръчка всички тревоги или съмнения и помита отчаянието. Камбаната на църквата в Солт отмери седем удара. Чуваше се надалеч, толкова кристалночист бе въздухът. Всички се наслаждаваха на щастливия миг.

— Често ли има подобни нашествия? — попита Батист, докато си наливаше кафе.

В този проблем виждаше още материал за статията си.

Свидетели сме на подобно нашествие за втори път — отговори Франсоаз. — Първия път бе преди осем години. Спомняте си, нали, Осин? Франсис бе бесен, но вие му показахте какво да прави. Слава богу, че дойдохте вчера, за да прецените кой ден ще събираме реколтата. Иначе нашествието на листоядите щеше да е пагубно. За четиридесет и осем часа тези мръсни гадини щяха да унищожат всичко — като облак скакалци.

— Може би могат да се вземат някакви предпазни мерки — вметна Батист, но бе прекъснат от позвъняване на мобилния телефон. — Извинете…

Отдалечи се на няколко крачки, като слушаше внимателно събеседника си. По лицето му се четеше объркване и смайване.

— Не, не, Жан. Ще дойда до половин час, ако желаете.

После седна отново при тях. Сериозният му и мрачен поглед притесни Алесандра, Франсоаз и Осин. „Сафиату“ — помисли Алесандра. Осин седеше от лявата й страна.

— Намерили са Мариус Гарбиани до басейна му, промушен единадесет пъти с нож. Обади ми се Жан Перо. Иска да отида на мястото.

— Мариус?! — прошепна Франсоаз.

Бе бяла като покривката, а сините й очи, уголемени от ужаса, заличиха всичко друго по лицето й. Повтори името много пъти и чак тогава сълзите й рукнаха. Обзе я огромна мъка. Алесандра осъзна внезапно колко много майка й бе обичала Мариус Гарбиани — винаги, през целия си живот. Това, което изпитваше Франсоаз сега, нямаше нищо общо със стъписването и смразяващия кошмар, които я бяха завладели при смъртта на Жулиен. Днес тя оплакваше една изгубена любов — истинска любов, която си бе забранила да изживее. Алесандра стана, за да отведе майка си в апартамента й, и пътьом направи знак на Батист да не тръгва, преди тя да се върне.

— Перо има ли някакво предположение? — осмели се да попита Осин.

— Не. А вие?

— Да, струва ми се…

— Слушам ви.

— Мисля, че полицаите ще разберат много скоро как стоят нещата. Нямам право да назова името. Погрижете се за Алесандра — отговори Осин.

— Правя го — сопна му се леко Батист, който никак не харесваше тайнствеността, в която Осин винаги забулваше думите си. — Говорете ясно.

— Повтарям ви: погрижете се за нея. Ще бъда в „Ла Провансал“, ако ви потрябвам.

Осин стана и тръгна, оставяйки Батист напълно объркан. Той влезе в къщата и срещна Алесандра, която вече бе слязла на долния етаж.

— Как е тя?

— По-добре. За щастие, Розлин ще бъде тук след петнадесет минути. Ще й оставя бележка. Мама има нужда да остане сама със спомените си и със съвестта си. Това бяха думите й. Иска да плаче до изнемога. Ще вечеряме с нея. Ще поканя също Осин и Ясмина, ще помоля Жустин да дойде с Матис. Така всички ще сме около нея. Ти върви у Гарбиани. А аз ще мина през къщи, преди да отида в „Ла Провансал“.

— Идвам с теб.

— Защо? Голямо момиче съм. Знаеш това, нали? Моят враг бе Мариус Гарбиани, нали така? Той е мъртъв. Значи нямам от какво да се боя.

— Ами какво ще кажеш за Морган Гарбиани?

Алесандра избухна в смях.

— Блестящ младеж, що се отнася до бизнеса, но що се отнася до всичко останало — момченце, мамино синче. Беше влюбен в мен. Тийнейджърска история. Бързо се утеши в Бъркли. Бедният Морган, та той и муха не може да убие… Гадно е все пак, че баща му свърши така. Искрено му съчувствам. А какво мисли Перо? Убийство заради пари? Отмъщение?

Батист осъзна, че няма смисъл да я плаши. Обади се на директора на „Еко дю Миди“, че ще закъснее, и тръгна след Алесандра.

 

 

Младата жена спря колата си в малкия двор на „Естамине“ и изтича да си вземе душ, а после се облече припряно и грабна от масата в хола грамадна купчина папки. Изведнъж нададе силен вик. В едно от креслата седеше Морган Гарбиани.

— Какво правиш тук?

— Чакам те — отговори й той с широка усмивка.

— Как влезе?

— Алесандра, дойдох да поговорим. Баща ми е мъртъв.

— Зная. Моите най-искрени съболезнования, Морган. Наистина съжалявам. И все пак как…

— Алесандра, бих искал да поправя злото, което ти е сторил.

— Това вече е минало. Стара история. Справих се.

— Мама страдаше много заради него. Разболя се и си отиде.

— Мога да си представя.

— Беше ли в течение за връзката на баща ми с майка ти?

— Да — прошепна смутено Алесандра.

Морган продължаваше да седи в креслото, кръстосал краката си. А тя се чудеше как ще го изгони. Съжаляваше, че отказа предложението на Батист да дойде с нея.

— Отдавна ли знаеш?

— Научих го вечерта преди Жулиен да умре.

— Аха! Аз пък бях в течение от самото начало.

Алесандра разбра, че няма никакъв смисъл да бъде груба с Морган, и въпреки че изпитваше твърде малко симпатия към него, реши да го изслуша. Морган й разказа, че бил единадесетгодишен, когато заварил баща си да чете някакви писма. Хвърлил се да го прегърне, за да го утеши, тъй като от очите му капели сълзи и се търкаляли по бузите му. Никога преди не го бил виждал да плаче. Мариус грубо го отблъснал и му изкрещял да излезе от стаята. Морган се досетил, че това не са делови писма, защото не били писани на машина, а на ръка. Не си намирал място и искал да разбере какво е причинило толкова мъка на баща му, обикновено така груб с него, с майка му, с всички. Цяла година ровил из къщата. Когато Мариус отсъствал, слизал в кабинета му. Бил завладян от натрапливата мисъл. Една нощ намерил писмата в кутия за архиви, между фактури отпреди десет ГОДИНИ.

— Първото писмо в купчинката бе всъщност последното писмо, написано от майка ти. Зная съдържанието му наизуст. „Причинихме достатъчно зло, Мариус. Време е да възстановим душевния си мир. Не мога да ти позволя изявления като: «Флоранс и Морган нямат никакво значение в равносметката».“

Алесандра усети удара право в лицето си. По един или друг начин, въпреки че в писмото Франсоаз оправдаваше постъпката си доста неясно, самата Алесандра все пак е била „в равносметката“. Също като баща си, Реми и Жулиен. И везните са натежали в тяхна полза. Лицето на Морган се бе разкривило от мъка. Мъката на малко момче, на дете, което не е в състояние да се защити от егоизма на родителите си. Морган заразказва за страданията на майка си. Бил неин довереник. След скъсването си с Франсоаз Арну, Мариус Гарбиани увеличил бройката на завоеванията си, а оттам — и униженията към жена си Флоранс, която се разболяла от рак заради поведението на баща му. Било твърде късно да я лекуват. Болестта била извършила смъртоносното си дело.

— Отмъстих за майка ми както можах. Той достатъчно бе използвал и двама ни. Отклоних фондове към сметки, които ползвах само аз. А той ми се доверяваше сляпо. Подписваше всичко, каквото му давах, без да проверява. Винаги е смятал, че стои над всички, че е непобедим и недосегаем. Не само крадях, без да ми мигне окото, но подготвях почвата да го вкарат в затвора.

— Морган! — изкрещя Алесандра.

Но синът Гарбиани не я чу и продължи излиянията си. Не събирал пари за себе си, а за нея — Алесандра. Също и за „Ла Провансал“, която баща му се канел да съсипе.

— Само че цъфна Ян Салк и щеше да развали всичко. Навря си носа, където не трябваше. Бе на две крачки от разкриването на офшорните сметки. Но вече никой няма да попречи на щастието ми.

— Искаш да ми кажеш, че… — каза със заекване Алесандра, която трепереше от ужас и не довърши думите си.

— О, не. Не съм аз убиецът. За подобно нещо е достатъчно само човек да плати.

— А баща ти? — попита Алесандра с видимо усилие.

Морган не й отговори, а стана и отиде до прозореца на хола. Остана там дълго, съзерцавайки гледката. Алесандра не знаеше какво да прави. Предчувстваше, че ще научи още някаква истина. Обзе я паника. Морган се обърна с лице към нея.

— Виктоар дьо Монтобан притежаваше документи с данни от разследването на Салк. Вчера тя показала на баща ми доказателства за отклоняването на средства. Той се върна бесен у дома. Въртя се в леглото си цяла нощ като див звяр, като ту ме обиждаше, ту се отричаше от мен. Това ме разсмя, защото бях използвал същите средства като него. Бях го ограбил с хитрост, както той бе ограбил толкова други хора, както се канеше да ограби и теб. В един момент на мен ми писна от неговите гневни изблици, от идиотщините му, от угризенията му заради мама. Направо ме вбеси! Отидох в кухнята за нож и го заклах като свиня. Толкова се гордееше с червеното си „Ферари“. Заприлича на него… Ето че си спасена от злосторника си, Алесандра.

Морган се приближаваше до нея, а тя не смееше да помръдне.

— Вече никой няма да ни раздели — поде отново той. — Чакам от седемнадесет години… Чуваш ли — седемнадесет години. Дълго е. Седемнадесет години! Повече никой няма да застане на пътя ни. Ще ти предложа приказен живот. Само ние двамата. Разбираш ли, Алесандра?!

А Алесандра се чудеше как да спечели малко време. Да го остави да говори. Да, това й се струваше най-доброто решение за момента. Само докато измисли начин как да го отдалечи от себе си.

Той замълча за миг, а после каза студено:

— Така ще стане и с Кавано.

— Какво искаш да кажеш с това „така“?! — възкликна Алесандра. Тя настръхна от ужас.

— Утре Кавано вече няма да го има. Ще останем само ти и аз. Алекс, обичам те. Малка ми Алекс, не искам повече да те губя.

— Морган, нека да бъдем разумни — умоляваше го тя, въпреки че устата й бе пресъхнала.

— Разумно е да бъдем двамата заедно.

Морган сграбчи Алесандра за раменете и я привлече към себе си. Тя се бореше с всички сили и започна да вие. Той постави дланта си върху устата й. Бе невероятно силен.

— Тихо! — прошепна той в ухото й. — Обичам те, малка ми Алекс. Ти си моя, само моя, бебчо.

— Не мърдай!

Батист нахълта в хола заедно с петима полицаи. Трима от тях обградиха Морган. А Батист взе Алесандра в прегръдките си.

— Свърши. Всичко свърши. Вече наистина няма от какво да се боиш.

— Тук ли беше? Как се досети?

— Тази сутрин Осин загадъчно ми каза да бдя над теб. И аз тръгнах след теб. Впрочем заварих тук Осин. Беше се скрил долу под терасата. Беше предупредил полицаите. Чухме почти целия разговор.

— Но защо не се намесихте по-рано?!

— Трябваше Морган да ти се довери. Не знаехме и дали не е въоръжен. А ти се справи блестящо.

— Сключил договор за главата ти, Батист! Той го каза!!! — извика Алесандра.

— Времето работи в моя полза. Наемният убиец скоро ще разбере, че няма кой да му плати при доставката на трупа. Довери се на професионализма му.

— Гледаш доста спокойно на нещата!

— Въпрос на навик. Но за твое спокойствие ще поискам да ме охраняват жени.

Батист се разсмя и на Алесандра също й стана смешно. И двамата бяха преживели силен стрес. В един момент Алесандра осъзна, че Батист я бе отвел в дъното на градината, за да не види как отвеждат Морган Гарбиани в полицейската кола. Тя трепереше, зъбите й тракаха силно, краката й се огъваха. Падна на моравата и избухна в налудничав нервен смях, който не можеше да овладее, както не можеше да овладее и тялото си.

— Не спирай, здравословно е! — каза й Батист, който малко по малко бе завладян от същия истеричен смях.

Изведнъж Алесандра стана сериозна. Отново бе чула гласа на Сафиату.

— Тя каза „трима млади“. Морган е жив, значи остава още един! Батист!!!

— Нима наричаш жив човек, който ще прекара целия си живот в затвора? Отцеубийство, убийство на журналист, отклонение на фондове, пране на пари, спирам дотук… Това го очаква: доживотна присъда без право на помилване. Сафиату го е видяла в мрак, извън живота. А доколкото разбирам, Морган живее в мрак още от детството си.

— Но той каза, че е убил баща си, за да ме спаси! — каза замислено Алесандра.

— Стига! — извика Батист. — Не проявявай никаква милост! Съчувствие — може би, но не и милост. Той просто е използвал тази струна на душата ти, за да те вкара в живота си…

— Луд ли е?!

— Луд, израснал при луд!

— Ами къде е Осин? — разтревожи се изведнъж Алесандра.

— В полицията, за да даде показания. Дължиш му живота си. Той бе разбрал играта на Морган още преди време.

— Но защо не ми е казал нищо?

— Не знам.

— Странно.

 

 

Докато Алесандра се бе затрупала с папките си в „Ла Провансал“, Батист отиде при Франсоаз, за да й разкаже последните събития. Не пропусна нито една подробност. Тя го слушаше, без да помръдне, а погледът й леко блуждаеше.

— Аз съм виновна за всички тези мъртъвци. А това е тежко бреме!

— Всеки избира дали да се изправи срещу съдбата си, или да й се покори — заяви Батист.

— Трябва да призная, че Алесандра ме удивлява. Питам се дали тя и аз въпреки всичко ще успеем да заличим бездната, която ни разделя. Как мислите, Батист?

— Аз мисля, че бездната е заличена. Не сте си дали сметка, но нея вече я няма. Е, може би трябва тук-там пръстта, с която е запълнена, да се поизравни.

— Вие сте добър човек, Батист. Такива хора рядко се срещат. За мен е чест, че ви познавам. Приемете го в буквалния смисъл. Вие най-добре познавате стойността на думите. Ще се опитам, или по-точно ще положа всички усилия, с други думи — ще направя всичко, което зависи от мен, за да се върна към живота… към истинския живот…

— Ами че вие нямате друг избор. Простете ми, че ви говоря така откровено, но…

— Точно това очаквам от вас — откровеност. Тя винаги ми е липсвала, както ми е липсвала и смелост… От пристигането ми във Франция понасях това, което ми се случваше, без да се намесвам в хода на съдбата. Един ден всичко се плаща. При това — фатално.

Франсоаз Арну замълча. Батист прояви уважение към мълчанието й. Вероятно в момента виждаше всички, които бе обичала и които бяха покосени от смъртта. Съдбата й напомняше антична трагедия. Проклятие. Да! Но Батист усещаше, че него вече го няма. Най-сетне бе изчезнало. А и самата Франсоаз малко по малко си даваше сметка за това. Сякаш се бе избавила от нещо. Чувството за освобождение бе осезаемо.

— Възможно е да ви помоля за помощ във връзка с Жустин — каза тя, следвайки мислите си. — Малката е сурова. Но не губя надежда, че ще й помогнем да посмекчи сърцето си. Ще ми помогнете ли?

— Разбира се, мамо.

Думата му се изплъзна от устата. И двамата бяха изненадани от нея. Между тях се зараждаше привързаност. На него дълго му бе липсвала майка, а тя пък бе липсвала на своите синове. Така че заедно поправяха миналото.

* * *

Когато научиха за убийството на Мариус Гарбиани и за това, как Алесандра е избегнала смъртта на косъм, родителите на Матис предложиха да заведат Жустин за две седмици в Корсика, за да се поразсее. Франсоаз и Алесандра приеха предложението им не без известно облекчение. Така че Жустин стегна куфара си и замина още същия следобед. Розлин сервираше аперитива на терасата във „Ванс“, а Алесандра довършваше приготвянето на вечерята. Франсоаз пък разговаряше спокойно с Осин и Ясмина. Батист говореше по телефона с Жан Перо и му диктуваше последните корекции за статията си, която вече бе озаглавена „Аферата Гарбиани“ и щеше да излезе в „Еко дю Миди“ на следващия ден. Вече нищо нямаше да смущава мира на областта и на обитателите й. Гневът и жаждата за отмъщение в миналото най-сетне отстъпваха място на спокойствие в бъдещето.

Чу се звънец. Розлин побърза да отвори вратата и се върна веднага.

— Маркиза Дьо Монтобан желае да говори с вас — обърна се тя към Франсоаз.

— Донесете ми телефона, Розлин — каза Франсоаз.

— Тя е тук, на вратата.

— Боже мой, но защо? — извика Франсоаз. — Защо?

— Позволете ми аз да поговоря с нея.

Осин стана от мястото си. Бе пребледнял. Закрачи с тежки стъпки към преддверието. Видя Виктоар дьо Монтобан, която се бе подпряла на своето бентли и търпеливо чакаше някой да я покани да влезе.

— Сигурна ли сте, че точно сега е моментът? — нападна я той с непривична за него грубост.

— Той никога няма да настъпи. Така че да приключим веднъж завинаги. Но вие какво правите тук?

— Тази сутрин Алесандра покани мен и Ясмин на вечеря. Не искаше да променя нищо, въпреки случилите се събития.

— Права е. Значи сме в пълен състав. Чудесно. В това виждам благоприятен знак от страна на съдбата.

Когато Виктоар дьо Монтобан, хванала под ръка Осин, се появи на терасата, Алесандра стисна ръката на Батист. А Франсоаз гледаше вкаменена натрапницата, напълно забравила задълженията си на домакиня. Ясмина пък не можеше да познае мъжа си. Той бе превил гръб и отбягваше погледа й. Имаше вид на човек, който всеки момент ще заплаче. Виктоар носеше бяла рокля, а над нея — болеро от черна дантела. Тоалетът й бе изтънчен и много елегантен. Не носеше никакво бижу, освен диамантената си халка. Това изненада Алесандра, защото маркизата бе направо пристрастена към бижута от най-висока класа. Затова появата й без този претенциозен отличителен знак беше още по-необичайна.

— Прекъсвам вечерята ви. Затова ви моля за извинение.

— Не, не. Още не сме започнали — каза Франсоаз, която си възвърна присъствието на духа, а Розлин донесе още едно кресло. — Ще пиете ли нещо?

— Чаша вода с лимон, ако обичате. Ама каква история!

— Да… Не очаквахме толкова трагична развръзка.

Франсоаз разговаряше със светски тон, който бе в пълен контраст с паниката в погледа й.

— Мислех да се видим двете насаме, но съдбата реши иначе. Намирам, че е добре, дето всички сме тук — започна Виктоар дьо Монтобан. — Дошла съм да направя една изповед, която тежи на сърцето ми от много години. Дълго мълчах и мисля, че допуснах грешка. Осин ще потвърди онова, което ще ви кажа.

Ясмин хвърляше тревожни погледи към Осин, който бе забил поглед в земята. Алесандра стискаше толкова силно ръката на Батист, че му причиняваше болка. Франсоаз дишаше учестено, а Розлин бе изчезнала. Въпреки късния час, летният задух още повече нажежаваше атмосферата. Маркизата бе седнала на място, щедро огрявано от последните слънчеви лъчи, които образуваха ореол около кока посребрени коси. Тя полагаше огромни усилия да овладее вълнението си. Беше прелестно красива. Но красотата й бе красота на жрица и смразяваше. Най-сетне маркиза Дьо Монтобан заговори с ясен глас:

— Южен се връщал от церемония по откриването на вече не си спомням кой паметник. Осин бил с него. Шофьорът почивал в този ден и Южен бе настоял на връщане да шофира той. Отказал на Осин да кара вместо него. Карал бързо, защото закъснявал. Спомням си, че имаше среща с главния комисар на Марсилия. И на излизане от един завой…

Франсоаз гледаше Виктоар, а тя пък гледаше Осин, който се включи необмислено в разказа:

— Забеляза в последния момент малкия, който пресичаше тичешком пътя. Опита се да го избегне. Но колата подхвърли детето нагоре и то падна зад нея. Южен изпадна в паника, когато в огледалото за обратно виждане видя проснатото на пътя телце, и избяга. Трябваше да ме остави у дома, в Орел. Не се отби там, а стиснал зъби, не спря чак до Марсилия. Чак като пристигнахме, научихме от главния комисар името на жертвата. Не разпознахме Реми в момента на злополуката. Южен не каза нищо. Аз също мълчах. Ако бе казал истината, щях да я потвърдя.

Осин замълча, а после с приглушен глас, сякаш за да извини постъпката си, обясни, че Южен му бил спасил живота по време на войната в Алжир.

— Франсоаз, не знам дали ще сте в състояние да ми простите…

Преди Франсоаз да успее да отговори, Виктоар се намеси и каза:

— Моят съпруг ми разкри всичко това на смъртното си легло. Разказа ми, че Осин много пъти го подтиквал да си признае, но той винаги отказвал. Колкото повече време минавало, толкова повече признанието ставало все по-невъзможно поради чудовищността на постъпката му. Защото, ако в началото е ставало въпрос за пътен инцидент, какъвто е бил в действителност и в който Южен е бил единственият виновник, впоследствие същият е щял да се превърне в огромен скандал. От този момент Осин започна да бди над всеки член от семейство Арну. Успя да спаси Алесандра днес. А вчера аз разкрих на Мариус Гарбиани съмнителните сделки на сина му, като знаех прекрасно как ще реагира Морган на обвиненията на баща си.

Вече не беше време за сълзи. Виктоар дьо Монтобан смяташе, че е изпълнила дълга си, а Осин вече не носеше в душата си тежестта на мълчанието. Ясмин познаваше нерушимите връзки, които свързваха мъжа й с Южен Льокастел.

В нейната страна не предаваха човека, на когото дължаха живота си, дори когато той бе мъртъв. Сега Франсоаз знаеше кой бе убил Реми и колкото и странно да бе, изпитваше известно облекчение. Дори признателност. Но дори да проявяваше разбиране към злокобното мълчание, не го извиняваше. Само че какво можеше да направи? Нищо, освен да се моли. Тези думи нахлуха в съзнанието й: да се моли. И тя потъна в молитвите си, без повече да осъзнава какво става около нея.

 

 

Алесандра вътрешно кипеше от гняв и едва се сдържаше да не избухне. В душата й се бореха омраза и възхищение — чувства, които изпитваше както към майка си, която не реагираше, така и към маркизата, която бе облекчила съвестта си и смяташе, „че вече са на чисто“. Едно дете бе загинало. Бяха пожертвали паметта му в името на нещо като чест и социален имидж. Та това бе подигравка! Чудовищността на престъплението убягваше на всички или по-скоро — всички я отричаха. Осин бе допуснал не по-малко престъпление от префекта Льокастел.

А Батист, чиято ръка Алесандра не пускаше, прошепна на ухото й:

— Случаят има давност.

Да, имаше давност. Това бе очевидно. Но този факт не умиротворяваше бунта в душата й. Тя хвърли отчаян поглед към Батист. Не на Алесандра се падаше ролята да обяви война или да поиска съдебна отговорност. Имаше чувството, че Батист й внушава да изчака какво ще направи Франсоаз. Като потвърждение, той обгърна раменете й с ръка. Само че Франсоаз не казваше нищо. Седеше все така със затворени очи. Терасата на „Ванс“ бе обвита в мрачна светлина.

— Благодаря, Виктоар — проговори най-сетне Франсоаз. — Нужна ви е била доста смелост. Фаталността тежи върху моята съдба, откакто станах на единадесет години. Лоялността на Осин ме връща към спомените ми от Алжир. Там починаха родителите ми и брат ми. Понякога равновесието се постига по доста странен начин. Войната в Алжир и сечта там продължават в нашето семейство и до днес. Искам да кажа, че войната продължава да сее смърт и до днес. А поведението, което възприех от хиляда деветстотин шейсет и втора година насам, ме прави единственият виновник. Моля дъщеря си да ми прости за тежкото наследство, което съм й предала и което от днес нататък ще се опитам да облекча.

Франсоаз стана. Виктоар последва примера й. Двете отидоха заедно до колата на маркизата, без да си кажат нито дума. Франсоаз проследи с поглед бентлито, което се спусна по алеята с кипарисите и се скри от погледа й.

— Мамо!

Франсоаз нежно прегърна дъщеря си. Алесандра плачеше.

— Омразата няма да ни помогне да продължим пътя си, малката ми. Прости, както аз прощавам. Ще се омъжиш за Батист. Той те обича. Трябва да продължиш делото на баща ти. Мисли само за бъдещето. За първи път от много, много дълго време аз виждам своето бъдеще щастливо. Ще бдя над Жустин, която пострада от моите грешки толкова, колкото и ти самата. Време е и тя да помисли за бъдещето си… Хайде да отидем при хората, които са ни верни — така, както те го разбират. Обичам те, Алесандра! Никога не съм ти го казвала. Бях твърде заета със собственото си нещастие. Обичам те, мое малко момиче.

— Ако знаеш откога чакам този момент, мамо…

— Ела, миличка. Всички сигурно се тревожат.

Майка и дъщеря се върнаха на терасата. Осин и Ясмин вече се готвеха да си тръгнат.

— Не, не, останете. Моля ви за тази услуга. Не можете да ми откажете. Тази вечер ще сложим край на заточението, което ни наложи съдбата и което ни принуди да живеем извън действителността. Осин, прекланям се пред вашия кодекс за чест. Ще трябва да изличим миналото, нямаме друг избор. То ще остане завинаги в душите ни чрез душите на скъпите ни близки, които изгубихме. С присъщата й властност, чиято ефикасност обаче не мога да отрека, Виктоар току-що ме накара да разбера, че миналото просто трябва да даде път на бъдещето… Обявявам официално годежа на Алесандра и Батист. Нека този ден, който започна така зле, бъде благословен в името на обещанията за щастие, които ни донесе.