Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (5)

5.

Небето бе обсипано със звезди. Шофираше Алесандра, защото Батист бе попрекалил малко с великолепното шампанско — „Дом Периньон“ от 1975 година. Годината, в която се бе родил Реми.

Рожденият ден на Франсоаз мина „безаварийно“. Госпожа Арну бе чувствителна, интелигентна и все още много хубава жена. Дълбоките рани, които й бе нанесъл животът, й придаваха болезнен чар и той бе развълнувал Батист. Тя не се доверяваше с лекота, затова се налагаше естествената й защитна маска да се сваля бавно и деликатно. Що се отнася до Жулиен, Батист бе направо изумен от прекомерната му нервност. Блуждаещият му поглед и насилствената му веселост издаваха дълбоко объркана душевност. Не изглеждаше доволен, че е на тържеството. Не се отегчаваше, очевидно просто не се чувстваше добре и не можеше да си намери място. Въпреки че познаваше всички присъстващи още от дете… Батист забеляза, че грижливо избягваше Алесандра, а също и Жустин. Е, нямаше да хукне да бяга, ако го заговореха, но се усещаше подобно желание.

— Питам се защо ли Жустин отиде да си легне толкова рано. Не е в стила й. Още повече че малкият Матис й хареса. Това момче е очарователно, при това — доста образовано.

— Забелязах, че и той не е безразличен към нея — каза иронично Батист. — Внимавай, това ще е повод за нови разправии с племенницата ти. Ама тя наистина е гадно хлапе. Дори бих казал — леко момиче. Извини ме за откровеността. Сигурно е от шампанското… Малко попрекалих тази вечер, но все пак успях да поговоря с Жулиен. Тя наистина му създава много грижи.

— Довери ли ти се?

— Приложих в действие опита си на дългогодишен репортер. Залагам си главата, че Жустин отиде на среща с някой, който не бе поканен на тържеството.

— Фантазираш. Наистина си пил доста! — каза през смях Алесандра.

— Света вода ненапита… При това — доста извратена. Разбрах го по погледа, който ми хвърли и веднага смекчи, когато видя, че не играя по свирката й.

— Съперници навсякъде. Аз флиртувах с младия Матис, а ти с хубавата Жустин. И никой не тръгна да ревнува. Мама бе великолепна. Мисля, че вече те обича.

— Смяташ ли?

— Забелязах как те изучаваше. Ей така, между другото, без да се издава. Печелиш един рунд. Покори бъдещата си тъща, а също и бъдещия си шурей. Една грижа по-малко — провикна се Алесандра, докато слизаше от колата, и весело затанцува.

Бяха пристигнали в „Естамине“. Батист взе Алесандра в ръцете си и я целуна продължително. Бе доста топло и моравата им предлагаше меко легло. Любиха се до забрава чак до разсъмване, когато росата навлажни телата им. Хладината ги принуди да се качат в стаята. И все още имаха желание един за друг. Първите лъчи на слънцето ги завариха дълбоко заспали в страстна прегръдка.

 

 

Телефонът бе звънял дълго, когато Батист осъзна, че не го чува в съня си. Алесандра се обърна, без да се събуди, измърмори недоволно нещо, но не реагира. Звъненето внезапно спря, но след по-малко от минута се възобнови. Тогава Батист скочи и вдигна слушалката.

— Вие ли сте, Батист? — попита Франсоаз Арну. — Събудих ли ви? Трябва веднага да говоря с дъщеря си. Спешно е!

Тонът й не търпеше възражение. Батист се опита да събуди Алесандра, но тя запротестира.

— Остави ме да спя!

— Майка ти е. Казва, че е спешно.

— Не може ли да почака? — промърмори Алесандра и се зави презглава с чаршафа.

— Дъщеря ви се разсънва — каза извинително Батист.

— Кажете й да дойде веднага във фабриката. Там гъмжи от полиция.

После затвори. Батист разтърси Алесандра.

— Очевидно нещата са сериозни. Ставай, трябва да идеш във фабриката — каза Батист твърдо.

— Ама нали Жулиен е там… Той да се погрижи. Ами ако бях в Уагадугу, какво щеше да прави великият ми брат?

— Във фабриката има полицаи — подхвърли Батист.

— Какво?! И това ми го съобщава майка ми? Какво точно ти каза?

— Вече ти казах. Във фабриката има някакъв сериозен проблем и е пълно с полиция.

Алесандра се обади на майка си. Телефона вдигна Розлин.

— Там ли е мама?

— Отиде във фабриката, госпожице.

— Но защо?

— Не знам. От полицията й се обадиха и й наредиха да иде там веднага.

— Отдавна ли?

— Преди около половин час, госпожице.

Алесандра постави слушалката на мястото й.

— Ще си взема един душ. Идваш с мен.

 

 

Заграждения с жълти ленти отклоняваха колите. Алесандра показа документите си. Един от полицаите провери дали името й фигурира в някакъв списък и я пусна да влезе. Входът към двора на фабриката също беше заварден и Алесандра трябваше отново да удостовери самоличността си. Наложи й се да води преговори, за да може Батист да влезе с нея.

— Какво се е случило? — попита тя глухо.

— Не зная.

Тогава се насочиха към друг полицай, който очевидно бе началник на операцията, ако се съдеше по нашивките му.

— Аз към капитан Риготие. Моля, последвайте ме.

— Мога ли да знам какво се е случило?

— Веднага ще разберете.

Три сини полицейски коли „Рено Меган“, голям бял микробус, линейката на пожарникарите^[1] и колата на доктор Валтон бяха паркирани в двора на фабриката до ситроена на Франсоаз, кабриолета на Жулиен и камионите на „Ла Провансал“.

„Четирима души ще намерят смъртта си, когато се върнеш в родината си“ — зазвуча в ушите на Алесандра гласът на Сафиату като планинско ехо, но тя го прогони. Едва се държеше на краката си, а устата й беше пресъхнала. Вкопчи се в ръката на Батист. Капитанът не проговори, докато ги отвеждаше към сградите в дясната част на двора. Алесандра търсеше с очи Жулиен. Не видя нито него, нито майка си. Капитанът се отдръпна, за да им направи път, и всички влязоха в грамадното помещение с висок таван, където бяха смесителните резервоари от неръждаема стомана. На стълбата в горната част на един от резервоарите се суетяха петима мъже и две жени, облечени в бели работни комбинезони, които ги покриваха от горе до долу. Там беше и един фотограф. „Сигурно е Жулиен. Жулиен е мъртъв“ — помисли Алесандра и немощно се хвана за парапета, защото видя на земята някакво тяло.

— Ян Салк? — изкрещя Батист.

— Познавате ли го? — попита капитанът.

— Не, но дойде да вземе интервю от госпожица Арну онзи ден в дома й и аз бях там. Той е мой колега.

— Познавате ли го, госпожице Арну?

— Да — заекна Алесандра. — Какво прави тук?

„Слава на бога, не е Жулиен!“, помисли си тя.

— Знаете ли за кой вестник е работел?

— За „Еко дю Миди“ — отвърна Батист.

— Сигурен ли сте? У него няма никакъв документ за самоличност.

— Напълно.

— Благодаря ви, господин…?

— Батист Кавано, главен репортер в „Евенмон“, приятел на госпожица Арну. В момента прекарвам отпуска си в Солт.

— Не можем ли да разберем какво се е случило? — попита Алесандра, която все още беше бяла като тебешир.

 

 

Според първоначалната информация младежът бил влязъл във фабриката през страничния прозорец, който по всяка вероятност е бил оставен отворен. Може би е загубил равновесие и е паднал в резервоара. Предпазната му решетка била махната и все още не бе открита. Намерил го Либеро Арти, един от двамата служители по поддръжката, докато почиствал мецанина. Преди това бил обиколил кабинетите и не открил нищо необичайно. Според лекаря смъртта била настъпила между единадесет часа вечерта и един часа след полунощ. Аутопсията щяла да уточни подробностите.

 

 

Двама пожарникари сложиха тялото на Салк върху носилка и доста трудно го смъкнаха надолу, защото желязната стълба бе тясна. Тялото веднага бе покрито с черен найлонов чаршаф. Алесандра потръпна. „Четирима мъже… трима млади и един стар…“

В очите на Батист имаше сълзи. Според него журналистът бе убит, нямаше никакво съмнение в това… Не го познаваше, но би се заклел, че Салк не е използвал нечестни методи, когато е правел разследванията си, и че никога не би проникнал в подобно място с взлом.

— Разпитите се провеждат в залата за съвещания — заяви капитан Риготие. — Госпожа Франсоаз Арну и младият господин Арну вече са там.

Те отново прекосиха двора, точно в момента, когато линейката на пожарникарите отнасяше тленните останки на Салк в Института по съдебна медицина на Карпантра. Жулиен се приближи към тях заедно с един полицай, който прошепна нещо на ухото на капитана. Алесандра се втурна към брат си и го прегърна.

— Търсили ли са нещо? Откраднато ли е нещо? — попита го тя.

— Нищо — отговори той лаконично.

При първата удала му се възможност Жулиен се бе втурнал в кабинета си и бе открил с ужас, че всички фактури за повърхностно активните вещества, както и някои други документи, липсваха. Нямаше ги и осемнадесетте хиляди евро, които бе отклонил и мислеше да реинвестира в счетоводството, в случай че Алесандра решеше да прегледа по-детайлно счетоводните сметки и изразеше неодобрението си. Снощи всичко си бе на мястото… Напълно съсипан, той си бе наплискал лицето с вода в съседната тоалетна, а после бе отишъл отново при хората, които водеха разследването.

Не можеше да им каже нищо за обира, защото това щеше да го постави в опасно положение. Защото никой нямаше ключ от кабинета му. А и нямаше следи от взлом. Нищо не бе разместено. Така че престъплението и кражбата бяха свързани помежду си. Налагаше се да изчака резултатите от разследването. Чувстваше непосилна умора и отвращение от живота. Искаше само едно — да иде при Матилд. Радиото, а после и вестниците щяха да раздухат случилото се, а може би вече го бяха сторили. Във всеки случай един от полицаите вече отговаряше на въпросите на четирима журналисти.

Мариус Гарбиани бе напълно способен да го накисне. Всички щяха да свържат убийството със смъртта на Франсис Арну и Реми. Тези трагедии му бяха отровили живота. Познаваше смъртта още от дете. Жулиен отново се качи в кабинета си, като остави Алесандра и Батист сами с полицаите. Взе бутилката с водка от малкия хладилник и напълни чашата си догоре. Устните, гърдите и тялото на Матилд… Само това имаше значение.

 

 

Щом влезе в заседателната зала, Алесандра видя разстроеното лице на майка си. В момента тя подписваше някакъв лист хартия, поднесен й от седналия срещу нея полицай. Щом вдигна очи и срещна погледа на дъщеря си, не можа да сдържи сълзите си.

— Аз съм прокълната! — възкликна тя.

— Мамо, какво общо имаш ти с всичко това? Изобщо не си виновна — каза нежно Алесандра. — Нямаш нищо общо със станалото.

— Точно това казвах на господина. Миналата седмица разговарях с този младеж по телефона. Не пожелах да отговоря на въпросите му и той разбра много добре защо. Бе извънредно учтив. Но защо е влязъл във фабриката?

— За момента не знаем нищо. Ще се наложи да остана тук с господата. Батист ще те откара във „Ванс“, а аз ще се прибера веднага щом приключим. Не знам колко време ще отнеме, но не се безпокой. Не ме чакайте за закуска — каза Алесандра.

В коридора тя се обърна към Батист:

— Мисля, че трябва да се обадиш на Жан Перо. Определи си среща с него. Покани го на вечеря днес. Доскоро.

Алесандра разказа на разследващия екип как бе протекла вечерта у майка й и уточни часа, в който се бе прибрала в дома си заедно с Батист. Поискаха подробности за Салк. Просто си вършеха работата и провеждаха най-стандартен разпит.

— За нещастен случай ли се касае, или за убийство? — попита Алесандра капитан Риготие, който влезе в залата.

— Много рано е за подобни заключения, госпожице Арну.

— И все пак имате ли някакво предположение?

— Никакво.

Капитанът поведе сам разпита, започнат от неговия колега.

— Имате ли врагове? Познавате ли хора, които искат да ви навредят? — попита я той, като я гледаше настойчиво.

— Врагове? О, не, не се сещам за такива. Попитахте ли за това брат ми?

— Да, и той ми отговори същото.

Тържественият тон на капитана смути Алесандра.

— Баща ви е починал преди малко повече от пет години. Мислите ли, че самият той е имал неприятели?

— Татко ли? Имаше доста хора, които не харесваше особено много, и те му отговаряха със същото, но чак пък да го убият… Не! — отсече тя, след като помисли малко.

— И все пак имате предвид някого? — продължи още по-настойчиво капитанът.

— Да, но… човек не може ей така, с лека ръка да сипе обвинения… Не, не. Категорично не.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

— Може да промените мнението си или да се сетите за нещо. Няма да ви задържам повече. Ще продължим да разпитваме персонала, доставчиците, клиентите, а това ще отнеме доста време. Ще ви държа в течение за хода на следствието. Довиждане, госпожице Арну. Запазвам си правото да ви се обадя, ако ми трябват допълнителни сведения. Вече обясних на господин Арну, че нямате право да влизате във фабриката до ново нареждане. Вероятно така ще бъде четиридесет и осем часа. Най-много. Времето е необходимо на специалистите, за да си свършат работата. Напълно съзнавам последиците от подобни действия върху работата на предприятието, но не мога да пренебрегна нито една следа или евентуална улика.

Алесандра веднага си помисли, че тази мярка напълно устройваше брат й. Не беше кой знае колко разстроен от смъртта на младия журналист. Сякаш тази драма изобщо не го засягаше. Забеляза също, че колата на Жулиен не беше вече в двора. Бе си тръгнал, без да го е грижа какво ще стане с персонала, с нея самата. Постъпката му приличаше на бягство.

Младата жена отиде в лявото крило на сградата, където бяха лабораториите. Две жени чакаха реда си да ги разпитат. Попита ги къде е Осин Бенмалек, когото още не бе виждала. Младите жени изглеждаха смутени. Алесандра ги познаваше добре, защото бяха нейни сътруднички — Елизабет и Сандрин. Те мълчаха и на Алесандра й се стори, че мълчането им продължи цяла вечност.

— Какво става тук? — учуди се тя.

Елизабет набра смелост и пое риска да й отговори:

— Вече не работи тук.

— Не работи тук ли?!

— Напусна. Не… Не знаехте ли? — попита притеснено Сандрин, като видя слисването на Алесандра.

— Напуснал?! Как така?

— Не знаем. Една сутрин не дойде на работа и господин Арну ни информира, че Жан-Пиер ще го замества.

— Но Жан-Пиер не притежава неговата компетентност! — възкликна Алесандра.

Двете жени отново замълчаха. Досега не си бяха задали въпроса, защо Осин бе напуснал така внезапно.

— Благодаря — прошепна Алесандра и тръгна към стаята за почивка. Имаше нужда да изпие едно кафе. Виеше й се свят. Напускането на Осин Бенмалек бе катастрофа. Нищо не бе както трябва. А на всичко отгоре бяха намерили и труп във фабриката. „Четирима мъже…“ Първият бе Ян Салк. Кой ли щеше да е следващият? Алесандра изпи на един дъх кафето си, като си опари езика. По дяволите предсказанието! Чисто съвпадение. Да, чисто и просто — съвпадение… Каква ли каша бе забъркал Жулиен? И дали майка й бе в течение? Да не би Жулиен да се е отървал от Ян Салк, защото журналистът бе открил нещо в „Ла Провансал“?

Алесандра застана пред големия прозорец, който гледаше към лавандуловите поля. Беше си сипала второ кафе, но този път го пиеше на малки глътки. Не можеше да подреди мислите си. Обзе я страх. Страх, че ще загуби всичко. Най-вече страх, че можеше да загуби Батист. Всеки път, когато в живота й имаше щастлив обрат, на пътя й се изправяше смъртта… Бе белязана от смъртта. Върху нея тегнеше проклятие. Нима преди малко майка й не се бе провикнала, че е прокълната? Като че ли носеше в душата си грях, който не можеше да признае и който децата й трябваше да изкупят…

Когато Алесандра слезе на двора, две от полицейските коли и белият фургон все още бяха там. На портала на фабриката полицай стоеше на пост. Тя се качи в колата си и потегли към „Ванс“.

* * *

Матилд не си бе у дома. Не бе и в болницата. Жулиен караше колата насам-натам без никаква цел. Кой бе откраднал документите? Кой знаеше за съществуването им и най-вече — за скривалището? И как крадецът бе успял да влезе в кабинета му? Прозорците бяха плътно затворени. Да, много служители имаха ключове за кабинетите, но никой нямаше ключ от неговия. Сети се за Мариус Гарбиани. Не, невъзможно. После — за сестра си. Също малко вероятно. Бе накарал да сменят бравата преди четири месеца. А и този кретен журналистът да вземе да се удави в резервоар с портокалово масло… Имаше ли съучастник? И ако имаше, дали го беше зарязал? Или пък беше някой от групата „Вантиве“?

Изведнъж до неговата кола се появи друга, със затъмнени стъкла — „Нисан Кашкай 4 х 4“ — и тръгна редом с него. Той се обади на Матилд и пак попадна на телефонния секретар. Реши да се прибере във „Ванс“. Вестниците щяха да вдигнат шум до небесата след смъртта на журналиста. А това бе много лошо за всички продукти с марката „Ла Провансал“ или поне за онова, което бе останало от нея. Гарбиани щеше да се възползва от случилото се, за да се откаже от споразумението им и така да го закопае още повече. Поздравяваше се, че бе разкарал варелите с повърхностно активните вещества съвсем навреме. Разследващият екип нямаше да открие нищо, освен ако не тръгнеха да правят анализ на съдържанието на всички резервоари. Ако това се случеше, рискови бяха третият и шестият. За щастие журналистът бе паднал във втория, който си бе съвсем наред. Жулиен се изкикоти нервно.

Клаксонът го върна към действителността. Той караше насред шосето, а колата, която се движеше редом с него преди малко, вече се бе обърнала и летеше точно срещу неговата. Той сви рязко встрани и избегна сблъсъка на косъм. Жулиен хвърли едно око в огледалото за обратно виждане. О, същата кола! Спря колата в отбивката и се опита да се успокои. В далечината вече се виждаше оградата на „Ванс“. Изведнъж забеляза Жустин, която препускаше с мотора си. Машинално погледна часовника си. Единадесет часът. Обикновено по това време тя още спеше. Дъщеря му сви наляво и влезе в имението. Жулиен подкара отново колата и бързо се озова в алеята с кипарисите. Жустин носеше джинси и блузон, също и каската си, и бе нарамила голяма чанта.

Тя рядко се обличаше по този начин. Беше пил много предишната вечер и не беше внимавал какво точно правеше тя. Ами тази кола? Имаше ли тя нещо общо с Жустин? Жулиен намали скоростта. Нямаше никакво желание да се среща с дъщеря си, особено след снощната сцена. А и бе малко вероятно тя да благоволи да говори с него. Колата не излизаше от ума му. Опитваше се да разбере чия бе тя. Мобилният му телефон звънна. Матилд бе получила съобщенията му. Била свободна от три до осем часа. Жулиен й разказа какво се бе случило. Имаше нужда да поговори с нея, да я види, да я подържи в ръцете си. Бе на ръба на нервна криза.

— Доскоро — каза й накрая той и натисна червената слушалка.

После избухна в ридания. Паркира колата до горичка с лаврови дръвчета и изключи мотора. Не можеха да го забележат от сградата. Вече разклатеният му свят се тресеше с всички сили. По едно време на тържеството си бе помислил, че нещата между него и дъщеря му ще се уредят. Батист му бе подчертано симпатичен. Бе съвсем различен от мъжете, с които сестра му се бе срещала досега. Стори му се, че това е добра поличба. А и Франсоаз Арну бе проявила доста голяма съобразителност, като беше поканила сина на аптекаря. Той бе успял да събуди интерес у Жустин, а и бе успял да задържи вниманието на девойката по време на вечерта… Жулиен беше готов да се закълне, че преди малко тя бе слязла от оная проклета кола… Дъщеря му дружеше с утайката на обществото… Само и само да му навреди!

Жулиен излезе от колата. Направи няколко крачки, за да си поеме въздух. През клоните на дърветата забеляза пред входа на къщата полицейска кола. Уплаши се. Нямаше нито сили, нито пък смелост да понесе още един разпит. Обърна се и влезе пак в колата. Щом като отново излезе на пътя, подкара колата към Карпантра. Щеше да изчака Матилд в някой бар. Не бе в състояние да подреди мислите си. Може би щеше да види нещата по-ясно след срещата си с младата медицинска сестра.

* * *

— Благодаря ви, че ми предоставихте списъка на гостите си от снощи, госпожо Арну — каза старшина Мартен. — Трябва да проверим какво е правил всеки от тях. Съжалявам, че ви карам да вършите неща, които вие бихте окачествили като оскърбление, но те са абсолютно необходими. Така постъпваме и с персонала на „Ла Провансал“, и с екипа на „Еко дю Миди“. Ще получим резултатите от аутопсията следобед и ще ви информирам начаса какво сме научили.

Беше изключително учтив. Въпросите му бяха ясни и директни.

— Според списъка, освен сина ви Жулиен се налага да разпитам и внучката ви. Това е всичко, що се отнася до обитателите на дома ви. Баща й или вие самата можете да присъствате на разпита. Впрочем касае се за чиста формалност.

— Ще бъда до нея — заяви Франсоаз Арну, която не искаше да се разиграе нова драма между бащата и дъщерята пред тези чужди хора. Още повече че те бяха от полицията. — О, ето я, тъкмо се прибира.

Жустин бе спуснала краката си на земята и паркираше мотора си. Тя неволно отстъпи назад, а това не убягна от вниманието нито на баба й, нито на полицая.

— Жустин, скъпа, не се плаши! Имало е инцидент във фабриката и имаме нужда от теб.

— Няма да ви отнема много време — побърза да добави старшина Мартен, видимо впечатлен от чара на новата си събеседничка.

Жустин свали каската си и разтърси глава с добре пресметната флегматичност. Приближи се до баба си и Мартен, без да бърза. Бе чула по радиото в колата на Манюел, че във фабриката е открито тяло на мъж. Манюел я бе уверил, че няма нищо общо с това. Впрочем беше й все едно. Бяха си поделили парите. Тя бе взела и документите и със злобна усмивка бе добавила:

— Ще видя дали мога да си послужа с тях, за да съсипя оня глупак — моя родител от мъжки пол.

Документите в момента бяха в раницата, която тя носеше малко демонстративно.

— Побързай, Жустин. Не карай господина да те чака. Нека седнем тук, в малкия син салон.

При тези думи Франсоаз Арну влезе в къщата, а на полицая се наложи да държи известно време вратата, преди Жустин да благоволи да влезе вътре. Младото момиче дори не го погледна. Седна на една табуретка и сякаш за да я изложи на показ, остави на видно място раницата си върху една малка масичка, заедно с мобилния си телефон, който току-що бе извадила от джоба на блузона си. Придаде на лицето си израз на досада и разсеяност. Баба й я наблюдаваше малко озадачена от подобна проява на безочие, но не посмя да й каже нищо пред следователя.

— Ако обичате, разкажете ми накратко как прекарахте времето си снощи.

— Ами обърнете се към госпожа Арну — отвърна тя презрително.

— Жустин!

— Ти знаеш къде бях, така че му кажи…

— Само че аз задавам този въпрос на вас, госпожице. Разкажете ми къде бяхте между осем часа вечерта и два часа след полунощ.

— Тук, на рождения ден.

— Баба ви ни каза, че сте напуснали празника около един часа след полунощ и че никой не ви е виждал до закуската.

— Легнах си.

— Да, но все пак сте излезли от къщата, след като се връщате сега… Кога по-точно?

— Излязох към осем часа. Никой не бе станал все още. Не обичам да закусвам сама и затова отидох в Солт при моята приятелка Клемантин. Това е всичко.

— И как е името на тази приятелка?

— Ами току-що ви го казах.

— Да, малкото й име, а как е фамилията й?

— Открийте го сам — подхвърли Жустин с презрителна усмивка. После внезапно стана, събра нещата си и излезе.

— Извинете я. Трудно дете.

— А вие познавате ли тази приятелка, за която говори?

— Признавам, че не. Излизам малко, а и тя често сменя приятелките си, както и приятелите си впрочем.

— Няма да злоупотребявам повече с времето ви, госпожо. Много държа да ви благодаря за проявеното разбиране.

— Вършите си работата. Бедният младеж… Бил ли е женен? Има ли деца?

— В момента моите сътрудници проучват фактите.

 

 

След като старшина Мартен си тръгна, Франсоаз се качи в стаята на Жустин. Почука, но не получи отговор. Завъртя бравата, но вратата бе заключена. Наостри ухо и чу, че водата в банята тече. Каза си, че Жустин има нужда да се поосвежи. Поведението й бе необяснимо. Щеше да разбере коя е тази Клемантин. Трудно бе да държи в желязна хватка внучката си, защото тя получаваше отлични бележки в училище и току-що бе издържала блестящо зрелостния си изпит по френски език. Така че логично бе да й поотпусне малко юздите… И все пак Жустин си позволяваше твърде много, говореше каквото й изнася, а езикът, който бе държала на баща си вечерта преди рождения ден на баба си, бе потресъл дълбоко Франсоаз. Щеше да поговори по този въпрос с доктор Валтон. В живота й бе имало достатъчно трагедии, така че на всяка цена трябваше да предотврати заплахата, която предчувстваше, че е надвиснала над главата на единствената й внучка. В грамадната кухня завари Алесандра и Батист, които помагаха на Розлин да подреди купищата измити съдове от празника.

— Такъв е целият ми живот. Започва като приказка, а после някоя неочаквана трагедия разваля всичко — каза Франсоаз, като се отпусна на един стол. — Жустин се държа безобразно с полицая. Направо ме досрамя.

— Нищо ли не й каза? — попита Алесандра.

— Исках да го направя, само че се е затворила в стаята си.

— Искаш ли чаша кафе?

— Няма да откажа. Батист, сигурно сте си изградили вече представа за нашето семейство. Смятате, че е окаяно, жалко… Само че с какво съм заслужила всичко това?

— С нищо, мамо, с нищо. Ние не носим никаква отговорност за смъртта на младия журналист.

— Ами клетите му родители? Та нали знам какво е да загубиш син!

— Розлин е приготвила студено ястие с онова, което остана от празника. Ще останем да хапнем с теб. Опитвам се да се свържа с Жулиен, но всеки път попадам на секретаря му. Не знаеш ли къде е?

— Нямам никаква представа. Никога не ми казва къде ходи и какво прави.

Обядваха под един гигантски чадър. Алесандра забеляза, че майка й се бе поотпуснала от напрежението. Батист полагаше неимоверни усилия да я разсмива, за да отклони вниманието й от мислите какви ще бъдат последиците за фабриката — щеше да пострада производството, да намалеят поръчките, а и злите езици в Солт, които вече се бяха развързали и нямаше да спрат…

— Има един човек, който сигурно и този път се радва на онова, което ни сполетя. Имам предвид Мариус Гарбиани, разбира се — каза Франсоаз. — Представи си! Имал планове за „Ла Провансал“.

— Гарбиани?! — възкликна Алесандра.

— Ами да. Жулиен ми говореше, че щял да откупи някакви акции. Нищичко не разбрах. Казах му, че докато съм жива, Гарбиани няма да припари до фирмата. Та той изкупи всичко, каквото можа, в околностите. Семейство Арну не е за продан.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, мамо.

— Ще трябва да поговориш с брат си. Между другото, забраних му да произнася това име пред мен. Но така или иначе, Батист, аз съм извънредно доволна, че сте тук в такъв труден момент. Знаете всичко за нас. Видяхте ни във възможно най-добрата светлина снощи. Празненството по повод рождения ми ден бе доста успешно. А и вие като нас сте засегнат от инцидента във фабриката, защото е свързан с ваш колега.

— Жан Перо, директорът на „Еко дю Миди“, ще дойде да вечеря с нас тази вечер в „Естамине“ — каза Алесандра. — Така двамата с Батист ще могат да си поговорят.

— Разследващият полицай ми каза, че ще уточнят някои неща късно следобед. Ще са наясно дали се касае за инцидент, или за…

Тя не довърши изречението си.

— Мамо, опитай се да си починеш. Ще мина покрай фабриката да видя какво става и ще се опитам да открия Жулиен. Не си блъскай главата заради Жустин. Тя е в разгара на пубертета. Има и по-страшни неща.

— Но това не значи, че и с нея не се случват такива неща — промърмори Франсоаз сякаш сама на себе си.

— Какво имаш предвид, мамо?

— Засега нищо. Но ще трябва да поговоря сериозно с нея.

— Мамо, трябва да поспиш малко следобед. Батист и аз ще се оправим сами с вечерята. Просто обикновен приятелски разговор.

При тези думи Алесандра целуна майка си. Батист спонтанно последва примера й.