Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (10)

10.

Франсоаз Арну постепенно идваше на себе си. Алесандра бе прекарала целия следобед до леглото й и накратко й очерта стратегията си, с която щеше да изправи „Ла Провансал“ на крака и компанията да тръгне отново по пътя, прокаран от баща й. След като се беше сдобила с мажоритарния пакет акции, тя искаше да предложи на Жулиен или да продължат заедно работа, или той да поеме по пътя, който винаги бе искал да следва — рисуването. Ако той избереше второто, Франсоаз изрази готовност да му даде в аванс достатъчна част от наследството му, с която да живее прилично. Алесандра одобри тази идея. Към осем часа капитан Риготие се обади по телефона, за да им съобщи, че обвинението на Жулиен за убийството на Салк е свалено и че той е освободен.

 

 

След бърза вечеря с Алесандра и майка й в стаята на Франсоаз, Батист отново седна пред лаптопа си. Бе близо до целта. Фактурите за повърхностно активните вещества, подхвърлени анонимно на полицията, показваха, че след случилото се непредвидено събитие — смъртта на Салк, някой искаше подозренията да паднат върху Жулиен. Като разнищеше какво точно се бе случило, щеше да разбере каква бе първопричината за цялата тази каша, а оттам пък — да разкрие и мотива на убиеца. От това обаче не следваше, че фирма „Ла Провансал“, а следователно и семейство Арну, не бяха в центъра на проблема. В архивите на „Еко дю Миди“, които му бе предоставил Перо, Батист напразно бе търсил мотив за омраза в заплетените интриги и неразбирателства, породени вероятно далеч в миналото. Например поради съперничество в търговията или пък заради наследствени вражди. Не бе открил нищо. Оставаше Мариус Гарбиани. Той искаше „Ла Провансал“. Само че нямаше никакъв интерес там да бъде намерен труп…

Фарове на кола осветиха големия двор и алеята с чинарите. Батист чу най-напред звънеца на входната врата, а после и гласа на Алесандра в хола. Тя влезе в салона, придружена от капитан Риготие и още един полицай.

— Бихме желали да разговаряме с госпожа Франсоаз Арну.

— Тя е болна и лекарят й препоръча пълно спокойствие.

Лицето на капитан Риготие бе изопнато. Чувстваше се зле и очевидно не знаеше как да започне и как да съобщи онова, за което бе дошъл.

— Кога господин Арну напусна имението „Ванс“ тази вечер?

— Нямам представа. Майка ми живее в друго крило на къщата, което е доста отдалечено от крилото, където са апартаментите на брат ми и на дъщеря му.

— Значи не сте го видели да излиза?

— Не. Още повече че бяхме при майка ми. Какво се е случило?

— Господин Арну е претърпял катастрофа — отговори капитан Риготие и преглътна с усилие.

Батист разбра какво се бе случило и веднага отиде при Алесандра.

— В болницата ли е?

— Да. Госпожице Арну, брат ви е мъртъв.

— Не! — изрева Алесандра.

Викът й отекна в цялата къща. Наложи се капитанът да помогне на Батист да укроти изблика й на безкрайно отчаяние. Изведнъж на вратата се появи Франсоаз, облечена в пеньоар. Полицаят я настани в един стол и повика парамедиците, защото нервната криза на Алесандра бе неконтролируема.

— Жулиен — прошепна Франсоаз. — Жулиен. Ето и той също…

Тя бе учудващо спокойна — очевидно вследствие на успокоителните, които лекарят й бе предписал. Наблюдаваше дъщеря си, която монотонно повтаряше „не“, без никой от присъстващите да успее да я спре. Отдалеч се дочу сирена, а после синята й лампа освети стените на салона. Батист се уговаряше с парамедиците да не отвеждат Алесандра в болницата. Лекарят приготви спринцовка. Франсоаз все така седеше на стола с изправен гръб. Успяха да накарат Алесандра да легне върху канапето. Лицето й се поотпусна, дишането й започна да се нормализира. Риданията престанаха.

— Трябва да спи колкото може по-дълго.

— Страхувам се, че… — Батист не успя да завърши.

— Всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи — мърмореше Алесандра, сякаш за да убеди себе си.

Бе станала и местеше погледа си от парамедиците към полицаите, от майка си към Батист.

— Батист, повикай Розлин. Кажи й да дойде и да се погрижи за мама. А ние ще отидем в болницата — заяви тя.

— По-добре е да отидете утре — намеси се капитан Риготие. — Починете си.

— Искам да видя брат си.

— Невъзможно е. Не веднага. Ударът е бил фронтален. В момента екипът все още работи, за да измъкне тялото. Имат поне два часа работа.

— Каква е тази олелия? — изкрещя Жустин, която току-що се бе върнала. — Ама не, наистина, все едно вече не съм си вкъщи. Трябваше да си покажа документите, за да се добера дотук. Блокирали са всичко наоколо. Станала е някаква катастрофа. Някаква кола е попаднала под един камион. Изглежда, че онзи тип, шофьорът й, е бил обезглавен.

— Госпожице…

— Я стига! Писна ни да ви гледаме тук!

Изведнъж тя усети тежката атмосфера и напрежението наоколо, забеляза и разстроените лица на присъстващите.

— Е, хубаво, какво толкова казах. На този тип му е отрязана главата. Е, и?!

— Този тип е бил баща ви, госпожице Арну — каза лекарят глухо.

— Така ли? Баща ми ли?

Тя се завъртя на високите си токчета, вдигна рамене и излезе, без никой да посмее да я задържи. Тревогата в салона нарасна. Всички обърнаха погледи към Франсоаз Арну.

— Проклятието — прошепна тя.

Едва я чуха. Алесандра се сети за Сафиату. Батист изпрати полицаите до входа. Лекарят и тримата парамедици застанаха до двете жени, готови да се намесят при нужда.

— Пълна почивка. Ще се обадя на доктор Валтон. Не изпускайте от поглед и двете, докато той дойде — каза лекарят на Батист и добави: — Ще се върна…

— Къде е станала катастрофата?

— На седем километра от тук. Истинска касапница. Малката каза самата истина. Ще трябва да накарате Валтон да прегледа и нея. Тя е в стадий на отричане на случилото се, а подобно нещо е особено опасно.

* * *

Утрото постепенно изместваше нощта. Мариус Гарбиани съвестно изпълняваше ежедневното си сутрешно упражнение — двадесет дължини в басейна.

Така му бе препоръчал кардиологът. Денят се очертаваше доста напрегнат: сутринта го чакаха три срещи в завода във връзка е обработката на отпадъците, после имаше делови обяд с председателя на съвета — доста деликатно събитие, а накрая — и събрание, за да назначат нов треньор на авиньонския клуб, а веднага след това — партия голф с Кристиан Боатие. Предвидено бе двамата да вечерят заедно, за да отпразнуват сключването на договора по откупването на Вантиве. Гарбиани се отдаваше с истинско блаженство на този миг самота. Морган от три дни бе в Хюстън и щеше да се върне чак в края на седмицата. А след месец пък „Ла Провансал“ щеше да падне в ръцете му. Съжаляваше, че Флоранс не бе жива, за да се наслади рамо до рамо с него на тази последна победа.

Слънцето си проправи път и проби хоризонта. Над долината Сенанк цареше покой. Кристалночистият звън на камбаната в абатството удари шест часа. Магда постави обичайния поднос върху една от ниските масички до басейна.

— Някой вече е донесъл вестника. Преди раздавача — каза тя, като се приближи до басейна.

Магда тръгна обратно към къщата. Гарбиани направи последната си дължина. Излезе задъхан от басейна и облече хавлиения си халат. После легна в един удобен шезлонг. Наслаждаваше се на необятната гледка към Либерон, но най-вече на лукса, който му, бе осигурил успехът му. Чу се телефонен звън. Магда се върна тичешком и му подаде телефона.

— О, отдавна съм станал — каза той на човека от другата страна на линията, който се извиняваше, че го безпокои толкова рано сутринта.

Гарбиани разтвори вестника. Една трета от първата страница бе заета от снимка — куп желязо под един камион и заглавие с огромни букви: „Съдбата става все по-жестока“. Статията продължаваше и на следващата страница. Жулиен Арну изгубил контрол над управлението на колата си, която била пометена с челен удар от движещ се в насрещното платно камион. Главата на водача на колата се търкаляла цели петнадесет метра от мястото на катастрофата и била намерена в житните поля. Аутопсията била установила наличие на алкохол в кръвта на загиналия — 3,6 промила.

Родът Арну бе угаснал. Всички мъже бяха мъртви. Съдбата бе отмъстила на Франсоаз. Гарбиани изпи чаша кафе, което усили горчивия вкус в устата му. Смъртта на Жулиен бе самоубийство, което по никакъв начин не потвърждаваше вината му за смъртта на Салк, тъй като Риготие притежаваше официални доказателства, които оневиняваха Арну. Следствието се намираше в мъртва точка. Никаква следа. Никакъв мотив. Перо не знаеше нищо. Гарбиани бе правил проучвания какво знае Виктоар дьо Монтобан без никакъв успех. За известно време смъртта на Жулиен Арну щеше да засенчи темата за убийството на Салк в медиите.

Гарбиани изпита странно чувство. В системата, която изграждаше с настървение от четиридесет години насам, се бе повредил някакъв механизъм. А той не виждаше причината за повредата. Освен ако тази катастрофа не накараше вълка да излезе от леговището си. Прочете отново статията. Помисли за момичето, което бе обичал лудо още като юноша, а също и за жена си, която не успя да го накара да забрави напълно Франсоаз. Бе се завърнала в Солт, хванала ръката на Франсис Арну, който го бе мачкал и обиждал с презрението си още като дете. Бе се омъжила за този мъж и за неговото високомерие. Толкова по-зле за нея.

Мариус Гарбиани позвъни на Магда. След няколко минути тя пристигна с кана врящо кафе. Изведнъж той осъзна, че смъртта на Жулиен Арну нямаше да оправи делата му. Напротив, дори щеше сериозно да попречи на отмъщението му. Наследниците щяха да отменят продажбата на „Вантиве“. Дъщерята на Жулиен не бе пълнолетна, така че Франсоаз щеше да бъде нейна настойница, освен ако настойница не станеше самата Алесандра, която при всякакъв развой на събитията щеше да се възползва от случая, за да поеме юздите на „Ла Провансал“. Като изчезна в друг свят, Жулиен Арну до известна степен бе възтържествувал над него — Мариус.

* * *

Процесията се изкачваше бавно по централната алея. След хладната църква, сега горещината бе направо убийствена. Само шумът от стъпките на тълпата отговаряше на песента на щурците. Франсоаз Арну, подкрепяна от Алесандра и Жустин, вървеше след ковчега, носен от шестима мъже. Отзад вървяха Батист Кавано, Ясмина и Осин Бенмалек, както и други близки на семейството. Зад тях се бяха наредили служителите на „Ла Провансал“, а още по-назад — важните личности — производителите на лавандула, цветя, зехтин, вино, жителите на селото и околностите. Всички присъстваха на трагедията на семейството под съсредоточените погледи на журналистите и облечените в цивилни дрехи полицаи. Навалицата спря и всеки затърси място между гробовете, където да застане. Носачите се изправиха пред зейналата яма. Ковчегът бавно се плъзна надолу, прикрепян от въжетата. Свещеникът каза една молитва, даде последна благословия, а Франсоаз Арну пристъпи напред и хвърли в бездната букетчето, което й бе дал церемониалмайсторът. Жустин последва примера й, но вместо да остане с баба си и леля си, си проби път през навалицата и изчезна тичешком. Алесандра взе ръката на майка си и хвърли червените рози, които носеше. После направи знак на Батист да дойде при нея. Заточи се безкрайната върволица от хора, които изказваха съболезнованията си. Всички бяха дошли да отдадат почит на Жулиен, чийто баща означаваше много за повечето от тях. Мариус Гарбиани подаде ръка на Алесандра, но тя отказа да я поеме. Франсоаз последва примера й, същото направи и Батист. Гарбиани стисна зъби. Обидата бе нанесена публично. Тя означаваше обявяване на война на място, където обстоятелствата налагаха сключване на примирие. Двете жени от рода Арну плачеха. Мариус се изненада от присъствието на Батист Кавано, когото виждаше за първи път. Не очакваше младият мъж да излъчва толкова сила, авторитет и решителност. Усети тези черти на характера му в очите му, докато си разменяха погледи. Морган му бе казал за журналиста само лоши неща, но Гарбиани го оцени положително.

Алесандра съжаляваше, че бе отстъпила пред волята на майка си и бе приела това изтезание. Скоро тя вече не разпознаваше хората, които я прегръщаха, стискаха ръката й или поставяха тежко длан на рамото й. Франсоаз бе настояла за традиционна церемония. Искаше синът й да има погребение, достойно за името, което бе носил. Венци, букети, възглавнички^[1] се трупаха върху гроба и върху съседните гробове. Алесандра се чудеше как майка й успява да стои на краката си. Към тях се приближи някаква жена.

— Казвам се Матилд. А вие сте майката на Жулиен, нали?

— Да — отвърна изненадана Франсоаз.

— Бях неговата приятелка.

Матилд плачеше. Франсоаз не успя да каже нищо, развълнувана от мъката на тази непозната. Алесандра импулсивно прегърна младата жена, а Матилд й отговори с измъчена усмивка и каза, заеквайки:

— Той бе толкова нещастен! Дано Бог се смили над него и бъде милостив към нас. Бог да ви благослови!

После се поклони и си тръгна. Алесандра я настигна и я задържа.

— Аз съм сестра му. Бих искала да се видим пак.

— Няма смисъл.

— Той има дъщеря…

— Зная. Но тя не подозира за съществуването ми, а и така е по-добре. Направих каквото можах. Страданието на Жулиен бе отдавнашно и много дълбоко. Няма в какво да се упреквате… Той направи своя избор. Нека проявим уважение към избора му, колкото и ужасен да е той.

Тя притисна длани една в друга, поклони се отново на Алесандра и се изгуби измежду струпаните хора пред вратата на гробището, което малко по малко опустяваше. Розлин, Осин и Ясмина застанаха до гроба. Франсоаз се подпираше на ръката на Батист. Не бе проронила и сълза, откакто й съобщиха за смъртта на сина й преди пет дни. Приличаше на кукла с батерия, чиито отсечени движения бяха в хармония със застиналото изражение на опустошеното й от мъка лице.

— Коя беше тази млада жена? — попита тя Алесандра.

— Приятелката на Жулиен. Нали така се представи и на теб…

— Не й ли каза да остане с нас?

— Не пожела.

— А къде е Жустин? — разтревожи се изведнъж Франсоаз. Алесандра се опита да се свърже с племенницата си на мобилния й телефон, но без успех.

Жустин бе помолила Матис да я откара обратно във „Ванс“. Не изпитваше никаква мъка. Смъртта на баща й до известна степен дори я улесняваше. Никой от семейството никога нямаше да узнае какво се бе случило. Клемантин успя да й върне плика, преди да я изпратят в Анеси при по-големия й брат. Родителите й решиха да отдалечат дъщеря си от това приятелство с дъх на трагедия. Жустин бе изгорила откраднатите документи, които вече бяха ненужни. Манюел бе изчезнал и не отговаряше нито на есемесите, нито на обажданията й. А най-лошото бе, че от предишната вечер чуваше съобщение от мобилния оператор, че този номер вече не се използва. С други думи, Манюел бе изчезнал някъде по белия свят. Преди погребението тя бе ходила до Сен-Базил и бе бродила наоколо. Като не видя никаква кола, се бе приближила до къщата. Капаците на прозорците бяха затворени. Значи Манюел бе избягал. Бе реагирала болезнено на удара. Бе се свлякла безпомощно до едно дърво и бе плакала дълго. Тъгуваше за тази изгубена любов, а тялото й изпитваше остра и неутолима жажда по неговото. Бе я изхвърлил от живота си като счупена играчка и тя се чувстваше унизена.

Жустин бе изоставила на гробището баба си, която вече бе само сянка на самата себе си, и леля си, която сега щеше да ръководи фабриката. Оставаше й красивият Матис, в чиито прегръдки тя се надяваше да забрави самотата си. Ако не й донесеше опиянението, на което се наслаждаваше с Манюел, щеше да замени липсата на фантазии в любовта с кокаина и с други отровни субстанции, които той смесваше на воля в семейната аптека. Така Жустин бе открила сладостта на изкуствения рай.

— Скоро ще се приберат — каза Матис.

— Ами, ще се мотаят още часове на гробището. Така бе на погребението на дядо ми. Аз съм си у дома. А съм и наследницата. Мога да правя всичко каквото си искам.

— Само че не си пълнолетна.

— Да, ама съм наследница. Направо ги съсипвам. Оная мръсница леля ми няма да ми нарежда какво да правя. Давай!

Пое пакетчето с бял прах и със забележителна, предвид не особено големия й опит в тази област, сръчност го раздели на две и оформи две линии върху стъклото, което покриваше масичката до леглото. Смръкна едната със сламка за оранжада и подаде сламката на Матис. Тялото й се разтресе от поетата доза и тя скочи върху младежа.

 

 

Когато Алесандра влезе в стаята няколко часа по-късно, двамата млади хора спяха дълбоко. Тя внимателно затвори вратата. Една медицинска сестра бдеше над Франсоаз, която отказваше да се храни. После тръгна да търси Розлин и Батист, които бяха в голямата кухня.

— Приготвих супа, също и компот, а за госпожа Франсоаз купих кисело мляко. Мога да остана тук, ако искате. Намерихте ли Жустин?

— Да, спи в стаята си. Вървете да си почивате, Розлин. Утре ще имам нужда от вас. Благодаря ви за всичко.

— И вие си починете. До утре. Довиждане, господин Кавано.

Алесандра и Батист останаха сами. Никой не бе в състояние да говори, до такава степен бяха потресени от случилото се. Безмилостната съдба, или както бе казала Франсоаз — проклятието, — продължаваше гнусното си дело. „Трима млади хора“… предсказанието, което бе обсебило съзнанието на Алесандра, кънтеше в главата й непрекъснато и като че ли се превръщаше в действителност. Двама вече ги нямаше. Алесандра имаше чувството, че полудява, че не може да контролира онова, което се случва, и най-лошото — че не може да контролира самата себе си. Реши да довери на Батист какво й бе казала Сафиату. Бе се колебала дълго, защото се боеше да не би той да определи като слабохарактерност нещо, което тя вече приемаше като очевидна истина. Бе толкова измъчена от безмилостния ход на съдбата, че вече нищо не бе в състояние да я спре да излее емоциите си. Чувстваше се отговорна за смъртта на Жулиен. Думите на Матилд се бяха врязали в мозъка й: „Страданието на Жулиен бе отдавнашно и много дълбоко“. Те се въртяха постоянно в главата й като кошмарен напев.

— Отиваш твърде далеч. Нито Салк, нито Жулиен са мъртви по твоя вина. Не. Опровергавам изцяло това съждение. А що се отнася до Сафиату, не се впечатлявай. Хората в Африка имат странни реакции, съвсем различни от нашия начин да изразяваме нещата. Уважавам казаното от нея, разбира се, но мисля, че тя е интерпретирала събитията според вярванията си…

— Да, но Жулиен…

— Жулиен е бил мъртвопиян и се е качил в колата си. Да кажем истината: той се е самоубил. Напрежението му е дошло твърде много. Онази млада жена — Матилд — направи много точен анализ на събитията около него и на неговото състояние.

— Тя работи в болницата на Карпантра. Смяташ ли, че е психиатър? Във всеки случай е много красива. Бих искала да се срещна пак с нея. Заради Жулиен. Бях сурова с него. Ако бях проявила повече разбиране и дипломатичност, ако си бях по-често…

— … у дома — подсказа й Батист.

— Да, у дома. Заедно с татко начертах път, без да се замисля дали Жулиен иска да върви по него, или не. Впрочем, Батист, и никой друг не го бе грижа за това. Убих собствения си брат с егоизма си.

Алесандра избухна в ридания, които не можа да потисне. Батист я остави да плаче. И в неговите очи напираха сълзи. Бе видял и разговарял съвсем малко с Жулиен, но веднага бе разбрал, че този човек отдавна е зарязал житейските битки и просто се насилва да живее по инерция… Крепял го бе само гневът, унищожителният гняв, желанието да срине със земята семейството, за което той е бил невидим. Алесандра бе силна личност и бе оцеляла, тъй като бе следвала пътя на баща си в професията, но и тя не бе получила любов. Във „Ванс“ нямаше и капчица любов. Всички бяха мъртви заради липсата на обич. Следващата жертва щеше да е Жустин…

Алесандра слушаше какво й говори Батист и думите му имаха върху нея ефекта на откритие. Жестоката истина изникна пред очите й в цялата си яснота и простота.

— Но в такъв случай и аз самата не съм способна да обичам — каза тя сякаш на себе си…

— Напротив. Точно обратното. А най-любопитното е, че имаш подобна дарба, защото никога не си се старала да се харесаш на семейството си, а си била самата себе си. Докато Жулиен е искал баща ти да го обича и все се е надявал майка ти да прояви интерес към него, а не да отдаде живота си на един призрак… А що се отнася до чувството, което е свързвало майка ти и баща ти…

— Да, какво…

— Баща ти се е оженил за много красиво момиче, което е затворил в много красива къща, направил й е три сладки деца. Гордост и суета. Създал е фабрика за сапуни, която се е превърнала в печелившо предприятие. Отново гордост и суета. И накрая бива убит, всъщност би трябвало да кажа смазан от разярен слон.

— Батист, забранявам ти!!!

— Понеже си се вслушала в думите на Сафиату и им вярваш, искаш ли да ти разкрия какво означава подобна смърт в нейната символика? Баща ти винаги е злоупотребявал с властта си — несъзнателно, разбира се. Искал е събитията да стават така, както той е решил, и хората да приемат неговата представа за света и да й се подчиняват. Диаго е бил катализаторът на онова, което в страните, където живеят слонове в Африка и в Азия, се нарича богохулство, неуважение на космическия ред или по-ясно казано — на липсата на смирение. Или с други думи, слонът е символ на мъдростта, притежава дарбата да въдворява мир и да подсигурява успех, той е познанието, алфата и омегата… Ако не умееш да гледаш истината в очите, ако откажеш да приемеш, че човекът просто е една несъвършена частица в огромното колело на света, то… Иначе казано, ако се инатиш и искаш непременно да поставиш баща си или който и да било друг на пиедестал, не само че няма да изправиш на крака „Ла Провансал“, но и…

— Млъкни!

— … но и ще се окаже, че Жулиен е умрял напразно. Нямам какво повече да ти кажа. А, не, всъщност имам един въпрос. Госпожице Арну, искате ли да се омъжите за мен?

Батист не стана от стола си, дори не направи и най-малкото движение, но наблюдаваше настойчиво Алесандра. Смаяна и трепереща от вълнение поради сериозността на момента, тя осъзна, че не може да откаже, нито дори да отложи отговора си. Защото щеше да загуби Батист безвъзвратно. Поколеба се, защото смяташе, че да се омъжиш, означава да се подчиниш на мъжа. Батист все така не реагираше. Не я насилваше и тя да реагира. Просто чакаше.

Вратата на кухнята се отвори с гръм и трясък. Влязоха Жустин, която бе полугола, и Матис, чиито джинси бяха разкопчани.

— А, вече си завзела територията, а? — изсъска тя на леля си.

— Гонгът те спаси! — подхвърли Батист на Алесандра.

* * *

Осин Бенмалек следваше по петите иконома в огромното фоайе и той го въведе в една също толкова огромна библиотека. Маркиза Виктоар дьо Монтобан седеше в елегантно кресло до един гигантски прозорец. Тя не стана от мястото си, когато Осин влезе, а се задоволи да му посочи друго кресло срещу нея. Двамата не се бяха виждали от двадесет години. Все пак едва забележимо си бяха кимнали на погребението на Жулиен Арну и тяхната тайна бе станала още по-тежка. Двамата дълго седяха и се гледаха, без някой да проговори.

— Пожелали сте да говорите с мен. Надявам се, че въпросът е наистина сериозен, за да нарушите нашето споразумение.

— Да, достатъчно сериозен. Става въпрос за Алесандра Арну.

Виктоар дьо Монтобан остана невъзмутима. Сърцето й обаче биеше до пръсване. Знаеше, че развръзката е близка и че е настъпил моментът да говори и да освободи душата си.

 

 

— Ще бъда напълно откровен с вас, Виктоар — поде Осин. — Лабораторията на „Ла Провансал“ заработи отново под мое ръководство и предадох на Алесандра формулите, които Франсис и аз създадохме, за да може тя да произведе нова козметична линия.

— С която да замени онази, която брат й продаде в Германия?

— Установявам, че както винаги, сте много добре осведомена. А знаете ли какво следва от това?

— Кажете ми.

— Повиках производителите, с които работехме навремето, и им дадох поръчка. Всички до един ми отказаха. Реколтата на мащерка в Банон, изглежда, е задържана цялата… А „Флоримон“ от Грас се въздържаха заради някакви неуредени плащания с Жулиен Арну. Познавам ги достатъчно отдавна и усетих, че крият нещо и че изпитват известно смущение. Така че според мен…

— Мариус Гарбиани.

— И в нашия анализ стигнахме до този извод. Нищо не съм казал на Алесандра, но тъй като тя също е решила да навести производителите, не ми се иска да се сблъска с лавина от откази. Това ще бъде унизително за нея, а също и за паметта на Франсис.

— Паметта на Франсис ще бъде уважена и почетена както той заслужава.

— А знаете ли нещичко за убийството на Ян Салк? — пое риска да попита Осин след ново мълчание.

— И много, и нищо. В холдинга на Гарбиани имало някаква нечиста сделка, офшорни фирми, пране на пари, отклоняване на фондове…

Виктоар дьо Монтобан замълча за секунда, а после добави:

— Имам всички необходими данни, но нито една от тях не води до никъде. Сякаш липсва някакво звено във веригата. Не съм далеч от мисълта, че Салк е умрял заради разкритията, които е направил. Липсващото звено е човекът, който го е убил или който е накарал да го убият.

— Гарбиани?

— Гарбиани притежава всички недостатъци на земята, но не е убиец. И все пак…

— Иска кожата на Алесандра Арну. Как бихте могли да ни помогнете, Виктоар?

— Ще се заема с доставчиците на цветя и ароматни растения. А вие положете максимални усилия да наблюдавате персонала. Може би ключът към мистерията е вътре в „Ла Провансал“.

— Ами следователят, разследващият екип?

— Те свършиха работата си… Да, понякога има неща, които е трудно да се разберат. Знаете го по-добре и от мен. Често човек дори не може да си ги представи…

— Виктоар, не смятате ли, че вече трябва да кажете истината на Франсоаз Арну?

— Трябва да призная, че от смъртта на Жулиен Арну насам тази мисъл не ми дава мира и обсебва нощите ми. Но съм длъжна да предвидя и последствията. Размислих добре. Моментът още не е настъпил. Когато Алесандра наистина вземе „Ла Провансал“ в свои ръце и когато предприятието тръгне напред, като по времето на Франсис, когато разберем кой е убил младия журналист, тогава ще дойде времето за моя разказ. Защото той трябва да бъде чут, когато всичко е спокойно. Съдбата става все по-жестока към Франсоаз. Затова не искам това разкритие да бъде проява на милост към нея, а един вид освобождение, колкото и ужасно да е то.

— Съгласен съм. Гарбиани ще използва всички средства, за да насити глада си за отмъщение и да унищожи Алесандра. Дори се учудвам, че все още не е използвал за тази цел някогашната си връзка с Франсоаз. Вярно е, че това направи Жулиен, и то по потресаващ начин.

— Как така? — възкликна смаяно Виктоар.

— Не знаехте ли? Той намерил в едно скривалище в кабинета на Франсис писмата, които Мариус е писал на Франсоаз, и ги хвърлил в лицето на майка си вечерта преди катастрофата в присъствието на Алесандра и Кавано.

— Винаги съм смятала, че Жулиен е мекотело и подлец — каза замислено Виктоар. — Бедната Франсоаз.

— Ами ако за зла беда Гарбиани открие това, което крием…

— Невъзможно. Само вие и аз знаем тази тежка тайна. Какво мислите за Кавано, Осин?

— Свестен и стабилен мъж — отговори той.

— Напомням ви, че той съсипа моя син чрез едно от разследванията си. Притежавам всичко, което е писал за него. Наясно съм, че неотлъчно следи случая със Салк. Ако се е захванал за работа с нокти и зъби, както направи с Арман, имам пълното основание да смятам, че е стигнал до същите изводи като мен… Бих искала да поговоря с него. Можете ли да уредите това?

— Той подготвя репортаж за Прованс и съкровищата на областта. Алесандра вероятно му е споменала за вас. Така че при всички случаи той ще ви посети.

Виктоар гледаше как Осин се отдалечава. После още дълго съзерцава пейзажа, който толкова харесваше. В далечината възвишенията на планината Алпий обличаха синя премяна. Лятната светлина заливаше до заслепяване всичко наоколо. Сети се, че лозята започват да връзват плод. Цветовете ставаха гроздове. А лозарите вече не се интересуваха от нищо друго, освен от чепчиците. За щастие, бурята от предишната вечер, макар и доста силна, не бе причинила никакви щети. А дъждът бе прогонил сушата от лозята с гренаш^[2], мурведър^[3] и сира^[4]. Годината обещаваше да бъде добра. Ако такава бе волята божия и ако Виктоар успееше да избегне скандала…

Областта Монтобан бе оцеляла и докато траеха религиозните войни, и при революцията, и по време на бурните политически събития и икономическите кризи през XIX и XX век. Маркизата бе пазител на осем века традиции и сега не трябваше да допуска областта да бъде погълната от глобализацията. Откакто Виктоар бе поела отговорностите на рода, всеки път, когато някой враг застрашаваше името Дьо Монтобан, тя успяваше да го отблъсне. Нейната изключителна далновидност никога не я бе подвела. Гарбиани я бе предизвикал в деня, когато бе изтръгнал от ръцете й групата „Вантиве“, така силно желана от нея. Тогава Виктоар бе изживяла този неуспех като болезнено поражение. Съдбата й повече от всякога бе свързана с тази на Франсоаз и Алесандра Арну.

Виктоар дьо Монтобан седна пред отворения си лаптоп, който бе поставила върху прекрасно бюро от розово дърво. Прегледа електронната си поща, а после се обади по телефона на директора на „Еко дю Миди“.

— Допуснали сте Батист Кавано да дублира дейността ви, скъпи ми Жан. Изпращам ви документите, които получих с помощта на моите източници. Ще си дадете сметка, че дори да има улика, която да съсипе Гарбиани при финансова проверка, нито Кавано, нито моите информатори са успели да открият нещо, от което следствието да спечели. Нека изчакаме Мариус Гарбиани да допусне първата си грешка. Впрочем, смятам да го предизвикам, тъй като не само не обичам да чакам, но и той събуди гнева ми, нападайки моето протеже Алесандра Арну. Да, да. Ще ви помоля да бъдете любезен с Кавано. Ценя работата му, а и той може да ни бъде полезен в партията шах, която ни предстои да изиграем.