Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (13)

Епилог

Една година по-късно…

Сватбените гонгове, почуквания по чашите и последвалите ги тостове приключиха… Чуваше се само нестихващата песен на щурците. Бе началото на септември и утрото вече си проправяше път зад връх Ванту. Около Алесандра и Батист бяха останали само неколцина гости. Франсоаз уморено се бе отпуснала в едно кресло, но на устните й грееше блажена усмивка. Само Жустин все още танцуваше, насърчавана от щракането на пръсти и пляскането в такт, даващи й сили да продължи тъжното пламенно фламенко. След церемонията в църквата на Солт поканените гости, които бяха двеста души, нахлуха във „Ванс“. Имението не бе виждало подобен празник от сватбата на Франсис и Франсоаз. Само че, за разлика от тях, Алесандра и Батист бяха пожелали да почетат земята, където се бяха запознали, и бяха поканили Африка в Прованс. Смесицата от култури бе изненадваща и очарователна.

Алесандра отвлече Батист в един отдалечен кът на градината.

— Благодаря — каза просто тя.

— За какво?

— За всичко… за това, че си тук, че съществуваш. Любов моя, та ние се познаваме от две години! Тогава не знаехме, че събитията ще ни привържат и свържат така здраво един с друг. При това завинаги — изрече развълнувано тя и докосна с устни халката, която Батист бе сложил на пръста й предишната вечер.

После го целуна със страст, а той отвърна на целувката й със същия плам.

— Сега, когато новата ти серия козметични продукти е на пазара и след като се разписахме при господин кмета, бихме могли да помислим и за нашето бебе — прошепна Батист и я стисна в прегръдките си.

— То вече е тук — отговори Алесандра.

— Как така? — учуди се Батист.

— Знам от оня ден. Исках да ти направя подарък през брачната ни нощ.

— Наистина ли!? Момче или момиче?

— Малко е рано да се каже. То е едва на петдесет и три дни, ако гинеколожката не е сгрешила.

— Алесандра!

Батист бе на седмото небе от щастие и цялото му тяло трепереше от вълнение. Животът. Най-сетне.

* * *

„Ла Провансал“ бе възобновила стария си ритъм. Заливаха я поръчка след поръчка. Фирмата бе поела отново и необратимо по пътя на биокозметиката. Скоро щеше да стигне отново на лидерското място, което бе загубила заради Жулиен. Осин Бенмалек обучаваше един млад химик, за да може да излезе в пенсия след три години, без да се тревожи в какви ръце оставя лабораторията. Алесандра делеше времето и силите си между Африка и Прованс, а успехът на новата козметична линия я задължаваше да пътува не само из почти цяла Европа, но и да ходи често до Ню Йорк, Москва, Шанхай и Токио… Скоро заради бременността щеше да се наложи да делегира правата си на друг. Бе мотивирала доста добре екипа на фирмата и всички около нея усилено й помагаха, без значение от заемания пост.

Франсоаз Арну се занимаваше с дизайна на продуктите. Бе открила, макар и на късен етап от живота си, артистични заложби, които влагаше в избора на цветове за изящните им опаковки. Работеше заедно с артдиректора, който дълго бе доказвал таланта си при реномиран производител на парфюми в Париж. Той също бе вдовец и се бе пенсионирал. Живееше в Горд, където обаче се отегчаваше до смърт. Казваше се Албер Болте и бе дошъл да предложи услугите си на Алесандра, която бе счела за разумно да наеме на този пост именно възрастен и опитен човек, особено пък с такава репутация. Бе извънредно оригинален и изобретателен, а и ефикасността му бе направо замайваща, така че Франсоаз не остана безчувствена към обаянието му още когато Алесандра й представи новото попълнение в екипа на фабриката. От този ден виждаха Франсоаз доста често в „Ла Провансал“. Интересуваше се главно от Албер, с когото скоро свикна да споделя и доста неща извън работата. Под негово влияние тя предприе освежителен ремонт на „Ванс“ и в течение на месеци имението бе строителна площадка. По съветите на Албер Болте стените на помещенията станаха патешкожълти, зелени или лилаво-сини, а кухнята бе боядисана в крещящо червено, на чийто фон медните съдове се превърнаха в произведения на изкуството.

Дълго след ваканцията в Корсика всички, които обичаха Жустин, се тревожеха за нея заради поведението й. През август Алесандра и Батист решиха да я заведат в Буркина Фасо. Надяваха се, че шокът от допира с африканската земя ще повлияе благотворно върху момичето. И предвиждането им се сбъдна. Един ден, като не знаеше вече какво да прави, за да забавлява Жустин, Алесандра я заведе на мястото, където бе загинал дядо й. И там съдбата й помогна… Стадо слонове — може би бе същото отпреди пет години — бе недалеч от строящия се тогава хотел. А двете с Жустин бяха сами в един ленд ровър, каран от млад чернокож, който им бе и водач. Ревът на слоновете изпълваше с дрезгавите си вибрации цялата околност.

— Любов — обясни младежът. — Това са мъжкарите…

— И какво правят мъжкарите? — попита Жустин.

— Бият се.

— Искам да видя.

— Опасно е, госпожице… Изключително опасно!

Нито Алесандра, нито младежът имаха време да реагират. Жустин скочи от колата и хукна към високата избуяла трева. Тичаше право в посока на силните викове, от които кожата й настръхваше. Алесандра и водачът им я настигнаха. Младежът бе взел и пушката си. А Жустин гледаше зашеметяващия спектакъл на двама мъжкари, които яростно се блъскаха един друг като в битка на титани. Шумът, прахолякът и топлата въздушна вълна придаваха на картината пред очите им апокалиптичен драматизъм. Жустин се изплаши. Страхът я скова, вкамени. Алесандра не знаеше какво да прави. Водачът й направи знак да отстъпи тихо назад. А той се приближи до Жустин, хвана ръката й със странна нежност, прошепна няколко думи в ухото й и я поведе обратно — кротко, внимателно и без да бърза, като създаваше у нея впечатлението, че двамата не стъпват по земята, а плуват и се реят в пространството. А когато сметна, че вече са на безопасно разстояние и вън от периметъра на слоновете, произнесе нещо на родния си език, извади от джоба си някакъв амулет, докосна с него челото си, после го сложи в ръката на Жустин, затвори дланта й и я подържа няколко мига. А после се случи нещо неочаквано. Младото момиче припадна в ръцете му и той го отнесе до колата и го сложи внимателно да легне отзад. След това запя монотонно с гърления си глас.

— Вече можем да си вървим — каза той след доста време. Алесандра не откъсваше поглед от Жустин, която приличаше на заспала.

— Тя там ли ще стои? — попита с безпокойство Алесандра.

— Повече няма от какво да се бои. Излекувана е.

— Излекувана ли? — попита Алесандра.

— Излекувана е.

Алесандра знаеше, че няма смисъл да настоява, за да разбере нещо повече. Поиска да узнае името на младия магьосник. Казваше се Бурнабе. Той й помогна да отнесе спящата Жустин в стаята й. А когато два дни по-късно тя се събуди, бе напълно променена. Пееше и се смееше, радваше се на насладите на живота. Изобщо не си спомняше за слоновете. А и Алесандра не й разказа странната сцена. Сети се за Сафиату и си спомни какво й бе обяснил Батист за слоновете и за баща й.

Като се завърнаха в Солт, за Жустин започнаха слънчеви младежки години. Най-изненадваща бе постоянната й загриженост за другите. Оказа се, че обича рисуването, и сподели тази си страст с баба си Франсоаз. Заяви, че след зрелостния си изпит ще учи рисуване в Академията по изобразителни изкуства в Париж. В Париж щеше да отиде и Матис Гранже, за да разгадава тайните на киното…