Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (1)

1.

Алесандра остави Батист да кара взетата под наем кола от летището в Марсилия, която бе поръчала предварително. Беше уморена. Двамата току-що бяха прекарали една седмица в Париж след десетмесечен престой в Буркина Фасо. Батист бе провел важна среща с главния редактор и същевременно директор на седмичника, за който работеше. На нея двамата бяха направили равносметка на текущите събития, а Алесандра се бе срещнала с водещи фигури в света на козметиката, отговарящи за три извънредно важни продукта, както и с четирима дизайнери на опаковки. Освен това не бе устояла на изкушението да пообиколи магазините. Вечерите бяха също толкова заети и оживени, колкото дните, а нощите — твърде къси. Батист я бе запознал с приятелите си, повечето от които бяха журналисти. Всички имаха неизчерпаем запас от анекдоти. Разказваха ги с увлечение, а когато и те свършеха, се надпреварваха да споделят невероятни изживени от самите тях случки.

Когато самолетът се приземи на летището в Маринян, стомахът й внезапно се сви и тя изпита необяснима тревога. Така бе при всяко завръщане. Само че този ден болката бе по-силна, по-осезаема.

— Нещо не е наред ли? — попита я Батист и я погали по бузата.

— О, не, не, напротив. Ще ми мине. Прости ми, но откакто почина баща ми, постоянно се боя от срещите с близките ми.

Не лъжеше, но и този път не му разказа какво й бе казала Сафиату преди три месеца в Бобо-Диуласо и не му призна, че всъщност думите на гадателката предизвикваха най-много страх в душата й. Спомни си какво се бе случило точно когато самолетът „А 320“ спусна колесника си и колелата му докоснаха пистата. И си даде сметка, че оттогава не бе успяла да прогони от съзнанието си резкия глас, който монотонно и напевно редеше: „Четирима мъже ще умрат, когато се завърнеш във Франция“. Противно на всякакъв здрав разум, това бе една от причините да отлага на два пъти отпътуването си. Разбира се, тя не вярваше в „магьоснически предсказания“. Но все пак се смути, когато Сафиату й каза „че сред тях нямало да бъде високият бял мъж, с когото тя, Алесандра, правела туй-онуй“, а че „щели да умрат един възрастен мъж и трима млади“. Бе прибавила, че около тях витаели силни ухания, и бе уточнила, че са „ухания от нейния роден край“. Тогава Алесандра я бе запитала дали познава тези мъже, но Сафиату й бе отговорила простичко: „И четиримата — в твоя край“. Алесандра бе прогонила от съзнанието си случката, както човек прогонва лошите сънища, но тя се връщаше в паметта й всеки път, когато заговореха за завръщане в Солт^[1], където бе люлката на семейството й, където самата тя бе родена и прекарала детството си и почти целия си досегашен живот.

Щяха да пристигнат след час. Току-що бяха пресекли Карпантра. Пейзажът се бе променил. Лозята и градинските насаждения, отделени от високи редици кипариси, бяха отстъпили място на местности с варовикови скали, храсталаци и дъбови гори. Завоите следваха един след друг. Навлязоха в планината Люберон. Батист не говореше. От една страна, бе съсредоточен в шофирането, но от друга, искаше да прояви уважение към мълчанието на Алесандра, защото чувстваше, че е необичайно нервна. Отдаваше го на факта, че се канеше да го представи на семейството си и по този начин да оповести официално тяхната връзка. Той не се боеше от този момент, напротив — чувстваше се щастлив.

Пейзажът увеличаваше магията на прекрасния момент. Батист не познаваше този край на Франция. Занаятът му на репортер го бе отвел в стряскащо количество страни и колкото и да бе парадоксално, той познаваше по-добре от родината си Мексико, Боливия, Китай, Русия и още много, много други държави. На 37 години откриваше Прованс. Бе роден в Страсбург и бе завършил журналистика в Париж. Седмичникът, за който работеше, от седем години го изпращаше да отразява войни в целия свят или да прави разследвания за фирми, чиито седалища най-често се намираха близо до Париж. Един ден, предвид опита му на известен репортер, го бяха изпратили на специална мисия в Буркина Фасо и там се бе запознал с Алесандра. За да не напуска Африка, тъй като по този начин щеше да се отдалечи физически от младата жена, бе постигнал споразумение с вестника си да остане на континента и бе хукнал да пише материали в Того, Нигер и в Кот д’Ивоар, където не липсваха горещи точки и актуални теми.

В Буркина Фасо Алесандра делеше времето си между сдружението за трайно развитие в Бобо-Диуласо, фирмата за внос и износ в Уагадугу и биологичната преработка на масло от карите^[2] — на осем километра южно от столицата на старата Горна Волта. Там преди петнадесет години баща й Франсис бе построил фабрика за обработка на орехи от карите, с цел да разшири дейността на семейната фабрика за сапуни в Солт. Алесандра, която и преди смъртта на основателя й вече бдеше над този филиал на фирма „Ла Провансал“, тъй като брат й Жулиен отказваше да напусне Франция, го бе развила значително.

Не бе напускала Буркина Фасо от срещата си с Батист и сега се безпокоеше какво ще намери при пристигането си у дома. Бе доверила на партньора си, че счетоводителят на „Ла Провансал“ й бе сигнализирал за сериозни неприятности с две банки и за това, че снабдителите се оплакали за качеството на някои доставки. Батист не й бе задал никакви въпроси, тя бе споделила тези неща с него по своя воля. Двамата се обичаха, но си даваха трезва сметка, че тази силна любов може всеки момент да се прекърши. Алесандра се съмняваше, че Батист предчувства дълбоката драма, която бе попарила живота й. Не бе готова да му я разкрие, защото подобна стъпка я плашеше, а и искаше да е сигурна, че ще успее да му поднесе фактите хладнокръвно, без да попада в капана на прекалените обяснения. В противен случай силната й чувствителност можеше да хвърли нежелана сянка върху откровеността.

 

 

Алесандра се връщаше в Солт, тъй като след три дни майка й щеше да отпразнува шестдесетия си рожден ден. Франсоаз Арну бе организирала малко тържество в семейното имение „Ванс“. Искаше да събере всички, които наистина обичаше. Всъщност малко хора, по-малко от двадесет, сред които двете й деца и внучката й Жустин. Налагаше се Алесандра да потисне страха, който й бе вдъхнала Сафиату, въпреки че той не я напускаше нито за миг и в момента я разтърсваше от глава до пети. Не бе в характера й да попада в плен на каквото и да било вълнение и да не успее да се овладее. Та тя бе директор на предприятие, работещо на два континента! Поръчките затрупваха създаденото от нея сдружение. Идваха от Мароко, Южна Африка, Гвинея, Канада. Бе горда, че е успяла да вземе на работа двеста жени, които по този начин запазваха традициите на предците си и неписания монопол върху маслото от карите, а и осигуряваха поминъка си. Не бяха принудени да се изселват в Кот д’Ивоар, за да изхранват семействата си. Алесандра се занимаваше и с тамошното училище, а също и с малкия диспансер — и двете построени от баща й. От дълго време живееше на африканска земя и въпреки това все още имаше не малко неща, които я притесняваха: нравите, обичаите, вярванията или неувереността как трябва да постъпи, ако иска да засегне деликатно някой практичен въпрос. А и начините, чрез които работничките намираха решения в заплетени ситуации, все още честичко я объркваха и тя „губеше ориентация“. Бе й се наложило да научи тяхната представа за йерархия, тяхната скала на ценностите, техните приоритети и да не се впечатлява, че при най-малката трудност те викаха магьосник, както в Европа хората тичаха до аптеката. С тази разлика, че аптекарят не гадаеше бъдещето, а само продаваше лекарствата, предписани от лекарите.

Сейта, една от надзирателките във фабриката, бе завела Алесандра при братовчедка си Сафиату. Тя живееше в селце край пътя за Рападама. Сафиату, жена на около петдесет, не особено ведра и усмихната, ги прие в един сенчест кът на грамадния си двор, където тук-там се търкаляха очукани тенджери, два допотопни котлона и няколко грамадни глинени гърнета с различни цветове. Сафиату й бе показала никому непознат начин за промиване на орехи от карите — нейна тайна, която Алесандра бе успяла да приложи в производството. Маслото от карите, което имаше невероятни качества, можеше да отвори път към нови пазари. В края на демонстрацията Сейта бе изчезнала и тогава Сафиату бе завела Алесандра в едно от помещенията на къщата и я бе настанила върху странна дървена пейка, която се оказа неочаквано удобна. Сафиату също бе седнала, както бе с костюма си „за гости“, върху шарена постелка направо на земята и бе разпиляла шепа жито. И пред странния поглед на жената Алесандра се бе почувствала като малко момиченце…

 

 

— Мога да спра климатика и да отворя прозореца, ако искаш да подишаш въздуха на твоя роден Прованс — предложи Батист. — Като че ли не плуваш в собствени води…

Неспособна да проговори, Алесандра кимна в знак на съгласие. Постави ръката си върху ръката на Батист и лекичко я стисна. В колата се промъкна горещ въздух, напоен с много миризми — смесица от зелената свежест на дъбовете, затоплената от слънцето почва и благоуханен букет от лавандула, хвойна, червена мащерка, лавър, розмарин. От време на време към галещия сетивата коктейл се прибавяше и натрапливият аромат на кипарисите. Алесандра затвори очи. Още от най-ранно детство баща й я бе научил да разпознава характерните ухания на всеки растителен вид. С течение на времето обонянието й се разви и изостри, а накрая стана толкова точно и безпогрешно, че тя вече притежаваше качествата на „истински нос“. Само че съдбата бе взела друго решение за нея…

Младата жена потъна с наслада в приспивната песен на щурците от две близки долчинки, които сякаш си говореха нежно помежду си и си разменяха послания. Звуците и уханията я успокояваха и я обвиваха в защитните си вълни. Внезапно миризма на камфор заличи всички други и Алесандра разбра, че са пристигнали. Лавандуловите поля се простираха пред тях в съвършена симетрия и в късния юнски следобед разпръскваха ореол с цвят на индиго — също толкова замайващ и опиващ, колкото и уханието им.

— Е, виждал съм снимки, но действителността е много по-впечатляваща! — възкликна Батист, спря колата встрани от пътя и слезе. Алесандра последва примера му, обиколи колата и го прегърна.

— Щастлива съм, че мястото ти харесва. Притежаваме няколко поля с лавандула. Ще ти ги покажа.

— Уханието е силно, диво, дълбоко, замайващо, обсебващо. Омагьосва, но и освежава. Човек се чувства пречистен само като гледа пейзажа и вдишва въздуха.

Батист не помръдваше от мястото си и не вярваше на очите си. Имаше вид на дете, което вижда за първи път морето. Притисна силно Алесандра в прегръдките си и я целуна продължително. Тя видя сълзи в очите му, радостни сълзи. Притисна главата си към рамото му. Далечният шум на мощен мотор прекъсна очарованието. Двамата се качиха в колата, но преди да потеглят, изчакаха да ги задмине автомобилът, чийто мотор бяха чули отдалеч — последен модел ферари. Движеше се доста бързо за тази местна магистрала, позната като извънредно опасна.

— Измъкнахме се от неприятности. За щастие пътуваме в наета кола и той изобщо не ме позна — възкликна с облекчение Алесандра. — Това е Мариус Гарбиани. Двамата с татко никак не се разбираха. Ще ти обясня по-късно… дълга история. А и ще ни развали прекрасния следобед.

След доста завои се показа селцето Солт, кацнало на върха на наподобяващи укрепление скали. Червените керемиди на къщите сякаш покриваха лилаво-синята равнина, в която, гледана отвисоко, се редуваха поля с лавандула и огромни правоъгълници изкласили жита. Пътят лъкатушеше между два рида скали, вдясно се извисяваше Мон Ванту.

Алесандра помоли Батист да намали скоростта. Показа му огромно маслиново дърво, чиято сребриста корона закриваше грамадна постройка.

Тя прошепна със заглушен от вълнение глас:

— „Ла Провансал“, фабриката за сапун на татко. Не спирай. Жулиен сигурно е там, а не искам да виждам никого от семейството ми до утре. Татко създаде това предприятие. То бе целият му живот и истинското му дете. Не се занимаваше особено с нас и едва когато започнах да работя с него, осъзнах онази страст, която му вдъхваше живот и която той ми предаде…

Алесандра избухна в ридания. Не му бе разказвала как бе умрял баща й. А и Батист никога не бе я питал нищо. Бе добил известна представа за нещата, разлиствайки архивите на вестниците, докато се подготвяше за интервюто си с Алесандра. Така че много добре разбираше защо раната й не бе излекувана. Продължи да кара бавно колата, с очи, вперени в пътя, за момента неспособен да я утеши, защото не знаеше за какво точно трябва да я утешава… Разбираше, че се нуждае от утеха не само за смъртта на баща й преди пет години, но и за нещо по-страшно от нея.

— Завий наляво, поеми по тесния път. Там е — успя да каже на пресекулки Алесандра и се опита да се усмихне. — Малко странен начин да ти пожелая „добре дошъл“ у дома, нали? Отвън къщата не е кой знае каква, но като влезем, ще видиш, че в нея човек се чувства добре — обясни тя, като си изтриваше сълзите с опакото на ръката.

 

 

Алесандра слезе от колата, за да отвори високата двукрила входна врата с красиви железни решетки. Къщата приличаше на къщите, които бе забелязал отдалеч. Покривът бе застлан с римски керемиди, а стените — изградени от камък с леко златист оттенък, характерен за този район на Франция. Типичен провансалски дом насред голяма градина, чиято красота се подсилваше от гигантско смокиново дърво и четири палми. Непокорни розови храсти не просто пълзяха, а буйно се катереха чак до покрива на къщата по цялата фасада и я покриваха плътно с яркочервените си цветове. Капаците на прозорците с цвят почти като листата на смокинята бяха широко разтворени.

Батист доближи колата до входа и изключи двигателя, а Алесандра се втурна в градината. Той не я последва, а свали багажа и зачака да го повика. Внезапно се почувства като натрапник в живота на младата жена. Може би това се дължеше на постройката, около която, въпреки скромния й вид, витаеше дух на охолство и разкош… Той вече се бе изненадал веднъж от начина, по който Алесандра бе наредила дома си в Угадугу. В него нямаше нищо излишно. Бе обзаведен с всичко необходимо, за да се чувства човек добре и да не му липсва нищо. Преобладаваше бледозелената гама, но тук-там, на специално подбрани места, неочаквано избликваше някое ярко петно, уж мацнато небрежно, но всъщност — с много усет и стил, за да подчертае още повече изтънчеността на нюансите.

Алесандра имаше слабост към букетите от много и различни цветя и сега той си обясняваше причината. В Прованс белият цвят просто се губеше в електрическите искри, излъчвани от неизброимите нюанси на синьото, в безкрайното многообразие на зелените разцветки, в огненото сладострастие на червените тонове, в нежната и деликатна настойчивост на розовите пастели, в изненадващата дълбочина на бежово-жълтия фон. Да, и в Африка цветовете „крещяха гръмогласно“, но обилната влага ги правеше тежки, вяли и сластно отпуснати, а тук мистралът изсушаваше всичко по пътя си и така даваше пълна свобода на цветните вибрации, които насищаха въздуха с острите си като сабя ухания.

— Няма ли да влезеш?

Алесандра бе наплискала лицето си с вода и бе навлякла мишосива роба, която бе препасала с красив колан на разлети лилави и оранжеви ивици. Нямаше и следа от тъгата й. Приближи се почти свенливо до Батист и взе два сака, а после му подхвърли през рамо:

— Заповядайте в странноприемницата. Ако господинът си даде труда да влезе, ще покажа на Негово благородие стаята му. А ако господинът има нужда от нещо, трябва само да позвъни…

После избухна в смях, като забеляза несръчното поведение на Батист. Тогава той остави на земята двата куфара, тя последва примера му и пусна двата сака и двамата се хвърлиха в прегръдките си.

— Любов моя! — прошепна й той в ухото. — Обичам те. Не се тревожи. Тук съм.

— Знам — отвърна тя и отговори на целувката му.

Ако до ушите им не бе стигнал натраплив шум, Батист щеше да я поведе към голямото канапе в хола, за да се любят.

— Това е Розлин — успокои го Алесандра. — Привършва с вечерята и после си тръгва. Скоро ще бъдем сами. Хайде, ела.

Двамата се изкачиха по красиво каменно стълбище с парапет от ковано желязо, създадено през осемнадесети век. Подът на входното антре, на хола и на площадката на първия етаж бяха покрити с прекрасни старинни плочи. Алесандра отвори една от четирите врати на първия етаж и те влязоха в просторна, щедро огряна от слънцето стая. Тапетите бяха на тънки бели и златисти райета, а леглото и двете широки кресла бяха застлани с фина памучна покривка с цвят на слонова кост. Същите на цвят и от същата материя бяха и пердетата, които заедно със строгия скрин от маслиново дърво завършваха мебелировката и придаваха на стаята невероятна изтънченост.

— Слизам при Розлин — каза Алесандра. — Имам да уреждам с нея доста неща. Банята е ей там. Ти си у дома си.

После нежно го целуна по бузата, слезе тичешком по стълбите и влезе в кухнята.

— Добър ден, госпожице. Как мина пътуването?

— Прекрасно.

— Приготвих каквото ми поръчахте по телефона. Ще сложа масата на терасата. Съобщиха, че след пет-шест часа ще нахлуе мистралът, така че се възползвайте и се радвайте на гледката дотогава. Ако бурята е така силна, както последния път, ще трябва да се затворят всички врати и прозорци. Впрочем не ми казахте колко време ще останете. Питам заради покупките…

— Ще заминем след десет дни — отговори Алесандра.

— Толкова скоро?! А, трябва да ви кажа нещо… Вчера телефонът не спря да звъни. Също и днес. Както се уговорихме, не съм го вдигала. Никой не знае, че сте тук. Дори госпожа Франсоаз. А брат ви Жулиен е в Марсилия. Струва ми се, от цяла седмица. Поне така ми каза Леон и по тази причина той имаше възможност да идва тук, за да оправи малко градината. Защото не е необходим на господин Жулиен във фабриката. Сготвих ястията, които ми заръчахте. Трябва само да ги стоплите. Е, вие си знаете. Ще дойда утре сутринта.

Звъненето на телефона прекъсна думите й. Алесандра не вдигна слушалката и направи знак на Розлин да не се тревожи. Нямаше желание да потъва в действителността. Искаше й се да задържи блаженото си безтегловно състояние, завладяло я в промеждутъка между пътуването и предстоящите събития, както и леко замайващото мечтателно настроение, което я защитаваше от външния свят, за да се наслади на първата си вечер у дома с Батист. Трябваше й време, за да събере силите си, които щяха да й бъдат необходими да посрещне изпитанията. Те все още не бяха придобили конкретни очертания, но тя предчувстваше, че ще се появят съвсем скоро. О, не… Не вярваше в магьосниците и техните предсказания, но имаше силно развита интуиция и умееше да разчита посланията й. А сегашното предчувствие бе доста силно и наподобяваше онова, което я бе завладяло вечерта преди смъртта на баща й. И ето че днес подобно бодване в сърцето й пречеше да се отдаде изцяло на радостта, че е довела Батист на мястото, където бе прекарала детството си.

— Изглеждате угрижена — забеляза Розлин, докато попиваше капки вода от мивката. — Познавам ви, нещо ви тревожи.

— О, не, Розлин… Всичко е наред, кълна ти се!

Не лъжеше. Бе безкрайно щастлива, защото се бе завърнала у дома. И както винаги, Розлин бе поела грижата за нея в свои ръце. А и Батист бе тук. Да, наистина, ако освободеше съзнанието си от отвратителното безпокойство, всичко щеше да бъде наред. Телефонът звънна отново. Алесандра рязко изтръгна кабела.

— Спокойно! — възкликна тя, като погледна право в очите леко изненаданата Розлин.

— Ще ви се обадя на мобилния, ако има нещо, което трябва да знаете.

— Както обикновено.

— Ако нямате повече нужда от мен, тръгвам си.

— До утре, Розлин. Благодаря ти за всичко.

 

 

Алесандра взе от хладилника бутилка шампанско, сложи я в кофичка с лед и я постави върху сребърен поднос, застлан с кърпа от бродирана батиста. После прибави две високи чаши и отнесе всичко в обраслата с орлови нокти беседка. Забеляза Батист, който се любуваше на гледката от прозореца на стаята си. Беше се преоблякъл и спокойно пушеше цигара, потънал в почти хипнотично съзерцание на околността. Тя отвори бутилката и шумът от отскачането на тапата го накара да подскочи. После радостно й извика: „Идвам!“ и се спусна стремглаво по стълбите.

Седна на пейката до нея, вдигнаха пълните си чаши и се чукнаха. И двамата бяха щастливи, но по различни причини. Алесандра бе на тридесет и две години и за първи път през живота си вземаше решение да поеме по един и същ път с мъж. Дотогавашният й опит се изчерпваше с не много на брой връзки (всяка от които бе оставила в устата й горчив вкус и неизменно — гняв, а някои — дори чувство на отвращение към самата нея), но все пак те бяха достатъчни, за да разпознае истинската любов. Батист бе женен в продължение на две години за една журналистка, за която не можеше да се каже, че бе вярна съпруга. В тяхната професия не липсваха предразполагащи случаи. Не трябва да се забравят и самотните вечери, честият емоционален срив след разтърсващи събития, когато човек се нуждае от утеха. По време на брака си с Вероник Батист никога не се бе поддал на изкушенията, но си бе дал ясна сметка, че повечето от колегите му познаваха отблизо съпругата му. Взе решение повече да не я дели с тях и се разведе. Същата година получи авторитетна награда. Прие я като заслужена компенсация за любовното си разочарование. От този момент се отдаде изцяло на професията си. Само работа и работа, за предпочитане — колкото може по-опасна. Като например злополучната мисия в Афганистан, където загина един от приятелите му — репортер като него. Тогава директорът на вестника му нареди да зареже рискованите репортажи и го изпрати да напише статия за производството на масло от карите в Буркина Фасо, като му препоръча да бъде колкото се може по-напорист. „Тъй като тази търговия стана доста плодоносна — обясни му той, — мъжете вече искат своя дял в нея, а откакто свят светува, това си е «запазена област» за жените.“ Бе го посъветвал да се свърже с Алесандра Арну, която щяла да му окаже нужното съдействие, и заедно с нея да проследи всички етапи от производството на прочутото масло — от уреда за бране на орехите до сипването на маслото в гърнета. Бе добавил също, че ценят много госпожица Арну, но и че има неколцина неприятели именно заради настойчивата й битка жените да не изпускат от ръцете си производството на това „ново злато“, използвано вече по цял свят в козметиката и в хранителната промишленост. Така интересът на репортера се събуди още преди да се срещне с бъдещата си героиня, и той веднага пожела това да стане час по-скоро.

Батист прокара ръка през рамото на Алесандра и я привлече към себе си.

— Къщата ти ми харесва много. Не си я представях така и не очаквах, че е толкова… уютна. Имам чувството, че винаги съм живял тук.

— Това е моята къща — обясни Алесандра. — Утре ще видиш къщата на родителите ми — импозантно здание насред парк с площ повече от хектар. Никога не съм се чувствала добре във „Ванс“. Мисля, че така е и с Жулиен, въпреки че се върна да живее там заедно с дъщеря си Жустин след развода си. Майка ми се грижи за малката. Тя е на шестнадесет години и изживява труден период. Опитах се да й помогна, само че Жустин не ме обича. Мисля, че е заради неуважението ми към майка й. Причината не бе омраза на зълвата към „добрата снаха“, нито пък ревност, просто я смятах за глупачка. Цел на живота й бяха парите, тоалетите, бижутата. Брат ми е доста щедър по природа, а тя се възползва максимално от любовта му към нея и от щедростта му. Само че бе ненаситна и доста бързо си даде сметка, че Жулиен не притежава приказното богатство, на което бе разчитала. Тогава реши, че ще намери нещо по-добро другаде. Е, слава богу, отървахме се от нея. Жулиен не е кой знае колко добър баща, отстъпва за всичко на дъщеря си, както постъпваше и с бившата си съпруга. Не е особено щастлив, нито пък удовлетворен от живота. Така че има много извинения за поведението си…

Погледът на Алесандра се помрачи. Батист напълни отново чашите с шампанско. Тя изпи своята бавно и въпреки че й се искаше, не се осмеляваше да повдигне една болезнена тема.

После заговори отново с малко пресилена радост.

— Когато татко бе още тук, и аз си имах апартамент във „Ванс“. След смъртта му предпочетох да се преместя и купих тази къща. На път за фабриката, всяка сутрин минавах оттук. Тогава къщата бе почти разрушена. Един приятел архитект ми помогна да си представя разпределението на помещенията и да разширя кухнята. С наследството, което получих след смъртта на татко, успях да наема работници. Сама направих единствено обзавеждането. И домът ми стана такъв, за какъвто бях мечтала.

— Къщата има страхотно очарование. Притежава обаяние, което не може да се изкаже с думи. Ами този твой приятел, архитектът, какво стана с него?

— Той бе приятел на татко. Познава ме от осемгодишна. Отдавна се възхищавам на таланта му. Той реставрира няколко красиви къщи в Люберон и построи ултрамодерни вили по крайбрежието — между Тулон и Каси. Ама ти да не би да ревнуваш?!

Алесандра остави чашата си на масата и пламенно целуна Батист.

— Не си ли гладен?

— Признавам, че…

— Розлин ни е приготвила агнешко бутче с розмарин, а тя е страхотна готвачка! Няма друга като нея. А за предястие ще хапнем пълнени тиквички. Заредила е хладилника със сладолед. Само че на мен ми се иска друг десерт!

Батист поиска да я задържи, но тя се изплъзна. Той я последва зад къщата чак до малка, надвиснала над двора тераса. Слънцето се канеше да залезе, а щурците се бяха отдали до забрава на песента си. Пред вълшебната гледка бе сложена красива маса.

— Седни, аз ще сервирам.

— Разпредели задачите.

— Не, ти си мой гост. Пък и само трябва да сложа ястията на масата.

Вечерята бе превъзходна. Падна нощта и въпреки че терасата се осветяваше от поне десет лампи, Алесандра запали великолепен сребърен свещник, който гордо царстваше в средата на масата.

— Ще се обадя на мама утре малко преди обяд, а ще идем да я видим преди вечеря. Малко се страхувам. Трябва да отида и във фабриката. Ще видя дали ще набера смелост.

— Ти се разбираш добре с майка си и брат си, нали?

— Ами виж… майка ми се държи, сякаш всичко е наред. Щом обаче се появи някакъв проблем, се измъква като щраус. А що се отнася до Жулиен, никога не съм наясно какво точно трябва да кажа или да направя, за да не се почувства наранен. Има комплекс за малоценност, свързан с мен. Непрекъснато ми казва право в лицето, че не харесва властния ми характер. Властна ли ме намираш?

— Зависи какво имаш предвид под властна. Вярно е, че когато ходиш някъде или когато обясняваш своята гледна точка, го правиш със самочувствие и лекота, а те могат да притеснят хора, които не притежават твоята самоувереност, твоето умение да убеждаваш всички около теб и твоята харизма.

— Мисля, че брат ми ревнува заради моя успех. А след смъртта на татко това стана още по-очебийно. Признавам, че никога не съм напълно спокойна. Все имам чувството, че готви нещо зад гърба ми, за да докаже, че е по-силен. Освен в случаите, когато изпада в криза, и тогава го обхваща желанието да руши и да срива всичко.

— Предприятието е стабилно. А това, което създаде в Буркина Фасо, го укрепи още повече. Няма от какво да се страхуваш.

— По принцип — не, но понякога имам усещането, че аз и близките ми принадлежим към категорията „Скъпо семейство, мразя те“. О, прости ми, не трябваше да споменавам това пред теб!

Алесандра знаеше, че Батист бе изгубил семейството си при самолетна катастрофа в Сент-Одил преди двадесет години. Баща му, майка му и двете му сестрички се връщали в Елзас след престой при баба му по майчина линия във Вилфанш-сюр-Саон. Семейство Кавано се качили на самолета — полет 148 за Страсбург. Денят бил понеделник, 20 януари 1992 година. Както всеки ден Батист гледал новините по телевизията. Те били изцяло посветени на катастрофата на „Еърбъс 320“. Не реагирал, докато не чул да казват: „Страсбург…“ Тогава побързал да отиде у най-добрия си приятел Жереми Стобер. Бащата на Жереми вече бил опитал да научи нещо повече, но напразно. Прекарали цялата вечер пред телевизора, сменяйки канал след канал. Семейство Стобер изключвали неизбежното и успокоявали Батист. Но когато нощните рубрики започнали да разпространяват първите снимки от мястото на катастрофата, Батист разбрал, че цялото му семейство е загинало. Между останките от разбития самолет съзрял кукла и я разпознал. С нея често си играела едната му сестричка. Усетил студени тръпки, които никакъв огън не би могъл да прогони. Господин Стобер заминал за летище Енцхайм в Страсбург, а когато се върнал към три часа сутринта, потвърдил ужасната трагедия…

 

 

— Искаш ли кафе?

— Не. Не мърдай, не прави нищо. Искам просто да подремна тук.

— Ами моят десерт?

— Сладоледът е прекалено студен.

— Ама че си!

Двамата станаха и се отправиха към къщата, като се смееха весело. Батист я хвана за ръката и я примъкна в стаята. Алесандра бе оставила мобилния си телефон да се зарежда и пътьом погледна кой я бе търсил. Имаше само съобщение от майка й, която питаше в колко часа ще отиде при нея на другия ден, и още три съобщения от някой си Ян Салк, журналист от „Еко дю Миди“. Искаше спешно среща с госпожица Арну.

— Как ли е научил номера на мобилния ми телефон? — попита тя Батист. — Познаваш ли го?

— Не — отговори Батист и взе телефона от ръцете й, а после го изключи. — Не ми пука кой е Салк.

— И все пак как е научил номера ми? — повтори Алесандра.

— Просто си е свършил работата.

Батист разкопча роклята й, която се плъзна на земята, и коприната нежно изшумоля. За минута-две Алесандра потъна в размисъл и първоначално не реагира, но не след дълго отговори на милувките на мъжа, който я обгръщаше с ръцете си.